Елизабет Чадуик
Рицар на любовта (8)

Пета глава

Когато в коледната нощ бе видяла падащата звезда, Айлит си бе пожелала нещо. Тази вечер в априлското небе блестеше друга звезда с огнена опашка и младата жена бе сигурна, че желанието й се е сбъднало.

— Сигурна съм, че съм бременна — сподели тя с Фелисия, докато закопчаваше иглата на наметката си. Двете жени бяха решили заедно да отидат на пазар.

Очите на Фелисия се разшириха от изненада.

— Айлит, толкова се радвам за теб! Кога ще се роди?

— В края на ноември или в началото на декември. — Със зачервено лице и сияещи очи тя разказа на Фелисия как си е пожелала да има дете. — Голдуин ми каза, че тази странна звезда е лоша поличба, но той греши — добави тя и постави ръка на корема си. Все още не й личеше, че е бременна.

— Каза ли му?

— Не, но довечера ще му кажа. Ще приготвя печен заек и ще отпразнуваме събитието с най-сладката и силна медовина от избата. — Айлит говореше оживено, но в гласа й се прокрадваше тревожна нотка. Напоследък Голдуин бе все намусен и мълчалив. Прекарваше по цял ден в ковачницата си. Сутрин ставаше още преди да се зазори и работеше до здрач на светлината на свещите. Бързаше да завърши смъртоносните бойни секири, мечове и копия, които му бяха поръчали. Сякаш бе ослепял за красотата на пролетта и не го интересуваше нищо, освен хладния блясък на стоманата.

— И аз очаквам подарък от падащата звезда — засмя се Фелисия и се наведе към ухото на Айлит, за да не я чуят слугините. — Омъжих се за Обер преди четири години. Вече бях започнала да се опасявам, че ще остана бездетна, но ето че месечният ми цикъл закъснява втори месец.

— Наистина ли? — Лицето на Айлит се озари от радост и тя прегърна Фелисия. — Тогава ще отгледаме заедно бебетата си, без едната от нас да досажда на другата с разговори за бебешки пелени. Знаеш ли какво направих тази сутрин?

Фелисия поклати глава.

— Пъхнах една възглавница под туниката си — закиска се Айлит, — за да видя как ще изглеждам след шест месеца. Искаш ли и ти да опиташ?

Фелисия вяло се усмихна. Айлит забеляза, че блясъкът в очите й внезапно се стопи.

— Колко време ще отсъства Обер?

— Моят Обер посвещава цялото си време на пътуванията за доставка на вино. Никога не зная кога ще се върне. Понякога го няма само за две седмици, но се е случвало да отсъства и по два месеца.

Айлит се замисли. Макар че напоследък Голдуин често се връщаше в кисело настроение от ковачницата, поне винаги бе до нея, с нищо не я изненадваше, а топлото му тяло я сгряваше всяка нощ в леглото.

— Не знам, ако бях на твое място, как ли бих изтърпяла мъжът да ми го няма по цели месеци…

Фелисия примирено вдигна рамене.

— Е, с годините човек свиква с какво ли не… но като гледам как другите семейства си живеят щастливо, без да се разделят…

— Липсва ли ти Нормандия?

— Да. Обичам нашата къща в Руан, в която премина детството ми и най-безгрижните ми години. Тук ако се опитам да кажа дори една фраза, местните жители веднага долавят френския ми акцент и започват да ме гледат с ненавист. Всичко това е заради враждата между нашия херцог и вашия крал. Струва ми се, че щом се върне, Обер ще ми заповяда да приготвя багажа, за да се върнем в Нормандия, докато поутихне враждата между двата народа и се възцари траен мир.

Айлит кимна разбиращо и се съгласи с приятелката си, че нещо трябва да се предприеме, въпреки че Фелисия щеше да й липсва много — никога досега не бе имала близка приятелка, с която да се разбира от половин дума. След неловката сцена на запознанството им двете съседки бързо се бяха сприятелили.

Въпреки застрашителната комета, надвиснала над града — или може би тъкмо поради тази причина — градският пазар бе по-шумен и по-оживен от всякога. Айлит купи внушително количество тлъста сребърна сардина и сирене, увито в листа от зеле. Двете с Фелисия се разсмяха шумно, когато видяха едно дребно куче, отмъкнало от сергията на месаря един говежди кокал, голям почти колкото него.

Двете приятелки си избраха по няколко метра ленен плат за пелени, след което посетиха аптеката, за да си набавят билките, необходими за всяка родилка.

— Трябва да вземем орлов камък — заяви Фелисия, докато оглеждаше кафявите камъни, големи колкото яйца. — Чувала съм, че облекчават родилните болки.

Айлит погледна недоверчиво камъка. Цената, която аптекарят назова, бе нечувано висока. Край реката бе пълно с подобни камъни.

— Може би друг път — поклати тя глава. — Има доста време, докато наближи да раждам.

Обаче Фелисия купи камъка и плати за него сума, която ужаси Айлит. Приятелката й сякаш бе решила да купи всичко, което хитрият аптекар й предлагаше. Айлит смаяно изгледа пакетите, натрупани на тезгяха.

— Да не би да си полудяла? — попита тя приятелката си, щом излязоха на улицата. — Защо ти е всичко това?

— За да съм сигурна — засмя се Фелисия. — Мога да понеса всичко, само не и болката.

Преди Фелисия да извърне очи, Айлит видя ужаса, стаен в зениците й.

— Не се страхувай, всичко ще бъде наред — опита се да я успокои Айлит и хвана студената й ръка. — Болката не трае дълго и ще забравиш за нея веднага щом ти подадат бебето в ръцете.

— Майка ми е умряла при моето раждане — вцепенено отвърна Фелисия, — а всички говорят, че много приличам на нея.

— Но все пак не си съвсем като нея.

— О, на теб ти е лесно да говориш така! — остро отвърна Фелисия и измъкна ръката си. — Ти си широка като хамбар. Иска се само да разтвориш широко крака и детето веднага ще изскочи.

Айлит трепна, сякаш Фелисия я бе ударила през лицето. Знаеше, че приятелката й говори така грубо само от страх, но въпреки това думите й я жегнаха. Стисна устни и закрачи по-бързо, като се опитваше да потисне надигналото се враждебно чувство към нормандката.

— Айлит, почакай, спри! — Фелисия се затича след нея. — Как можах да го кажа! Не исках да те обидя, повярвай ми. — Тя хвана Айлит за края на наметалото. — Просто ти завиждам!

Айлит се спря.

— Завиждаш ми на това, че съм широка ли? Нима искаш да си като хамбар?

— Иска ми се да имам твоите бедра — призна си Фелисия, — но не това е най-важното. Иска ми се да притежавам твоята жизненост, твоя открит характер, умението ти да се радваш на простите удоволствия.

— Значи смяташ, че съм една проста селянка, така ли? — изгледа я Айлит с вдигнати вежди.

— Не, не. Нямах това предвид… Знаеш, че не исках да те засегна!

— Не съм сигурна — сърдито отвърна Айлит. — Все пак първата ни среща беше като между господарка и слугиня, не помниш ли? Аз се бях покатерила на купчината оборски тор, а ти се кипреше изискано върху кобилата си. Сигурно за теб всички саксонци са груби и недодялани, за разлика от вас, нормандците.

Тя ускори крачките си, а сърцето й бясно биеше. Какво, за бога, я накара да каже всичко това? Фелисия й беше приятелка, но още няколко такива сцени и от приятелството им нямаше да остане нищо.

Айлит се спря и се извърна, за да се извини на Фелисия, но за свой ужас видя двама мъже, които се бяха приближили до приятелката й. Те явно бяха разбрали, че тя е нормандка.

— Защо не си вървиш у дома? — грубо попита единият и толкова силно я бутна с ръка, че младата жена едва не падна. — Не искаме нормандски свине на английска земя, освен ако не са в ковчег!

Фелисия пребледня, загърна се по-плътно с наметката и облиза пресъхналите си устни.

— Оставете ме… — прошепна тя с треперещ глас. — Нямате право да ме спирате.

— Нямаме право ли? Ха-ха! Чу ли това, Едуин? Тази нормандска кучка казва, че сме нямали право! — Спътникът му се засмя. — Тяхното нахалство е безгранично, нали? Как предлагаш да постъпим с нея?

Мъжът се втренчи във Фелисия и замислено се почеса по брадата.

— Според мен трябва да я завлечем на пристанището и да я натоварим на някой кораб, който ще я отведе по-далеч от Англия. Ала преди това не е зле да й дадем хубав урок. — Той грубо я хвана през кръста и се опита да я целуне. Фелисия отчаяно се опита да се изскубне от ръцете му. Очите й се разшириха от ужас.

— Пуснете я! — спусна се към тях Айлит. — Нима мислите, че Харолд Годуин ще се гордее с вас?

— Да не би да го познаваш? — насмешливо попита мъжът и презрително я огледа отгоре до долу.

— Да! Моят съпруг работи за него — студено отвърна Айлит. Сърцето й се свиваше от страх, но външно изглеждаше спокойна. — А съпругът на тази дама също се познава с хората на Годуин. — С крайчеца на окото си тя видя, че наоколо се събраха любопитни зяпачи. Ако застанеха на страната на двамата грубияни, тя и Фелисия щяха зле да си изпатят. — Пуснете я — повтори тя и дръпна приятелката си за ръката. Мъжът се поколеба, присви очи, а лицето му се зачерви от гняв, но пусна Фелисия.

— По-бързо! — Айлит повлече Фелисия по улицата. — Може да променят решението си и да ни настигнат. — Още не се бе доизказала, когато една зелка удари Фелисия по гърба и тя се притисна изплашено към Айлит.

— Нормандска курва! — чу се дружен, мощен вик. — Върви си у дома, кучко! — Тълпата продължи да обсипва двете жени с мръсни думи и да ги замеря с развалени зелки.

Фелисия изпищя ужасена.

— Побързай! — дръпна я Айлит. Двете жени отново побягнаха, препъвайки се в дългите си поли. Спряха чак когато стигнаха улицата, на която имаше търговски магазини, принадлежащи на фламандци. Те бяха съюзници с нормандците, понеже Матилда, съпругата на херцог Уилям, бе фламандка. Наоколо се движеха богато облечени търговци, които продаваха най-различни стоки — вълнени, ленени и копринени платове, бляскави бижута. Говореха на английски със силен чуждестранен акцент. Най-после Айлит се почувства в безопасност и спря, за да си поеме дъх. Фелисия отчаяно се бе вкопчила в нея и не смееше да пусне ръката й.

Един търговец на платове, който познаваше Айлит, ги пусна в магазина и предложи да изпрати чирака си, за да ги придружи до дома им.

— Тези дни не е безопасно да се движите сама по улиците — посъветва той Фелисия, след като я настани до огнището в стаята зад магазина и й подаде малка дървена чаша с медовина. — Щом сте нормандка, по-добре е да си стоите у дома, докато тълпата се успокои. — Той говореше любезно, но в гласа му се усещаше раздразнение и Айлит и Фелисия разбраха, че бързаше да се отърве от тях.

— Не подозирахме, че всички са толкова зле настроени срещу нормандците — тихо рече Айлит. Макар опасността да бе отминала, коленете и ръцете й все още трепереха от преживяния ужас. — Те се нахвърлиха върху нас съвсем внезапно и без всякаква причина. — Младата жена се обърна към приятелката си. Зъбите на Фелисия изтракаха в ръба на чашата и медовината се разля по треперещите й устни. — Съжалявам, че ти наговорих онези думи. Заради тях тълпата се нахвърли върху нас.

Фелисия поклати глава. Все още не можеше да се съвземе.

— Аз съм виновна — прошепна тя и се разплака. — Бих искала Обер да е тук.

Откакто се бяха сближили, Айлит бе започнала да се възхищава на приятелката си и дори малко да й завижда за изящната фигура, вродената й грациозност и осанка. Ала през тази пролетна утрин тя разбра, че тази прекалена изисканост е много тънка преграда пред грубостите на околния свят. Реши, че едрата й фигура и твърдият й характер са за предпочитане в тези жестоки времена.

В това състояние Фелисия не можеше да се прибере сама до къщата си. За щастие търговецът предложи да им заеме понито си. Качиха Фелисия на седлото, а чиракът на търговеца поведе понито по околните улици на Лондон към предградията, отвъд останките от разрушената римската стена.

— Айлит, не се чувствам добре — проплака Фелисия. — Стомахът ми… — Тя се хвана за корема и лицето й се сгърчи от болка.

„Господи, тя ще пометне!“ — ужасено си помисли Айлит.

— Успокой се, след малко ще сме си у дома. Трябва само да завием зад този ъгъл — опита се да я окуражи Айлит.

Фелисия се олюля и уплашено примигна.

— Ако паднеш, ще убиеш и себе си, и детето! — изкрещя Айлит и я стисна силно за крака. — Трябва да се овладееш!

Фелисия изохка. Пръстите й конвулсивно стиснаха юздата.

Айлит грабна от чирака поводите на коня.

— Аз ще водя коня напред, а ти я придържай към седлото! — нареди тя на момчето.

Завиха зад ъгъла и Айлит облекчено въздъхна — вече се виждаха очертанията на къщата й. Но в следващия миг загрижена бръчка проряза челото й. Към стълба пред прага на ковачницата на мъжа й бяха привързани няколко коня. От двадесетина метра си личеше по скъпата им сбруя, че принадлежат на заможни собственици. Щом се приближи, тя позна жребците на Алдред и Лиулф. От локвата до стената пиеше вода някакъв непознат, рядко красив кон, а един коняр го галеше по гривата. От изцапаната врата на ковачницата изскочи Голдуин, увлечен в разговор с висок мъж в скъпи дрехи.

— Погрижи се за връзките между частите на бронята над раменете и нагръдника.

Под наметката му, поръбена със златна бродерия, проблесна кована ризница. Айлит го гледаше учудено и невероятно подозрение се прокрадна в главата й.

— Боже мой, нима това е кралят! — прошепна Айлит и закри уста с ръката си.

Голдуин се обърна към нея недоумяващо. Оръжейникът смотолеви някакво извинение пред Негово Величество и се втурна към жена си. Фелисия се олюля, смъкна се от седлото и падна в прахта. Чиракът се опита да я задържи, но не успя. Тогава момчето се зае да я тегли към тревата. Айлит чу шума зад гърба си, обърна се и се втурна към приятелката си, лежаща в несвяст на земята.

— Айлит, за бога, какво се е случило? — извика озадаченият Голдуин.

— Посред пазара ни нападнаха някакви грубияни. Ох, Голдуин, страх ме е, че тя ще пометне! — Гласът на Айлит се разтрепери, но тя стисна устни, за да спре надигащия се в гърлото й плач. — Помогни ми да я внеса в къщата й. Веднага трябва да я сложим да легне. Побързай, моля те! — извика тя и го погледна уплашено. — Да не би да искаш да пометне тук, на пътя?

— Направи това, за което те помоли съпругата ти, човече.

Айлит погледна към Харолд Годуин. Стори й се, че през живота си не бе виждала по-величествен мъж от него. Очите му — светлокафяви като буйната му коса, я пронизваха като свредели. На гърдите му блестеше златна огърлица, чийто край потъваше в прореза на бродираната наметка.

Скован от изненада, Голдуин не можа да помръдне — като че ли се бе вкоренил в земята. Крал Харолд притича до припадналата жена, наведе се, вдигна я на ръце и я понесе към къщата. Айлит избърза пред него. Отпред на туниката й, на коленете й, се виждаха две големи кални петна.

— Аз съм виновна за всичко — обясни тя на мъжа си с треперещ глас. — Скарахме се насред улицата. Нищо особено, но хората наоколо чуха нормандския й акцент.

— Знаех си, че ще случи нещо такова — изръмжа Голдуин. — От днес нататък няма да излизаш, слугините ще пазаруват вместо теб. И може би е по-добре за известно време да не я посещаваш.

Айлит озадачено го изгледа.

— Фелисия е напълно невинна, освен това сега е сама и се нуждае от помощ. Никога не съм очаквала от теб, че си толкова страхлив — студено изрече тя, обърна му гръб и влезе в къщата.

Фелисия лежеше върху един дюшек на пода пред огнището. Тя помръдна, облиза устните си и промълви няколко думи.

— Та тя е нормандка! — извика Алдред и обвинително изгледа сестра си. — Сега вече не се учудвам защо са ви нападнали на улицата!

— Нищо лошо не е сторила! — разгорещено му се сопна Айлит. — Да, тя е нормандка, но да не би да се е нахвърлила върху теб с изваден меч? С какво те заплашва една беззащитна жена?

Лицето на брат й пламна от гняв.

— В името на Светия кръст, ако бях твой съпруг, щях здравата да ти нашаря задника! Баща ни беше прекалено мек с теб, а и Голдуин е същият! Къде е той? Искам да му дам един добър съвет.

— Стига, Алдред — остро го прекъсна кралят. Той отиде до масата и си сипа чаша бульон. — Оръжейникът Голдуин знае как да се държи с жена си. И както каза сестра ти, жените не са заплаха за нас, дори и да са нормандки.

— Но… — започна Алдред, преглътна смутено и стисна устни.

— Съседка ли ви е? — обърна се граф Харолд към Айлит.

— Да, сир. — Сърцето на младата жена биеше до пръсване от разправията с Алдред пред краля. — Съпругът й е търговец на вино от Руан. Те пристигнаха по Коледа, малко преди смъртта на крал Едуард.

Харолд кимна замислено.

— Как се казва?

— Обер де Реми. Той ни каза, че вашият брат Леофин место купувал вино от него.

— Да, спомням си. — Харолд присви очи. — Виното му е хубаво — промърмори той. — Но къде е сега? Как се е решил да остави жена си сама в такива смутни времена?

Въпреки че граф Харолд говореше спокойно, Айлит настръхна от лошо предчувствие.

— Заминал е да купи още вино, не знам къде точно, но Фелисия го очаква скоро да се върне. Когато е заминал, Обер не е знаел, че съпругата му е бременна.

Кралят отпи от бульона и изтри устните си.

— Изглежда ще се наложи да се погрижим за дамата, докато съпругът й се върне. Искам да го видя, тъй като и аз смятам да си купя от неговото вино.

Алдред измърмори нещо недоволно и граф Харолд му заповяда да го чака отвън. Изчервен и засрамен, младия мъж излезе от стаята.

— Твоят съпруг е верен поданик и много добър майстор. Както каза преди малко, тази лейди не е виновна, че е нормандка, и не представлява опасност за нас. Но е в неин интерес да се премести в някой манастир. Ще наредя да я закарат в манастира Сейнт Етелбург, където ще бъде в безопасност до завръщането на съпруга й. Ще кажа на игуменката, че тя е под моя закрила и никой няма да посмее да й стори зло. — Граф Харолд се усмихна студено. — Каквото и да мисли за мен херцог Уилям, аз съм рицар, мъж, който държи на думата си!

Айлит се поклони, изпълнена едновременно с облекчение и с тревога — от една страна, нямаше да носи отговорност за съдбата на приятелката си, но от друга, Фелисия щеше да бъде като затворничка зад дебелите манастирски стени. А може би щяха да арестуват и Обер, когато се върнеше.

— Бульонът е отличен — каза Харолд, сбогува се с дамите и тръгна към вратата.

Откъм огнището се чу лека въздишка. Айлит се обърна и видя, че Фелисия се е събудила. Топлите кафяви очи на приятелката й бяха изпълнени с болка.

— Съжалявам, Айлит… — прошепна Фелисия. — Причиних ти толкова много неприятности.

— И ти щеше да се погрижиш за мен — успокои я Айлит. — Ще изпратя Сигрид да доведе леля си, която е акушерка. Лежи си спокойно, всичко ще бъде наред.

 

 

— Фелисия не изгуби детето си, но е твърде слаба и всичко може да се случи — каза Айлит на Голдуин, когато му занесе хляб и медовина в ковачницата. Тонът й бе студен, тъй като още не му бе простила, че й отказа подкрепата си. — Хулда каза, че кръвоизливът е спрял, но поне една седмица Фелисия не бива да става от леглото… а това означава, че ще остане у нас.

Голдуин се намръщи и отново наведе глава над ризницата, която майстореше. Айлит напрегнато го изгледа. Знаеше, че мъжът й искаше Фелисия да се махне от къщата им, но тя нямаше намерение да му се подчини. Досега винаги се бяха разбирали и не искаше занапред да се карат.

— И аз съм бременна — наруши тя мълчаливата пауза. — Изчаквах удобен миг да ти го съобщя, но нали ти постоянно си намръщен и сърдит…

Голдуин внимателно остави чука.

— Ти си бременна? — повтори той и се обърна, за да вземе купата с гвоздеите. — Кога ще се роди? — сърдито попита той.

— Малко преди Коледа. Не си ли доволен?

Той бръкна в купата с гвоздеите и Айлит видя, че ръката му трепери.

— Голдуин, какво има? — разтревожено го изгледа Айлит и го хвана за ръката.

— О, Айли, Айли! — Самообладанието му се пречупи. Притисна я силно към гърдите си и зарови лице в косите й. Целият трепереше. — Наскоро имах ужасен сън… Видях бойно поле, осеяно с трупове. Не знам какво става с мен, но съм обзет от лоши предчувствия.

Тя го прегърна и го погали като дете, но на гърлото й бе заседнала буца.

— Говори се, че ще има война с норвежците, а Уилям Нормандски събира огромна армия, за да пресече океана. Имам чувството, че сме като примамка за глутница вълни.

Айлит погали косата му, а сетне ръката й се плъзна по лицето му.

— Не е чудно, че имаш кошмари. Преуморяваш се в ковачницата. Не можеш сам, с двете си ръце, да изковеш ризници за всички английски воини. Трябва повече да почиваш, защото иначе ще полудееш.

Голдуин се наведе и целуна дланта й. Сетне я прегърна през кръста и прошепна:

— Много съм горд, че носиш нашето дете, Айли, но ме е страх за бъдещето. — Отдръпна се от нея, седна на пейката и разсеяно прокара ръка през косата си.

— Всичко ще бъде наред — тихо рече жена му и взе подноса с храната, която му бе донесла. — Хайде, ела да си легнем. Ще се нахраниш в леглото.

Голдуин погледна към масата, отрупана с инструменти и ризници, а сетне към пода, осеян с гвоздеи. Изправи се бавно и колеблива усмивка заигра на устните му.

— Ако е момче, ще го наречем Харолд, на името на краля.

Хвана я за ръката и я поведе към вратата на ковачницата. Навън ги очакваше топлата априлска нощ, озарена от странната опашата комета.