Елизабет Чадуик
Рицар на любовта (7)

Четвърта глава

Бриз сюр Рисле, Нормандия

Януари, 1066 г.

Свирепият насрещен вятър навя сняг в лицето на Ролф де Бриз, когато мъжът изкачи и последното стъпало на стълбата между външния и вътрешния двор на замъка. Пламтящият факел в ръката му едва осветяваше заледените стъпала в непрогледната януарска нощ. Препъна се в заснежена купчина пръст. Сред вихъра на виелицата долови мирис на дим. Ролф изруга, заобиколи купчината оборски тор, отблъсна с ритник едно от разлаялите се кучета край вратата и влезе в конюшнята.

Дорестата кобила неспокойно пръхтеше в първата клетка на конюшнята и от време на време цвилеше от болка.

Муцуната й лъщеше от пот, ноздрите й се издуваха неуморно, а големите й очи потрепваха от страх.

Надзирателят Танкред де Фовил бе коленичил в сламата до кобилата.

— Осмелих се да ви повикам, господарю, защото горкото животно се мъчи отдавна. Вече изгоряха четири свещи от големите, а още не му се вижда края. Опасявам се, че плодът е запънал крачетата си в утробата й и не може да изскочи навън.

Ролф изруга, загаси факела в локвата пред вратата на конюшнята и приклекна край кобилата. Тя бе от прочута арабска порода и му бе коствала цяло състояние — купи я преди две години в Париж, където се струпваха търговци на коне от всички краища на Европа. Сега за втори път трябваше да се ожреби — вече бе родила едно дългокрако жребче, което още отсега вдъхваше сериозни надежди. Но за да може Ролф да си върне парите, тя трябваше да роди поне четири пъти. Именно затова Танкред го бе повикал — надзирателят не смееше сам да поеме отговорността, ако кобилата умре при раждането.

Ролф я погали и прошепна няколко ласкави думи в ухото й. Изплашеното животно като че ли се успокои — поне на него му се стори, че страхът изчезна от едрите й очи.

Ролф продължи да гали кобилата и успя да я накара да се изправи. Тя размахваше опашка, ала стройните й крака все още трепереха.

— Спокойно, мила, спокойно — промърмори той и отново погали черната й муцуна. Обърна се към Танкред и го попита: — Изтече ли й водата?

— Да, господарю, още след полунощ. Оттогава непрекъснато се напъва.

— Добре, повикай един от конярите, за да ти помага да я държиш, а аз ще се заема с нея.

Ролф привърза кобилата към една от халките на стената и запали свещ в още един от фенерите.

Кобилата отново потръпна и изпръхтя тежко, а тялото й се напрегна от силната контракция. Ролф загрижено следеше напъните й. Вероятно Танкред щеше да се окаже прав. Плодът бе заседнал в утробата й и нямаше да може да излезе, ако той не успееше да го намести.

Още веднъж я потупа по гривата. В никакъв случай не биваше да й позволи да легне на сламата.

Танкред се върна, придружен от един коняр, който носеше въже и делва с мас.

— Дръжте я здраво — нареди им Ролф. — И не й позволявайте да легне!

Той потопи ръката си до лакътя в делвата с мас, а сетне тихичко замърмори молитвата си. Вдигна опашката на кобилата и напъха ръка във влагалището й. Внимателно напипа плода. В конюшнята бе студено, но в утробата на животното бе горещо като в пещ. Надяваше се, че няма да се наложи да използва въжето. Ако измъкнеха плода на сила, съществуваше опасност да счупят някое от ребрата на жребчето.

Внимателните му пръсти напипаха малка подутина. Хлъзгавото краче на жребчето бе сгънато в коляното, а другото — извито под остър ъгъл и препречваше родовия канал. Плодът не можеше да излезе без намесата на човек. Ако действаше внимателно, щеше да спаси и кобилата, и рожбата й. Трябваше да изчака да премине следващата контракция и тогава бързо да намести плода в правилно положение. Но в никакъв случай копитцата на плода не биваше да раздерат стените на родовия канал. Щом контракцията отмина, Ролф издърпа навън освободеното краче. Кобилата яростно изцвили и отметна глава, измъчена от силните болки. Танкред и конярят едва я удържаха. Ролф отново й заговори утешително и я погали със свободната си ръка по задницата. Когато и следващата контракция отмина, той намести и втория преден крак на жребчето.

— Добре, а сега я пуснете — нареди той и извади ръката си, изцапана с кръв и слуз.

Освободената кобила полегна на една страна и след няколко мига от нея се показаха предните крака и главата на жребчето. Ролф клекна до кобилата, хвана главата на малкото и внимателно започна да я тегли към себе си. С чевръсто движение отстрани плацентата от муцунката на жребчето и избърса ноздрите му, за да може да диша.

— Мъжко е — гордо рече Ролф.

— Личи си, че е потомък на Ораж — доволно кимна Танкред и се ухили. — Вижте, дори има същото бяло петно на челото.

Ораж, бащата на новороденото жребче, бе гордостта на Ролф. Златистокафяв жребец, изключително издръжлив буен и много умен. Всички негови потомци наследяваха златистокафявия му косъм и постепенно това се превръщаше в отличителен белег на жребците от конюшнята на Ролф в Бриз сюр Рисле.

Въпреки трудното раждане — жребчето се изправи на крака и колебливо пристъпи. Майка му обърна глава към него и тихо изцвили. Ролф взе на ръце новороденото и го намести до нея. Тя го подуши и нежно започна да го ближе.

Ролф изми ръцете си и облече ризата си. Малкото вече сучеше от майка си. Мъжът облекчено въздъхна. Вече можеше да ги остави на грижите на Танкред и коняря.

Когато изкачи стълбата, той се спря за миг, загледан в просторните земи на имението. Виждаше очертанията на покривите на селските къщи и сивите каменни стени на църквата, в чийто двор бе погребан баща му. Зад селото като сребърна лента се извиваше река Рисле, за да се влее в океана при Онфльор. В гърдите му се надигна необяснимо раздразнение и смътен копнеж по нещо неуловимо. Това бе неговият дом, неговото наследствено имение. Защо не му стигаше? Или може би реката събуждаше в него повика на кръвта на викингите, която течеше във вените му? Студеният въздух прониза дробовете му. Остана още малко неподвижен, вперил поглед в далечината. Внезапно тръсна глава, сякаш се събуди от сън, и продължи към къщата.

Берти кърмеше дъщеря му на пейката пред огнището в голямата зала. Щом Ролф влезе, кърмачката отдръпна бебето от себе си, припряно загърна разголената си гръд и се обърна на другата страна. Ролф остана като прикован, загледан в едрата млечнобяла плът на Берти. Пред очите му изпъкваше само нежното зърно на гърдата й. Бебето замята глава като побесняло, търсейки зърното, и щом отново се добра до него, веднага го налапа.

Берти хвърли срамежлив поглед към господаря си. Той помнеше нейната налята, гореща плът, извиваща се под него в ароматното сено, заоблените й гърди, налети с мляко, изпотени под трескавите му длани, мокри от жадно смучещите му устни. Слабините му набъбнаха, стомахът му се стегна. Как може толкова рано сутрин да мисли за подобни глупости!

Искаше му се да се скрие от изплашения й поглед, примесен с безмълвна подкана. С тихи стъпки се отдалечи към високата маса в другия ъгъл на просторната стая, отпусна се в креслото и повика слугата от съседното помещение. Заповяда да му донесе хляб и вино. Прислужникът го изгледа с недоумение, но в този миг вратата се отвори и влезе свещеникът на имението отец Хоел. След малко слугата се върна с подноса. Носеше топъл, току-що изваден от пещта хляб, глинена купа, пълна с мед, и кана червено вино, разредено с вода.

— Какво стана с кобилата?

Ролф потопи пръста си в меда, облиза го и погледна към жена си. Както винаги, Арлет де Бриз беше бледа като платно. Тя бе все така безцветна и скучна, въпреки всичките й усилия да се облича с вкус. Към слабите й бедра се спускаха две дълги сребристо кафеникави плитки. Лицето й сякаш бе лишено от израз и жизненост, макар че черти те й всъщност бяха миловидни. Може би малко не й достигаше, за да привлече погледа на някой мъж, зажаднял за женски ласки. Сивите й очи бяха особени, удивително бистри, но с неприятни тъмни пръстени около ирисите.

— Ами… вече е добре. Измъчи се, защото предните крака на жребчето бяха прегънати, но щом ги наместих, роди без повече затруднения. Чудесен жребец! Може някой ден да получа доста пари за него… ако реша да го продам, разбира се.

Арлет отчупи залък от хляба и предпазливо отхапа.

— Искаш да кажеш, че може да решиш да го задържиш, така ли?

— Е, все някой ден ще ми се наложи да търся заместник на Ораж. Затова внимателно се вглеждам във всяко новородено жребче. Никой не може да отгатне кое от тях ще се окаже най-подходящо да наследи мястото на Ораж. — Замислено наблюдаваше как тънките й пръсти ронеха хляба. Дъщеричката им вече стана на пет месеца, но Арлет все още не се бе възстановила напълно от тежкото раждане. Всъщност си бе болнава, откакто я помнеше. Преди да се роди Жизел, преживя три спонтанни аборта. Ролф смяташе, че тя не се грижи достатъчно за себе си и яде колкото едно врабче. Затова никак не бе чудно, че нямаше кърма и се наложи да наемат кърмачка. Ролф често си мислеше, че ако съпругата му бе кобила за разплод, отдавна да се е отървал от нея въпреки благородното й потекло. От друга страна, тя беше изключителна домакиня и къщата им блестеше от чистота, яденето никога не загаряше, нито пък се поднасяше недопечено. Дрехите му бяха винаги чисти и закърпени. Ако не беше толкова морална и превзета и ако раждаше по-лесно, Ролф нямаше да има никакви оплаквания. Сега я понасяше търпеливо, но бракът им бе лишен от радост и любов.

Арлет продължи да рони хляба, като от време на време отпиваше по малко вино. Ролф раздразнено си помисли, че жена му прилича на мишка. Довърши набързо закуската си и скочи от масата.

Сивите й очи се разшириха от учудване.

— Къде отиваш?

— В конюшнята, за да видя как е жребчето. Уилям Фицозбърн ми поръча да му намеря добре обучени коне.

— Но навън е много студено.

— По-добре да съм навън, отколкото да стоя затворен в къщата — измърмори Ролф и с бързи крачки излезе от стаята.

Берти, която кърмеше Жизел, го изгледа с жаден поглед.

Вън от задушната стая Ролф пое дълбоко въздух и се запъти към конюшнята да провери какво става с кобилата и новороденото. Малкото жребче се бе свило на кълбо в сламата, с издуто коремче, а кобилата дремеше, полегнала на една страна. Ролф се усмихна и излезе от клетката. Нареди на един от конярите да му оседлае Босан, стария черен жребец, който Ролф яздеше в имението.

Докато чакаше коняря, дочу шум откъм вратите на замъка. Излезе на двора и видя, че идват десетина конници, в редица по двама. Водачът им носеше блестящо жълто-черно бойно знаме, което плющеше от силния вятър. Зад него на буен дорест кон яздеше Уилям Фицозбърн, един от неговите постоянни клиенти. Той бе много близък с херцог Уилям, който му имаше пълно доверие, а освен това притежаваше огромно имение в Нормандия. Ролф се усмихна и тръгна да го посрещне.

Отведоха жребеца на Фицозбърн в топлата конюшня, а гостът затропа с крака по земята и разкърши рамене, за да отпусне схванатите си мускули след ездата. Беше между четиридесет и петдесет години, а около умните му светлокафяви очи се забелязваше фина мрежа от бръчици, по-дълбоки около ноздрите и тънките му устни.

— Хирондел изглежда добре — рече Ролф и поведе госта към къщата. Едва ли Фицозбърн щеше да се заеме с оценката на конете му, преди да се стопли край огъня и да изпие чаша вино.

— И сега си е буен, както винаги — безизразно отвърна Фицозбърн. — Тази сутрин два пъти се опита да ме хвърли от седлото. Ако знаех, че има такъв труден нрав, щях доста да се позамисля, преди да го купя от теб.

Ролф го изгледа косо и видя, че в очите на госта му проблесна весела искра. Когато преди две години за пръв път се срещна с Фицозбърн, безизразната му физиономия доста го смути. Не можеше да разбере кога този мъж говори сериозно и кога се шегува. Оттогава Ролф се бе научил да отгатва мислите и настроенията му по едва забележими признаци — леко свиване на устните или одобрително пламъче, проблеснало в очите му, от които нищо не оставаше незабелязано.

— И все пак го купи — отвърна Ролф. — Когато си на бойното поле, ще оцениш буйния му нрав.

— Кой знае! Може това да се сбъдне по-скоро, отколкото го очакваме… — Фицозбърн бе последвал Ролф в гостната и сега се огледа с опитното око на познавач. Погледът му се спря на Арлет. Тя надзираваше слугините, прибиращи масата, а в ръката си държеше вретено и прежда.

Домакинята забеляза мъжете и тръгна към тях, а бледите й страни се покриха с червенина.

— Радвам се да ви посрещна в дома си, милорд — усмихна се тя на Фицозбърн.

Ролф можеше да се закълне, че в този миг жена му си мислеше тъкмо обратното. Дори можеше да прочете мислите й: дали ще има достатъчно храна за обяд, къде ще настани госта и свитата му, ако решат да пренощуват. Тя, както винаги, щеше да се справи, но с цената на много притеснения и неудобства.

— Удоволствието е мое — любезно отвърна Фицозбърн и леко се поклони.

— Донеси ни греяно вино в дневната стая на горния етаж — заповяда й Ролф и се обърна към госта си. — Ще останеш ли за обяд?

— Благодаря, но трябва да потегля веднага за Руан. Ако тази кишавица прерасне в снеговалеж, пътуването ми ще бъде много трудно.

Ролф почти чу въздишката на облекчение, която се изтръгна от гърдите на Арлет, преди тя да се запъти към кухнята. Той въведе госта си в дългата стая на горния етаж, която бе преградена с вълнени завеси. До прозореца една жена се бе навела над тъкачен стан. Ролф я освободи и настани Фицозбърн в дълбокото кресло край камината, а самият той седна на стола, освободен от прислужницата.

Фицозбърн въздъхна и протегна крака към огъня. Ролф внимателно наблюдаваше лицето му, за да долови намеренията на госта си.

— Преди малко спомена нещо интересно. Според теб наистина ли Хирондел ще бъде незаменим в боя? — Фицозбърн изгледа изпитателно домакина си и подобие на усмивка се появи на устните му. — Дойдох със специална поръчка от самия херцог. Той иска да купи бойни коне, а аз съм сигурен, че ти можеш да му осигуриш най-добрите.

Ролф разтри ръце, докато се опитваше да обмисли неочакваното предложение.

— Колко коня са нужни на херцога и за каква цел? — попита той.

Тънките устни на Фицозбърн се изкривиха в усмивка, която мигновено се стопи.

— Все още не сме решили точно колко, но със сигурност ще бъдат няколко стотици.

Ролф смаяно го изгледа.

— Аз нямам толкова много коне!

— Знам, затова искаме да се заемеш с изкупуването на коне от околността.

Ролф бе напълно объркан, а Фицозбърн отново се усмихна загадъчно. Ролф отвори уста, за да попита нещо, но в този миг вратата се отвори и в стаята влезе Арлет, понесла поднос с кана греяно червено вино и с две от най-хубавите й чаши. Докато наливаше на мъжете, въздухът се изпълни с аромат на канела. Арлет постави паница с пресен кейк с мед от дясната страна на госта. Фицозбърн размени няколко любезни думи с нея, осведоми се за нейното здраве и за здравето на малката й дъщеря. Арлет промърмори нещо в знак на благодарност, без да вдигне поглед към лицето му. Ролф нетърпеливо въртеше чашата си в ръка. Отлично разбираше, че Фицозбърн нарочно води този безсмислен разговор, за да го подразни.

Накрая не издържа и затропа с пръсти по ръба на чашата. Арлет го погледна, извини се пред госта и излезе от стаята.

— Добре си я обучил — обади се Фицозбърн. — Тя е дъщеря на Робер Стронгарм, нали? Сключил си много подходящ брак.

Ролф замълча. Не поддържаше тесни връзки с роднините на съпругата си. След смъртта на баща й в рода им останаха само няколко монахини и овдовели лели и макар да бяха далечни роднини на всесилния нормандски херцог, Ролф винаги бе избягвал срещите с тях.

— Добре, разбрах, че е време да спра да те дразня — рече гостът. — Херцогът е решил да отнеме короната на крал Едуард от узурпатора Годуин. Сигурно знаеш, че крал Едуард обеща английския трон на херцог Уилям още преди петнадесет години. Тогава Годуин се закле, че няма да предяви претенции към престола на Англия.

Ролф вдигна вежди.

— Никой не е очаквал, че Годуин ще спази клетвата си.

— Не, но все пак хората го смятат за клетвопрестъпник. Затова ще съберем съвета в Лилебон, за да решим кога да пресечем протока с войските ни. Ще дойдеш ли с нас?

Ролф разтвори ръце.

— В сравнение с вас аз съм само един дребен земевладелец. Какво значение има моето решение?

Фицозбърн отново се усмихна.

— Какво значение има мнението на когото и да било, щом херцогът е взел решение? Не, ние се нуждаем от опитни мъже като корабостроители и оръженосци, търговци на храни, вино и коне. За всички ще има много работа. Твоята задача ще е да доставиш отлични коне за войската на херцога. Познаваш всички в околността и няма да ти бъде трудно да се справиш.

— Сега ли искаш да ти отговоря?

— Да, предпочитам още сега.

Ролф се загледа в огъня. Въпреки че не искаше да изостави конюшнята си, перспективата да осигури коне за всемогъщия херцог при малък риск бе доста привлекателна. Почти усещаше уханието на свободния живот като горещ и солен вятър.

Погледна госта си и кимна:

— Да, ще дойда с войската на херцога.

През нощта, докато лежеше до Арлет в голямото легло, загледан в тавана, Ролф мислено си представяше пътуването през бурното море. Запита се колко ли фураж щеше да е необходим за конете на херцога. Колко дни ще стоят на лагер, преди да потеглят към Англия? Прекарването на коне с кораби бе трудна задача. Ако излезеше буря, само бог можеше да ги спаси, а Ролф знаеше, че бог невинаги е милостив.

Арлет се повдигна на лакът и се наведе над съпруга си.

— Не можеш ли да заспиш, господарю?

Стройното й тяло се изви в полумрака, а русата й коса проблесна на пламъка на свещта. Малките й гърди се притискаха до него, а сивите й очи неспокойно се взряха в лицето му.

— Мисля си за нещо…

— Знам, че нещо те тревожи. — Ръката й плахо го погали по рамото. — Свързано е с посещението на Фицозбърн, нали?

Докосването на гладките й пръсти до рамото му не успя да го възбуди. След заминаването на Фицозбърн Ролф бе изразходвал надигналата се в него жар в прегръдките на Берти. Тя страстно му бе отдала пищното си тяло върху сламата в конюшнята и за няколко минути уталожи напрежението в тялото и в душата му.

— Фицозбърн иска от мен да купя коне за херцога — каза Ролф. — Ще трябва да замина за Лилебон, за да обсъдим подробностите.

Пръстите й спряха да го галят и тялото й се напрегна.

— Кога заминаваш?

— Утре.

— Толкова скоро!

— Трябва да се погрижа за конюшни за конете. Освен това по пътя мога да продам или да купя още коне и да спечеля добри пари. — Протегна ръка и погали слабото й лице. — Знаеш, че винаги се връщам — добави той с по-мек глас. — За мен Бриз сюр Рисле е моето пристанище, а ти си моята котва. Ще ти донеса коприна за рокля и златни конци за бродерия.

— Но колко време няма да те има? — Красивите й очи го гледаха тревожно и той изпита угризение. Думите му за пристанището и котвата бяха много красиви, но той копнееше с цялата си душа да излезе в открито море.

— Не зная, може би един месец. — Придърпа лицето й към своето и я целуна. — Ти трябва да се грижиш за имението, а аз ще се постарая да спечеля пари за зестрата на Жизел, когато му дойде времето. Може би ще успеем да я омъжим за някой по-знатен благородник.

Арлет нищо не отговори, но Ролф се досещаше какво мисли жена му. Тя се гордееше с положението си в обществото, но мечтаеше да се издигне още повече. Успокоена, Арлет се отпусна на рамото му.

— Трябва да имаш син, който да те наследи — промърмори Арлет. — Знам, че трудно износвам, и съжалявам, че Жизел е момиче, но ако се опитаме отново, може и да успеем.

Ролф кисело се усмихна в тъмнината, когато тя разтвори краката си за него. Знаеше много добре какво можеше да очаква. Арлет бе много набожна и вярваше, че половият акт между съпруга и съпругата е само за да се раждат деца. Удоволствието бе дяволска съблазън и една почтена жена не биваше да го изпитва. Ако изпиташе удоволствие, трябваше да се изповяда, за да се пречисти от греха.

Обслужи я бързо, но безчувствено, както Ораж обслужваше кобилите за разплод. Тялото му тръпнеше по-скоро от удоволствие при мисълта за скорошното пътуване, отколкото от пасивната плът на жена му.