Елизабет Чадуик
Рицар на любовта (6)

Трета глава

В спалнята на Обер де Реми жена му Фелисия заповяда на прислужницата си:

— Подай ми огърлицата и брошката от кехлибар. Те най-добре подхождат на тази рокля.

— Да, мадам.

Фелисия оправи гънките на синьо-зелената вълнена горна туника и със задоволство се огледа. Разкошната дреха, поръбена със златна ивица, се спускаше до глезените й, а долната туника, изработена от фин лен, закриваше горния край на обувките от мека кожа.

Слугинята донесе кехлибарената огърлица и кръглата брошка с полиран кехлибар в средата. И двете бяха подарък от Обер за сватбата им и той настояваше тя да ги носи всеки път, когато посрещаха гости.

Прислужницата закопча огърлицата и оправи краищата на воала от жълта коприна на господарката си. Жълтият цвят не подхожда на всяка жена, но свежият тен на лицето и топлите кафяви очи на Фелисия й позволяваха да носи жълти дрехи.

— Изглеждате прекрасно, мадам! Сякаш ще вечеряте със самия крал Едуард!

— Благодаря ти, Бертил — засмя се Фелисия и се огледа още веднъж. Запита се дали тоалетът й не е прекалено натруфен. Едно е да се вечеря с краля, а съвсем друго — със скромните им саксонски съседи, особено след неловкото запознанство край купчината оборски тор. Дали съседката й няма да си помисли, че е решила да изтъкне богатството си пред нея?

Фелисия вече бе успяла да зърне съпруга на съседката си. Той бе набит, широкоплещест, с кафява коса и черна брада, а дрехите му винаги бяха изцапани от работата в ковачницата. Обер й бе споменал, че Голдуин е отличен майстор и е личен оръжейник на могъщия граф на Уесекс. Много пъти през последните дни Фелисия излизаше пред външната врата с надеждата да срещне съпругата на оръжейника и да си поговорят, но младата жена сякаш бе потънала в земята.

Влезе в залата и я огледа с критичен поглед. По пода бяха разхвърляни изсушени билки — лавандула, розмарин и риган, изпълващи въздуха с приятен аромат. Бе окачила по стените бродирани гоблени в светли тонове, а стаята се осветяваше от скъпи свещи от пчелен восък. Не само масата, но и двете скамейки покрай нея бяха застлани с най-хубавите й покривки. Вместо обикновените съдове от полирано дърво бе наредила да извадят любимия й пръстен сервиз. От гърнето, висящо над огнището, се носеше апетитен аромат, а една от по-старите прислужнички го наглеждаше.

Навън се чу тропот от копита, а след миг долетя гласът на съпруга й, който се караше на един от конярите. След миг Обер шумно нахлу в стаята. Лицето му бе намръщено и зачервено от гняв.

Фелисия му помогна да си свали тежкото зимно наметало и фригийската шапка. Обер я целуна леко по бузата и прокара пръсти през разрошената си къдрава коса. Отиде до масата, взе гарафата с вино и си наля една чаша.

Без да бърза, Фелисия окачи наметалото и шапката му на гвоздеите, забити в стената. Движенията й бяха спокойни, но стомахът й се бе свил на топка от притеснение.

— Как върви работата ти?

Обер де Реми я изгледа учудено.

— Всичко е наред — изръмжа той. — Получих поръчка за вино от Леофин Годуин, брата на граф Харолд, но трябваше доста да се пазаря.

Съпругата му кимна и се усмихна. Знаеше, че той не й казва цялата истина и че причината за киселото му настроение се криеше някъде другаде, но не искаше да го разпитва. Подозираше, че търговията с вино не е единственото му занимание, но предпочиташе да не знае нищо за другите му дейности.

— Мирише на нещо вкусно — рече Обер и се обърна към огнището.

— За вечеря ще имаме заешко рагу.

Той присви очи и се ухили.

— Май скоро ще стана тлъст като свиня. — Обер поглади с ръка изпъкналия си корем и виновно изгледа жена си.

Фелисия се засмя и продължи да му изброява какво още е приготвила за вечеря.

— Спри! Спри! — изохка той. — Нима искаш да ме умориш?

Младата жена тъкмо се канеше да го попита дали да приеме думите му като комплимент, когато вратата се отвори и Голдуин и съпругата му се появиха на прага.

Айлит стоеше гордо изправена, с вдигната глава. Тя беше с пищни форми, висока почти колкото Обер. Под воала от синя коприна се подаваха две дебели пшениченоруси плитки, които се спускаха под кръста й. Долната й туника бе със същия син цвят и чудесно подхождаше на цвета на очите й. Върху горната розова туника младата жена носеше красива мънистена огърлица, на чийто край висеше малък сребърен кръст. Талията й бе пристегната с широк кожен колан, а от него висеше връзка с ключове. Фелисия мислено се зарадва, че бе облякла най-хубавата си дреха.

— Заповядайте и бъдете добре дошли — учтиво заговори Обер и гостоприемно протегна ръка.

Оръжейникът притеснено пристъпи напред.

— Мир на дома ви — любезно каза Голдуин. Съпругата му влезе след него със скромно сведен поглед.

С мила усмивка и с приветливи думи Фелисия побърза да ги настани около масата.

По време на вечерята, толкова грижливо подготвена от Фелисия, Айлит остана мълчалива. Но съпругът й се отпусна и оживено разговаряше с Обер, наслаждавайки се на вкусния пилешки бульон, последван от заешкото рагу в джинджифилов сос със сушени ябълки. Айлит обаче едва се докосваше до храната, въпреки че съдейки по едрата й фигура, тя едва ли страдаше от липса на апетит.

— Надявам се, че всичко с кокошките ви е наред след онова малко премеждие — леко раздразнена попита Фелисия, огорчена от мълчанието на гостенката си.

Айлит се изчерви.

— Кокошките ми са добре — отвърна Айлит и сведе поглед към масата. — Съжалявам, че тази вечер нямам апетит. Виждам, че сте положили много труд.

— Няма значение — промърмори Фелисия. — За разлика от нас, мъжете ни добре си похапнаха.

— Сигурно ме смятате за безсърдечна и неблагодарна.

Фелисия усети смущението на гостенката си — лицето на Айлит бе пламнало, а устните й бяха упорито стиснати — и сърцето й се изпълни със съчувствие.

— Не мисля нищо подобно — отвърна тя, макар да го мислеше.

— Ако Голдуин не ме бе довлякъл насила тази вечер, никога нямаше да се осмеля да ви заговоря — въздъхна Айлит. — Чувствам се толкова неудобно.

— О, не бива да се чувствате така! — Фелисия докосна ръката на Айлит. — На всекиго може да се случи. Според мен вие се справихте много добре. Исках да се видим и да ви го кажа, но се страхувах, че не желаете да говорите с мен.

Айлит отново се изчерви.

— Вероятно щях да побягна и да се скрия някъде. Не съм от най-смелите — призна си тя и побутна глинения съд настрани. В очите й проблесна весело пламъче. — Струваше ми се, че е по-лесно да заколя три пилета, отколкото да ви заговоря.

— Значи сте по-способна домакиня от мен — засмя се Фелисия. — Последния път, когато трябваше да заколя пиле, то побягна на една страна с наполовина откъсната глава, а аз на другата, пищейки сред слугините си. Не сте единствената, която се е чувствала неудобно.

Айлит се усмихна и Фелисия си отдъхна облекчено. Може би все пак щяха да успеят да станат приятелки. Тя похвали туниката на Айлит и я попита как е успяла да ушие толкова хубава дреха.

Айлит заговори колебливо, но постепенно сковаността й се стопи и не след дълго двете жени оживено разговаряха за размерите на иглите, качеството на платовете и начините на шиене.

Голдуин видя, че жена му разгорещено обяснява на домакинята тънкостите при бродирането, и се зарадва, че двете жени намериха общ език. Компанията на Обер му беше много приятна, а храната — превъзходна. Щеше да бъде жалко, ако се наложеше да си тръгнат по-рано, в случай, че Айлит и Фелисия не се спогодят. Знаеше, че жена му се чувства неудобно заради проклетите кокошки. Айлит не можеше да забрави срама, защото бе изключително горда жена. Ала изглежда бе преодоляла неудобството си и отново бе онази Айлит, която познаваше и обичаше. Чу смеха й, видя бляскавите й зъби и пълните й яркочервени устни и слабините му се напрегнаха от възбуда. За миг забрави да слуша Обер и трябваше да го помоли да повтори последните си думи.

— Чудя се дали познаваш добре графа на Уесекс? — попита Обер и отново напълни догоре чашата на Голдуин, но в своята наля много по-малко.

— Не, не го познавам отблизо, но братята на жена ми служат при него и благодарение на тях получих поръчка да му изработя нови бойни доспехи.

— Но нали сте се срещали?

— Разбира се. Трябваше да му взема мерки, а сетне да му направя проба. — Голдуин отпи от виното. В началото пиеше от учтивост, защото предпочиташе бира, но тръпчивият вкус на виното му се услади и неусетно замая главата му.

— Как изглежда той?

— Защо питаш? — любопитно го изгледа Голдуин. — Нима се надяваш да му продадеш вино? Когато е в двореца на крал Едуард, графът посръбва от виното от кралската изба, но щом се прибере в замъка си, пие само бира, както всички останали мъже от свитата му.

— Изглежда е доста хитър мъж — небрежно подхвърли Обер и леко се усмихна, но очите му гледаха хладно и изпитателно.

— Той е много благороден мъж. Братята на Айлит го обожават и всичките му хора са готови да умрат за него. А се съмнявам, че някой ще иска да пожертва живота си за крал Едуард. — В замъгленото съзнание на Голдуин проблесна мисълта, че може би говори прекалено много.

— Значи според теб той е достоен да носи короната?

— По-достоен от всеки друг.

— А той самият иска ли това?

— Разбира се. — Голдуин присви очи. — Но защо са всички тези въпроси?

Обер се засмя и изтри устните си.

— Оглеждам се за подходящи клиенти, на които да продавам стоката си. Съжалявам, ако съм те притеснил с въпросите си, но търговецът си остава търговец — винаги мисли само за печалбите си.

Голдуин изръмжа нещо одобрително и отново посегна от чашата с вино.

— Твоят нормандски херцог иска английската корона — рече той, решил да обърне разговора в своя полза. — Ти срещал ли си се с него?

В първия миг Обер се стресна, но бързо се овладя и небрежно сви рамене.

— Само веднъж. Един мой добър приятел отглежда коне и когато веднъж му гостувах, херцог Уилям пристигна, за да си избере боен кон. — Търговецът на вино замислено се усмихна при спомена. — Един огромен дорест жребец привлече погледа му. Помня, че беше късно есента, беше доста студено и от ноздрите на онзи звяр излизаше пара, сякаш бе огън от гърлото на някой змей. Три пъти хвърли херцога от седлото, но накрая той успя да го обуздае. Всеки, който му се противопостави, е бил опитомяван или стъпкван.

Голдуин си припомни за бойните секири, на които Алдред и Лиулф му поръчаха да изкове името на нормандския херцог.

— Едва ли ще успее да сломи граф Харолд толкова лесно, колкото един жребец.

— О, да, няма съмнение — призна домакинът и сведе глава. — Ще се моля да не се стига до война. — Но веднага побърза да смени темата. Зае се да разказва на госта си за своя приятел Ролф и за конюшните му, за това как започнал преди години само с няколко коня, а сега притежавал три расови жребци и шестдесет кобили за разплод. — Дори и дорестият кон на съпругата ми е от конюшнята на Ролф — подарък преди заминаването ни от Нормандия. В замяна аз оставих на Ролф една бъчва от моето вино, макар че трябваше да му изпратя по-щедър подарък.

Неусетно дори за самия себе си, Голдуин лекомислено обеща да изработи специален ловджийски нож за този непознат приятел на Обер де Реми. Едва се сдържа да не попита какво име трябва да изпише на острието на ножа — за щастие изпитото вино бе виновно за преплитането на езика му. След това на всички следващи въпроси на Обер оръжейникът отговаряше само с „да“ и „не“.

На другия ден въобще не помнеше как се е прибрал вкъщи. Помнеше само странната смесица от раздразнение и присмех, изписани по лицето на Обер, докато го крепеше по стълбите пред външната врата. А след това — блаженият миг, когато се отпусна в леглото си. Помнеше също и уханието на косата на Айлит. Помнеше и нежния допир на устните й.

 

 

Събуди се късно, почти към обяд. Айлит го раздруса за раменете и извика нещо в ухото му. Главата го болеше, клепачите едва се надигнаха, нямаше сили дори да протестира, че го будят толкова рано.

— Най-после! — нетърпеливо прошепна Айлит. — Помислих си, че никога няма да се събудиш!

В главата му ехтяха ковашки чукове. От стомаха му се надигна яростна вълна. Опита се да седне, но веднага се отказа и се отпусна безпомощен на възглавницата, закрил очи с ръка.

— Ох, остави ме — изпъшка Голдуин.

В спалнята утихна, но той знаеше, че жена му не е излязла. Усещаше втренчения й поглед дори и през спуснатите си клепачи.

— Да не би от пиянството да си оглушал? — ядосано попита тя. — Не чуваш ли камбаните?

Голдуин напрегна слух. И тогава чу някъде далеч въпреки световъртежа в главата си, че ехтят църковни камбани. Звънът се носеше над смълчаното поле, чист и настойчив. С мъка се подпря на лакът и втренчи помътнелите си очи в Айлит.

— Крал Едуард е мъртъв. — Айлит отиде в ъгъла и му донесе от там чиста риза, чифт обувки и дебела вълнена туника. — Граф Харолд е избран за наследник на престола. Утре ще го коронясат.

— Откъде разбра?

— Алдред ми каза. Отби се за кратко, колкото да си вземе шлема и ризницата. Предложих му бира и хляб, но той ми отказа. Каза ми, че нямал нито минута свободно време.

Голдуин сухо преглътна. Вкусът в устата му бе отвратителен, гърлото му бе пресъхнало. Изправи се и се зае с дрехите, очаквайки всеки миг да се стовари обратно на леглото. Стените не спираха да танцуват пред погледа му. През дървените капаци на прозорците се чу ромолене.

Докато му помагаше да се справи с колана, ширитите и катарамите, Айлит не спираше да бърбори. Очите й блестяха от възбуда.

— Сега ще бъдеш придворен оръжейник, Голдуин! Мислил ли си някога, че ще се издигнеш толкова високо?

Голдуин вяло се усмихна. В момента мисленето бе последното нещо, на което бе способен. Само камбанният звън болезнено отекваше в главата му и призоваваше всички поданици да се молят за душата на покойния крал Едуард.