Елизабет Чадуик
Рицар на любовта (5)

Втора глава

Алдред опита печеното пиле и похвали готварското умение на сестра си:

— Какво ще кажеш, Лиулф? Дори в двореца не са ни поднасяли толкова вкусно печено пиле!

По-младият брат на Айлит, не толкова широкоплещест колкото Алдред, избърса русата си брада, преглътна мълчаливо кимна в знак на съгласие.

Айлит се засмя, зарадвана от похвалата и щастлива, че братята й на бърза ръка опразниха чиниите. Едва сега, докато ги гледаше как поглъщат лакомо печените пилета, младата жена си каза, че си струва да развъжда пилета и кокошки въпреки мръсотията и умората, въпреки отчаянието, което я бе завладяло само преди няколко часа. Душата й се изпълваше с гордост при вида на двамата й братя — млади и стройни рицари, с бляскави руси коси, облечени в нови, скъпи дрехи. Струваше й се, че просторната зала се бе смалила в мига, в който Алдред и Лиулф прекрачиха прага. Червената туника на Алдред бе поръбена с блестяща сърма, а от врата на Лиулф висеше масивен сребърен кръст и тежка огърлица, инкрустирана с кехлибар и гранат. Всеки от тях носеше само по два пръстена на ръцете си, но над китките им блестяха златни гривни, подарък от граф Харолд Годуин, техният господар и покровител.

— Какво поднасят на трапезата в кралския двор? — нехайно попита Голдуин и протегна крак към огромния дънер, току-що хвърлен в огнището.

— Крем и извара заради неразположението на крал Едуард. Пиле в сос от мляко и нишесте и хляб, натопен във вино.

— О, стига си се шегувал с мен!

— Е, не през цялото време — неохотно призна Алдред, — но в повечето случаи се поднасят някакви лесносмилаеми каши и странни сосове.

— Тази мода дойде от Нормандия от онова проклето копеле^[1] — презрително изсумтя Лиулф. — Когато сме с граф Харолд Годуин храната винаги е чудесна, истинска английска кухня!

Айлит умолително погледна към съпруга си, който й кимна и побърза да насочи разговора в друга посока.

— А какво се говори за здравето на краля?

— Не е добре — отвърна Алдред и избърса устните си.

— Толкова е отпаднал, че дори не може да посети любимото си абатство. Помнете ми думата, че преди Сретение Господне^[2] крал на Англия ще бъде нашият покровител граф Харолд Годуин.

Голдуин тактично продължи да ги разпитва за граф Годуин, а след това им предложи да ги заведе в ковачницата, за да им покаже доспехите, които бе изковал за него. Двамата братя на Айлит останаха възхитени от шлема и ризницата.

— Нормандците много често се бият с лъкове — отбеляза Лиулф, докато опипваше тройната плетка от стоманени нишки. — Дали това е достатъчна защита от стрелите им?

— Не, ако противникът е много близо, но ако е от по-голямо разстояние — да. — Голдуин изпитателно ги изгледа. — Да не би да се готвите за бой с нормандците? Искам да кажа — за голямата война?

Алдред взе един ловджийски нож от масата на Голдуин и внимателно опипа острието му.

— Да — нехайно подхвърли той. — Сигурно ще се бием с нормандците, фламандците, и с цялата останала паплач на Европа.

Голдуин се намръщи.

— Нима не знаеш, че войната е неизбежна? — Алдред подхвърли ножа във въздуха и ловко го улови за дървената дръжка. — Дори и граф Харолд да наследи трона след смъртта на крал Едуард, пак ще се наложи да се бие за короната.

Голдуин усети, че му се повдига. Защо ли трябваше да пие толкова! Двамата братя на Айлит бяха донесли цяло буре с много силна и сладка медовина като подарък за Коледа. Това питие бе слабост на Голдуин и той често прекаляваше с чашите. Но кой ли мъж беше много благоразумен по време на коледните празници? Той пое дълбоко въздух, опитвайки се да потисне гаденето в стомаха си.

— Искаш да кажеш, че ще се бием с херцог Уилям?

Лицето на Алдред почервеня от злоба и той с рязко движение заби ножа в масата.

— Кучият му син се похвалил, че крал Едуард му обещал престола още преди петнадесет години, но това е нагла лъжа! Само Съвета може да реши кой ще наследи престола.

— А какво ще стане, ако Съвета избере херцог Уилям за крал на Англия? — шеговито попита Голдуин, макар да се бе раздразнил от безцеремонното държание на Алдред. Оръжейникът протегна ръка и внимателно измъкна ножа от масата.

— Всички лордове ще подкрепят граф Харолд! — рязко отвърна Алдред. — Никой от тях не иска нормандското копеле да се озове на престола на Англия.

Лиулф, който винаги бе съгласен с брат си, изръмжа одобрително. Той бе на двадесет години, най-младият оръженосец в свитата на граф Харолд, и гореше от желание да се бие за честта на своя господар.

Голдуин поклати глава.

— Едва ли нормандският херцог ще се осмели да нахлуе в Англия. Тя е прекалено голям залък за него.

Алдред ядно стисна зъби. Той бе едър мъж и също като Лиулф имаше ясни тъмносини очи, които в този миг гневно блестяха.

— Може и да си прав, но ако се осмели да ни нападне, с удоволствие ще му пръсна черепа със секирата си! — Алдред бе седнал на пейката до масата, но скочи и с рязък жест измъкна кесията от колана си. Извади няколко сребърни пенита и ги подаде на шурея си. — Искам да ми направиш нова бойна секира! Освен това искам да изковеш името на Уилям върху острието. — Той хвърли кесията на масата и няколко монети се претърколиха на пода.

Голдуин се втренчи в монетите. Гаденето в стомаха му се приглуши от ледените тръпки на страха.

— Господ да ни е на помощ, Алдред. Ти наистина ли искаш да направя това?

— Да. Стигат ли ти тези монети, или искаш още?

— Не, изобщо не искам пари от теб! — Голдуин скръсти ръце и сърдито поклати глава.

— Аз искам да ти платя. — Алдред присви очи. — Трябва да ти платя. Така ще съм сигурен, че секирата ми ще го настигне.

Лиулф също извади кесията си и подаде на Голдуин няколко монети.

— И аз искам да ми направиш същата секира!

Голдуин не можеше да откаже на братята на жена си, но докато прибираше монетите, сърцето му се сви от лошо предчувствие. И преди бе изработвал оръжия за Алдред и Лиулф. Ризниците и мечовете, които им бе измайсторил, бяха истински произведения на изкуството. За него не беше трудно да изработи страшна бойна секира, с едно или две остриета — казваха им „датски секири“, защото бяха донесени на острова от викингите, доплували преди два века от Дания. Често изковаваше и надписи — имена, заклинания, различни фигури върху стоманата или ги издълбаваше върху полираното дърво на дръжката. Ала този път, необяснимо защо, потръпна от страх, сякаш леден вятър полъхна от прага.

Когато се върнаха в залата, никой от мъжете не спомена пред Айлит за разговора в ковачницата, ала между тях витаеше някакво напрежение, което младата жена веднага усети. Тя не ги попита нищо, защото жените нямаха право да проявяват прекалено любопитство, но държанието им я разтревожи.

Вече бе започнало да се смрачава, когато Алдред и Лиулф се надигнаха от масата, отклонявайки молбата на сестра си да останат да пренощуват.

— Утре сутринта имаме доста работа — обясни Алдред и я притисна за сбогом.

Айлит усети силните му мускули през фината туника. Лицето му бе напрегнато, а в очите му се долавяше твърдост, каквато досега не бе забелязвала. Може би всички воини бяха такива в навечерието на съдбоносни войни…

Тя дълго гледа след тях, докато заглъхна тропотът на копитата на конете им и те се стопиха в далечината. Внезапно в небето проблесна ярка светлина.

— Виж, Голдуин! — извика тя и посочи към небосвода.

Съпругът й погледна нагоре и тъжно рече:

— Това е падаща звезда^[3], а тя невинаги е добра поличба.

Айлит се уплаши от интонацията и от странното изражение на лицето му.

— Голдуин? — Тя го дръпна за ръкава и леко го разтърси.

Той потръпна. Не можеше да прогони мрачното предчувствие, обзело душата му. Сложи ръка върху нейната и се извърна към лицето й.

— Май пих твърде много от медовината — насила се усмихна той. — Знаеш, че в такива случаи винаги се разчувствам и натъжавам. Пожела ли си нещо?

Айлит кимна, после тръгнаха към къщата.

— Намислих си нещо за нас двамата — рече му тя, докато той залостваше отвътре вратата. Младата жена постави ръка върху корема си и се запита дали не е сбъркала в пожеланието си.