Елизабет Чадуик
Рицар на любовта (43)

Четиридесета глава

Бриз сюр Рисле

Пролетта на 1088 г.

Джулита коленичи пред статуята на Мария Магдалена в манастира край Бриз сюр Рисле. Каменният под бе студен и докато шепнеше молитвите си, от устата й излизаше пара. Това бе царството на Арлет. Дори и след смъртта си съпругата на баща й сякаш продължаваше да господства над това място. Присъствието й се усещаше дори тук, в малката църква на манастира. Статуята на Мария Магдалена, изработена от дърво и слонова кост, бе покрита със зелена мантия, а върху приведената й глава се спускаше фин воал от бял лен.

Върху остър шип близо до олтара гореше голяма восъчна свещ. Отстрани в специална ниша имаше малка пирамида от тънки восъчни свещи, запалени за упокой на душите на Арлет де Бриз, на нейната дъщеря Жизел, а сега и за Може де Фовил. Младата жена се прекръсти, изправи се и запали още една свещ. Откакто се бе върнала в Бриз сюр Рисле, идваше всеки ден в малката църква, за да запали свещ и да се помоли за спасението на душата на покойния си съпруг.

Не можеше да мисли за смъртта му, без да изпитва дълбока вина и угризения. Припомняше си гнева и горчивината от детството си, ревността и омразата, които бе изпитвала към своята полусестра Жизел, която й бе отнела това, която според нея й принадлежеше — любовта на баща й и любовта на Бенедикт. Мразеше Жизел, преди да я познава. Когато навремето се отдаде на Бенедикт, цялото й същество бе изпълнено със злобен триумф, че е успяла да го отнеме от сестра си. Това бе измамно чувство за победа, чувство, за което бе заплатила с нещастния си брак с Може.

Навън беше мрачен и студен февруарски ден. Джулита въздъхна, загърна се по-плътно с наметката и се отправи към вратата. Но преди да стигне до изхода, отвън се чу конски тропот. Фрея изцвили и в отговор се чу цвиленето на нечий жребец. Сърцето на Джулита учестено заби, но тя въздъхна разочаровано, щом видя, че мъжът, който влезе в църквата и се прекръсти на прага, беше баща й.

Вече бе навършил четиридесет и девет години, но все още бе хубав мъж, въпреки че годините бяха издълбали дълбоки бръчки около устата му. По време на отсъствието й той бе започнал преговори за сключване на брак с една хубава млада вдовица, около двадесетина години по-млада от него, с весел и добродушен характер, с три малки деца и зестра, внушителна като пищния й бюст. Джулита от пръв поглед хареса Амисия и се радваше за баща си.

— Дъще — рече той, — знаех, че ще те намеря тук.

— Току-що си тръгвах.

— Скоро ще се стъмни — кимна той.

Това беше неговият начин да й намекне, че е стояла прекалено дълго. Знаеше, че е дошъл, за да я прибере. Баща й нямаше навик да се моли за душата на покойната си съпруга, особено през студените зимни дни.

— Почакай ме малко, ще те придружа — рече той, отиде до олтара и склони глава, за да се помоли за мъртвите. Сетне се изправи и запали три свещи — една за Арлет, една за Жизел и една за Може. Малката врата зад олтара се отвори и се появи една монахиня, която се зае да почиства изгорелите свещи. Ролф се прекръсти още веднъж и се върна при дъщеря си.

Джулита замислено наблюдаваше действията на монахинята.

— Бих искала и аз да притежавам подобно душевно спокойствие — промърмори тя.

Ролф я хвана за ръката и я поведе навън. Въздухът бе влажен и студен, а оголените дървета изглеждаха мрачни и унили.

— С времето ще го постигнеш — успокои я той. — Ти си твърде нетърпелива към себе си.

— Откъде ли съм наследила тази нетърпеливост? — Джулита тъжно се усмихна.

— Със сигурност от майка си. — Ролф й помогна да възседне кобилата.

— А не е ли от теб?

— Аз съм нетърпелив към другите.

— Значи аз съм наследила слабостите и на двамата. — Тя се настани на седлото и взе поводите.

— Освен това си много твърдоглава.

Известно време яздиха мълчаливо, докато се показаха очертанията на замъка и се видяха високите прозорци, осветени от факлите. Във въздуха се издигаше дим от запалените огньове във вътрешния двор, които мамеха с топлината и с аромата на печено месо.

— Сега ти си по-млада от майка си, когато я видях за пръв път — тихо рече Ролф. — Целият живот е пред теб.

— Както и нейният е бил пред нея, нали? — Горчивината в гласа й изненада и самата нея.

Ролф потрепна.

— Имаше време, когато бяхме много щастливи — въздъхна той. — Знам, че съм виновен за това, което се случи по-късно. Ако можех да върна времето и да променя стореното, щях да го направя. — Извърна се към дъщеря си и тя видя болката, стаена в очите му. — Аз все още мисля за майка ти, тя все още ми липсва. Съжалението и вината са дълбоко издълбани в душата ми, но аз се научих да живея с тях. Каква е ползата да се обръщаме назад към миналото, освен за да се поучим от грешките си?

— Какво ме съветваш да правя? — Джулита скочи от коня. В гърдите й се надигна раздразнение. — Да стана отново онази девойка, която бях — непокорна и безгрижна?

— Не исках да кажа това. — Ролф бавно слезе от коня и се намръщи. Напоследък болките в колената му се бяха усилили. — Това, което казвам, е, че ако не престанеш да се вглеждаш само в себе си и в миналото, животът ще се изниже покрай теб и един ден ще откриеш, че си остаряла, без въобще да си живяла. За бога, дъще, иди при Бенедикт и двамата започнете живота си отначало. Имаш благословията ми, дори нещо повече — заповядвам ти да го направиш. — Погледна я и в очите му блесна весело пламъче. — Той искаше да дойде в църквата, но аз държах първи да говоря с теб.

Очите й се разшириха и дъхът й секна.

— Бенедикт е тук?

— Преди един час пристигна от Руан. В края на седмицата ще отплува за Ла Коруня на борда на новия кораб на баща си, но струва ми се, че е по-добре той сам да ти го каже. Затова е тук, иска да говори с теб.

Пръстите на Джулита се вкопчиха в гънките на роклята.

— Къде е той, татко?

Ролф сви рамене.

— Поканих го в дневната на горния етаж, но не знам дали е там. Най-добре е да го потърсиш. Скоро ще стане време за вечеря. — Той наклони глава и нетърпеливо я изгледа. — Е, какво чакаш още, върви!

Джулита подхвана краищата на роклята си и се затича към замъка. Баща й дълго гледа след нея с усмивка на устните и с малко тъга в очите.

 

 

— Утре сутринта заминавам и искам тя да дойде с мен — каза Бенедикт и сложи ръка на кошера. Почти не се чуваше жужене, но Бенедикт знаеше, че пчелите вътре са живи. Беше започнало да вали и по тъмната му коса и пелерината блестяха малки капчици дъжд.

Сега бе средата на февруари и природата бе започнала да се събужда за нов живот, въпреки че зимата още не си бе отишла. Бе стоял далеч от Джулита, за да й даде време да оплаче смъртта на Може и да свикне с мъката си, но не знаеше дали душата й се бе изцерила от вината и дали сърцето й бе готово да започне нов живот. Беше я наблюдавал да се моли в църквата, дори понякога се бе молил заедно с нея, но не беше сигурен дали молитвите лекуваха душата й, или държаха раните отворени.

Със или без нея утре сутринта щеше да тръгне. От Руан възнамеряваше да замине за Кастилия, за да закара три кобили подарък от Ролф за Родриго Диас де Бивар. Щеше да бъде чудесно да почувства отново вятъра в косите си, да чуе крясъка на морските птици, да се погрее на топлото испанско слънце и да вдъхне аромата на лимоните. Щеше да се смее на шегите на Санчо и да се тъпче до пръсване с вкусните ястия на чернооката съпруга на Фейсал. Само при мисълта за Санчо на устните му се появи лека усмивка.

Чуха се стъпки, прозвуча сърдитият глас на Джулита и внезапно върху него се нахвърли Гриф, голямото куче на Ролф. То гръмко залая и възбудено завъртя опашка.

— Стига, Гриф! Легни долу! — заповяда Бенедикт.

Кучето излая, подви опашка и се заклатушка към стената в дъното на градината, където зарови муцуна в една прясно изкопана леха.

Джулита се появи с факел в ръка. Димът изпълваше въздуха с аромата на смола.

— Търсих те навсякъде — каза тя. — Нямаше те в дневната.

— Не ме свърташе на едно място — унило се усмихна той.

Настъпи тишина, нарушавана само от прашенето на факлата. Бенедикт видя, че Джулита прехапа устни.

— Баща ми каза, че си дошъл да се сбогуваш с мен. — Ръката й, която държеше факлата, потрепери и пламъкът се наклони.

— Да, така е. „Доро“ ще отплува за Ла Коруня утре вечер. На борда има коне и вълна. — Опитваше се да говори спокойно, но в гласа му се чувстваше напрежение. Искаше да й каже толкова много неща, а не знаеше как.

— Баща ти доволен ли е от „Доро“?

Джулита питаше като добре възпитана любезна дама. Разговаряха точно като двама непознати. А може би наистина са непознати, помисли си Бенедикт. Случиха се толкова много неща, които ги бяха променили завинаги.

— Да, много е доволен. Беше много нещастен, когато загуби „Драка“, но новият кораб е по-голям, по-бърз и много по-добре оборудван.

Тя кимна, като продължаваше да хапе устни.

В далечината се чу звук на рог, който известяваше, че вечерята е сервирана в Голямата зала. Те се погледнаха един друг. От другия край на градината се чу радостният лай на Гриф.

— Имаше и друга причина, която ме накара да дойда в градината — рече Бенедикт. — Дойдох, за да поговоря с пчелите. — Посочи към кошерите зад гърба си. — Ти обичаше да им разказваш всичко и си помислих, че не е зле и аз да им кажа нещо.

— Какво искаш да им кажеш?

— Зависи от теб.

Настъпи продължително мълчание. Факлата в ръката на Джулита отново се наклони и пламъкът потрепери.

— Страх ме е… — прошепна тя. Сега вече не само ръката й трепереше, но и цялото тяло.

— От какво?

— От това, че те искам твърде силно и от толкова дълго време. Страх ме е да поднеса сърцето си на тепсия.

— Едва ли е на тепсия — намръщи се Бенедикт. — Болката беше твърде голяма и продължи твърде дълго. — Между веждите му се появи дълбока бръчка. — О, господи, нека сложим край на всичко това! Позволи ми да кажа на пчелите какво чувствам. — Приближи към нея, взе факлата от ръката й и заби дървената й дръжка в земята до кошерите. Сетне взе в прегръдките си Джулита, нежно повдигна брадичката й, наведе се и целуна треперещите й устни.

Беше едновременно страстна и нежна целувка, бавна и бърза, груба и неуловима. Тя почувства как слабините й се обляха в топлина, а кръвта във вените й закипя, както през онази майска нощ.

— Кълна се, че ще полудея, ако не те имам тази нощ и до края на живота си — промърмори той. — Джулита, моля те, кажи да!

Джулита облегна глава на гърдите му и усети бясното туптене на сърцето му, а твърдата му мъжественост сякаш изгаряше корема й.

— Избирам бъдещето — прошепна тя и се вкопчи в него, като че ли се боеше някой да не й го отнеме.

Бенедикт я притисна силно до гърдите си и бясно зацелува топлите й меки устни.

Прегръдката им бе прекъсната от кучето на Ролф. То притисна влажната си муцуна в крака на Бенедикт и обидено залая, чувствайки се пренебрегнато. Двамата се пуснаха и избухнаха в смях. Бенедикт се скара на Гриф, а кучето седна на задните си лапи, вдигна глава и възмутено продължи да лае.

Замаян от чувства, Бенедикт погледна към любимата си. Забрадката й беше паднала и дебелите й тъмночервени плитки се спускаха тежко върху гърдите й. Неговата Джулита — красивата, смелата, единствената Джулита.

— Ела! — промълви той. — Гриф е прав. Време е да се прибираме. — Хвана ръката й и пръстите им се сплетоха.

И ръка за ръка, като жених и невеста, двамата се запътиха към своето бъдеще.