Елизабет Чадуик
Рицар на любовта (42)

Тридесет и девета глава

Синулф беше морски вълк, отчаяно смел пират, чийто дом от двадесет години бе палубата на кораба и бурното море между Дъблин и Усхент. Той бе английски дезертьор, избягал от битката при Хастингс и намерил убежище сред норвежките пирати в пристанището на Дъблин.

Нападаше и ограбваше английски и нормандски кораби, отмъщаваше на беззащитните търговци и пътници.

„Фенрир“, неговият кораб, помнеше и по-добри дни, но след последната буря изглеждаше съвсем зле. Бяха отплували от Дъблин при благоприятен попътен вятър заедно с още няколко пиратски кораба, но бурята беше разпръснала пиратската флотилия и всеки от корабите пое по свой път. Синулф беше много ядосан, тъй като ако бяха заедно, по-лесно щяха да докопат някой търговски кораб. Бе много по-опасно да се сражава сам срещу жертвата си.

Пиратът огледа хоризонта с присвити очи. Пред носа на „Фенрир“ се очертаваше начупената линия на английския бряг. Един от моряците спусна във водата дълго въже с навързани възли и съобщи на кормчията колко е дълбока водата под кила. Над главите им кръжаха морските чайки и писъците им се носеха над вълните. Синулф се замисли дали да не се върне в Дъблин, но накрая вдигна рамене и реши да остане в открито море. Вероятно и други кораби, идващи от Бискайския залив, бяха пострадали от силната буря и щяха да се превърнат в лесна плячка.

Към обяд на хоризонта се показа платно. Синулф стисна челюсти и мускулите по лицето му заиграха. Качи се на горната палуба до носа и се вгледа в очертаващия се на хоризонта кораб. Различи само червения и жълтия цвят на корабното платно. Непознатият кораб беше още много далеч, но ако пиратът променеше курса си, щеше да се приближи към тях… или те щяха да му пресекат пътя.

— Всички на греблата! — заповяда Синулф. — Искам да ги огледаме по-отблизо.

 

 

— Кораб на хоризонта! — извика един юнга от мачтата на „Драка“. — Приближава се бързо към нас!

Белтран вдигна ръка на челото си и се вгледа напред. Видя кораб, подобен на неговия, с кремави платна, без други отличителни знаци. Напредваше с помощта на вятъра и на греблата. Преброи, че има по дванадесет гребци от всеки борд, които равномерно и мощно повдигаха веслата. Белтран изруга и започна да раздава команди.

— Какво става? — Може се приближи до капитана и също се вгледа в непознатия кораб.

Белтран поклати глава.

— Дано да греша, но нищо хубаво не очаквам от тази среща. Движи се прекалено бързо към нас, за да е приятелски настроен.

— Искате да кажете, че са пирати? — Може изглеждаше ужасен, а лицето му позеленя още повече.

— Ние сме в открито море и обикновено пиратските кораби се движат на групи, но този изглежда е вълк единак. — Погледна изпод вежди към Може и се запъти към мачтата. Извърна се и извика през рамо: — По-добре се погрижете за коня си и проверете дали е вързан здраво. Под скамейката има скрити копия. Вземете едно за себе си… и едно за лейди Джулита.

— Но нали можем да им избягаме? — попита Може и с усилие преглътна.

— Надявам се. Зависи дали техният кораб е с по-малко товар от нашия.

Може взе две копия и се приближи към перилото на палубата. Джулита се бе надвесила над него и се взираше в приближаващия се кораб. Изпод забрадката й се подаваше кичур червена коса, който вятърът развяваше пред лицето й.

— Белтран каза, че може би са пирати. Вземи това копие — рече Може.

Джулита се обърна към него. Очите й се разшириха от уплаха, но тя кимна мълчаливо и взе оръжието.

— Какво ще правим, ако наистина се окажат пирати и ни заловят?

Съпругът й си припомни за страшните легенди, които се разнасяха за дъблинските пирати.

— Не знам. Предполагам, че ще ни пленят и ще искат откуп.

Младата жена вдигна копието, както бе виждала да правят мъжете. Преброи гребците на приближаващия се кораб — те бяха два пъти повече от екипажа на „Драка“.

Скоро стана ясно, че корабът, който ги преследваше, наистина нямаше приятелски намерения. Когато двата кораба се доближиха, Джулита съзря блясъка на копия и щитове. Пиратският кораб беше дълъг, но лек, създаден за преследване и абордажни схватки.

Белтран подкара „Драка“ по посока на вятъра. Платната се опънаха до скъсване. По заповед на капитана всички по-тежки моряци притичаха откъм наветрената страна на палубата, за да променят, макар и с малко, равновесието на кораба. Носът плавно пореше вълните като остър кинжал. Но въпреки значително увеличената скорост пиратите ги приближаваха все повече с всяка измината минута. На палубата им застрашително блестяха върховете на копията и на сабите им.

Джулита вече можеше да различи лицата на пиратите — брадати воини, някои в ризници, а други — само по туники, но всички въоръжени. Чуваше крясъците и ругатните им на смесен англосаксонски и на ирландско-норвежко наречие.

Едно копие изсвистя във въздуха и острият му стоманен връх прободе платното на „Драка“. Друго копие профуча покрай Белтран и уцели бурето с вино зад гърба му. Червената течност бликна като кръв. Жребецът на Може опъна въжетата и високо изцвили. Въпреки студения морски бриз гърбът на коня лъщеше от пот.

Първата абордажна кука се удари в борда на кораба и падна в морето, но втората и третата се забиха в планшира. Моряците от „Драка“ се опитаха да изтръгнат куките и да освободят кораба си, но тогава към тях полетя гора от копия. Може се втурна да замести един от падналите моряци, но пиратите вече бяха успели да долепят корпуса на техния кораб до „Драка“ и двама от тях прескочиха на палубата.

Може заби копието си в първия и той падна мъртъв. Завъртя копието и го измъкна от трупа, за да се нахвърли върху втория пират. Палубата обаче вече се бе изпълнила с нападатели.

Корабът се наклони, натежал от тежестта на хората, и Джулита загуби равновесие. Падна сред буретата с вино и копието й отхвръкна настрани. Един от пиратите се наведе над нея, хвана я за ръката и я изправи на крака.

— Ти пък какво правиш тук? — попита той на саксонски и с един замах смъкна забрадката й. Червената й коса се разпиля по раменете и той възхитено я зяпна. — Червенокоса като ирландка!

— Махни си ръцете от мен! — изкрещя Джулита на майчиния си език.

Мъжът изненадано я изгледа.

— Англичанка! Какво търсиш на нормандски търговски кораб? — Очите му се присвиха. — Мога да правя с теб каквото си поискам, защото си моя пленница.

Тя го ритна по пищяла и ухапа ръката му. Мъжът изрева и я блъсна настрани, за да изтегли сабята си. В този миг Може се хвърли върху него и заби копието си в гърба му. Пиратът извика и отчаяно размаха сабята си. Оръжието се изви и сряза на две въжето, с което бе вързан черният жребец. Може измъкна копието си и се хвърли към коня, а пиратът се строполи върху едно буре с вино.

Джулита усети, че й прилошава. Протегна ръка към сабята на мъртвия пират, но оръжието се оказа толкова тежко, че трябваше да го хване с две ръце. Притисна сабята към гърдите си и диво се огледа.

Може стигна до жребеца, но не успя да хване края на въжето. Конят извъртя глава, изпръхтя яростно и се дръпна. Въжето, което спъваше краката му, се скъса и той се изправи на задните си крака. Може отскочи настрани, но не бе достатъчно бърз и копитото на коня го удари по главата. На слепоочието му се появи яркочервена резка. Джулита изкрещя и се спусна към него, за да му помогне. Може се олюля, а от раната потече силна струя кръв.

— Не, върни се! — изрева той. — Джулита, за бога… — Не довърши, тъй като в този миг силният вятър наклони кораба и той полетя във водата.

От тласъка Джулита се наклони назад и падна върху платнището, покриващо буретата с вино. Пиратът, когото Може намушка, бе още жив. От гърлото му се чуваха накъсани хрипове — бореше се за глътка въздух, преди огромната вълна, заляла палубата, да го повлече със себе си в синьо-зелените морски дълбини. Джулита се затъркаля по палубата и падна в морето. Водата бе леденостудена като пръстите на смъртта. Дрехите й натежаха и я повлякоха към дъното. Ужасената жена размаха ръце и крака и успя да изплува на повърхността, за да поеме въздух. Задави се от солената вода, а полите на роклята й се оплетоха в краката й. Стори й се, че смъртта се усмихва зловещо в лицето й.

Във водата се виждаха човешки глави, крещящи за помощ. Джулита не можа да види Може и силно извика името му. Около нея плуваха бурета с вино, сандъци и гребла. Пред очите й един пират потъна, повлечен от тежката си броня.

— Може! — изкрещя тя и отчаяно се огледа. Устата й отново се напълни с морска вода и тя се задави. Една вълна я заля, но Джулита отново успя да изплува. Усещаше, че губи сили, а вълните я отдалечаваха от „Драка“ и от пиратския кораб. Смъртта бе разтворила обятията си и я очакваше.

Вече се носеше към вечното забвение, когато до ръката й се чу плясък. Някой извика. Отначало си помисли, че е попаднала в преддверието на ада, където я посрещат свирепи чудовища, дори скръсти ръце, за да се помоли за последен път, но в следващия миг разбра, че това, което плуваше до ръката й, е конопено въже. Сграбчи го, вкопчи се в него със сетни сили и усети как някой го затегли.

Пред замъгления й поглед изплуваха очертанията на някакъв кораб, от който висяха множество въжета. От борда по въжетата се спускаха моряци, за да изтеглят плаващите хора.

Смъртта сякаш се отдалечи малко от нея, но все още бе твърде близко. Младата жена бе на прага на силите си, измръзнала, с изтръпнали и вкочанени крайници. Макар че бе съвсем близо до борда на спасителния кораб, нямаше сили да се пусне от въжето и да се хване за мрежата, която моряците хвърлиха от кораба.

— Джулита, не се предавай! — чу се изтерзан вик. — В името на бога, дръж се, аз идвам при теб!

— Бен? — прегракнало простена тя и се задави. Вкочанените й пръсти изпуснаха въжето, но в следващия миг отново се вкопчиха конвулсивно в него.

На Бенедикт му се струваше, че изтече цяла вечност, но всъщност бяха минали само няколко минути, докато доплува до нея. Джулита не смееше да говори, за да не се задави отново.

— Господи, Джулита, не се предавай, не ме оставяй, недей! — извика Бенедикт. — Ще увия това въже около кръста ти и ще те изтегля на кораба. Кимни с глава, ако си ме разбрала.

Тя кимна и стисна устни. Искаше да му каже хиляди неща, но нямаше сили.

Бенедикт знаеше, че всяка секунда е скъпа и бързо уви въжето около кръста й, стегна възела и махна с ръка на моряците да го изтеглят. Уплаши се, че ще я изгуби. Лицето й беше мъртвешки бяло, устните й — посинели и безкръвни, а под очите й имаше дълбоки сенки. Трябваше да благодари на бога, че „Константин“ се оказа толкова близко до „Драка“, както и за това, че не „Константин“, а „Драка“ бе нападнат от пиратите. Всичко бе в божиите ръце. Бенедикт я хвана за ръката.

— Скоро ще те изтеглят на палубата — каза й той.

Тя не отговори, но пръстите й немощно стиснаха неговите.

Моряците внимателно я извадиха от водата и я положиха на палубата. Кичур коса падна върху лицето й като тъмночервено водорасло, подчертавайки болезнената бледост на лицето й. Клепачите й потръпнаха.

— Бен? — прошепна тя.

— Тук съм, Джулита. Ти си спасена, спасена си. Повече нищо лошо няма да ти се случи. Пиратите не могат да завземат нашия кораб. Сега ще те изсуша и стопля.

— Може… той… — С последни сили тя се извъртя и повърна морска вода. — Може… — задави се тя, опитвайки се да продължи.

— Тихо, Джулита, успокой се, всичко е наред.

Бенедикт я уви с одеяло и я залюля в прегръдките си.

Пред очите й притъмня. Той я сложи върху купа сено и поднесе манерката към устните й.

— Пий! — заповяда й той. — Това е силна медовина.

Джулита се подчини и преглътна с усилие. Първата глътка стопли гърлото й и изгори стомаха й. Отвори очи и видя, че се намира на палубата на „Константин“, а наблизо бяха конете на Бенедикт. Само една факла осветяваше палубата, защото моряците се страхуваха да не привлекат вниманието на пиратите. Младата жена отпи още една глътка от медовината.

— Може… той… изгубих го, когато паднахме в морето. Той беше ранен. Конят го ритна в главата. — В очите й се четеше ужас. — Страхувам се за него.

Бенедикт не се опита да я успокоява, знаеше, че няма смисъл. Може не беше единствената жертва от пиратското нападение.

— Ще се върна на палубата, за да помогна да спасим оцелелите — каза той и смутено се изкашля. — Това одеяло е съвсем подгизнало. Ако съблечеш дрехите си, ще ти донеса една от моите туники.

Джулита мълчаливо кимна, тъй като не й достигаха сили да говори. Отново й се повдигна и главата й се замая, Бенедикт донесе сухо одеяло и дрехи.

— Ето, вземи. Имаш ли сили сама да се облечеш?

Тя отново кимна. Той се поколеба за миг и леко я погали по студената буза, преди да се качи на палубата.

Не след дълго Джулита чу някакви гласове и шум от стъпки по стълбите. На слабата светлина на фенерите. Тя видя как Бенедикт и един моряк влачат тялото на Може. Русата му глава бе клюмнала, а устата му бе широко отворена.

— Може… О, господи, мъртъв ли е? — Тя нямаше сили да се помръдне, само гледаше с широко отворени очи.

— Не — отвърна Бенедикт, запъхтян от усилието, — но едва диша, а раната в главата му още кърви.

Джулита сведе поглед към съпруга си, отпуснат върху сеното, видя как гърдите му едва-едва се повдигаха, после погледна ужасната рана на слепоочието му. Хвана го за ръката. Пръстите му бяха студени като лед.

Бенедикт замислено я изгледа.

— Ще отида да доведа Самсон. Някога е бил свещеник. Може се нуждае от последно причастие.

Джулита мълчаливо кимна, но не се обърна, когато той се отдалечи.

Самсон, който от десет години се бе отказал от църквата, но все още помнеше ритуалите, изповяда и причести Може. Умиращият със слаб глас се изповяда и получи опрощение на греховете си.

През останалата част от деня Може на няколко пъти се свестяваше и отново изпадаше в безсъзнание, а от устните му се изтръгваха само отделни звуци. Очите му помътняха, дишането му се учести и към полунощ той издъхна пред очите на Джулита и Бенедикт.

Джулита скръсти ръцете на гърдите му и покри лицето му с одеялото. Не можеше да заплаче — вече бе изплакала всичките си сълзи.

— По свой начин той се опитваше да бъде добър с мен — промълви тя. — Само че аз никога не съм искала да се омъжвам за него и никога не му дадох шанс.

— Вината не е твоя! — рязко отвърна Бенедикт, разтревожен от думите й.

— Моя е. Той винаги се опитваше да се докаже пред мен. Аз го накарах да изгуби здравия си разум. Ако не бях аз, никога нямаше да купи онзи кон.

Бенедикт я погледна с болка. Много добре разбираше мъката й. След смъртта на Жизел и той се чувстваше виновен и досега съвестта го терзаеше.

— Мъката лекува… — прошепна той и хвана ръката й. — А чувството за вина може да разруши живота ти.

— Отново ли се правиш на свещеник? — саркастично попита тя и сърдито го изгледа. Но освен гняв той видя в очите й нещастие и нужда от утеха.

— Не, аз също изгубих жена си и то преди да изкупя вината си пред нея.

Тя трепна, поразена от болката в гласа му.

— Съжалявам — тихо рече Джулита и наведе глава. — Не исках да те засегна.

— Ах, скъпа моя! — Бенедикт я стисна в прегръдките си и тя се отпусна на гърдите му. — Не искам да загубя и теб. По дяволите, Джулита, та през целия ни живот ние непрекъснато се срещаме и разделяме. — Той преглътна, вдигна ръка, за да докосне измъченото й лице. — Искам те, Джулита, искам да сме само ние двамата, искам да започнем отначало.

Младият мъж нежно се отдръпна от нея и се качи на палубата, за да приготви всичко за погребението на Може.

Джулита седеше със сухи очи край тялото на съпруга си. Искаше й се да заплаче, но сълзите не идваха.