Елизабет Чадуик
Рицар на любовта (41)

Тридесет и осма глава

„Драка“, един от корабите на Обер де Реми, току-що пристигнал от Руан, стоеше закотвен на кея в пристанището на Бордо. На идване корабът носеше бурета с медовина от Англия, а на връщане щеше да отнесе към Руан внушителен товар от кожи и вино от Южна Франция. Самият Обер не пътуваше с кораба, защото бе предоставил всичките грижи около доставката на капитана на „Драка“ — Белтран, едър французин, с весел нрав и гъста черна брада, който от двадесет години плаваше на борда на търговски кораби край бреговете на Франция, Англия и Испания.

Щом пристигнаха в Бордо, Белтран отведе Джулита и Може в къщата, където отсядаше при всяко пристигане в шумния град — най-оживеното от всички пристанища на южна Франция. Примами ги с обещанието за вкусно угощение. Щом чу да се говори за храна, Може кисело сви устни и се извини, като заяви, че му е достатъчно само да му посочат леглото, в което да може най-сетне да се наспи на спокойствие.

Белтран и Джулита си размениха развеселени погледи, в които се долавяше и съжаление към страданията на Може, оставиха го на тишина в спалнята, след което слязоха в голямата зала на партера, съпровождани от съдържателката — слаба, но словоохотлива французойка, с бледа кожа и малки, но будни черни очи.

Във въздуха се разнасяха писъците на чайките. През дебелите каменни стени горещината не проникваше, но долиташе шума от прашните улици, претъпкани с хора. Съдържателката им донесе кана с вино, хляб и глинени купи с гореща рибена чорба.

— На поклонение ли сте тръгнали, мадам? — полюбопитства тя, докато подреждаше масата за гостите си.

Джулита поклати глава.

— Не, дошли сме за тържището, за да закупим коне за имението ни в Нормандия.

— Аха. — Жената за миг се замисли, преди да продължи с въпросите си: — Защо ми се струва, че сте женени отскоро? Иначе как би се съгласил мъжът ви да оставите децата си в къщата ви?

Джулита се усмихна смутено, но успя да се сдържи и не й заяви в лицето, че това не е нейна работа. Реши, че можа да я остави да си мисли, че са тръгнали на сватбено пътешествие.

— Не е зле да потеглите на юг, към манастира в Сантяго де Компостела — посъветва ги съдържателката, — за да се поклоните, пред мощите на светеца и да получите благословията му. Само тогава ще имате много деца и дълъг и щастлив семеен живот.

Джулита се изчерви. В банята на мадам Агата се бе научила как да се предпазва от нежелана бременност. Мерили, в един от редките мигове на великодушие, й бе обяснила метода, използван от леките жени — трябваше само да се вземе малко парче от оцетна гъба и да го постави във влагалището. Досега този метод винаги бе помагал на Джулита да се опази от забременяване, затова не се нуждаеше от помощта на светеца от Компостела.

Най-после словоохотливата съдържателка прибра празните купи от масата и отиде да ги измие на кладенеца в дъното на двора. Джулита се колебаеше коя злина е по-малка: да легне в леглото при изнемощелия си съпруг или да остане в стаята, за да слуша неспирното бърборене на приказливата хазайка на къщата.

— Колко път има до мястото на тържището? — попита тя.

Белтран присви устни и избърса мустаците и брадата си с опакото на ръката си.

— Не е далеч — отговори той.

— Клотилда те посрещна много сърдечно — обади се Белтран. — Обикновено дава стаи само на капитани на кораби. Не обича да подслонява прости моряци, да не говорим за жени.

„Нима? Каква чест за мен!“ — помисли си Джулита, но реши да не казва нищо.

Продължиха покрай брега. Пред погледа й попадна един дребен, съсухрен старец, който се суетеше около едър кон, упорито отказващ да слезе от палубата по тесните дъски. Зад неспокойния жребец се подаваше главата на млада, стройна кобила. Стиснал между зъбите си парче от изсъхнал корен от някаква билка, старецът гневно викаше нещо на кастилски на объркания коняр.

— Виж, там има испански коне — посочи й Белтран. — Има толкова много, че съпругът ти ще бъде затруднен в избора си.

Джулита огледа с възхищение кобилата и жребчето, които конярят поведе към дъските. Старецът с корена между зъбите се обърна към Джулита и я изгледа внимателно.

— Много са хубави конете ви — поздрави го Джулита.

— Да, така си е — троснато й отвърна свъсеният старец.

— И всичките ли ги водите на тържището за продан?

— Не! Вече трябваше да го обяснявам на няколко зяпачи и ми дойде до гуша! Само ще останем тук за два-три дни, преди пак да отплуваме.

— А имате ли още коне?

— Защо не идете на тържището? Там има коне за всеки! — Старецът се начумери още повече, изплю сока от сдъвкания корен и нареди нещо на коняря си, явно решил повече да не обръща внимание на никого.

„Щом има толкова много испански коне в Бордо, цената им ще спадне — съобразително си помисли тя, — и продавачите ще са по-сговорчиви за отстъпки. Но защо се държат така грубо?“ Джулита се съмняваше, че този испанец ще промени тона си и ще й обясни учтиво колко и какви коне има, особено ако тя му спомене, че съпругът й е изпратен да купува коне за херцог Робер, владетеля на Нормандия.

Отмина кораба, но преди това погледна за последен път стройната кобила и жребчето. За нейна изненада сърдитият старец не сваляше замисления си поглед от нея.

 

 

Пиер беше опитен търговец, особено когато се касаеше за бойни коне, за кобили за разплод и за скопени товарни жребци, способни да влачат коли, претоварени с тежки ризници, шлемове и копия. Той се оказа последният от десетината търговци, с които Може и Джулита разговаряха през тази слънчева утрин. Вече наближаваше пладне, слънцето напече и изпотеният Може едва сдържаше нервите си. Още не се бе възстановил след тежкото пътуване по море, а ето че сега му се налагаше да търпи тази непоносима жега, сред пристанищния прах и глъч, под палещите лъчи на щедрото южно слънце, сред смесица от невъобразими миризми, от които главата го болеше до пръсване.

Подобно на самия Може, и Пиер бе нисък и набит, но с доста по-едър корем, с къдрава черна коса и с белези от шарка по мургавото си лице. Хитрите му черни очи бързо преценяваха бродещите купувачи. Може веднага привлече вниманието му и Пиер побърза насреща му.

— Нали търсите бойни коне? — ловко го подхвана той. — Тогава сте попаднали тъкмо на този, който ви трябва.

Джулита вече няколко пъти тази сутрин бе чула подобни обещаващи предложения и не му обърна внимание, само срамежливо сведе поглед и побърза да се отдалечи от него. Пиер я огледа преценяващо, сякаш се питаше откъде се взе тази красавица сред прашното тържище, където рядко идваха жени.

— Нека да видим какво можеш да ми предложиш — сухо отвърна Може.

Пиер се усмихна угоднически, макар очите му да гледаха хладно и безцеремонно, след което махна с ръка на слугата си и той доведе един светлокафяв жребец.

Може го обиколи от всички страни, потупа го по муцуната, провери внимателно за някакви недостатъци. Надникна дори в устата му, за да огледа зъбите му, осведоми се за възрастта му и недоволно поклати глава, когато разбра, че конят е на единадесет години. Тогава търговецът се разбърза, сопна се на коняря си и му нареди да доведе един много по-млад кон, дорест, с черни петна по кожата, но той се оказа прекалено плашлив и Може веднага обяви, че няма да се обязди лесно. В това време Джулита отиде по-напред, за да хвърли един поглед на останалите коне на Пиер. Няколко от тях й харесаха, но с нищо не превъзхождаха конете от конюшните в Ълвертън и Бриз сюр Рисле.

Погледът й попадна върху пъстрия бързоног жребец, застанал в края на редицата. На височината почти стигаше до метър и половина, а гривата и опашката му се отличаваха със сребристосивия си косъм. До него кротуваше по-ниска дореста кобила с бял белег на челото и бели петна над задните копита. Джулита ги огледа с възхищение — досега не бе зърнала по-добри от тях на пазара — макар че бе решила да търси само бойни коне, защото това бе целта на пътуването. Двата коня приличаха много на тези, които Ролф развъждаше, разсеяно си помисли тя. Сякаш кобилата е от конюшните в Бриз сюр Рисле, а жребецът — от Ълвертън. Внезапно изтръпна от хлад въпреки знойния ден.

— Сили… — неволно прошепна тя и се втурна към жребеца.

Животното веднага обърна дългата си шия към нея, ушите му щръкнаха. Посрещна я с радостно изцвилване. Тя не очакваше, че жребецът ще я познае, и от уплаха закри устата си с ръка. Не можеше да е съвпадение. Та това е същия непокорен кичур над челото му, извит като корона, със същия незабравим цвят!

Младата жена стисна зъби, изплашена, че ще припадне насред прашния площад. Конярят на Пиер я погледна стреснато.

— Милейди? Да не би да ви прилоша?

— Този кон… ето там… сивия, откъде го намерихте?

— Господарят ми го купи преди седмица — конярят равнодушно сви рамене. — Заедно с кобилата. Купи го от някакъв баск. Харесва ли ви? — Младежът се ухили и потупа Сили по шията. — За езда е много добър, пък и никак не е стар.

Джулита не би се съгласила, че един десетгодишен кон не е стар, ала дребнавата лъжа на коняря веднага избледня пред страшното подозрение, което мигом я обзе. Изтича при Пиер, който бе в разгара на увещанията с Може.

— Спрете! — прекъсна го тя с напрегнат, нетърпящ възражение тон. — Откъде имате онзи сив жребец, ето го там, отзад, до дорестата кобила?

Мъжът се сепна и я изгледа с недоумение, сякаш не разбираше езика, на който тя го попита. Не бе свикнал жени да го прекъсват в най-вълнуващите моменти на пазарлъка, а тази непозната севернячка не само че не си знаеше мястото, но и като че ли нямаше намерение да го остави на мира.

Може сърдито нацупи устни и я стрелна намръщено.

— Не виждаш ли, че сме заети? — изръмжа той. — Забрави ли, че жената трябва да е преди всичко скромна?

— Всякаква мисъл за скромност изхвърча от главата ми, когато видях Сили и дорестата кобила на Жизел! — гневно изкрещя Джулита и посочи назад. — Иди и се увери с очите си, че не лъжа!

Може отвори уста, за да я нахока, но като срещна разярения й поглед, само измърмори нещо неясно и се обърна към дъното на редицата. Тръгна към сивия жребец, придружен от смаяния коняр, докато Пиер сърдито се огледа и пот изби по дебелата му долна устна.

— Да! Огледай го добре! Не виждаш ли, че е на същите години. Има същия кичур на челото! Конярят ми каза, че са ги купили заедно с кобилата от някакъв търговец от земите на баските.

Може огледа и кобилата и замислено потри чело с ръка. Болката в главата му още повече се усили.

— Кой знае! Може пък Бенедикт да ги е продал — смутено промълви той.

— Какво! Да продаде Сили? Та това е любимият му кон, двамата бяха неразделни!

— Отгде да знаем какво му е хрумнало на Бенедикт — сърдито се озъби съпругът й и се обърна към изплашения търговец. — Познаваме тези коне. Те принадлежат на сестрата на жена ми и на нейния съпруг.

— Но сега са мои — остро възрази Пиер и избърса потта с ръкава си. — Взех ги от един търговец от Арагон, който пък ги купил от друг и така нататък. — Размаха ожесточено с ръце. — Дори и да са принадлежали някога на вашите роднини, сега са мои и толкоз! Ако желаете, може да ги купите както всеки от конете ми.

— Колко искате за тях? — сърдито подвикна Джулита.

Лицето на Пиер почервеня, докато премляскваше замислено.

— Не съм свикнал да се пазаря с жени — измърмори той.

— И аз не съм свикнала да търгувам с…

— Млъкни, Джулита! — прекъсна я Може. — Колко искате? — обърна се той към търговеца с мрачен израз, недвусмислено подсказващ, че няма да търпи да го разиграват. В същото време я стисна здраво по лакътя и я издърпа настрани.

Така Може стана собственик на Сили и на дорестата кобила на Жизел, без да има сили да продължи обиколките и пазарлъците. Отвратен от алчността и непочтеността на Пиер, той реши да не купува повече коне от него. След като приключи покупката, той побърза да отведе Джулита настрани.

— Направи ме за смях пред тези типове! — кресна й той и я раздруса.

Джулита изохка и го погледна сърдито.

— Нима само за това те е грижа? Не се ли тревожиш поне малко как конете на Бенедикт и Жизел са се озовали в лапите на онзи търгаш?

— Разбира се, че си зададох този озадачаващ въпрос. Но имам повече разум в главата си от теб и не го нарекох крадец. Нали чу какво ти отвърна той? Купил двата коня някъде в Арагон.

— Стига, Може! Тук нещо не е наред, не го ли разбираш?

Той изсумтя сърдито.

— Пристигнах тук, за да купя коне за Нормандския херцог, а не да споря с теб или с когото и да било другиго. — Може нетърпеливо махна с ръка. — Познавам Бенедикт. Той е от тези, които никога не падат по гръб и винаги намират начин да се измъкнат невредими.

— Значи нищо няма да предприемеш?

Може я издърпа настрани от тълпата.

— Точно така. Нищо няма да предприема.

— Но…

Той я завъртя към себе си и в очите му проблесна гневна искра.

— Стига, Джулита. Не ме предизвиквай.

Хората около тях се обърнаха и ги изгледаха с любопитство. Може стисна устни, хвана я за ръката и сърдито я поведе към къщата, в която бяха отседнали.

— Не трябваше да те взимам със себе си — изръмжа той, докато си проправяше път сред множеството. — Докато сме тук, ще стоиш в къщата при мадам Клотилд и ще плетеш. Повече няма да позволя да се държиш по тази начин.

Дръпна я грубо за ръката. Очите й се напълниха със сълзи, но не от самосъжаление или разкаяние, а от гняв и болка.

Може я остави в къщата и заповяда на един от конярите да не я пуска навън, след което се върна на тържището.

Клотилд погледна към младата жена, седнала до огнището. Джулита разтриваше зачервената си ръка, а устните й бяха здраво стиснати, за да не се разплаче.

Изпълнена със състрадание, Клотилд се приближи към нея, за да се опита да я успокои, смятайки, че е станала свидетел на малка разправия между двама младоженци.

— Хайде, стига, стига — утешително промърмори съдържателката и отпусна ръка върху рамото на Джулита. — Не се измъчвай, той скоро ще върне и всичко между вас ще бъде наред.

Джулита въздъхна, вдигна глава и изгледа Клотилд. В насълзените й очи проблесна гневна искра.

— Повече не искам да го видя! — извика тя.

— О, хайде, стига, знам, че не го мислиш!

Джулита се измъкна от прегръдката на жената и скочи на крака.

— Ще се радвам, ако никога не се върне!

Клотилд ужасено ахна и притисна ръка към устата си.

Конярят на Може завърза Сали и дорестата кобила към халките, забити в стените на конюшнята и хвърли мрачен поглед към къщата.

Джулита присви очи, а мислите й бясно препускаха. Пое дълбоко дъх, за да се успокои, след което излезе навън, за да намери сивия жребец и кобилата.

Конярят я забеляза отдалеч.

— Господарке, лорд Може ми заповяда да не ви пуска навън — нерешително рече той.

— Сигурен ли си, че не е пострадал? — Младата жена погали Сили по гривата. Запита се дали може да се измъкне зад гърба на коняря и да се метне незабелязано на коня, ала животното не бе оседлано и нямаше да може да язди в галоп.

Тя обиколи коня, почеса го зад ушите, погали го по гърба. Конярят се отпусна и на устните му се появи лека усмивка. Ала направи грешка, че се обърна с гръб към нея, за да вземе ведрото с вода. Джулита ловко развърза двете въжета, плесна конете силно по задниците и те препуснаха към двора. Смаяният коняр остана с отворена уста и преди да се окопити, Джулита вече бе изскочила на улицата.

Чу зад гърба си виковете на младежа и крясъците на Клотилд. Стъпките на преследвачите сякаш й дадоха криле. Повдигна полите на роклята си, за да може да тича по-бързо. Тясната алея я изведе на друга улица и младата жена се спусна по нея. От една врата изскочи куче и ожесточено се разлая. Две полуголи деца спряха да играят и я зяпнаха с ококорени очи. Джулита прегази няколко локви и усети как обувките й се намокриха.

Алеята я изведе на оживена улица, пълна с амбулантни търговци и минувачи. Джулита започна да си проправя път в тълпата, без да посмее да погледне назад.

Накрая спря задъхана и се облегна на стената на една къща. Не знаеше къде се намира, нито колко се е отдалечила от къщата на мадам Клотилд. Минувачите любопитно я оглеждаха. Младата жена пое дълбоко въздух и бавно закрачи, за да се смеси с тълпата.

В този миг някаква ръка я сграбчи за лакътя и тя чу виковете на коняря в дъното на улицата.

 

 

Съпругата на търговеца съпроводи Бенедикт до вратата на кокетната си дървена къща и застана на прага. Беше пълничка жена, с румени бузи, а роклята й беше от скъп вълнен плат, но с петна от пот под мишниците. В стаята зад гърба й се бяха събрали по-големите й синове и дъщери. Бенедикт не съжаляваше, че трябва да си тръгва. Беше дошъл с тъжни новини за смъртта на мъжа й.

Скръбната вест бе посрещната с безкрайни плачове и вопли, но странно, на Бенедикт му се стори, че те не страдат чак толкова, колкото очакваше. Търговецът очевидно не се бе радвал на голяма любов и почит сред членовете на семейството си. Те веднага заявиха, че ще осигурят всичко необходимо за пищна панихида.

— Благодаря ви, че ни съобщихте — сухо му отговори вдовицата.

— Това бе мой дълг, мадам — поклони й се Бенедикт.

Не каза „християнски дълг“, защото поклонниците бяха убити от баски, които също бяха християни, докато именно един мавър му спаси живота и благодарение на него успя да им донесе мрачната вест.

Жената го изпрати до улицата, посочи му пътя към центъра на града и се сбогува с него. Бенедикт още веднъж й се поклони и бавно пое по прашните улички.

Нямаше закъде да бърза, защото в момента единствената му грижа бе да намери търговци на вино, които предлагаха добра стока. Огледа къщите — повечето бяха покрити с дъски или със слама, но имаше и по-богати, с керемиди на покривите си. Срещаха се домове с прилични фасади, с широки веранди на втория етаж. Пред праговете жените оживено споделяха последните клюки, без да изпускат плетките или вретената. Шумни, разчорлени малчугани търчаха около тях, а по-големите деца помагаха на родителите си. Разнообразни миризми подразниха ноздрите му. Усети дори остър мирис на загоряло — навярно някоя от жените, увлечена в бъбренето със съседките, бе забравила да долее вода в гозбата.

Неволно се озова на пристанището, където галерите, натоварени с бурета с вино, се полюшваха на котвите си. Реши, че няма да е зле да открие кораба, с който бе пристигнал от Ла Коруня — масивен византийски товарен кораб, с три палуби, много удобен за превоз на коне. Идеята да се доберат до Ла Коруня и оттам да отплуват до Бордо принадлежеше на новия му другар Санчо — така избегнаха риска да бъдат отново нападнати от разбойници. След като приключат със сделките си в Бордо, двамата със Санчо бяха решили да се отправят за Руан.

Огледа с възхищение чистите, стройни очертания на кораба и си припомни, че баща му и Ролф бяха обмисляли възможността да построят кораб за превоз на коне между Испания и Нормандия. Обикновените търговски кораби можеха да пренасят коне на къси разстояния, но не бяха подходящи за по-дълги плавания.

Увлечен в мислите си, Бенедикт продължи покрай брега на Гарона, като оглеждаше корабите. Видяха заоблените носове на кораби от Средиземноморието, тесни кораби от скандинавските страни, фламандски лодки. И тогава пред погледа му се изпречи „Драка“, галерата на баща му за превоз на вино, полюляваща се на котвата си. Платната бяха свалени от голямата мачта, а греблата — струпани върху дървените пейки. На палубата не се виждаха бурета с вино, нито моряци от екипажа. Очевидно всички бяха слезли на брега, в очакване да натоварят кораба.

Младият мъж знаеше, че баща му не в Бордо. Обер де Реми рядко пътуваше по море, защото от влажния морски въздух се влошаваше маларията му, ала Белтран сигурно бе тук, някъде по пристанището, за да купи стока за обратния път до Нормандия. Бенедикт се зарадва и за пръв път от много дни на устните му се появи лека усмивка.

Продължи напред към тържището за коне, за да съобщи на испанския си приятел Санчо, че е открил „Драка“, но се закова на място, когато пред погледа му изникна млада жена, която бягаше по алеята. Жената зави по главната улица. Тънкият копринен воал върху главата й се развя и се откриха две дебели червени плитки.

— Джулита! — ахна той.

Това бе тя! Можеше да я познае от километър. Но какво правеше в Бордо? Очевидно щеше да отплува с „Драка“. Но защо?

Мъжът, който я преследваше, грубо разблъска тълпата. Бенедикт позна лицето на Остин, главния коняр на Може, но бързо се съвзе от изненадата и се спусна след Джулита, за да разбере какво се бе случило.

Пресече напречно през навалицата, като се блъскаше в хората и припряно се извиняваше. В първия миг си помисли, че ще я изгуби от поглед, защото въпреки роклята, която затрудняваше бягането й, Джулита се носеше като стрела. Но изглежда дългото бягане я бе изтощило и тя забави крачки. Спря, за да си поеме дъх, облегна се на стената на близката къща и в този миг някой я сграбчи за ръката.

Тя се извърна рязко, опитвайки се да се отскубне от непознатия, а в погледа й проблесна страх, примесен с гняв. Вдигна крак, за да ритне нападателя си, но внезапно се вцепени.

— Бенедикт? — смаяно възкликна тя. По страните й потекоха сълзи и вместо да го нападне, тя се хвърли в обятията му. — Ти! Спасителю мой! Слава богу, отново сме заедно!

В този миг се появи Остин, задъхан и зачервен. Беше толкова изтощен, че не можа да проговори, а само свирепо ги изгледа.

Джулита вдигна глава и прехапа устни. Дишаше задъхано, а гърдите й развълнувано се повдигаха.

— Скарах се с Може… и то заради теб. Той ме затвори в къщата, където сме отседнали и заповяда на Остин да ме пази. Но аз… аз… избягах.

— Къде е сега Може?

— На тържището, за да купи коне за Нормандския херцог. Или е там, или е в някоя кръчма.

— А защо се скарахте заради мен?

— Защото помислих, че си в беда. Той ми каза, че си като котките и никога не падаш по гръб, а той нямал време да те търси.

Бенедикт горчиво се усмихна.

— Значи съм бил като котките, така ли каза? — повтори той и поклати глава. — Донякъде има право.

Остин вече се бе съвзел от преследването и грубо ги прекъсна:

— Господарке Джулита, трябва веднага да се върнете в къщата.

— Господарката ти ще направи това, което тя ще реши, а не каквото й кажеш ти! — остро му възрази Бенедикт.

Конярят стисна зъби и уплашено го изгледа.

— Господарят… Може… ще заповяда да ме нашибат с камшика!

Джулита се вкопчи в ръкава на Бенедикт.

— Вече няма значение, защото те намерих. Сега мога да се върна доброволно в къщата. — Усмихна му се през сълзи. — Дори съм готова да се извиня на Може. Той се оказа прав, ти не си пострадал.

— Предчувствието ти не те е излъгало. Ако сега съм тук, пред теб, това се дължи на умението на един мавритански лечител Фейсал ибн Мансур. — Обърна се рязко към коняря: — Аз ще се погрижа лейди Джулита да се прибере в къщата. Иди и кажи на господаря си, че аз съм тук и че тя е в безопасност.

Остин се поколеба, но си каза, че това вероятно е най-добрият изход от ситуацията, след която тръгна да търси Може.

Останали сами, Джулита и Бенедикт бавно тръгнаха по улицата.

— Ще останеш ли в града? — попита го тя.

Младият мъж поклати глава.

— Не. Ние пристигнахме от Ла Коруня с търговски кораб и спим на борда.

Думата „ние“ я заблуди и тя си помисли, че Жизел е с него.

— Къде е сега Жизел?

— Не — тихо отвърна Бенедикт. — Жизел… е… мъртва. — Той закрачи по-бързо и Джулита се затича, за да го настигне.

— Мъртва? Какво се е случило?

— Нека да изчакаме срещата с Може. Не ми е лесно да говоря за това. — Преглътна с усилие и я погледна измъчено. — Преживях много тежки мигове, Джулита.

— Съжалявам. — Прозвуча нелепо и глупаво, но не можа да измисли нищо по-добро.

Бенедикт сви рамене, но нищо не отговори. Продължиха да вървят в неловко мълчание, докато стигнаха до пристанището. Той й показа товарния кораб „Константин“, с който бе пристигнал от Испания, отличаващ се сред гората от мачти с внушителните си размери, с двете си палуби и с широките проходи за коне в предната част на корпуса си.

— Оттук ще вкараме конете в трюмовете на кораба, след което ще запечатаме отворите със смола — обясни й той.

Бенедикт внезапно млъкна и вдигна ръка на челото си, защото някакъв силует на палубата привлече погледа му. Мъжът се спусна по подвижното мостче на кея. Туниката му беше раздърпана и изцапана, на главата си носеше сплъстена филцова шапка, от онези, с които поклонниците се предпазваха от жаркото слънце в равнините на Испания, а лицето му бе загоряло, по-тъмно от дъбовите талпи по палубата. Долната му челюст не спираше да дъвче някакъв корен. Джулита се досети, че предишния ден бе срещнала този странен старец и весело му махна с ръка.

В първия миг Бенедикт се изненада, че те се познават, но след малко се усмихна сърдечно.

Старецът ги настигна и дяволито изгледа Джулита.

— Ха! — рязко изсумтя той, щом разбра, че Бенедикт се приближава зад нея. — Нали трябваше да си на тържището? Какво правиш тук? — Обърна глава към Джулита и я измери с преценяващ поглед от главата до петите, сякаш оглеждаше кон за продан. — Да не би да си се отказал да потегляме за Руан?

Бенедикт се изчерви като хлапак, заловен да тършува в килера със сладкото.

— Санчо, искам да ти представя Джулита. Помниш колко съм ти говорил за нея, особено когато ме помоли да ти разкажа за моя роден край.

Санчо още веднъж я огледа с изучаващ поглед, този път по-внимателно, без да престава да дъвче корена.

— Бива си я — одобрително промърмори той, но в следващия миг се досети за нещо, смръщи сбръчканото си чело и изплю остатъка от корена. — Но къде е съпругът й?

— В момента е зает — смутено отвърна Бенедикт и се обърна към нея, изплашен, че няма да й хареса новината, че е говорил за нея пред този непознат испанец. — Джулита, това е Санчо — припряно й обясни той, — най-добрият надзирател във всички конюшни в цяла Кастилия, макар че има вид на бандит. Да не говорим за маниерите му…

— Само си губиш времето с тези приказки! — сряза го Санчо. — Карай направо!

Джулита и Бенедикт се спогледаха. Той долови раздразнението в очите й, примесено с любопитство.

— А мога ли да узная какво толкова си му говорил за мен?

— Всичко, което може да се каже на един безпристрастен слушател — прекъсна я Санчо. — И макар да ме представи като невъзпитан селяндур, мога да ви убедя, мадам, че ние, кастилците, умеем да си държим езика зад зъбите.

Което означаваше, че Бенедикт му е разказал за всичко, което се бе случило между тях. Сега бе ред на Джулита да се изчерви до уши.

Санчо настоятелно ги помоли да дойде с тях до къщата, в която бяха отседнали Джулита и Може. Убеди ги с довода, че може да се окаже полезен като придружител на младата дама, ако се наложи Бенедикт да я остави за малко. Обеща на Бенедикт, че няма да я изпуска от очи. Бенедикт се колебаеше дали да приеме предложението му, защото знаеше колко хаплив бе езика на стареца, но все пак отстъпи и двамата придружиха Джулита до къщата. Бенедикт реши, че присъствието на стареца ще отслаби подозрителността на Може.

Когато влязоха, тримата завариха Може да спори разгорещено с мадам Клотилд — лицето му бе навъсено, а юмрукът му яростно стискаше чашата с вино. Конярят стоеше в ъгъла на стаята, с пресен, яркочервен белег на бузата си, а в очите му се четеше неописуем страх.

Присъствието на свидетели малко охлади гнева на мъжа й, макар че мускулите по лицето му издаваха напрежението му.

— Казах ти да си седиш в къщата! — изфуча той още щом я зърна на прага.

— Видя ли, че съм била права, когато спорихме за Бенедикт! — предизвикателно му отвърна тя, без да обръща внимание на упреците му. Вдигна брадичка и се опита смело да посрещне мрачния му поглед, ала коленете й се разтрепериха. — Но ти никога не ме изслушваш…

— Е, да, само че ми се струва напълно здрав и читав — хладно отбеляза той. — И май не се нуждае от помощта ти…

— Но не знаете, че той преживя много тежки дни и седмици — намеси се Санчо и смъкна сплъстената си шапка, преди да се отпусне на пейката до тясното прозорче.

Може го изгледа с неодобрение.

— Този пък кой е?

— Аз съм главен надзирател в конюшните на дон Родриго Диас де Бивар, макар че това име навярно нищо не говори на варварин като теб — сърдито му отвърна Санчо и изплю парченце от корена.

От обидата ноздрите на Може потръпнаха зловещо.

— Ти ли ще ме наричаш варварин? — Погледът му с отвращение се прикова върху окъсаните дрехи на стареца.

— Той е преживял много повече от нас двамата — побърза да го защити Бенедикт, — а от коне разбира може би повече и от Ролф, защото има по-голям опит.

— Не ти вярвам — процеди Може през презрително стиснатите си устни.

— Ако искаш ми вярвай, но истината е една и никой не може да я изопачава.

При тях дотича мадам Клотилд, понесла още вино и две кошници с хляб и пресни плодове. Съдържателката изгледа Санчо и веднага прецени, че никога не би пуснала този непознат испанец да пренощува под покрива й. Набързо остави подноса и изчезна в кухнята, като бършеше ръце в престилката си и мърмореше нещо недоволно.

Може си наля още вино и бавно отпи от него.

— А къде е Жизел? — внезапно попита той.

Бенедикт дълго мълча, преди да заговори с глас, привидно напълно лишен от чувства:

— Тя почива в мир, в малък параклис край едно кастилско селце по пътя на поклонниците към Сантяго де Компостела… — Ръката му бавно се протегна към чашата с вино. Не можеше да свикне да разказва равнодушно за случилото се край онзи поток на изхода на пиренейския проход. Усети, че Може го следи с втренчен поглед. — Нападнаха ни разбойници, от местните хора, от баските. Тя загина в първите мигове от нападението — една стрела я прониза в сърцето. Всъщност от всички поклонници само аз оцелях… — Млъкна и раменете му потръпнаха от ужасния спомен. Не можа да довърши мъчителния разказ.

Може се изкашля смутено, поднесе чашата към устните си и отмести погледа си от пребледнялото лице на Бенедикт.

— Моите съболезнования — промълви той.

В настъпилата тишина се долавяше само накъсаното дишане на Бенедикт. Джулита стисна устни. Погледът й се насочи към Може, но внезапно нещо й хрумна, защото стана и се приближи до Бенедикт.

— И аз ти съчувствам — прошепна тя и отпусна ръка на рамото му. — Тя бе моя сестра… заслужаваше по-щастлив живот и по-благочестив край.

От гърлото на Бенедикт се надигна сподавен стон и той закри лицето си с ръце. Тялото му се разтърси от ридания. Може го изгледа изплашено, лицето му пребледня. Джулита не каза нищо, само погали Бенедикт по рамото с надеждата да облекчи страданието му. Сега разбра защо не искаше да говори с нея на пристанището за подробностите около гибелта на Жизел.

— Нека си поплаче — обади се Санчо, единственият, който в момента съумя да запази хладнокръвие. — Сълзите пречистват мъката и ни помагат да я понасяме. Иначе щях да се разтревожа за него.

Джулита вдигна очи към Санчо и разбра, че зад невъзмутимото му, сбръчкано и загоряло лице се крие искрено състрадание и загриженост.

— Какво се е случило с него след нападението? — тихо попита тя.

Санчо накратко им разказа всичко, което бе узнал от Фейсал за събитията след нападението, но нито веднъж не погледна към Може.

— Защо и аз не умрях тогава с нея! — изстена Бенедикт, без да отмества ръце от лицето си.

— Не говори така, синко — рече му Санчо. — Ако си искал да предадеш душата си на бога, нямаше да се стремиш така ревностно към живота, след като Фейсал успя да те спаси от треската. Сега говориш от самосъжаление, като отчаяно дете, а не като зрял мъж.

Бенедикт вдигна глава и учудено изгледа Санчо, сякаш го виждаше за пръв път. Старецът издържа пронизителния му поглед, без да трепне. Бенедикт избърса сълзите от очите си и отмести ръката на Джулита от рамото си. Стана и се приближи до прозорчето, през което се виждаше част от градината на Клотилд.

— А как се озовахте в Бордо? — попита Може и в гласа му отново се прокрадна подозрение.

Бенедикт равнодушно сви рамене.

— Ще купя испански коне, ще ги натоваря на кораба и ще отплувам за Бриз сюр Рисле. — Говореше вяло и уморено. — Чух, че търсиш боен кон за херцог Робер.

Може отпи от виното и отново напълни чашата си.

— И така да е, теб какво те интересува?

Джулита го изгледа намръщено. След гибелта на Жизел Бенедикт повече нямаше права върху имението в Бриз сюр Рисле и възможностите на Може се засилваха, защото тя оставаше единствената наследница. Запита се дали и Може се е досетил.

Бенедикт равнодушно кимна.

— Всъщност нищо не ме интересува… Радвам се, че на теб се е паднала тази чест.

— Херцог Робер настояваше именно аз да се заема с избора на елитен жребец за конюшнята му — добави Може.

— Сигурен съм, че ще успееш да избереш кон, който да се хареса на херцога.

— Вече съм го намерил — кисело го прекъсна Може. — Така че, щом се върнем в Нормандия, повече няма да ми се перчиш с испанските коне, които ще доведеш с кораба си.

— За бога, Може, нима мислиш, че сега ме е грижа за такива неща? — ядосано попита Бенедикт. — Пукната пара не давам за всички коне на света! — Стисна юмрук и го размаха сърдито. — Струва ми се, че с теб повече няма какво да си кажем, освен ако не искаш да се скараме. — Изскочи навън, без да се сбогува.

Може допи виното си.

— Не ме гледай така! — изръмжа той на Джулита. — Не е моя вината!

Джулита отмести поглед от лицето му, изпълнена с отвращение.

— Зная, че предпочиташ той да бе загинал вместо горката Жизел! — избухна тя и хукна след Бенедикт.

Санчо препречи пътя на Може, когато той рипна от стола към вратата.

— Седни! — заповяда му той и в тона му внезапно прозвуча властна нотка. — Да не искаш да се хванете за гушите и да се пролее кръв? Остави я, тя по-добре ще се разбере с него.

Може почервеня и се нахвърли върху стареца, но Санчо ловко се измести и го изтласка назад. Разбрал, че упорството му е безсмислено, задъхан от безсилна ярост, Може се отпусна на стола. Старият испанец реши да отвлече вниманието му и седна до него.

— Нали каза, че можеш сам да подбереш най-породистите коне от тържището в Бордо за твоя херцог? Хайде, нека да чуя как преценяваш конете, за да се уверя, че това не са празни приказки на един глупав самохвалко! — Посочи към пейката, където до преди минута седеше Джулита. — Седни, спри да пиеш, хапни малко хляб, за да попие виното, което си излял в стомаха си. Иначе ще започнеш да дрънкаш глупости и само ще ми изгубиш времето.

— Не съм длъжен да слушам нарежданията на някакъв изкуфял старец!

— Напротив! Длъжен си, защото в този миг говоря много по-разумно от теб. — Нисичкият надзирател измъкна още един корен от кесията си и започна да го дъвче.

Може се намръщи, но си спомни съвета му, седна и посегна към хляба.

— От дете съм се занимавал само с коне и нямам нужда от съветите ти.

Санчо седна до него и опъна уморените си нозе.

— Хм, че и аз съм отрасъл сред коняри, а пък тази зима, дето се задава, ще ми бъде седемдесетата поред. И въпреки това признавам, че има още на какво да се уча. Ако някой ти каже, че му е ясно всичко за отглеждането на конете, значи нищо не разбира от този тънък занаят.

 

 

Джулита изскочи през вратата, запретна полите си и се втурна след Бенедикт, но той бягаше така бързо, сякаш го гонеха триста дяволи.

— Спри! — извика тя. — Бен, моля те, спри!

— Остави ме! — сърдито изрева той, без да се обръща.

Със сетни усилия Джулита ускори крачките си и успя да го стигне. Хвана го за лакътя и с яростен замах го обърна към себе си.

— Точно сега никак не искам да ти досаждам — задъхано изрече тя, — но има нещо, което непременно трябва да ти покажа. Кълна ти се, Бенедикт, няма да съжаляваш! Знам, че искаш да останеш сам… ние само сипваме сол в раната ти, но… — Гласът й потрепери и тя внезапно млъкна.

Очите му бяха помътнели от мъка. Изглеждаше като обезумял, но след като пое дъх, той успя да се съвземе.

— Знаех си, че не мога да избягам от теб — мъчително въздъхна младият мъж. — И какво искаш сега от мен?

Искам нещо, което никога няма да постигна, каза си тя.

— Искам да ти дам нещо. Ела — подкани го Джулита, хвана го за ръката и го поведе към конюшнята зад къщата. — Ето, виж — рече тя и се спря пред първата клетка.

Той видя два коня — сив жребец и дребна дореста кобила. Жребецът веднага размаха глава и се приближи, за да го подуши. От ноздрите му се изтръгна радостно пръхтене и животното опъна въжето в напразен опит да стигне до ръката на Бенедикт. Кобилата наостри уши и меко изцвили.

— Сили! — прошепна смаяният мъж. Втурна се в клетката и прегърна мускулестия врат на грациозното животно. Сили ласкаво го побутна с муцуната си, после още веднъж. Бенедикт го огледа от всички страни, сякаш не вярваше на очите си. Повярва едва когато опипа мускулестите му крака, когато го потупа по гладкия гръб, когато го лъхна топлия му дъх.

— Къде ги намери? — извика той.

— Купихме ги тук, в Бордо, от един прекупвач — обясни му Джулита. В погледа й се четеше любов и мъка. — Той ни спомена, че ги взел от някакъв баск, търговец на коне.

Бенедикт се изсмя горчиво.

— Какъв ти търговец! По-скоро главорез! Колко ли коне е спечелил от избитите поклонници? — Допря ръката си до топлия врат на Сили. — Убиха я пред очите ми… Слава на небесата, че поне не се мъчи дълго, но няма да забравя как ме гледаше, макар и мъртва… А аз нищо не можах да направя… нищо! — Гласът му потрепери и пръстите му сграбчиха гривата на жребеца. Ако не бе Сили, щеше да се обърне с лице към нея и да зарови лице в косите й. Не, нямаше да посмее… нямаше право да я измъчва, да й досажда със страданията си. Макар че беше на косъм от тази отчаяна стъпка. Бяха сами, само двамата. Тя също замълча, доловила с женската си интуиция, че мигът е прекалено опасен и за двамата. После нещо прошумоля по сеното зад гърба му. Обърна се и разбра, че е останал сам.