Елизабет Чадуик
Рицар на любовта (40)

Тридесет и седма глава

В една слънчева лятна утрин в една от килиите на манастира Мария Магдалена Арлет де Бриз се яви пред своя бог. Лежеше напълно притихнала и когато Ролф сведе поглед към восъчнобялото й лице, можеше да се закълне, че долавя бледа усмивка на тънките й устни. Последните й думи, когато само преди час той безпомощно кършеше ръце пред постелята й в скромната манастирска килия, бяха:

— Отивам при моята Жизел…

През последната седмица болките й бяха непоносими и сестрите я упояваха със сироп от маково семе, от което халюцинациите й се засилиха. В моменти на слабост Арлет с треперлив глас бърбореше за красиви градини и ангели, кръжащи в лятната утрин. Понякога ставаше по-буйна и крещеше за видения, потопени в кръв, за полета, осеяни с трупове, мяташе се неспокойно в леглото си въпреки силната упойка.

Ролф въздъхна облекчено, когато разбра, че е дошъл краят на страданията й. Искаше му се да изпитва по-дълбока скръб, но в момента стоеше напълно вцепенен до изстиващото тяло на съпругата си. Накрая мълком се извърна, излезе в коридора и тихо затвори вратата. Остави я на грижите на сестрите. Сега тя им принадлежеше изцяло. Те щяха да се погрижат и за тялото й, и за душата й много по-добре и по-съвестно от него.

Яздеше замислено по целия път до Бриз сюр Рисле, увлечен в спомените си. Ако Арлет бе малко по-топла с него… ако той бе малко по-търпелив с нея… И ако… тогава внезапно си спомни едно женско име, но това не беше името на съпругата му.

Когато пристигна в Бриз сюр Рисле, бе още потънал в мрачните си мисли и в първия миг не чу думите на слугата, който му съобщи, че го очакват посетители. Разбра го чак когато видя конярите, засуетени около някакви непознати коне пред външната стълба, дори машинално огледа най-добрите коне с око на познавач.

— Херцог Робер е пристигнал, господарю — отговори слугата на мълчаливия въпрос.

Ролф мислено изруга. Сега най-малко се нуждаеше от присъствието на херцог Робер.

— Той каза ли нещо?

— Не, милорд, само поиска да се погрижим за конете и за хората му. Няма много багаж със себе си, но нареди да разседлаем конете.

Което означаваше, че щяха да останат да пренощуват в замъка, преди да продължат за Руан, досети се Ролф. Значи не е дошъл просто така, пътьом. Ролф сухо кимна на слугата, а на ум си повтори, че трябва да се приготви за трудни мигове. Стисна зъби и се запъти към вратата.

Щом влезе, веднага го блъсна в гърдите шумния, безгрижен смях на Робер, придружен от звънък женски глас. „Джулита!“ — каза си Ролф и настроението му се подобри. Ако Джулита е пристигнала в Бриз сюр Рисле, това означаваше, че и Може трябва да е в замъка.

Робер, херцог на Нормандия, първородният син на Уилям Завоевателя, бе добре сложен, със среден ръст, с червеникавокафява коса, сиви очи, прав нос и чувствени пълни устни. Като цяло можеше да бъде преценен като привлекателен. По характер бе по-скоро весел, отколкото мрачен, при условие, че не му се налага да мисли върху важни държавни дела. Но на неговата дума трудно можеше да се разчита. С лекота даваше обещания, ала трудно ги спазваше, а това позволяваше на васалите му да нарушават многократно клетвата си за вярност пред него. Това пораждаше безкрайни конфликти, дрязги и свади, дори и войни.

Робер седеше до високата маса в дъното на залата, отрупана с храна и вино. До него бе седнал Може, както винаги намръщен, заобиколен от оръженосците на херцога, а от другата страна на Негова светлост беше Джулита.

— Господарю — изрече Ролф и препъна коляно пред сина на Уилям Завоевателя. Този жест бе само проява на етикеция, докато пред баща му винаги би коленичил от искрена почит.

— О, изправи се, веднага се изправи! — Робер велико душно махна с ръка. — Между приятели няма място за такова ненужно церемониалничене. Хайде, ела при нас, та това е твоят замък, дявол да го вземе! — Херцогът му посочи място от лявата си страна и измести стола си по-близо до Джулита.

— Ще ви помоля да ме извините, ако ви се сторя разсеян — започна Ролф, бързайки да изпревари многословните излияния на Робер, с които отдавна бе дотегнал на всички около себе си, — но съпругата ми тази сутрин предаде богу дух в манастира „Мария Магдалена“… Това се очакваше, защото тя линееше от ден на ден, но нека сега да не говорим… — Той даде знак с ръка на слугата си тежко се отпусна на скамейката.

Джулита му наля чаша вино и го изгледа с тревожен поглед. Очите й бяха изпълнени със съчувствие и тя протегна ръка към неговата.

— Съжалявам, татко.

Ролф поклати глава.

— Тя почина в мир и сега душата й най-сетне намери покой. — Въздъхна замислено и поднесе чашата към устните си.

— Моите съболезнования — обади се Робер, натъжен от печалната вест. — Ще платя на свещениците да отслужат меса за упокой на душата й, и то още днес, мир на праха й. — Прекръсти се и продължи: — Тя бе толкова набожна и благочестива. Сигурно ще ти бъде тежко без нея.

— Да. — Ролф отпи от виното.

Робер Нормандски може и да беше суетен и себичен, ала успя да намери нужните думи, за да изрази съчувствието си.

— Сега на плещите ти ще легнат още трудности, но няма как — ще трябва да се справиш и с тях — каза Робер и се отпусна назад в стола си.

Ролф само измърмори нещо учтиво, без да влага чувства в думите. Днес не бе настроен да слуша бърборенето на херцога.

— Баща ми от години купуваше коне само от теб — рече Робер — и аз не виждам защо сега трябва да изменя на тази традиция. Разбира се — добави той и веждите му се вдигнаха, — не мога да ти обещая, че ще търпя да продължаваш да въртиш търговия с брат ми Уилям в Англия. Отлично знаеш, че ние отдавна сме в конфликт.

Ролф бавно отпи още вино и го задържа за малко в устата си, докато обмисляше отговора си, от който зависеха много неща. Ако Робер му забрани категорично да продава коне на Уилям Червенокосия, той отсега знаеше, че няма да изпълни тази заповед.

— В Англия, Ваша светлост, като поданик на вашия брат, съм длъжен да се подчинявам на заповедите му, така както в Нормандия — на вашите — учтиво, но твърдо отговори той. — Много от нас притежават имения на двата бряга на Тясното море и сега се разкъсват от колебания на кого да служат. Но вие и вашите братя винаги сте се снабдявали с расови бойни коне от Бриз сюр Рисле и от новата конюшня в Ълвертън. Ако вие и Уилям Червенокосия се разберете по приятелски, а аз предварително се откажа да търгувам с единия от двама ви, как ще се оправя после? Не, господарю, ще продължавам търговията си така, както аз преценя за най-добре.

Робер се намръщи още повече и забарабани с дебелите си пръсти по масата.

— Нали не харесваше Червенокосия? — изръмжа той.

— Не, господарю, и никога не съм го харесвал, ала в Англия бях принуден да дам клетва за вярност към короната, защото от неговия баща съм получил имението си в Англия.

— И затова ли дойдохте в Бриз сюр Рисле, Ваша светлост? — попита Джулита. — За да принудите баща ми да се откаже от търговията си с коне отвъд Тясното море? — Изгледа херцога с недоумение и се наведе към него, като буйните й коси едва не докоснаха лицето му.

Може едва не се задави с парче месо, а Ролф — с виното си. Всички присъстващи впериха смаяни погледи в Джулита. Знаеха, че херцогът никога не е бил безразличен към красивите жени, а тя изглежда бе решила да се възползва от слабостта му.

Робер се изкашля, а лицето му почервеня.

— В каква каша съм забъркан, господи… — въздъхна той. — Не е лесно да се слугува на двама господари.

Джулита кимна, сякаш думите на Робер бяха най-мъдрите, които бе чувала през живота си, и закачливо подхвърли:

— А какво да кажем за горките мъже, които имат по две господарки?

Робер отметна глава и звучно се разсмя.

— Е, това никога няма да го допусна! — захили се то и погледна към Ролф. — Бива си я дъщеря ти, доста остро езиче има!

Ролф нищо не рече, само присви очи, сякаш мълчаливо я укоряваше заради лекомисленото й поведение. Може имаше вид на човек, който в следващия миг ще припадне под масата.

— Говоря така, защото обичам баща си — продължи Джулита и се притисна още по-близо до херцога, сведе трепкащите си мигли и го дари с огнен поглед. Искаше да отклони Робер Нормандски от опасната тема. Познаваше характера на херцога, помнеше как Мерили го бе обработвала като мека глина в банята на мадам Агата и бе убедена, че сега може да се справи не по-зле от нея.

— Баща ти май не е много радостен от срещата ни — подхвърли Робер.

Джулита го изгледа предизвикателно и сведе глава.

— Нима само заради него сте дошли в Бриз сюр Рисле господарю? — Гласът й бе подкупващ и предразполагащ. Трябваше да накара херцога да повярва, че е покорена от чара му. Може би по-късно щеше да й се наложи да обяснява поведението си както пред баща си, така и пред ревнивия си съпруг.

Робер се наслаждаваше на съблазнителния, подкупващ поглед на Джулита, на красивото й лице, на полуотворените й устни.

— Пристигнах тук, за да си избера от конете на баща ти. — Протегна ръка към нейната, но се досети и предпазливо се извърна към Ролф: — Ще можеш ли да ми предложиш някакъв по-добър кон?

— Имам един испански жребец — отговори Ролф и неспокойно се размърда.

— Не искам да сметнеш, че не харесвам конете от другите породи — припряно продължи Робер, — но си спомням, че баща ми винаги купуваше испански жребци при по-важни случаи. Решил съм да последвам примера му.

Ролф замислено протри наболата си брада. Но никога няма да бъдеш като него, помисли си той. Ако приличаше на баща си, кралят на Кастилия отдавна да ти бе изпратил като подарък чистокръвен испански жребец.

— Позволете ми да ви избера най-добрия кон от моите конюшни, но ви предупреждавам, че ще ви струва много.

Робер дръпна месеста си ръка от ръката на Джулита и небрежно я размаха.

— Не се притеснявай, всичко ще ти бъде заплатено.

Ролф сви устни. Щедростта и прахосничеството на Робер бяха пословични. Дължеше огромни суми на знатни благородници, владетели на обширни имения, а още не бе изтекла една година от смъртта на баща му. Уилям Завоевателя бе оставил на синовете си баснословно богатство. Ролф мълчаливо допи виното си. Замисли се дали Бенедикт ще се завърне с испански коне за разплод от поклонението до Сантяго де Компостела — това би спестило на Ролф пътуването отвъд опасните пиренейски проходи.

— Е, ще се споразумеем ли — попита Робер, — или да потърся коне от друго имение?

Ролф подпря с ръка челото си.

— Простете ми разсеяността, господарю. Днес съм много уморен и наскърбен. Мога само да ви заявя, че ако тук, в Бриз сюр Рисле, нищо не ви хареса, напълно естествено ще е да потърсите коне в останалите конюшни в Нормандия.

Джулита долови, че Робер е склонен да се увлече в спор с баща й и се накани да се намеси, ала херцогът я изпревари:

— Не бих казал, че тук, в Бриз сюр Рисле, нищо не ми харесва. — Изгледа Джулита с неприкрито възхищение, от което на Може му настръхнаха косите. — Но продължавам да настоявам да ми намериш боен испански жребец от чистокръвна арабска порода. — Отмести се, за да може слугата да напълни чашата му.

— След два месеца в Бордо ще се съберат всички търговци на коне. Може би пък там ще се намери кон, който да задоволи високите ви изисквания. Испанците редовно посещават тържището в Бордо, при това там цените са доста по-ниски, отколкото при нас, на север.

— Постъпи както желаеш — небрежно подхвърли Робер, без да откъсва поглед от лицето на Джулита. — Сигурен съм, че ще се справиш.

Джулита усети, че флиртът й с херцог Робер навлиза в опасна фаза. Ако херцогът си припомнеше, че вече се е срещал с нея в онзи бордей в Саутуорк, нямаше да може да отблъсне похотливите му атаки. Зачуди се как да охлади страстите му, които така непредпазливо самата тя бе събудила.

— Може би — започна тя с игрив тон, — и аз мога да взема участие във вашия мъжки разговор, защото, Ваша светлост, все едно че съм отраснала в конюшните на баща ми.

— О, да, нищо чудно — съгласи се Робер. — Но защо ми се струва, че някъде сме се виждали?

Тя се опита да прикрие с усмивка опасението си и веднага отклони темата, като го попита какви испански коне предпочита Негова светлост. Поласкан от вниманието й, Робер се впусна в дълги обяснения, а прислужниците се възползваха от това, за да приберат излишните блюда от дългата маса.

Под масата Робер нежно притисна коляното си към нейното.

— Ти си неземна красавица — прошепна той. — Кога ще мога да се насладя отново на твоята компания?

През цялата вечер Джулита очакваше този деликатен момент, но сега се оказа неподготвена и стомахът й се сви от уплаха.

— Не съм заслужила такава чест, господарю… — колебливо промълви тя, — а освен това ми се струва, че вашето предложение може да застраши моята чест.

— Аз съм напълно откровен с теб. Искаш ли да наредя да те приемат сред моите придворни дами?

Джулита свенливо сведе дългите си мигли.

— Много щедро от ваша страна, господарю, но съм дала обет за вярност пред моя съпруг и съм длъжна да му се подчинявам.

— Сигурен съм, че нещо ще може да се промени — отговори Робер и се усмихна многозначително.

 

 

Да, нещо трябваше да се промени, и то в най-близко време. Може се впусна в дълъг спор с херцог Робер за испанските коне. Херцогът настояваше именно Може да замине за Бордо, за да доведе елитни бойни коне, нужни на Нормандския херцог за предстоящите схватки с по-малкия му брат, краля на Англия. За това се намери и повод, срещу който никой не можеше да възрази — Ролф бе длъжен да присъства на погребението на съпругата си, следователно бе ред на Може да се отправи на дълго пътешествие.

— Защо се държа така предизвикателно с него? — нахвърли се Може срещу Джулита, когато двамата останаха сами. — Нима си решила да му станеш придворна дама, като някоя от неговите превзети курви?

Лицето на Джулита пребледня като платно.

— Как смееш да ми говориш такива низости! — процеди тя с леден тон и се втурна към вратата. Може скочи, настигна я, хвана я за ръката и я завъртя към себе си.

— Да не би да си въобразяваш, че не мога да разбера защо той поиска тъкмо аз да тръгна за Бордо за тези проклети коне? Иска да ме махне оттук и ти да си свободна за него, ето защо!

— А ти нима очакваш аз да харесам този наперен пуяк? — насмешливо му отвърна тя.

— Че какво друго мога да си помисля, след като се държа на масата като последна уличница? За бога, та ти само дето не седна в скута му!

— Глупости! Всичко беше заради баща ми, нима не го проумя? Той се заяде с него, а на мен ми стана жал. Ако не бях отвлякла вниманието му, херцогът щеше да настоява баща ми да се откаже от сделките с Уилям Червенокосия и свадата между тях беше неминуема!

— Това не е оправдание за поведението ти! — гневно изфуча Може и лицето му потъмня.

— Как ли не! — изкрещя Джулита.

Може погледна към двора през отворения прозорец и видя, че долу се е събрала многолюдна тълпа от слуги, готвачи и коняри. Стреснати от мрачния му поглед, хората мълчаливо се разотидоха, но той знаеше, че навред ще плъзнат слухове за Джулита и херцог Робер, а това съвсем го вбеси.

— Трябваше да те нашибам с камшика… — задъхано рече той.

— И така ли смяташ да оправиш всичко между нас? — презрително се изсмя жена му. — Имаш право да ме нашибаш с камшика… или ще предпочетеш за пореден път да докажеш мъжествеността си в леглото? Как предпочиташ да ме усмиряваш? — Опита се да се изплъзне, но той я държеше за ръката с все сила.

— Пълен глупак е онзи, който си мисли, че може да покори една жена! — кисело процеди Може през зъби. — Да не би някога да си се подчинявала на волята ми? Но този път всичко ще се промени! — изсъска той и я притисна до себе си, за да впие устни в нейните.

Джулита се замята като зверче, уловено в капан, ала той бе много по-силен от нея. Ръцете му я стиснаха като стоманени клещи.

— Няма да те дам никому! — изръмжа той и с рязък замах разкъса корсажа й. — Ти си моя и ще си останеш само моя!

 

 

Измъчена, унизена, задъхана, Джулита впери втренчен поглед в гредите на тавана. Може се отпусна върху тялото й, а горещият му дъх опари нежната й шия. Бесният ритъм на бедрата му постепенно затихна. Този път дори не се опита да удължи акта, за да й достави поне капка наслада. Искаше да достави удовлетворение само на себе си.

Тя се размърда под него, опита се да отпусне схванатите си крайници и да си поеме дъх, но съпругът й бе толкова тежък и едър.

Мъжът надигна глава и се вгледа в лицето й. Сега, след като вихърът на страстите му беше затихнал, той внезапно изпита прилив на необяснима нежност. Леко докосна косата й.

— Щеше да ти бъде много по-лесно, ако не се бе държала като някоя дивачка. Ти ме предизвика… накара ме да загубя самообладание.

Джулита не се изненада, че и този път тя се оказа виновна за всичко. Може трудно признаваше грешките и слабостите си. Не му отговори, защото явно беше безсмислено.

Той се намръщи и стана от нея. Лицето му все още бе зачервено, дрехите му — изпомачкани. Обърна се с гръб към нея, за да оправи панталоните си. Когато заговори, гласът му прозвуча много по-спокойно:

— Не искам да отиваш в двора на херцог Робер. Няма да ти разреша!

— Но нали си васал на херцога?

— Той само те е поканил, не ти е заповядал.

Джулита изгледа широкия гръб на съпруга си.

— А ти какво ще направиш, ако все пак отида в Руан? Ще вдигнеш скандал?

— Ти ще ми се подчиняваш ли, или не? — сърдито изфуча Може. — Длъжна си да ми родиш наследник, а за това трябва да спим всяка нощ заедно. Ето защо ще заминеш с мен за Бордо.

Джулита бавно постави забрадката си. На нейно място много жени щяха да се възползват от поканата на Нормандския херцог, но имаше и такива, които с радост биха потеглили към Бордо. От двете злини тя предпочиташе по-малката — панаира в Бордо, пък и винаги бе харесвала шумните тържища, тръпката при избора на нови коне, срещата с непознати хора.

— Наистина ли искаш да дойда с теб? — попита го тя и горчивината в интонацията й се стопи.

Той присви очи и тя разбра, че Може се двоуми.

— Ох, съвсем се обърках! Не искам херцога да слухти по петите ти като куче, надушило кокала, докато аз съм далеч оттук.

Джулита стегна краищата на забрадката си и стана от леглото. Болеше я от грубите му ласки, но поне бе успяла да го убеди да я вземе със себе си, а това означаваше, че поне за малко ще се махне от Нормандия.

— Кога ще тръгнем? — попита тя. — Да се заема ли с багажа още сега?

Може стегна колана си.

— Както решиш.

Сега тонът му бе малко по-любезен, очевидно гневът му бе утихнал. Робер Нормандски можеше само да му завижда за усмивката на алените й устни и на блясъка в красивите й очи.