Елизабет Чадуик
Рицар на любовта (39)

Тридесет и шеста глава

Мавърът Фейсал ибн Мансур, лекар към имението на испанския владетел Родриго Диас де Бивар, си мислеше, че сега можеше да си прекарва по-приятно времето в библиотеката си, вместо да се тътри на гърба на муле по тази камениста пътека. В този миг той и спътниците му се показаха от завоя и пред тях се разкри смразяващата сцена на кървавото нападение.

— О, милостиви Аллах, какво е станало тук! — изохка той и дръпна поводите тъй силно, че мулето рязко изпъна врат и едва не го събори от седлото. В небето кръжаха ястреби и лешояди, а щом новодошлите се приближиха до потока, два черни грифона размахаха крила над разпокъсан труп и изчезнаха над отсрещния, зловещо смълчан бряг.

Фейсал се смъкна от гърба на мулето и се завтече към безжизнените тела. Веднага разбра, че са поклонници, християни — един свещеник, монахини, пътуващ музикант, търговец и още двама, облечени в по-хубави дрехи. Никъде не забеляза кесия, нито накити по ръцете или вратовете им. В меката почва, още мокра от вчерашния дъжд, се виждаха следи от копита, но от конете нямаше и следа. На Фейсал не бяха нужни повече улики, за да разбере, че поклонниците са станали жертва на някоя от разбойническите банди, които отдавна върлуваха в околността и често нападаха пътниците.

Отчаяно клатеше глава, докато обикаляше жертвите и докосваше с трепереща ръка шийните им артерии, за да провери дали още диша някой от тях.

Фейсал винаги досега бе вярвал, че човек по природа е добър. От няколко години служеше при сеньор Родриго, когото маврите наричаха Ел Сид^[1]. За лекаря човешкия живот бе висша ценност, с която Аллах е дарил простосмъртните, но в някои мигове като сега му се струваше, че в човешката природа е заложена прекалено много необуздана жестокост.

Двама войника от свитата на Фейсал изтеглиха от водата две тела — мъж и жена, повалени от стрели. Фейсал се приближи, за да ги огледа. Жената бе пронизана от стрела под лявата плешка, точно в сърцето. Може би е умряла още преди да падне във водата… или се е удавила в потока. Беше нежна, с фини черти и деликатното овално лице. Разбойниците бяха пребъркали джобовете й, както и на останалите жертви, но в бързината бяха пропуснали нещо — в дясната й ръка, здраво свита в юмрук, той откри талисман, украсен със скъпоценни камъни.

Наведе се над другото тяло, отмести опашката на стрелата, стърчаща от бедрото на мъжа, и го обърна. Стомахът му се сви от изненада, когато видя, че младият мъж още диша и дори го гледа с помътнелите си тъмнокафяви очи.

— Донесете ми одеяла, по-бързо! — извика през рамо Фейсал. — Този тук още диша! Но колко ли още му е писано да живее… — Коленичи до непознатия мъж и притисна длан към шията му. Пулсът беше равномерен, макар и слаб, а това му вдъхна надежда, че ще успее да го спаси.

Мавърът с рязко движение измъкна остър крив нож от пояса си.

— Не, не… — утешително рече Фейсал, когато видя как в кафявите очи на падналия мъж надвисна сянката на страха. — Аз съм тук, за да ти помогна. — Тонът му очевидно успокои ранения, макар думите му да бяха произнесени на неразбираем език, защото той се отпусна безпомощно по гръб, все още потръпвайки от студената вода.

Фейсал видя двете рани от стрелите, проболи туниката на жертвата — едната в бедрото, а другата в лявата ръка и се запита дали е разумно още сега да измъкне върховете на стрелите. Около едната съзря силно зачервяване, а от другата бе изтекла доста кръв. Опитният лекар отдавна се бе научил да се справя с подобни рани по време на дългите си странствувания в обоза на войската на дон Родриго.

Войникът се върна с едно одеяло. Фейсал го постла на пясъка отдясно на тялото му, после обърна мъжа върху одеялото и раздра с ножа си дрехите му. Махна окървавения ръкав и огледа раната. Върхът на стрелата бе пронизал мускула му, но по количеството засъхнала кръв опитният лечител прецени, че раната не е смъртоносна.

— Сега ще те заболи — каза той, а младият мъж го изгледа с недоумение. Лекарят със запъване повтори думите си на езика на франките.

В тъмнокафявите очи на Бенедикт проблесна искра. Раненият се опита да преглътне и със сетни усилия промълви с дрезгав шепот:

— Направете каквото можете, за да ме спасите.

Фейсал здраво стисна стрелата и леко я дръпна. Раненият изстена и се сгърчи от болката, а зъбите му се разтърсиха от спазъма. Фейсал бръкна в кесията на пояса си и извади малко шишенце. Поля раната с някаква течност и раненият мъж под него отново се изви от непоносима болка.

— Съжалявам, че ще ти причиня още страдания — въздъхна Фейсал, — но трябва да почистя раната, иначе ще стане много по-зле. А сега искам да хвърля още един поглед на другата ти рана.

Не знаеше дали поклонникът чува думите му, или съзнанието му е замъглено от болката. Очите му оставаха затворени, само от устните му се изтръгнаха глухи стенания.

Войникът следеше с поглед движенията на Фейсал и тихо прошепна:

— Интересно кой ли е този непознат?

— Ако Аллах ни дари с милостта си, той сам ще ни го каже. — Фейсал се изправи на крака и замислено поглади брадата си. — Прилича ми на френски търговец, и то доста богат. Не мога да повярвам, че се е озовал чак тук, само за да се поклони пред мощите на някой от вашите светци. Би могъл да пътува много по-удобно и безопасно до Сантяго де Компостела. Кой знае, може дон Родриго да се заинтересува от този странник.

 

 

Бенедикт се опита да се помръдне, но не успя. Някой сякаш бе забил два шиша в тялото му, за да го прикове към леглото. В ушите му още кънтяха викове и писъци, сподавени в кръвта на умиращите. Опита се да извика за помощ, ала немощният стон заглъхна в гърлото му.

Предпазливо надигна клепачи и се огледа. Погледът му срещна само студени, бели стени и висок дървен таван. През капаците едва се процеждаха слънчевите лъчи. На перваза под прозореца се виждаха три портокала. Намръщи се. Усещаше цялата си лява ръка натежала.

Опита да се изправи, но бързо се отказа — след първия спазъм се отпусна безпомощно по гръб. С дясната си ръка отдръпна завивката, за да огледа тялото си. Лявата му ръка беше превързана в ивици от бял ленен плат. По корема си видя белези, а надолу, около лявото му бедро се виждаха още превръзки.

Вратата се отвори. Пред него застана мъж на средна възраст, облечен в мюсюлмански дрехи, дребен и сух. Раираната му туника беше от коприна в тъмножълт цвят, който подхождаше на мургавото му лице.

— А, значи си буден — рече мавърът на своя развален френски и се усмихна, разкривайки безупречно белите си зъби. — Вече бях започнал да мисля, че ще те изгубим. Сигурно се чудиш кой съм аз и къде си се озовал, познах ли?

Бенедикт сухо преглътна.

— Отначало помислих, че съм в Ада.

Лекарят се разсмя.

— Е, не си първият, който си е мислил това. Името ми е Фейсал ибн Мансур. Аз съм лекар в имението на испанския владетел дон Родриго Диас де Бивар, който е известен сред народа като Ел Сид — дано Аллах го дари с благословията си и с дълъг живот.

Бенедикт не можа да запомни трудните имена. Мавърът го наблюдаваше с любопитство, без да разбира, че тези гръмки титли не означават нищо за ранения чужденец.

Очакваше французинът да е чувал поне за Родриго Диас, но дори това име се оказа непознато за него.

— Сега се намираш в един от замъците на дон Родриго, по пътя за Бургос — продължи мавърът. Черните му очи предпазливо следяха лицето на пациента. — Донесохме те от потока, отвъд Ронсевалес, полумъртъв от измръзване, пронизан от две стрели. От цялата ви група само ти си оцелял. Дълбоко съжалявам…

Бенедикт пое дълбоко дъх и потръпна от ужасната вест.

— Жена ми… — едва чуто прошепна той.

Лекарят тъжно поклати глава.

— Улучена е в сърцето, още с първата стрела. Пътищата през тези диви планински проходи винаги са криели опасности.

— Ние тръгнахме на поклонение… до манастира в Компостела, за спасението на душата на майка й. Тръгнахме само защото тя настояваше… все ми казваше, че била длъжна да стори всичко за спасението на майка си. — Очите на Бенедикт се наляха със сълзи. — Аз винаги бях с нея и тя си мислеше, че е в безопасност.

— Искате ли да повикам някой свещеник от вашата религия?

— Не! — Бенедикт едва не се задави от вълнение. — Не, в никакъв случай. — Прехапа устни, опита да се овладее и чак тогава погледна към лекаря, който не преставаше да го наблюдава изпитателно. — Искам само да седна в леглото, но не мога да се помръдна.

— Не е чудно, защото раната на бедрото ти е много дълбока. Аллах е бил милостив към теб, като не е позволил на стрелата да се забие по-надълбоко. Иначе сега щеше да си мъртъв.

— Аллах е бил милостив? — подигравателно подметна Бенедикт.

— Аллах винаги е милостив — уверено повтори Фейсал ибн Мансур и го хвана за дясната ръка. Внимателно го вдигна нагоре и подпря две възглавнички зад гърба му.

— Сигурно вече си видял, че съм те оставил да спиш гол, само с тези превръзки — рече Фейсал. — Това ще ти помогне по-бързо да оздравееш. Ако след време поискаш да станеш от постелята, ще ти донеса дрехи. Твоята туника, с която си бил край потока, е прибрана в раклата в моята стая. Ако си носил кесия на колана си, опасявам се, че ще трябва да се простиш с мисълта, че ще можеш да си я върнеш.

Бенедикт го изгледа с подозрение. Болката досега обсебваше мислите му и нямаше време да се замисли защо този мавър проявява толкова грижи за него. Нали всеки поклонник носи сребърни монети, зашити в туниката си?!

— Носех кесия — бавно започна той, — за да раздавам милостиня на бедните и да плащам за храна и нощувка, но както сам си се досетил, там нямаше много монети.

Лекарят измъкна ръцете си от ръкавите на туниката си, приближи се до долапа и извади една чаша и кана с вино.

— Изпий това — каза му той. — Трябва да възстановиш силите си.

Бенедикт отпи от виното и пак отпусна глава върху възглавниците.

— Откога съм тук?

— Пътувахме три дни, а после прекара още три дни в това легло.

— Жена ми… — колебливо започна той. — Искам да кажа, съпругата ми и останалите… какво стана с тях?

Фейсал смутено разпери ръце.

— Ние бяхме само няколко човека и не можахме да ги вземем с нас, но ги погребахме според вашите обичаи и щом стигнахме до първото село, повикахме местния свещеник. Той обеща да прочете няколко молитви над гробовете им. Ако искаш, когато оздравееш, ще те заведа до селото.

— Благодаря.

Фейсал наведе глава.

— Още не знаем името ти, нито титлите ти, ако имаш такива. Хората в имението те наричат просто „младия Франк“, но мисля, че това няма да е за дълго.

Бенедикт се опита да се усмихне.

— Предпочитам да ме наричат просто „младия Франк“, но пред теб се чувствам задължен да кажа името си — аз съм Бенедикт де Реми, имам владения в Нормандия и Англия. Баща ми е заможен търговец на вино, а тъстът ми отглежда коне за херцога на Нормандия и за краля на Англия.

— Нима! — възкликна Фейсал, заинтригуван, но без да се впечатли особено. Един мъж, както казваше Ел Сид, трябва да се преценява по личните му качества, а не по постиженията и титлите на родителите му. Макар че един собственик на конюшня за расови коне може да представлява изключение от това правило. — А ти с какво се занимаваш? — попита мавърът.

— Няма да те упрекна — Бенедикт този път превъзмогна болката и се усмихна сърдечно, — ако си мислиш за мен, че съм тръгнал на това пътешествие само за да укрепя характера си. Нали някои заможни бащи изпращат разглезените си синове на такива трудни пътувания, за да ги закалят духом и телом?

— Не, нищо лошо не съм си помислил за теб. Само Аллах може да знае какво се крие в сърцето и душата на човека.

Бенедикт сви рамене, без да е напълно съгласен с мавъра, но нямаше сили да спори.

— Питаш ме що за човек съм, така ли? — замисли се той. — Най-лесният отговор е да кажа, че и аз отглеждам коне, защото помагам на тъста си. Жена ми тръгна на поклонение, за да получи благословията на светеца в Компостела, а аз, освен че я придружавах, бях се наканил да купя испански коне, за да ги използвам за разплод. Иска ми се бойните коне от нашите конюшни да бъдат най-добрите в целия християнски свят.

— По-добри дори и от арабските? — лукаво се усмихна Фейсал.

— Да, признавам, че още много има да се учим от вас, арабите.

Фейсал кимна одобрително.

— Когато се съвземеш, ще потърсиш ли търговци на коне?

За миг Бенедикт затвори очи, изпълнен с нерешителност.

— Ако не го направя, тогава цялото пътуване ще се окаже напразно. Колкото и да си посипвам главата с пепел, на мъртвите от това няма да им стане по-леко. Затова съм длъжен да се добера до Сантяго де Компостела. Ще изпълня обета на съпругата ми, който тя даде пред майка си, а след това ще потърся и местните търговци на коне.

Фейсал сви устни и бавно кимна.

— Това е мъдро решение. Ще те запозная с един стар познавач на коне, наречен Санчо. — Замисли се за миг и сетне добави: — Когато открихме жена ти, намерихме в шепата й талисман. Той е в стаята ми, заедно с твоята туника. Знам, че вие, християните, отдавате голямо значение на подобни реликви.

— Някои от нас, да, но не всички — уморено промълви Бенедикт, а в гласа му се прокрадна горчивина. — Жизел вярваше, че този талисман ще я закриля от всякакви беди. А ето че сега е мъртва, докато аз, неверникът, оцелях. Може би, както казват старите хора, дяволът има пръст в тази мрачна история.