Елизабет Чадуик
Рицар на любовта (38)

Тридесет и пета глава

Заваля проливен дъжд. Бенедикт погледна към небето, където само преди час не се забелязваше нито едно облаче. Но сега откъм север, зад белоснежните върхове на Пиренеите, се задаваха безчет тъмносиви облаци, надвиснали над колоната от поклонници, пъплещи по лъкатушещия път от планинската клисура към слънчевите равнини на кралство Кастилия.

Макар лятото да бе в разгара си, от планината повяваше хладен вятър, а под върховете й се синееха ледниците. Силният дъжд повлече мътни порои надолу между каменистите склонове. Край пустия път рядко се намираха заслони и къщи, в които да се подслонят изморените пътници, преди да се доберат до безопасните и топли равнини на юг от хребетите.

Ако беше сам, Бенедикт щеше да потегли на път с един от търговските кораби на баща си, които превозваха вино от Испания за Франция и Англия, но Жизел не понасяше пътуването по море. Само да докоснеше с крак палуба и веднага й прилошаваше. Докато го убеждаваше да поемат по трудния маршрут през високите Пиренеи, тя му изброи предимствата от сухопътния маршрут — спомена му покрай колко манастири и свети места ще минат по пътя към Компостела, колко свещи ще запалят за спасението на душата на майка й…

И така те се озоваха в тази дива местност, по стръмните южни склонове. Заваля като из ведро, тъкмо когато бяха насядали на една живописна поляна, а слугите бяха запалили огън, за да опекат месото, което носеха чак от Руан. Първите студени капки заваляха по гърбовете им и Жизел разочаровано изохка, протегна ръка и нахлузи шапката на главата си. Пътуваха заедно с неколцина непознати, също поклонници като тях, за да не бъдат съвсем сами в тази дива и опасна местност.

— Колко още ни остава до онази странноприемница? — попита търговецът от Бордо.

— Може би час, а може би и два — равнодушно отвърна водачът им, нисък мургав мъж от местните баски, и примирено сви рамене. Говореше на някакво местно наречие и думите му трудно се разбираха. — Ще трябва да побързаме, за да пристигнем, преди да се мръкне. — Мъжът се изправи, придърпа дрехата над раменете си и с уверена крачка продължи надолу по каменистия път.

Търговецът сърдито изфуча и погледна към Бенедикт.

— Толкова пари му броих, за да ме преведе през тези проклети чукари! Уф, знаех си, че не може да се вярва на тези диваци от планините… Готови са да ти прережат гърлото, ако с нещо не им се харесаш.

Бенедикт си замълча. Водачът наистина се държеше много самоуверено, но търговецът от Бордо се оплакваше прекалено от най-дребните неудобства, а такива по изнурителния път се срещаха на всяка крачка. Откакто бяха потеглили от Бордо, той не престана да хленчи и мърмори. Всички узнаха колко бил богат, как всички го слушали със страхопочитание, колко бил съобразителен при сделките. Бенедикт, чието богатство по всяка вероятност значително превишаваше имуществото на френския търговец, не се зае да спори с него и през целия път се стараеше да го избягва, но, уви, това трудно му се отдаваше.

Водачът им подвикна нещо неясно. Едва по-късно разбраха, че това на неговото наречие означавало, че пътят се стеснява — сега се спускаха по трънлива пътека, със стръмни скали отдясно и отвесен скат отляво. През водната завеса Бенедикт със сетни усилия забеляза, че над тях се издигат острите вечнозелени върхове на боровете, заобиколени от мрачни скали, тъмносиви като облаците в небето, а ниско долу, под нозете им, буйна планинска река се пенеше сред синкавите камъни.

Яздеха в редица по двама, но сега дъждът ги разпръсна в единична нишка. С пребледняло от страх и умора лице Жизел се клатушкаше на седлото на своята кобила. Устните й — стиснати и побелели, издаваха опасенията, които сковаваха душата й. Бенедикт иронично си помисли, че в този миг жена му сигурно се пазари за пореден път със своя бог колко манастири ще му построи, ако той й помогне да се измъкне от тази дива клисура.

Пред тях в далечината облаците се обагриха в необичаен розов оттенък и след миг с грохот проеча страховита гръмотевица. Конят на търговеца се подплаши и се изправи на задните си крака, с присвити от страх уши. Копитата му откъртиха няколко камъка, които с трясък се търколиха в потока.

Нова светкавица прониза облаците като огнен кинжал и над главите им отекна страхотен трясък. Конят на търговеца ритна още веднъж и копитата му блъснаха в ребрата товарното пони зад него. Дребното конче изцвили, изплашено до смърт, олюля се, изгуби равновесие и с ужасяващ рев се понесе надолу по урвата. Въжето от юздата му бе вързано зад седлото на търговеца и мигом повлече коня с ездача към пропастта. По наклона се посипаха камъни, увлечени от калния порой. Търговецът едва успя да изкрещи от ужас.

Без да губи дори и миг, Бенедикт скочи от седлото. С испанската кама в ръка той се хвърли към търговеца, когато нещастникът бе вече на две крачки от ръба над урвата. За щастие успя още с първия замах да разсече въжето, макар да му се стори, че изтече цяла вечност, преди последната нишка да се скъса пред смаяния му поглед. Долу, някъде сред бушуващия поток, се чу тежък плясък, а после настъпи мрачна тишина.

Бенедикт сграбчи юздата на изплашения кон на търговеца и го издърпа към ската.

— Слизай от седлото и тръгвай пеша! — кресна му той и набързо огледа спътниците си, които го зяпаха с отворени уста. — И вие, всички вие, по-бързо слизайте от конете! Ако някое от животните се хвърли в пропастта, поне ще отървете кожите си!

Изплашените хора веднага изпълниха заповедта му. Тръпки пролазиха по гърба на търговеца, когато се доближи до ръба и надникна надолу, към пенестия поток. Краката му се подкосиха от изтощение и страх, разсъдъкът му се помрачи.

— Защо преряза дългото въже! — изхриптя той.

— А ти какво искаш? Да те бях оставил да се затъркаляш надолу по тази урва? — Метна мокрите поводи на коня в ръцете на търговеца и се върна при своите коне.

Водачът, мургавият баск, през цялото време ги гледаш с каменно лице, търпеливо изчаквайки края на спречкването.

— Какво ли не се случва в планините — равнодушно промърмори той. — Този там трябва да се чувства щастлив, че се отърва само със загубата на едно пони. — После погледна към Бенедикт. — Ти ли сряза въжето?

— Нямаше време да сторя нещо повече.

— Май имаш глава на раменете си, французино — кимна водачът. — А тия другите са пълни глупаци. — Обърна коня си и бавно пое напред. Бенедикт не можа да разбере дали зад пестеливите думи на водача се криеше похвала или упрек.

Мъчителното пътуване продължи, въпреки че навъсеното небе ги заплашваше с още изненади. Не изгубиха повече коне, защото след стотина крачки пътеката неочаквано се разшири и те скоро се спуснаха в долината. Но все още никой не смееше да възседне коня си.

Жизел се препъна в полите на туниката си и едва не падна върху камъните.

— По дяволите, запретни полите си! — нетърпеливо й извика Бенедикт и се втурна да я хване.

— Но няма да е благоприлично — изхленчи тя.

— Че кой ще ни види в тази пустош? — изръмжа той. — Да не би някой тук да се е загрижил за външността ти? Веднага ги запретни, преди да си се спънала в някой от тези остри камъни.

С трепереща брадичка Жизел забърника под наметалото си и леко издърпа нагоре туниката си. Бенедикт гневно стисна зъби. В моменти като този копнееше за Джулита, за нейното умение веднага да налучква най-разумното решение. Ако бе на мястото на Жизел, тя щеше да запретне полите си без колебание, без свян и угризения, дори би се съгласила да навлече мъжки панталони.

Странноприемницата в долината се оказа доста неугледна барака с нисък покрив, под който се виждаха дебели, опушени греди. Заради неспирния дъжд този ден се смрачи по-рано от обикновено, а на всичко отгоре съдържателят ги посрещна с кисело лице. Заяви им, че ханът му е претъпкан догоре — всички легла били заети, дори някои спели по двама на легло. Най-после успяха да го убедят да ги подслони и да им разреши да се сгреят около огнището. Търговецът побесня от гняв, но ругатните му не смутиха гостилничаря.

— Дори и Савската царица да се появи на прага, и на нея ще й кажа, че нямам нито едно свободно легло! — сопна му се той. — Ако толкова искаш да спиш нашироко, защо не се опънеш в яслите, както нашия Спасител?

Мърморейки, търговецът огледа задименото помещение, претъпкано с хора, някои от които вече бяха налягали край стените. Бенедикт реши, че е по-добре да отидат в конюшнята, където поне ухаеше на сено и на влажен планински въздух.

Жизел се изпъна в купчината сено и почти потъна в него. Успя да смъкне мокрите си дрехи, преоблече се и ги простря да съхнат върху сеното. Бенедикт разчисти около себе си, за да си направи място да легне, и свали наметалото си.

Рядката чорба, която им предлагаше съдържателят, не му хареса и той реши да хапнат нещо от запасите, които носеха със себе си. Разтършува се из торбите и откри корави питки, малка делвичка с мед, стафиди, сушени смокини, буца сирене, което бе купил от някакъв овчар по пътя, както и няколко наденички. Под тях напипа мях с испанско вино, прогизнал от дъждовната вода. Не беше кой знае какво, но все пак бе по-добро от скъпернически сготвената чорбица на съдържателя на странноприемницата.

Жизел се надигна от сеното и се смути, защото според нея голотата й не беше достатъчно прикрита.

— Ще се завием в сеното и ще се стоплим — успокои я той. — Не мога да спя с мокри дрехи. Ако ти е останал поне малко разум, смъкни тази мокра туника от гърба си. Тя се изчерви още повече и протегна ръка към сребърния кръст на гърдите си, до който се виждаше талисманът купен в Тулуза. В малката кутийка от полиран ахат, обсипан с изумруди, според продавача се съдържаха три косъма от миглите на Мария Магдалена — очевидно измамникът не се бе притеснявал от мисълта, че светицата не е стъпвала в полите на Пиренеите. Заради тази скъпоценна реликва Жизел бе изхарчила пари колкото за един добър кон, и беше убедена, че талисмана си е струвал парите. Бенедикт предпочете да премълчи мнението си, защото прекрасно знаеше, че само ще предизвика поредната свада, бе да може да промени убежденията на жена си.

— Седни, трябва да хапнеш нещо — рече той и посочи към храната.

Решила да се вслуша в съвета му, Жизел пусна талисмана си и повдигна края на туниката си. Погледът й се стрелна към раменете му, огледа разрошената му коса, гърди му, гладката му кожа, ухаеща на прясно сено, и отново изчерви. Мълчаливо взе една смокиня и пое чашата, в която й бе сипал от виното, разредено с дъждовна вода.

Бенедикт ядеше като човек, който от три дни не е слагал залък в устата си. Сиренето се оказа превъзходно, наденичките, макар и студени, бяха толкова вкусни. Жизел не взе своя дял, само задъвка къс от питката, натопена в меда. Чувствителният й стомах винаги се свиваше, когато нещо я притесняваше.

Към края на скромната им вечеря зад гърба им неочаквано се появи водачът на групата, прегърнал една непозната жена, ухилена до уши, с раздърпан корсаж и с небрежно спусната кафява коса. Когато видя Бенедикт и Жизел, той се спря и веднага се намръщи.

— Мислех си, че тук няма никой. Когато водя хора през проходите, само аз спя в конюшнята.

Бенедикт махна с ръка.

— Та тук има колкото искаш място.

Жената промърмори нещо на ухото на водача, изскубна се от ръцете му и изчезна навън в мрака. Той още по-силно свъси черните си вежди.

— Тук не сте в безопасност. Трябва да се приберете при останалите.

— Реших да спим на тишина и чист въздух — спокойно му отвърна Бенедикт.

Баскът огледа през рамо помещението, а после отново впери мрачен взор в Бенедикт.

— Вие, французите — заплашително изръмжа той, — вечно си въобразявате, че целият свят е ваш…

Бенедикт едва не се задави от смях, ала нищо не рече. Вече бе разбрал, че пиренейските планинци до един са груби и недодялани, а този тук очевидно повтаряше чужди думи.

Водачът се накани да си тръгне, обаче в последния миг промени решението си и се облегна на вратата.

— Пътуването май не се оказа тъй тежко за теб, както бе за останалите — подметна той. Позата му оставаше враждебна, но в дрезгавия му глас се прокрадваше любопитство. На колана му висяха два кинжала. Той изтегли по-късия и започна да човърка ноктите си.

— Свикнал съм да пътувам надалеч. — Бенедикт се опита да говори по-спокойно, за да не предизвика някоя ненужна свада. Не отделяше поглед от острия кинжал. До него Жизел трепереше от страх.

— Значи си търговец?

— Нещо такова. Развъждам коне, главно бойни коне, но имам и понита.

— В Кастилия и Навара ще намериш най-добрите коне на земята.

— Да, зная това.

— Дошъл си да купуваш коне?

— Може би…

Баскът облиза устни.

— Ала тези коне са много скъпи. Трябва да имаш достатъчно сребро, за да се снабдиш с такива коне.

— Ще се намери и сребро.

Водачът кимна разбиращо. Очите му се свиха, но вместо гняв в тях заблестя алчност.

— И аз търгувам с коне. Целият ми род само с това се занимава. Прехвърляме коне от нашата земя в твоята, французино. — Отърка острието на кинжала си в дрехата си и го пъхна в канията. — А сега ще ви оставя да поспите. Все ще намеря къде да се приютя. — Изгледа ги още веднъж и изчезна в мрака, безшумен като котка. Косите на Бенедикт настръхнаха. Подушваше някаква опасност, макар още да не можеше да каже откъде ще се появи.

— Ще го сменим веднага, щом се доберем до равнината — промърмори той на Жизел. — Нещо не ми вдъхва доверие.

Тя стисна талисмана на гърдите си, но страхът не изчезна от сивите й очи.

— И на мен никак не ми хареса този мъж — прошепна тя.

 

 

На разсъмване небето отново бе чисто, а слънцето весело огряваше живописната местност. Мрачната барака сега им изглеждаше като идилична, запусната старина. Поклонниците със светнали лица се наредиха на скамейките около дългата маса в средата, която съдържателят изнесе на поляната пред вратата. В кристалночистия въздух се виеше дима на буен огън, откъдето се разнасяше апетитен мирис на запържен бекон и прясно опечен хляб. Слугата донесе кана с мляко и още една кана с айрян.

Водачът, който не се яви за утрешната молитва, нито на закуската, изскочи иззад ъгъла на странноприемницата, чак когато ставаха от масата. Под мишницата си стискаше самун хляб, а в другата си ръка носеше кошница с пресни питки. Днес баскът бе в по-ведро настроение, дори се опитваше да се шегува. Очевидно и на него, роден и отрасъл в суровата планина, времето оказваше силно въздействие. Но зад опитите му да изглежда безгрижен, по-опитното око би доловило скрито напрежение.

— Днес пътят няма да е толкова тежък — обяви той. — И времето е хубаво. А това ще ни позволи да изминем повече от вчера.

Поклонниците наистина изминаха доста повече километри. Пътят бе по-полегат, но си оставаше каменист и тесен, със стръмни скални скатове от двете страни. Часовете се нижеха неусетно, слънцето се издигаше все по-нагоре и приятна топлина сгряваше гърбовете на пътниците. Изпиха водата от меховете, смъкнаха горните дрехи. Търговецът от Бордо се зачерви от ездата и отново започна да мърмори недоволно. Оплакваше се от всичко — от пътя, от храната, от времето и от спътниците си, но най-вече от водача на групата.

Ниският баск търпеливо изтърпя многословната тирада, но мургавото лице още повече помръкна, а юмруците му се свиха. Принуди се да хване здраво колана си, за да спре треперенето на пръстите си.

— Казвам ви, че след Бордо свършва цивилизования свят — промърмори търговецът. — Ако не бях толкова набожен християнин, никога не бих се озовал в този пущинак.

Водачът се спря и се обърна с присвити очи. Гърдите му кипяха от негодувание, но и този път успя да преглътне обидните подмятания на французина.

— Зад този завой пред нас ще се изпречи широка река. Ще напълните меховете с прясна вода. Чакайте ме там, скоро ще ви настигна. — С тези думи той тръгна към храстите.

— Какво става? Накъде хукна? — извика търговецът. Водачът разпери ръце.

— Да не искате да ходя по голяма нужда тук, на пътеката пред вас? Така ли правят онези умници в Бордо? — Изгледа презрително търговеца и продължи пътя си. След няколко мига се скри от погледа им.

Търговецът шумно изруга. Речникът му се оказа доста по-нецензурен от този на водача на групата.

Бенедикт прикри усмивката си, като вдигна кърпата, уж за да изтрие потта от лицето си. Този баск нито му харесваше, нито му вдъхваше доверие, но не можеше да отрече, че с достойнство отвръщаше на упреците на търговеца.

Буйният поток, който по цялото си течение неуморно влачеше клони и чакъл, внезапно се раздели пред тях на няколко ръкава — някои тесни, но дълбоки, а други — по-широки и по-плитки. Групата поклонници с радост слязоха от седлата, за да отдъхнат край брега. Водата бе бистра като сълза, но леденостудена. Жизел напълни меха с вода, докато Бенедикт пазеше конете — не биваше да им позволява да пият прекалено много. Търговецът от Бордо смъкна черната си туника и с пуфтене се отпусна на сянка под крайбрежната скала.

Той бе първият от групата, който загина при нападението, което ги сполетя напълно неочаквано. Водачът баск изскочи от храстите зад скалата и с един удар на кинжала си му преряза гръкляна. Устните му злобно потръпнаха, преди да прошепне:

— Ти сам предсказа смъртта си. Тези диваци от планините наистина са готови да ти прережат гърлото, ако с нещо не им се харесаш.

В следващия миг Бенедикт усети как две стрели се впиха в тялото му — едната в бедрото, а другата в лявата му ръка. От удара той се завъртя и падна като подкосен във водата. Жизел изпищя и се втурна към него. След миг изпищя още веднъж, но викът се удави в кръвта й.

Водата в потока почервеня от кръв. Бенедикт се свести от изгарящата го болка. Бе нагълтал от студената вода, в която долови соления вкус на кръвта. Задави се, изплю вода и шумно пое дъх. Съзнанието му се проясни, ала болката се удвои. Надигна глава и изохка от ужасяващото видение. Жизел го гледаше с широко разтворени очи, със застинало завинаги, безкрайно учудено лице.

Опита се да извика името й, ала всичко се сля пред очите му в кървава пелена. Не можа да се изправи, само приседна на дъното, но болката бе тъй силна, че се стовари назад по гръб, до изстиващото тяло на жена си. В следващия миг над очите му се спусна непрогледен мрак.