Елизабет Чадуик
Рицар на любовта (37)

Тридесет и четвърта глава

Бенедикт седеше до масата в стаята си в Бриз сюр Рисле и броеше сребърните монети, които бе донесъл от Ълвертън. Върху монетите, събрани от търговците на коне, се виждаха ликовете на различни английски крале — Ерик Кървавия, Харолд Годуин, Едуард Изповедника, Уилям Завоевателя, та дори и на неговия наследник — Уилям Червенокосия. Бенедикт бе решил да се махне от Англия, след като взе парите от продадените на коне в Ълвертън, дори и с риск кралят да го сметне за изменник. Ролф одобри решението му, ала въпреки това не изглеждаше много радостен.

— Докога ще си навличаш беля след беля? — въздъхна тъстът му и недоволно смръщи вежди.

— А какво, според теб, трябваше да сторя? — възрази му Бенедикт. — Да се оставя да ме тъпче, така ли?

Но опитът му да се защити само предизвика още една ядовита гримаса на лицето на Ролф.

— Хм, всъщност не знам как бих постъпил на твое място. Вероятно бих го заплашил, че ще го кастрирам, ако продължи да се гаври с достойнството ми!

Бенедикт се усмихна и изсипа в дясната си ръка сребърните монети от следващата кесия. Присегна се към летвата, оставена на масата, и отбеляза още една дълбока резка върху мекото дърво. Всъщност нямаше повод да бъде весел. В близко бъдеще нямаше да може да се завърне в Ълвертън.

Среброто тихо подрънкваше, докато Бенедикт нареждаше купчинките на масата. Приятният звук галеше слуха му — нали бе син на търговец, явно бе наследил доста качества от Обер де Реми. Вдигна глава и погледна към съпругата си в другия ъгъл на стаята. Тя седеше пред мангала, свела глава над бродерията си. Макар и да бяха сами в стаята, тя не смееше да свали забрадката си, а под снежнобялата й широка роба формите на тялото й почти не личаха. Той забеляза как внезапно две сълзи се отрониха от клепачите й. Тя подсмръкна, остави иглата и нервно затърси ленената си кърпичка в маншета на широкия си ръкав.

— Жизел? Какво, за бога, става с теб? — Той захвърли монетите на масата и се втурна към нея.

Тя изсумтя, недоволна, че мъжът й я бе забелязал тъкмо в този момент на слабост и мълчаливо поклати глава. Махна му с ръка да се върне на мястото си, но сълзите й закапаха още по-бързо, сякаш викът му ги отприщи като порой.

Бенедикт прекоси стаята и я прегърна утешително. Отдавна не се бе докосвал до нея. Струваше му се, че завинаги са отлетели дните, когато тялото й го привличаше. Вече се бяха отчуждили, изстинали един към друг. Споменът за Джулита не спираше да смущава сънищата му. Жизел винаги странеше от него, избягваше плътската близост, освен когато той й заповядваше да легне с него.

— Майка ми спомена, че днес иска да даде обет и преди Великден да постъпи в манастира — смутено започна Жизел. — Вече обсъдила решението си с отец Жером и с отец Хоел. Каза ми още, че… — Тя се задави в сълзите. — … че последното й желание било да предаде богу дух като монахиня, с пречистена душа.

Бенедикт обаче не виждаше нищо трагично в идеята тъща му да постъпи в манастир. Нали Арлет и без това посвещаваше цялото си време на църквата? Освен това ако постъпеше сега в манастира, монахините щяха да се грижат за нея. Иначе Жизел ще да се стопи от мъка и изтощение. Затова попита жена си с напълно спокоен тон:

— А какво каза баща ти?

— Каза, че можела да постъпи както намери за добре, пък и това решение му се струвало разумно.

— Защо? Ти не си ли на същото мнение?

— Ох, и аз не знам вече… — изхлипа Жизел. — Не мога да понасям мисълта, че ще я изгубим! Струва ми се, че ако постъпи в този манастир, все едно ще се сбогувам с нея завинаги. Каза ми още, че не искала да съм с нея до последния й дъх. — Жизел стисна кърпичката между пръстите си и отпусна глава на гърдите му. — Може би плача не толкова за нея, колкото за себе си. Така съм изплашена, Бенедикт!

Той усети как сълзите й покапаха по туниката му и я притисна по-плътно до себе си.

— Стига, Жизел… Не плачи, моля те. Не можеш да носиш повече това тегло. И не се страхувай, нали аз съм до теб!

— Не, ти не си тук, но не мога да те обвинявам за това.

Бенедикт трепна от почуда и я хвана здраво за крехките й рамене. Всъщност наистина копнееше в този миг да е далеч от тази мрачна къща, но как можеше да я остави да се коси от мъка, сама и безпомощна…

— Тук съм, Жизел, при теб, както винаги — натъртено повтори той.

Жизел прехапа устни. Примигна бързо и овлажнелите й клепачи проблеснаха в полумрака. Въздъхна дълбоко, подсмръкна и отново пое дъх.

— Аз… аз зная, че напоследък не си доволен от мен като съпруга…

Той утешително поклати глава.

— Нека не започваме с пак този мъчителен разговор. Аз също отдавна не съм изпълнявал съпружеските си задължения, нали?

Настъпи неловка пауза, нарушавана само от свистенето на вятъра в дървените капаци на прозорците. Жизел първа наруши тягостната тишина:

— Но искам да знаеш, че научих за теб и Джулита.

Бенедикт се вцепени.

— Знам, че я обичаш, знам, че и тя изпитва същото към теб.

— Всичко приключи отдавна… — смотолеви той, но едва когато се увери, че треперенето на гласа му няма да го издаде. — Тази лудост се дължеше единствено на пролетното опиянение, на което всички сме подвластни. Сега тя е доволна от живота си с Може… пък и както ти казах вече, аз си оставам при теб… само с теб. Но и ти трябва да направиш някакви усилия. Защото всеки мъж би потърсил топлина навън, ако семейното му ложе е изстинало.

Тя го погледна изпитателно с премрежени от сълзи очи. Сивият им цвят някак странно изпъкваше на фона на клепачите й, зачервени от плач.

— Ще се опитам… — неуверено смънка Жизел.

— И двамата трябва да опитаме. — Бенедикт я целуна по мократа буза и усети соления вкус на сълзите й. Докосна и устните й, но бързо се отдръпна.

Жизел остана още малко така, сгушена на гърдите му, докато и двамата успеят да осъзнаят значението на новото примирие между тях. После надигна глава и меко добави:

— Майка ми иска да направиш нещо за нея и аз вече й го обещах.

— Така ли? И какво е то?

— Миналия месец, когато ти беше в Англия, а тук освещаваха манастира, един от поклонниците ми разказа за странстванията до свети места, в търсене на реликви и мощи на светци. Мама иска да ме заведеш на поклонение в манастира в Сантяго де Компостела, за да се помоля за душата й и да й донеса оттам реликва, която да бъде дарена на нашия манастир от нейно име.

Бенедикт недоволно сви устни. Опита се да си представи как Жизел се влачи по пътищата на Северна Испания, за да направи поклонение в този манастир, за който той дори не бе чувал. Та нали тя винаги бе ненавиждала пътуванията? Тя бе родена за подредения и удобен живот в замъка, да плете, да бродира, да надзирава прислугата — да, за това си я биваше, както и да се моли с часове в параклиса или да дава безплатен обед за монасите и бедните от селото. Тя никога не харесваше промените, още по-малко пък изненадите. Дори поклонението в Руан бе изпитание за нея.

Тя го изгледа тревожно, чакайки отговор, но лицето му оставаше замислено и непроницаемо. Накрая, за нейно облекчение, Бенедикт въздъхна и се усмихна.

— Добре, ще те заведа да се поклониш пред мощите на светеца в Компостела, дори ще използвам пътуването, за да купя коне за разплод от Испания. Защото в цял свят няма по-добри бойни коне от испанските. — В очите му проблесна оживление. Сега наистина всичко се нареждаше добре: Жизел щеше да се докосне до костите на нейния светец, а той щеше да обиколи най-добрите конюшни на юг от Пиренеите. И освен това щеше да има с какво да извини пред крал Уилям Червенокосия отсъствието си от Англия за няколко месеца. А дотогава алчният монарх сигурно ще да забрави неприятното спречкване в Ълвертън.

Жизел избърса носа си и напъха прогизналата си носна кърпичка в маншета си.

— Наистина ли искаш да заминем? Наистина ли си съгласен да дойдеш с мен в манастира в Компостела?

Бенедикт долови известно напрежение във въпроса й. Жизел постоянно търсеше нечие одобрение и поощрение. Може би защото никога не бе уверена в себе си, защото непрекъснато се подценяваше заради прекалено силното влияние на майка й. Крайно време беше да се сложи край на това нетърпимо състояние.

— Иначе не бих ти отговорил така, Жизел — уверено рече той и я целуна по още мократа буза.

 

 

Преди Великден, малко преди да потегли на поклонение със съпругата си, Бенедикт посети имението Фовил. Пътят бе разкалян, пролетният вятър издуваше наметалото му. От облачното априлско небе рядко се показваше слънцето и дърветата едва бяха напъпили.

Зад високата ограда се издигаше внушителната каменна фасада на къщата, покрита с тежки каменни плочи — белег за богатство в онази епоха, докато бедняците покриваха къщите си със слама. Прозорците унило гледаха към калния вътрешен двор, дървените капаци бяха открехнати, защото навън вече властваше пролетта. Покрай дългата страна на сградата се простираха добре окопани лехи с цветя и зеленчуци. Зад къщата две кокошки кълвяха сред тревата и непрекъснато кудкудякаха. В този миг някаква жена сърдито изкрещя:

— Махай се оттук, мръсен, крадлив пес!

Едро жълтеникаво куче изскочи през задната врата и побягна към дъното на двора. В челюстите си песът здраво стискаше къс сурово месо, а очите му грееха от радост. Профуча на метър от копитата на смаяния кон на Бенедикт и кокошките уплашени отскочиха встрани.

— Кълна се, господарке, че ако Ернул не си прибере помияра, ще го цапардосам с някой камък!

— Добре, Еда, успокой се. Аз ще поговоря със съседа. — През отворената врата долетя веселият глас на Джулита и стомахът на Бенедикт се присви от вълнение. Дали не сбърка, като реши да я посети в дома й?

— Но това се повтаря през ден! Само ме ядосва, песът му с пес! — Прислужницата подаде глава през вратата, за да се увери, че кучето не се е скрило зад стълбите, в очакване на нова плячка. Погледът й попадна върху Бенедикт и тя подскочи от изненада. Закръгленото й лице мигом почервеня. Поздрави госта със скован поклон, обърна се и повика господарката си.

Джулита се показа на стълбите точно когато Бенедикт скочи от седлото, облечена в скромна домашна туника от кафяв вълнен плат, с кремава ленена роба под нея. Талията й бе стегната с кожен колан, от които висяха остър нож, връзка с ключове и малки ножици в кожена калъфка. Косата й бе пристегната в забрадка, а от шията й на кожен шнур висеше бронзов кръст. Красивото й лице пребледня като платно, тъмносините й очи, блестящи като сапфири, се разшириха от изненада. По шията й веднага плъзна издайническа червенина.

— Ще влезеш ли? — смутено промълви тя, когато се съвзе, и посочи към отворената врата.

Бенедикт се усмихна и поклати глава.

— Благодаря, но няма да вляза. Не съм сигурен дали съм добре дошъл в този дом.

Тя скръсти ръце и се облегна на стената.

— Тогава защо дойде?

— Длъжен съм да ти върна поне едно от нещата, които съм взел от теб. Зная, че Може няма да остане доволен, но може би ти ще успееш да го убедиш да го приеме. Сигурен съм, ме вече сте се сдобрили и между вас двамата всичко е наред.

Тя се изчерви още повече.

— И аз дочух същото за теб и за Жизел. Може ми подметна, че се каните да заминете на поклонение.

— Да, до края на месеца ще потеглим на юг. Дойдох да си взема сбогом с теб.

— Още веднъж ли ще се разделяме? — попита тя и въпросително вдигна вежди.

От погледа й сърцето на Бенедикт изтръпна. Изкашля се смутено и неспокойно запристъпя на място. Поводите на жълто-кафявата кобила се опънаха в ръката му.

— Доведох тази кобила за теб. Кралят Уилям Червенокосия искаше да я купи, но аз му отказах… Може би за пръв път в живота си се държах рязко с някого от клиентите ми, но не можех да постъпя другояче. Искам кобилата да остане в твоята конюшня и то преди да потегля на поклонение. Не съм сигурен какво ще стане с нея, ако я оставя в Ълвертън.

Джулита огледа кобилата и отново очите й се втренчиха в лицето му.

— Фрея! Нима това е Фрея?

— Да — сухо кимна Бенедикт. — Как ти се вижда?

Джулита се спусна надолу по стъпалата и се доближи до красивото младо животно.

— О, Бенедикт, та тя е великолепна! — възкликна тя, огледа я внимателно и поглади с ръка обтегнатите мускули на стройната кобила. — Ще кажа на Може да я пази за разплод. — Потупа муцуната на кобилата. — Свикна ли вече със седлото?

— Разбира се — усмихна се Бенедикт, радостен, че подаръкът му бе посрещнат с такъв възторг.

— Помогни ми да се кача на седлото.

Усмивката на Бенедикт се стопи, сподавена от тъжни мисли. Това отново бе тя, неговата Джулита — такава, каквато се явяваше в най-съкровените му спомени: весела и засмяна, презираща условностите. Поднесе напред двете си длани, тя стъпи върху тях и се качи на седлото. Младата жена се изпъна нагоре, но някакъв шев на туниката й изпращя, тя гневно изруга и запретна полите си, почти до коляното. Пред втренчения му поглед се разкри прелестния й глезен и кръвта запулсира в слепоочията му. Той преглътна мълчаливо и й подаде поводите с галантен поклон.

Джулита се разсмя безгрижно и намести обувките си в стремената на кобилата.

Фрея направи няколко обиколки във вътрешния двор и се върна пред стълбата. Джулита скочи задъхана от седлото.

Бенедикт не можеше да отклони поглед от красивата гледка. Джулита яздеше великолепно. Нещо в стойката й напомняше за ездаческите умения на баща й.

Младата жена застана пред Бенедикт, с блестящи от радост очи, със зачервени бузи, задъхана и щастлива.

— Ох, Бен, кобилата е великолепна!

— Трябва да я изпробваш на по-дълги разстояния.

— Да, да, ще го направя. Никога не съм имала по-добър кон. Но няма ли да ти липсва? — Тя с лекота слезе от седлото и отупа дрехите си. — Нали ми каза, че крал Уилям Червенокосия искал да купи кобилата от теб?

— Да, но аз не се съгласих.

Джулита се замисли и присви устни.

— Много се радвам, че си му отказал, но това няма ли да ти създаде главоболия?

Той вдигна рамене и се усмихна, но усмивката му беше мрачна.

— Не повече от обичайното. Уилям Червенокосия скоро ще забрави за случая.

Джулита се обърна към кобилата и я потупа по врата.

— Веднъж ми спомена, че кралят много се интересувал от теб.

— И още се интересува, но аз нямам намерение да седна на трапезата му. Нека придворните шутове и висшите духовници да се грижат за душата му. Ще потегля на юг, заради поклонението в Сантяго де Компостела, далеч от дворцовата суета. — Той дръпна поводите на своя жребец и постави крака си в стремето. Бързаше да се махне от двора, защото не бе сигурен дали ще устои на изкушението, ако тя го поканеше да влезе с нея в къщата.

— Не мога да повярвам, че толкова може да те увлече едно поклонение в някакъв испански манастир — подметна тя и го изгледа с присвити очи.

— Не, но Жизел иска да заминем, а как бих могъл да й откажа?

Джулита потръпна, но не каза нищо.

— Освен това — продължи Бенедикт, — искам да се срещна с тамошните търговци, защото няма по-добри коне от испанските. Ще купя няколко жребци и кобили за разплод, дори някои от тях може да продам на баща ти. Нуждаем се от свежа кръв за конюшните ни.

Джулита кимна разбиращо и обгърна с ръце раменете си, сякаш искаше да се защити от нещо. От веселото й настроение не бе останало и следа. Сега бе само учтива домакиня, която е излязла на стълбите, за да се сбогува с госта си. Изгледа го хладно от главата до петите, но устните й останаха стиснати.

— Пожелай ми щастливо пътуване — смутено промълви Бенедикт и обърна коня си към външната врата. Внезапно му се прииска час по-скоро да се махне оттук, сякаш въздухът в имението Фовил го задушаваше. Подвикна на коня и той потегли към вратата.

— Лек път и щастливо завръщане! — извика след малко Джулита, но той не я чу, защото бе твърде далеч и тропотът на конските копита заглуши вика й. Тя вдигна полите си и се затича след него, но тъкмо когато Бенедикт се бе изравнил с оградата, пред вратата се показа Може, яхнал едрия си жребец. Тя не посмя да извика още веднъж в присъствието на съпруга си.

Може изгледа подозрително Бенедикт и веднага премести тежкия си поглед към Джулита, замряла до ъгъла на къщата.

Бенедикт отдръпна коня си, за да му стори път.

— Отбих се само за малко — започна той, разтревожен от мрачното лице на домакина, — за да оставя прощалния си подарък на Джулита. Не си ли научил, че ние двамата с Жизел заминаваме на дълъг път? Ако ти е останала поне капчица здрав разум, ще приемеш подаръка като знак на добросъседство.

— Винаги си умеел тъй ловко да подреждаш думите, че да обърнеш нещата в своя полза! — измърмори Може. — Но защо ми се струва, че където се появиш, сееш само ветрове и бури? Щом заминаваш, прав ти път! — И с широк жест посочи към разтворената врата.

Бенедикт прехапа устни, но успя да се сдържи и вместо да му отговори хапливо, само смушка коня си и премина през вратата. Може бавно влезе в двора и скочи от коня си.

— Какво искаше той от теб? — грубо попита той.

— Да се сбогуваме, преди да замине за някакъв манастир в Компостела, в Испания — отвърна тя с привидно равнодушен тон. Не можеше да разбере доколко е ядосан Може, защото лицето му постоянно бе намръщено.

— Каза ми, че ти е донесъл подарък.

— Да — тихо промълви Джулита и посочи кобилата на двора. — Спомняш ли си, че сме я виждали в конюшнята на Ролф?

— Така ли? — Може подаде поводите от своя кон на коняря и се приближи към Фрея. Опипа краката й, вдигна ги един по един, за да провери копитата й, огледа я отвсякъде с опитно око. На лицето му се изписа одобрение, макар устните му да оставаха стиснати.

— Може ли да я изпробвам? — попита най-сетне той.

— Помниш ли деня, в който те помолих да купиш онази кобила, но ти ми отказа? — попита го тя и го изгледа напрегнато.

— Не, не мога да си спомня — рече Може, но нещо смътно изплува в паметта му. — Хм, да не би да намекваш, че онази кобила се е ожребила и е родила тази, която сега е пред нас?

Джулита мълчаливо кимна.

— Знаеш, че никак не ми харесва да получаваш подаръци от него, пък и колкото по-малко Бенедикт се навърта около имението ми, толкова по-добре!

— Та какво толкова има в един подарък и едно посещение? — ядосано избъбри обидената жена. — Той дори не влезе в къщата. Ако не ми вярваш, попитай някой от прислугата.

Очите му злобно се присвиха.

— Кой знае, може и да ги поразпитам — процеди той през зъби, а сетне я хвана за ръката. — Знаеш, че без мое разрешение нямаш право да приемаш гости! А всичко, което ти подарят, принадлежи и на мен!

— Няма да ти позволя да ми я вземеш! — изкрещя Джулита.

Може размаха пред лицето й едрия си юмрук.

— Кой командва в този дом? Ти или аз?

— Кобилата е моя! — твърдо отсече Джулита.

Лицето му тутакси потъмня от ярост.

— Внимавай какво приказваш, за да не грабна големия нож и да ти изтръгна острия език. Ясно ли е! — ядно просъска той. — Бенедикт де Реми е само един глупак и нищо повече! И ти не си по-добра от него.

— Щом като той е само едно нищожество, тогава защо да не си задържа кобилата? — попита тя и предизвикателно вирна брадичка.

— А-а, така ли? Значи и за теб той е едно нищожество така ли? — Може пристъпи към нея и задъхано се наведе над лицето й. Тя усети как алчният му поглед се плъзна по снагата й, примесен с недоверие и ревност.

— Да, за мен той няма значение — твърдо изрече тя и устоя на погледа му, макар лека червенина да изби по страните й. — Защото ти си моят съпруг.

— А това означава, че ми принадлежиш! — Може собственически преметна ръка през рамото й и я подбутна на горе по стъпалата към къщата.

— Но не ми отговори дали мога да запазя кобилата?

Може се спря на второто стъпало, за да я пропусне пред себе си. Тя скромно му кимна да мине той пред нея.

— Нека остане — тежко, но примирено въздъхна Може.