Елизабет Чадуик
Рицар на любовта (36)

Тридесет и трета глава

На девети септември 1086 г. Уилям Завоевателя, херцог на Нормандия, склопи очи в замъка Сен Жерве край Руан. На първородния си син Робер той завеща нормандското херцогство, на втория си син, Уилям Червенокосия, се падна английската корона, а за най-младия — Хенри, едва деветнадесетгодишен — останаха само пет хиляди лири в сребърни монети и бащината благословия.

От тази подялба на щедрото наследство нито един от тримата сина на Уилям Завоевателя не остана доволен — години след това Робер, Уилям Червенокосия и Хенри подскачаха като ужилени само при споменаването за тази делба. Всеки от тях искаше цялото наследство само за себе си. Нормандските барони, които бяха служили беззаветно на баща им, сега бяха принудени да избират измежду един от тримата му наследници. Както предвиждаше Бенедикт, богатите благородници като Ролф, притежаващи замъци и земи, както в Нормандия, така и в Англия, бяха изправени пред труден и мъчителен избор.

— В Нормандия аз и занапред ще бъда васал на херцог Робер, защото съм длъжен да положа клетва за вярност като владетел на имението Бриз сюр Рисле — обясняваше Ролф на Бенедикт, докато чакаха реда си да се поклонят пред тленните останки на херцог Уилям в Кайен. — Но в Англия ще служа на Уилям Червенокосия, защото баща му го остави за свой наследник на престола. И ако се стигне до междуособици, ще се опитам да се откупя от военната служба, пък те нека се избиват помежду си. Нямам желание да бъда насечен със секира при някоя братоубийствена схватка.

След като се прибра от Кайен в Бриз сюр Рисле, Ролф се зае да подготви имението за зимата. Арлет бавно гаснеше, линееше все повече и повече и Ролф разбираше, че трябва да остане до леглото й. Бенедикт преплува Тясното море и се прибра в Ълвертън, а Жизел остана в замъка Бриз сюр Рисле, за да се грижи за майка си. За Коледа, като грижовна съпруга, тя не забрави да изпрати на мъжа си подарък — един копринен пояс, който бе избродирала през дългите есенни вечери.

Бенедикт седеше край пищната трапеза в залата на замъка Ълвертън, но въпреки празничната суетня младият мъж нямаше весело настроение. Всички обитатели на замъка — крепостни селяни, готвачи, чистачки, коняри, войници, дори и свещеникът, бяха насядали около дългата маса. Хората се радваха, смееха и шегуваха. Виното, медовината и бирата се лееха като из ведро, ала на смълчания Бенедикт всичко това му се струваше ненужно шумно, празноглаво и досадно.

Под масата лазеше на четири крака един порядъчно пийнал селянин, навлякъл фантастичен костюм — по дрипавите му дрехи бяха залепени десетки пера от диви патици. Лицето му бе намазано със зелена боя, в кафявата му коса бяха привързани два еленови рога. Селянинът се беше облякъл като Зеления Джак — според преданието то символизираше очакванията за края на зимата, когато през приказния месец май полетата отново ще се раззеленят.

Всяко напомняне за месец май ядосваше Бенедикт. Само страдания и горчиви разочарования бяха останали в душата му след онези прелестни мигове на онзи незабравим майски ден. Намръщи се, грабна от масата една гарафа с вино и излезе от залата. Прибра се в стаята си и залости резето. Спомените за Джулита не му даваха покой. Но още по-зле ставаше, когато се опитваше да я пропъди от мислите си. Разкъсван между двете жени, дните му бавно се нижеха в мъчителен копнеж, който нищо наоколо не бе в състояние да разсее.

 

 

В края на януари, докато Бенедикт чакаше в конюшнята ожребването на една от кобилите, за всеобща изненада в имението пристигна крал Уилям Червенокосия със свитата си. Той веднага заповяда да му покажат расовите коне. Един от конярите изтича да повика господаря на замъка. Бенедикт пристигна и със свита душа се приближи към краля, за да коленичи пред него.

— Изправи се, момче, искам да видя лицето ти — заповяда кралят, без да слиза от коня си.

Бенедикт успя да прикрие раздразнението си от пренебрежителното обръщение на краля, надигна се от земята и любезно поздрави:

— Сир, за мен вашето посещение е неочаквано, но радостно събитие и чест за моя дом.

— Не се и съмнявам — подигравателно отвърна Уилям Червенокосия.

Кралят бе набит мъж, с грубо издялано лице. Беше по-дребен от баща си, но със същата масивна фигура. Ролф веднъж го бе описал като бъчва върху яки подпори и Бенедикт сега се убеди, че сравнението напълно му подхожда. Кралят го изгледа замислено, от глава до пети, преди да слезе от коня си.

Уилям Червенокосия не за пръв път показваше интереса си към добре сложените мъже в кралството му. Бенедикт хвърли поглед към смълчаната свита и долови как няколко лица се намръщиха, особено един от най-младите барони, с яркосиня шапка върху русите си къдрици — очевидно той бе поредният кралски фаворит.

— Нека да влезем в замъка, сир. Мога ли да ви предложа това, с което разполага скромната ми трапеза? — учтиво предложи Бенедикт, като се надяваше кралят да се задоволи само с една щедра гощавка и да се върне в столицата възможно по-бързо.

— Няма да е зле за начало — промърмори Уилям, — макар че се надявах на нещо повече… — Той не довърши двусмислената си фраза, защото се замисли за нещо. — Но всъщност съм тук, за да огледам конете ти. — На устните на красивия русокос барон, зад гърба на краля, разцъфтя тънка, самодоволна усмивка. — Мисля да сменя този кон с нов, по-добър.

Бенедикт се насили да се усмихне, подаде поводите на кралския жребец в ръцете на притичалия кралски коняр и поведе почетните гости към вратата на замъка. Поне имаше една утеха — кралят не бе повел със себе си всичките си придворни — тогава в Ълвертън нямаше да остане никаква храна до новата реколта. Сега бе придружен от малобройна свита, само най-близките му фаворити и най-преданите телохранители. Странно, че достопочтеният архиепископ Ланфранк не бе удостоил процесията с присъствието си. Може би кралят бе предприел неофициално пътуване, просто така, за разходка и развлечение след скучните дни в двореца. Но откъде Бенедикт можеше да бъде сигурен, че бляскавите кралски карети, претъпкани с придворни дами и пажове, слуги и лакеи, няма да се покажат след половин час на билото на хълма, изостанали след първата група знатни конници? Не, навярно никой не е пожелал да напуска удобния кралски дворец заради посещението в някакъв никому неизвестен Ълвертън. След това си зададе тревожния въпрос дали кралят ще разтвори кесията си, за да му плати за коня. Кралските конюшни винаги се пълнеха с подбрани жребци и кобили, подарявани от имения като Бриз сюр Рисле и Ълвертън заради суровите феодални повинности. Може би новият крал ще увеличи данъка, изплащан в натура? Нали бе прочут с алчността си…

— Къде е тъстът ти? — попита кралят, докато се настаняваше в почетния стол край масата и чакаше слугата да му налее от най-хубавото вино, доставено от Южна Франция. Погледът му се плъзна разсеяно по стените, скрити зад бродирани завеси и украсени с копия, пленени от битките. — Да не би да се е върнал в Бриз сюр Рисле, за да ближе ботушите на брат ми?

— Той е в Бриз сюр Рисле, сир, за да прекара там зимата. Жена му е много зле и той трябва да бди до леглото й.

Уилям Червенокосия изсумтя недоволно.

— Откога се е загрижил толкова за нея? — озлобено изсъска той. — Освен ако внезапно не е разбрал, че е влюбен в нея, след толкова години раздяла — нещо, в което искрено се съмнявам.

— Но е истина, дори и да изглежда невероятно — смирено се обади Бенедикт.

Червенокосият отново се намръщи.

— Хм! Обичал я! Как ли не! — Отпи пет внушителни глътки и пресуши виното в чашата си, а сетне избърса устата си в богато извезания ръкав. — Твоят тъст си е намерил много подходящо извинение, няма що!

— Нима го упреквате в нещо?

Кралят гневно вторачи очи в лицето на Бенедикт. Всички придворни затаиха дъх в очакване на яростен изблик на височайшия му гняв. Червендалестите му бузи почервеняха още повече, широките му гърди се издуха и лъскавата му туника се опъна до пръсване. Бенедикт го гледаше в недоумение, като внезапно, кой знае защо, си зададе смешния въпрос какво ще стане, ако в този миг прониже с тънка игла издутия корем на Негово Величество. Дали ще се спука като мехура на шопара, който заклаха по Коледа?

— Как може хлапак като теб да говори така дръзко в мое присъствие? — изръмжа кралят. Но околните отлично познаваха разликата между недоволното ръмжене и яростните крясъци на своя суверен, затова си отдъхнаха облекчено. За тях интонацията на Червенокосия в този миг бе явен признак, че просто е решил да даде добър урок по послушание на младия домакин. — Чудя се колко смел си всъщност. Дали ще бъдеш такъв и на бойното поле? — Замислено се почеса по брадата и в следващия миг рязко стана. — Хайде, стига сме си губили времето в приказки. Искам да ми покажеш конете си и да подбереш най-добрия от тях, най-достойния за кралската ми особа.

Бенедикт веднага се надигна от стола си.

— Какво предпочитате, Ваше Величество? Боен кон или ездитен жребец?

Крал Уилям само сви рамене и се хвана за корема, за да стегне колана си.

— Искам не кон, а звяр, от който очите на брат ми Робер да изскочат от завист — рече той и стисна зъби. — Искам най-добрия!

При избора на коне кралят проявяваше същата колебливост, както при подбора на облеклото и приятелите си. На всеки от жребците намираше по някакъв недостатък. Кралят обръщаше прекалено голямо внимание на цвета на косъма и на петната по тялото, без да се интересува много от по-ценните качества на конете, като издръжливост, бързина и жизненост. Бенедикт се опита да го заинтригува с един от по-младите коне — пъстър жребец със сив косъм и здрави крайници. Но кралят го отмина с пренебрежително махване с ръка — само подхвърли, че повече би подхождал на някой прост селянин — напълно незаслужен упрек, защото един селянин за цяла година бъхтене на полето не можеше да събере пари дори за най-слабия кон от конюшнята на Ролф.

Уилям Червенокосия изпробва няколко коня, но не си хареса нито един от тях. Най-после пред погледа му попадна неспокойно пристъпващ жребец със стоманено сивкав косъм, който постоянно създаваше главоболия на конярите. Изпотената му кожа лъщеше на яркото слънце, виждаха се сиви и чисто бели косми, не само по гривата му, но и по опашката му, която конят нито за миг не преставаше да размахва.

— Този ще е! — отсече кралят и долната му устна се изкриви в самодоволна усмивка. — Искам само този и никой друг!

— Но, сир, той е с необуздан нрав — предупреди го Бенедикт.

— Е, след като ще бъде мой, мисля, че ще се спогаждаме добре. Защото и моят нрав не е от най-спокойните.

Бенедикт не можеше да отрече, че поне този път високопоставеният му гост имаше право.

— Хм… Все още не е добре обязден, сир — смутено добави младият мъж, като в същото време мислено благодари на бога, че едновременно ще се отърве и от коня, и от краля. Но трябваше да разпореди на конярите си да успокоят буйния жребец, за да не хвърли Негово Величество от седлото насред калния двор.

— Имам отлични коняри, които ще се погрижат за обяздването му — заяви Червенокосия и протегна ръка към муцуната на коня. Макар да го придържаха двама коняри, животното извърна муцуна, едрите му зъби блеснаха и той се опита да ухапе краля по ръката. Копитата му заплашително риеха мръсната слама по пода. — Та той е истински Сатана! — извика кралят. — Да! Тъкмо така ще го нарека! Сатана!

Русокосият кралски фаворит се изкиска в шепата си. Бенедикт знаеше, че новият крал на Англия не се отличава с прекалено дълбока почит към светата църква. Дори се носеха слухове, че предпочитал старата, езическата религия на своите предшественици викингите. Но името наистина подхождаше на буйния жребец. Само кастрирането щеше да изгони дявола от душата му, но Бенедикт се съмняваше, че Уилям Червенокосия ще се реши на тази крайна мярка.

Кралят продължи по-навътре в просторната конюшня, за да огледа хергелето с бойни коне, а после и понитата, които Ролф бе довел от северните графства преди много години — тогава тази порода бе напълно непозната в околностите на Ълвертън.

— Ха! Какво виждат очите ми! Та вие сте имали и понита? — презрително изсумтя кралят и огледа ниските, грозни, но яки кончета — ярък контраст в сравнение със стройните расови бойни жребци, които току-що бе видял. — Защо, по дяволите, твоят втори баща е решил да пръска пари заради тези жалки и неугледни създания?

— Нали не е хубаво на трапезата да има само едно блюдо, Ваше Величество? През последната война се оказа, че понитата също са доста полезни при мъкненето на всякакви товари. Не са капризни, нито пък се уморяват лесно. Наистина не изглеждат така красиви и грациозни, както сивите бегачи, ала съм готов да се обзаложа, че ще изминат за един ден, от изгрев до залез, повече път от най-блестящия боен кон.

Уилям Червенокосия се замисли над думите му.

— Хм, по време на война, казваш, така ли? — повтори той и го изгледа с малко по-подчертано уважение. — А Ролф отглежда ли понита в Бриз сюр Рисле?

— Не, сир, понитата ни са само тук, в Ълвертън.

— Тогава ще купя всичките ви понита. — Кимна със задоволство, а злорадият блясък в очите му се утрои при мисълта, че ще притежава нещо, с което брат му Робер, отвъд Тясното море, не може да се похвали.

Изискано облеченият кралски фаворит шумно се изкашля, за да привлече вниманието на своя господар.

— Сир, разрешавате ли да хвърля един поглед на онова божествено създание зад гърба ви? — Протегна ръка в снежнобяла ръкавица към една кобила, скрита зад понитата. Животното изглеждаше красиво, с големи настръхнали уши и умни очи, с чист и гладък косъм.

Щом я видя, Уилям Червенокосия мигом забрави за понитата. Очите му се разшириха от изненада, а устата му лакомо премлясна.

— Нима си крил най-доброто си животно чак за на края? — попита той и облиза дебелите си устни. — Да, трябваше да се досетя… Вие, търговците на коне, всички сте една стока, колкото и титли да носите пред името си.

Капризният кралски фаворит удостои кобилата с няколко въздушни целувки. Животното изпръхтя, преди да се насочи към Бенедикт, и изцвили приятелски. Бенедикт я погали зад ушите и потупа меката й муцуна.

— Но тя… сир… не е за продан.

— Искам и тази кобила! — заяви крал Уилям с тон, които подсказваше, че за него въпросът е решен. — Само кажи цената.

— Не мога да определя цена, сир. Дори и да ми предложите толкова злато, колкото е теглото й, пак няма да я продам. Купил съм я специално, за да я поднеса като подарък на моя близка особа.

Кралят сърдито присви тесните си очи.

— Внимавай да не си навлечеш неприятности, младежо! Никой не може да ми отнеме това, което съм решил да притежавам!

Бенедикт се напрегна, като че ли се приготви да посрещне удар в лицето.

— Това е ваше право, сир — тихо отвърна той.

Лицето на Уилям почервеня от ярост, а любимият му придворен побърза да се нацупи.

— Накарайте го да ви даде коня, сир — намеси се той с предизвикателен тон и се изпречи пред смаяния Бенедикт в геройска поза, с ръка, опряна на хълбока. Дългите му изящни пръсти припряно забарабаниха по гравираната дръжка на кинжала в пояса му. Кралят сърдито местеше поглед ту към единия, ту към другия.

— Не се намесвай в спора, Годфрой — гневно изсъска той и пристъпи към Бенедикт. — Значи отказваш да ми отстъпиш тази кобила, така ли?

Трябваше да преглътне разочарованието си, ако бе разчитал да стресне младия домакин със заплашителната си поза.

— Много съжалявам, сир, но съм принуден да ви откажа — отвърна Бенедикт с ясен и твърд тон. Долови мирис на вино в дъха на Негово Величество, видя как капки пот оросиха свъсеното му ниско чело, а артерията на врата му внезапно запулсира. Годфрой многозначително сведе дългите си мигли, заинтересуван изведнъж от състоянието на ноктите си.

— Май наистина ще има за какво да съжаляваш — озъби се кралят, презрително отмина Бенедикт и повика конярите си. Бенедикт го изпрати с напрегнат поглед. Не можеше да повярва, че Уилям Червенокосия ще заповяда на гвардията си да нападне Ълвертън, но знаеше, че не беше безопасно да си навлича омразата му.

Кралят възседна коня си и заби шпори в корема му. Стисна дебелите си къси пръсти около юздата, а зад него двама от телохранителите му поведоха сивия жребец. Без да се интересува от опитите им да го укротят, той пришпори коня си в полукръг и го закова на два метра пред Бенедикт. Очите на Уилям Червенокосия злобно блестяха. Той не криеше намерението си да накара Бенедикт да коленичи в прахта, изплашен, унизен, молещ за прошка.

— Между честността и глупостта има тънка, едва доловима граница — процеди кралят и удари камшика по гърба на коня. Животното се надигна на задните крака и Бенедикт трябваше светкавично да отскочи настрани, за да не бъде стъпкан.

Кралят се понесе към широко разтворените врати в подножието на стените на крепостта. Неговият фаворит го последва на почетно разстояние заедно с останалата свита. Никой не удостои Бенедикт дори с поглед.

Младият мъж остана прикован на място, докато и последният от неканените гости не се скри зад крепостната стена. Едва тогава затвори очи, сякаш да изтрие от ума си кошмарната сцена.