Елизабет Чадуик
Рицар на любовта (35)

Тридесет и втора глава

— Омъжил я за Може? Да не би Ролф да си е загубил ума? — попита Бенедикт баща си.

Двамата седяха на масата в ъгъла на странноприемницата в Руан, край брега на Сена. Две от галерите на Обер се полюшкваха в пристанището, натоварени с бурета с вино, готови да отплуват за Лондон. Третият кораб на Обер де Реми трябваше да потегли от испанското пристанище Ла Коруня с цитрусови плодове и испанско вино на борда.

— По всичко личи, че Ролф не е единственият, който си е загубил ума — отвърна Обер. — Но при сегашната обстановка Ролф е избрал възможно най-доброто средство, за да спаси дъщеря си. Защото кой знае какво ще се случи, ако му роди незаконен внук.

Бенедикт машинално погали гравираната повърхност на чашата си. Горещата му кръв кипваше при спомена за онази страстна майска вечер — сега, през октомври, се навършваха пет месеца, но младият мъж не можеше да забрави огнените ласки и прекрасното тяло на Джулита. Ала не спираше да го измъчва и мисълта, че е причинил ужасно зло на Джулита… а също и на Жизел. Ролф бе побързал да се отърве от него, но той, Бенедикт, може би наистина трябваше да се махне оттам, иначе щеше да се случи нещо ужасно. А ето сега и тази неочаквана и смразяваща вест — Джулита се омъжила за Може… За онзи мрачен и вечно намусен Може…

— А ти как узна за тази женитба? — запита той.

Момичето на гостилничаря донесе топъл хляб и два подноса с печена риба. Обер се отдръпна, за да може момичето да остави подносите на масата, и побърза да измъкне ножа от колана си, за да разреже рибата.

— Ролф сам ми го съобщи. Той отлично знае, че умея да си държа езика зад зъбите, пък и като твой баща и аз съм замесен в тази деликатна работа.

Бенедикт се умълча. Погледът му попадна върху изцъклените очи на едрата риба в подноса му и стомахът му се разбунтува. Повдигаше му се още от пътуването до Ълвертън. Тясното море, както всички наричаха Ламанша, не се оказа лесно за прекосяване — свирепият вятър неистово запращаше вълна след вълна върху кораба, а леденият дъжд не спря да облива палубата. А при мисълта за Джулита сърцето му се свиваше.

— Обичам я — смутено промълви Бенедикт.

— Е, този път се струпаха прекалено много беди на бедната ми глава — сърдито измърмори Обер, докато отделяше костите на рибата си. — Не ми ли стигаше да узная, че синът ми, порядъчно пийнал, се е нахвърлил върху по-малката сестра на жена си…

— Тогава не бях пиян, но пък и другото не е вярно — не съм имал предварително скроен план — опита се Бенедикт да се защити и погледна неуверено към баща си. — Просто… така се случи и в онзи момент не разбирах, че върша непростима грешка. Много по-късно осъзнах какво съм сторил. И ето, че сега се налага да търпя последиците от лекомислието ми, преди още да съм решил какво да предприема. Хм, пък и този Може! — гневно извика той. — Не, татко, не мога да повярвам, че тя се е омъжила за Може!

— Ролф лично ми обясни, че тя вече се е примирила и че навярно ще стане добра и послушна съпруга. Нищо чудно най-после Джулита да е намерила това, от което винаги се е нуждаела — стабилен и решителен мъж до себе си.

Бенедикт трепна. Тъкмо такъв искаше да бъде и той, но явно бе далеч денят, в който и за него ще говорят, че „е стабилен и решителен мъж“. Пристъп на ревност прободе сърцето му, когато баща му заговори за щастливия бъдещ семеен живот на Може и Джулита. Как е възможно тя да се примири с такъв непоносим тъпак като онзи Може? Мигар това не е неговата Джулита? Какво са сторили с нея?

— На всяка цена трябва да се видя с нея! — решително отсече той. — Искам да уредя всичко между нас двамата.

Обер остави ножа си на масата.

— Ако още я обичаш, редно е да не й пречиш да уреди живота си — заговори баща му с убедителен тон. — Раната няма да зарасне, ако я ръсиш със сол. Нали вече си женен? Остави времето да заличи спомена за всичко, което си преживял с Джулита. Но без да се опитваш да се връщаш назад! — Хвана ръката на сина си. — Ти си дал клетва за вярност пред Жизел, а освен това си задължен на Ролф. Дълговете ти ще бъдат уредени, но само при условие, че се откажеш от Джулита. Иначе… да не говорим какво те очаква, ако не изпълниш тази заповед, ясно ли е? И не се опитвай да ме убеждаваш, че не си действал по предварително скроен план!

Той дръпна ръката си, а Бенедикт унило сведе поглед. Знаеше, че баща му има право. Нима никога повече нямаше да зърне Джулита? От пет дълги, мъчителни месеци щом затвореше очи, виждаше пред себе си разрошените й коси и предизвикателния й, подканващ поглед. Не можеше да понася този спомен, но ако не се откажеше от нея, сигурно мъката му щеше да се утрои.

— Не, не мога да хапна от тази риба… — въздъхна младият мъж и отмести подноса. Скочи от стола и излезе навън, за да го лъхне студеният и влажен морски бриз.

 

 

Господарят на имението Фовил бе задължен да изпраща войници на господаря на крепостта Бриз сюр Рисле, защото използваше земите му, а той на свой ред трябваше да участва с войските си във всички походи на нормандския херцог. Този ред бе установен още преди няколко поколения от първия херцог на Нормандия и така продължаваше до ден-днешен, макар Ролф да си бе уредил специална привилегия — да погасява с плащане в натура част от воинските си задължения. Всяка година в края на септември, по Архангеловден, пет подбрани бойни коня поемаха от Бриз сюр Рисле към конюшните на херцога. Но с това не се изчерпваше военната повинност на Ролф — ежегодно трима рицари и двадесет пешаци отбиваха четиридесетдневна военна служба в лагера на войските на нормандския херцог. Понякога Ролф сам предвождаше отряда си, но сега, след като започна да остарява, предпочиташе да изпраща свой заместник. Така тази година честта да предвожда отряда от войници от Бриз сюр Рисле се падна на Може.

Джулита помагаше на съпруга си да си стегне багажа за предстоящия четиридесетдневен военен лагер: две ленени ризи, две горни туники, панталони, бричове, гети, ботуши, къса пелерина и шапка от заешка кожа. Подреждаше дрехите бавно, методично, с безизразно лице. Знаеше, че е длъжна да се грижи за съпруга си, без дори да се опитва да му възразява — именно това очакваше той от нея още от първия ден на семейния им живот. Но дълбоко в душата, където начумереният му поглед не можеше да проникне, тя бе изпълнена с възторг от внезапно появилата се възможност да се отърве от него за цели шест седмици.

Хората си въобразяваха, че тя е щастлива, че сега, шест месеца след сватбата им, тя вече е улегнала, че всичко в живота й е уредено. Но това бе само външната страна на нещата — за пред другите, дори и за пред баща й. Понякога стигаше дотам, че се опитваше да заблуждава самата себе си — също като при играта на криеница в детството й. Но колкото повече се стараеше да си внушава, че всичко е наред, толкова по-лошо ставаше. Това бе самозащита, дълбоко спотаена в нея, и само така можеше да намира сили, за да отблъсква похотливите опити на Може. Отдавна се бе отказала да го упреква и хока: нямаше смисъл, защото той неизменно я изкарваше виновна за всичко. Първият месец след сватбата им се оказа кошмарен за нея. Мензисът й закъсня и тя разбра, че носи в утробата си дете от Бенедикт. Първата сутрин, когато й прилоша, Може беше оседлал един от по-буйните коне и я изведе да пояздят. Тя трябваше да препуска след него до хълмовете и обратно, а когато се върнаха в къщата, той я завлече в леглото им, където вместо кобилата си възседна нея, груб и необуздан, потен и ръмжащ. На следващата сутрин вместо прилошаването я очакваше нова тревога — беше започнала да кърви.

— Няма да трае дълго — успокояващо промърмори съпругът й. — А щом ти мине, ще се погрижим за осигуряването на наследник на имението Фовил.

Измъчена и изтощена, Джулита му се разсърди, наговори му куп обидни думи, той кипна, грабна кожения си колан и така я напердаши, че до вечерта тя не можа да се надигне от леглото. Накрая той все пак се трогна от страданията й, легна до нея, нежно погали белезите по кожата й и дори й обеща, че никога повече няма да я бие, но само ако тя се подчинява на волята му.

Това я принуди наистина да се примири, а Може, от своя страна, се държеше по-поносимо. Но въпреки преструвките младата жена едва понасяше суровия си съпруг. Единственото спасение беше бягството, но след толкова години, прекарани в банята в Саутуорк, тя бе разбрала колко е трудно да постигне желанието си. Затова само въздишаше примирена, безнадеждна и отчаяна.

Може влезе в спалнята, облечен в плътната фланела, която слагаше под ризницата си, за да го предпазва от протриване на кожата и от студените ветрове. Отиде в ъгъла, където бе оставил наметалото си заедно с меча, щита и копието.

— Свърши ли, жено? — запита той. Несъзнателно бе заел войнствена поза, с разтворени крака, стиснал юмруци, опрени на широкия кожен колан, от който висеше дългият му нож.

— Да, Може. — Джулита затегна шнуровете на тежката ленена торба. — Май че нищо не съм забравила. Всичко необходимо за пътуването е в торбата.

Той я изгледа намръщено и бръчките му изпъкнаха между гъстите му руси вежди.

— Никак не ми се ще да те оставям сама тук — сърдито изсумтя той, сякаш недоволен на себе си, че се е оставил така глупаво да го изиграят.

За миг погледите им се срещнаха, после и двамата неволно погледнаха към леглото. Беше застлано с нова кувертюра от синя вълна с шеврон, която той бе донесъл от Руан като опит за изкупление на грубото си държание към нея. Джулита я харесваше, въпреки че искаше да забрави повода за този неочакван подарък.

— Няма да е за дълго — избоботи Може. — Кой знае, може след тази раздяла да забравим за неприятностите… Ще ти липсвам ли?

— Да, Може, разбира се, че ще ми липсваш. — Тя отново го погледна. Ако продължаваше да гледа втренчено към леглото, може би той щеше да си помисли, че тя копнее за грубите му ласки. Не, само това не, господи! Стори й се, че само след миг ще се задуши от надигащата се в гърдите й ярост. Мисълта за предстоящата свобода я опиваше като гъсто френско вино. — Ще се моля за теб всяка сутрин в параклиса.

Той я сграбчи и я целуна по своя странен начин — смесица от желание и гняв. Тя се престори на покорна в мечешката му прегръдка, защото знаеше, че няма друг изход. Но внимаваше да не откликва прекалено бурно на страстите му, защото той веднага щеше да удвои усилията си. Ако обаче стоеше напълно безчувствена, това щеше да провали играта й на нежна съпруга, която й костваше безкрай усилия през последните седмици.

 

 

След като Може потегли на път, Джулита се зае да лекува охлузванията и раните, нанесени й от грубите ръце на съпруга й. Постепенно, след две седмици, започна да се възстановява. Спомняше си с тъга безгрижните дни, когато смехът й радостно кънтеше под сводовете на бащината й къща, и с въздишка тръсваше глава, за да се заеме с шетането, на което така и не му се виждаше краят.

Чак на втората седмица след отпътуването на Може Джулита се осмели да смъкне забрадката от главата си и да разпусне косите си. Напълни с топла вода една от големите вани и сложи лечебни билки. Може винаги посрещаше с подозрение увлечението на жена си към къпането и билките — казваше, че му напомняло за миналото, което искал да забрави. Но Джулита бе свикнала с удобствата още от времето, когато живееше при мадам Агата, и не искаше да се отказва от ваната. Знаеше обаче, че все ще се намери някой от слугите, който с радост ще докладва на съпруга й, че се е отдала в негово отсъствие на порочно безделие и на греховни грижи за тялото си. Но все пак оставаше почти цял месец до завръщането му. Дотогава все щеше да измисли някакво приемливо извинение.

Прекарваше по цял час във ваната, докато пръстите й подпухнат от водата. Прислужницата Еда й помагаше при обличането — винаги с чисти, прясно огладени ленени дрехи, а отгоре намяташе любимата си зелена туника. Но този път й заповяда да й подаде и дебелата наметка.

— Ще излизате ли, господарке? — запита слугинята, докато оправяше гънките на дрехата.

Джулита нави косата си нагоре, забоде я със сребърна игла и постави забрадката.

— Не се страхувай. Мъжът ми може да не одобрява увлечението ми по къпането, но накрая ще го убедя, че намеренията ми са били благочестиви. — Това бе тактиката, която бе избрала, за да разсее подозренията, които неминуемо щяха да плъзнат сред бдителните прислужнички. Бе решила този следобед да се порадва на свободата си, да си припомни волното минало, напук на злите езици. — Ще дойдеш с мен. Искам да посетим новия манастир и да се убедим, че строежът не изостава.

— Ще посетим новия манастир ли? — машинално повтори Еда и я изгледа с почуда. За пръв път Джулита проявяваше интерес към делото, с което се бе заела тъй ревностно лейди Арлет. Слугинята знаеше само, че господарката Джулита, за разлика от другите жени в нейния род, не се увличаше кой знае колко по религиозните обреди.

— Не стой там! Идвай по-бързо! И си вземи наметката — нетърпеливо я сгълча Джулита. В никакъв случай не биваше да допуска слугините да коментират плановете й. Еда, макар й да не бе от най-умните, все пак бе достатъчно хитра, за да се досети какво е намислила господарката й. — Господарят ми разказа за манастира и искам най-после и аз да го видя.

Без да чака Еда да се приготви, Джулита грабна наметката, закопча я и изскочи от стаята, за да нареди на някого от конярите да оседлае коня й.

Ролф бе отстъпил гористия склон на изток от крепостта Бриз сюр Рисле, за да се изгради манастир, посветен на света Мария Магдалена, а в замяна бе получил правото да събира приходите от реколтата на едно от селата в околността, както и таксите от пътя, който се виеше покрай крепостта по посока към Онфльор. Това бе доста щедро дарение, но господарят на Бриз сюр Рисле бе длъжен да поддържа репутацията си на знатен благородник и ревностен поддръжник на църквата. Дори и да не му искаше да се лишава от земята си, Ролф трябваше да се съобразява с желанията на съпругата си, която настояваше той да отдаде дължимото на бога и на църквата, за прослава на рода де Бриз.

Въздухът бе натежал от уханията на есента. Вятърът нашепваше загадъчни слова, докато се виеше над оголените стърнища и жулеше редките храсти край пътя, предсказвайки настъпването на зимата. Джулита с възхищение вдъхваше свежия въздух, наслаждавайки се на всеки миг, изпълнен с усещането за свобода. Всяка картина по пътя се запечатваше ярко в измъченото й съзнание. Бе забравила кога за последен път е излизала сама, сред полето, без досадния Може. Пришпори кобилата си по-бързо, отколкото Може би й разрешил. Нали сега бе далеч от опеката му… Еда извика уплашено, когато господарката й се втурна напред.

Хълмът се гушеше в далечината пред тях, скрит зад дърветата, но към мястото на строежа лъкатушеше нов, още недоотъпкан път. Още от ранна пролет се бяха насъбрали зидари, мазачи и дърводелци, а сега, след седем месеца, яките каменни основи на манастира бяха напълно готови. Зад тях се издигаха стопанските пристройки, а масивните стени на светата обител се извисяваха във ведрия есенен следобед, белеещи на слънцето, иззидани от прочутия бял камък, който се копаеше само около Кайен. Един от чираците на главния зидар, задъхан, помъкнал тежко корито с хоросан, пресече пътя на Джулита, но тя смушка кобилата и я отби към най-близката, още недовършена стена. Монотонният екот от чуковете по камъка й напомниха за камбаните в параклиса. Въздухът бе наситен с прах от хоросана. В средата на двора младата жена видя мускулест мъж, който ревностно бъркаше с голям черпак в казана върху огъня. „Как ще изядат толкова много чорба?“ — неволно се зачуди тя. — „И колко ли са били изненадани, когато са дошли тук и са разбрали, че зад благата външност на Арлет де Бриз се крие желязна воля?“

Внезапно вниманието й бе привлечено от шума на карета, която се появи под сянката на двата дъба в края на площадката. Един слуга помогна на Арлет де Бриз да слезе от каретата.

Джулита учудено свъси вежди. Не беше очаквала това посещение. Двете с Арлет се виждаха доста рядко, откакто Джулита се бе омъжила, но нито една от двете жени не съжаляваше за това. Мили боже! — помоли се Джулита. — Дано поне Жизел не е с нея!

От каретата се показа още една жена. Стомахът на Джулита се сви в лошо предчувствие, но за щастие се оказа, че това е прислужницата на Арлет. Нямаше да понесе още една среща с русокосата префинена съпруга на Бенедикт. Изцъка с език и пришпори кобилата си към каретата.

Арлет де Бриз разговаряше с главния зидар, но щом видя, че Джулита се приближава към тях, прекъсна разговора и гордо изправи снага. Джулита трябваше само от този жест да се досети, че Арлет никак не се радва на неочакваната им среща.

— Следобедът е толкова приятен, че реших да пояздя — смутено започна Джулита и махна с ръка към сновящите зидари. — Виждам, че работата усилено напредва. В собствените й уши това прозвуча като неловък опит за извинение. От погледа й не убягна как лицето на Арлет се стегна.

— Не мога да се оплача от майсторите — сухо отвърна Арлет. — Само не мога да проумея с какво този строеж е привлякъл вниманието ти.

— Е, дошла съм просто така… от любопитство.

— Несъмнено е така. — Арлет сви устни.

Джулита не можеше да се отърве от потискащото усещане, че нищо не може да се скрие от острия й поглед.

— Кога ще довършат стените? — припряно попита тя и скочи от седлото.

Арлет се намръщи, загдето Джулита не изчака някой от слугите да й помогне като благоприлична знатна дама.

— Напролет, за следващия Великден трябва да го осветим, но, разбира се, строителството няма да свърши дотогава. Кой знае колко години още ще се проточи украсяването на тази обител… Но нали всичко това се върши за прославата на бога. Ела с мен. — Тя хвана Джулита за ръката. — Кажи ми сега защо проявяваш такова неочаквано любопитство към този строеж? Ако желаеш, мога да ти покажа нещо наистина интересно.

Джулита сведе поглед към ръката на Арлет, която остана впита в китката й, и се изненада от силата й. И защо досега не бе забелязала с колко пръстена са отрупани пръстите й? Дъхът на Арлет й бе тъй неприятен, че дори се опита да спре за миг дишането си. Арлет я поведе към параклиса, после й показа монашеските килии, просторната трапезария, стаите за игумена и свещоливницата. Постепенно Арлет забави крачките си и се отпусна върху ръката на Джулита. Спря се пред недовършените стени на постройката за бъдещите гости на манастира — отделно бяха предвидени стаи за жени, желаещи да се усамотят, без да привличат хорското внимание.

— Някой ден и аз ще се преместя тук — сподели тя и посочи към някаква тясна килия, широка не повече от метър, изградена от дялан камък и застлана със ситен чакъл. — Да, само след година или две…

Джулита гледаше към примамливата шир на полето и тъмните гори в далечината. На хоризонта едва се забелязваха очертанията на стените и кулите на Бриз сюр Рисле. Пристъп на носталгия сви сърцето й. Повече от година измина, откакто бе тръпнала в прегръдките на Бенедикт, откакто бе танцувала през онзи вълшебен майски ден на поляната пред вратите на крепостта. Може би повече никога нямаше да се върне там. Отчаяно й се искаше да попита за Бенедикт, но знаеше, че няма право да рискува. Ти си съпруга на Може — каза си тя — и въобще не биваше да идваш тук. Нали благоприличието е по-важно от всичко?

— Баща ми в крепостта ли е?

— Кога ли баща ти се е задържал за дълго в Бриз сюр Рисле? — отговори й Арлет с язвителен тон. — Не, той замина за Брюге. А Жизел е с Бенедикт.

Джулита сухо преглътна и унило попита:

— В Англия?

Арлет сърдито поклати глава.

— Жизел не обича да прекосява Тясното море. Те са в Руан, за да се поклонят пред мощите на света Петронела и да оставят дарението си.

— Защо тъкмо на тази светица? — учуди се Джулита. Още като дете бе отвикнала да обръща прекалено внимание на честванията на многобройните светци и сега помнеше само най-важните празници в календара.

— Защото е сътворявала чудеса. Жени, които й принасят дарове, често се сдобиват с рожба още на следващия месец. Колко молитви съм мълвила пред светицата, тъкмо девет месеца преди да родя Жизел!

На върха на езика й бе да попита дали всяка жена, която носи зелено на Великден, ще зачене до следващия месец, но успя да се сдържи. Това бе опасна тема, която щеше да засегне болезнено Арлет. А и освен това Джулита отчаяно се мъчеше да не мисли за семейния живот на Бенедикт и Жизел.

— И аз бих искала да съм там — смирено прошепна тя.

— Може би ти и Може също трябва да отидете на поклонение. Вече измина цяла година, откакто сте женени.

Джулита премълча хапливото подмятане. Не искаше дете, което да прилича на Може. Копнееше за дете, което да изглежда като Бенедикт. А всяка възможност да постигне тази своя съкровена мечта все повече й се изплъзваше.

— Май си започнала да привикваш с брачния живот? — подметна Арлет и я изгледа изпитателно. — По едно време се бях отчаяла от теб, но Може като че ли е успял да те опитоми.

Джулита гневно прехапа устни. „По-скоро съм като птичка в кафез, но не съм опитомена“ — помисли си тя и се дръпна по-надалеч от миризливата уста на спътничката си. Отиде до коня си. Искаше и се да се метне на седлото и да го пришпори по обратния път към дома, за да угаси безсилната си ярост. Арлет се затича след нея, но не измина и десет метра, когато се спря, силно изохка и притисна ръка към устните си.

Джулита се обърна тъкмо когато Арлет се строполи, подкосена, на земята. Младата жена се втурна към нея. Лицето на Арлет се гърчеше от болка. Дясната й ръка бе притисната ниско под стомаха. Джулита се изплаши — трябваше веднага да повика някого на помощ. Въобще не я попита къде я боли. Арлет бе напълно скована от агонията, а устните й — плътно свити.

Притича прислужницата на Арлет, но само отчаяно закърши ръце:

— Ох… знаех си аз… Болеше я още от преди Великден… но толкова страшно никога не е било! — разхлипа се момичето и избърса сълзите си с края на забрадката си. Отказа дори да докосне господарката си, безпомощно отпусната на земята. Джулита разбра, че с никакви заплахи няма да я накара да й се подчини — суеверната прислужница се страхуваше до смърт от болестите, убедена, че злият дух ще се пресели и в нея, ако докосне тялото на Арлет.

— Трябва нещо да подложим под главата й! — изфуча Джулита. — Извикай конярите. Някой да препусне направо към Бриз сюр Рисле. Не стой отпреде ми като истукана! Хайде!

Ръката й със замах се стовари върху лицето на пребледнялото момиче. То се сепна, млъкна, огледа се смаяно и в следващия миг се затърча към зидарите.

— Еда, Симон, помогнете ми да я вдигна! — заповяда Джулита на слугите си.

Прислужникът се наведе, за да вдигне Арлет от земята, но тя се разпищя неистово, замята ръце и крака. Момчето се стресна и едва не я изпусна на земята. Най-сетне успя да я вдигне, отнесе я до каретата й и я положи върху меките възглавнички. Арлет продължаваше да се мята в несвяст. От устните й се изтръгваха приглушени, но упорити стенания.

— Какво да правим, господарке? — изплашено прошепна Еда.

Джулита прехапа устни. Знаеше, че паниката е заразителна и само след миг дворът щеше да се изпълни с уплашени слуги, които само ще се щурат натам-насам, без да има никаква полза от суетнята им. Осъзна, че всички очакват тя да вземе решение. Макар да не желаеше да се замесва с истории около лейди Арлет, тя пое дълбоко дъх и с мрачен израз на лицето повика Симон.

— Да, господарке? — Момчето чакаше заповедите й, нервно мачкайки някаква кърпа в ръцете си. Всички харесваха Симон — умен, винаги весел, предан и изпълнителен. Дори и Може, винаги пестелив на похвали, не бе казал нито една дума против младия слуга.

— Върнете се в имение Фовил, за да им съобщите какво се случи тук. А аз ще потегля към крепостта Бриз сюр Рисле, за да придружавам каретата на лейди Арлет. Сега в цялата околност няма нито един от местните благородници, затова ще остана с Арлет до завръщането на баща ми или на лейди Жизел.

Той се отдалечи и Джулита, останала сама, се намръщи при мисълта за неприятните дни, които се очертаваха пред нея. Чувстваше се по-самотна от всякога досега.

До крепостта Бриз сюр Рисле имаше само три-четири километра, но пътят й се стори безкраен. Каретата се влачеше много бавно, кочияшът предпазливо заобикаляше всяка дупка по неравния път, но въпреки това тежките колела на няколко пъти затъваха в дълбоката кал. През целия път Арлет не спря да охка, плътно притиснала ръка към корема си. Джулита, седнала до нея, стискаше другата й ръка, опитвайки се да облекчи страданията й. Подозираше, че Арлет ще се успокои едва когато поеме някакво по-силно лекарство — обикновено използваха за болки в корема сироп от маково семе, макар че при голяма доза смъртта бе неизбежна. „Възможно ли е да се преструва? — внезапно й хрумна, докато я гледаше как се гърчи и присвива като животно, хванато в капан. — Толкова е слаба, само кожа и кости…“ Изведнъж Джулита си спомни за майка си и само с неимоверно усилие успя да изтрие мрачния спомен от мислите си. Арлет де Бриз нямаше кашлица, но се мяташе така, сякаш нещо я разяждаше от вътре. Джулита неволно се запита дали съпругата на баща й ще доживее до освещаването на нейния манастир или ще бъде тържествено обявена, посмъртно, разбира се, за патрон на светата обител…

 

 

Арлет отвори очи и разсеяно огледа стаята. Ръцете й трепереха, раменете й се тресяха. Джулита се наведе над нея и видя, че тя още не може да фокусира погледа си. Сиропът от маково семе наистина облекчаваше болките, но едновременно с това влияеше на зрението и на разсъдъка на болния.

— Жизел? — Арлет облиза пресъхналите си устни и се опита да се надигне от леглото.

— Не, това съм аз, Джулита. Не знам дали си спомняш какво се случи, но ти падна на двора в манастира, а после аз те доведох у дома.

— Искам да видя дъщеря си.

— Тя скоро ще дойде, сигурна съм в това — утешително рече Джулита и намести възглавниците зад гърба й. — Още ли те боли коремът?

Ръката на Арлет се спусна към корема й и уплашено го опипа.

— Да, то е още там! — въздъхна тя. — Но сега ме хапе по-слабо… — Пръстите й се впиха в бродираната завивка. — Понякога е по-силно, а сетне ме отпуска! Ох, не биваше да излизам от къщата. Знаех си, че нещо лошо ще ми се случи, но така ми се искаше да видя манастира… — Замъгленият й поглед се зарея из просторната спалня, докато накрая отново се върна върху лицето на Джулита. Макар и все още нефокусирани, зениците й се свиха. — Хората говорят, че ти си истинската дъщеря на баща си. Наистина приличаш на него, и в лице и във всичко останало. Но аз не вярвам на тази измислица.

— Нима? — Тонът на Джулита се промени, сега бе враждебен и студен. На няколко пъти досега бе принуждавана да изслушва мнението на лейди Арлет за своя произход и сега за нищо на света не желаеше още веднъж да се подлага на това мъчение.

— Не биваше да става така! Не исках да ме видиш повалена в прахта. И защо тъкмо ти си се случила до мен, когато някой е трябвало да ме върне в къщата ми? Никой не бива да ме вижда в моменти на слабост, никой! Не си въобразявам, че между теб и мен могат да възникнат някакви нежни чувства, обаче мога ли да отрека горчивата истина — сега само ти си край леглото ми. Къде е баща ти в миг като този, когато съм толкова зле? Винаги си била трезва и разсъдлива, за разлика от него… Вероятно си наследила тези качества от майка си.

— Аз? Трезва и разсъдлива? Ха! — горчиво се изсмя Джулита. — Не, много се лъжеш.

— Вярно е.

Джулита поклати глава.

— Ако бях по-разумна, щях да постигна много повече, а това може би нямаше да ти се хареса. — Побърза да смени темата, защото се изплаши, че в следващия миг сълзите ще бликнат от очите й. — Имаш ли нужда от нещо?

Арлет въздъхна и извъртя главата си върху възглавница си.

— Искам само едно, да видя дъщеря си! Може би бог ще й помогне да се прибере у дома по-бързо. Но Руан е толкова далеч! Да, може би ще ми помогне словото на отец Хоел. Нуждая се от утеха, а сега само от него мога да я получа.

Джулита мълчаливо сведе глава и пое към вратата. Реши да изпрати някоя от слугините при Арлет, но повече й се искаше да избяга от мрачната атмосфера, която Арлет неминуемо създаваше около себе си.

Тъкмо пресичаше двора — беше се запътила към параклиса, за да повика отец Хоел при Арлет — когато група конници с грохот нахлу през широката врата на замъка. Залязващото слънце обля с лъчите си искрящите им брони. След тях се появи голяма карета, теглена от четири коня, ескортирана от въоръжени мъже. Джулита се спря, за да направи път на каретата, и вдигна ръка, за да засенчи лицето си от косите лъчи на слънцето.

Бенедикт скочи от седлото на Сили — любимия му сив жребец — и подаде поводите на притичалия слуга. Черната му коса беше разрошена от вятъра, а лицето му сияеше на слънцето. Очите му й припомниха незабравимите мигове и спомените я заляха като буен порой. Ето ги същите красиво извити вежди, будните, проницателни очи, гръцкия му нос, чувствената му уста. Стори й се уморен и тъжен. Може би поклонението пред гроба на света Петронела е било истинско мъчение за него? Беше облечен в бойни дрехи, на лявото му бедро се полюшваше сабя, но нали той винаги пътуваше готов за схватки и приключения. В следващия миг погледите им се кръстосаха. Отначало красивото му лице се вкамени от изненада, за да пламне след това от прилива на чувствата. Джулита го гледаше като омагьосана. Чу как устните му безмълвно прошепнаха името й.

— Джулита? — тихо рече той, този път на глас, а очите му сякаш изпиваха лицето й.

Отвсякъде бяха заобиколени от притихналите конници в един миг младата жена с ужас осъзна, че всички погледи са насочени към тях двамата. За няколко секунди никой не се престрашаваше да заговори пръв, но тя, като дъщеря на лорд, бе длъжна да приветства своя зет. Джулита най-после се реши да го разцелува по двете бузи.

— Жизел с теб ли е? — плахо промълви тя и сведе по лед.

Той веднага свъси вежди. Джулита можеше да се закълне, че в този миг той се запита какво се крие зад невинния й въпрос.

— Да, в каретата е. — Бенедикт сърдито махна с ръка и се обърна към един от мъжете.

Джулита старателно го заобиколи, на почтено разстояние, и се приближи до каретата. Един от придружителите помагаше на лейди Жизел де Бриз да слезе по тесните стъпала. С едната ръка, облегната на рамото на слугата, с другата — повдигнала дългата си туника, за да не се спъне, тя изглеждаше безукорно — почти като статуята на Светата Дева в параклиса, в който тя никога не забравяше да оставя щедри дарения. По нищо не личеше, че се завръща от дълго пътуване от Руан.

Щом стъпи на земята, Жизел пусна ръката на придружителя си, благодари му с хладна, половинчата усмивка — също като майка си, — но в следващия миг се закова на място, защото забеляза приближаващата се Джулита. Полуусмивката й побърза да се стопи.

— Сестро? — учтиво възкликна тя, не много силно, за да не наруши благоприличието, но все пак достатъчно звучно, за да я чуят околните. — Какво те води в Бриз?

— На майка ти й прилоша в манастирския двор — съобщи й Джулита без всякакво предисловие. — Доведох я в къщата, като й обещах, че няма да се отделям от леглото й до пристигането ти. Тъкмо се бях запътила да потърся отец Хоел.

— Отец Хоел? — Лицето й пребледня, пръстите й се вкопчиха в сребърния кръст и едва не изстискаха светената вода от флакончето в основата на кръста. — Толкова ли е зле?

Джулита отчаяно сви рамене.

— Не знам. Само ми каза, че иска спокойствие за душата си. И че иска да види теб, разбира се.

Жизел сухо преглътна.

— Трябва веднага да се кача при нея. — Потърси с поглед съпруга си. Бенедикт тъкмо се показа иззад каретата. — Майка ми… — заекна тя.

— Да, скъпа, чух тази зловеща вест. — Тонът на Бенедикт остана предпазливо неутрален. Младият мъж се отдръпна, за да й стори път.

— Ако знаех, че е толкова зле, никога не бих тръгнала за Руан! — Жизел стисна още по-яростно сребърното разпятие и се втурна към къщата. Наметката се развя зад гърба й. Джулита се завтече след нея, но дори и сега не забравяше да стои по-далеч от Бенедикт. Страхуваше се дори само да усети топлината, излъчвана от тялото му.

— Джулита, почакай! — помоли я той.

Сякаш усещаше пронизващия му поглед, прикован в гърба й. Спря се, макар никак да не й се искаше, но не посмя да се обърне с лице към него.

— Какво има?

— Много неща — глухо започна той. — Просто не зная откъде да започна…

— Тогава не говори нищо. — Прехапа устни, напрегната като тетива на лък. — Много, ужасно много време ми бе нужно, за да възвърна покоя в душата си. Не искам отново всичко да се срути пред очите ми. Не искам!

Някой освободи конете от каретата, а слугите се заеха с разтоварването на обемистия багаж. Един прислужник се приближи до Бенедикт и го попита нещо, ала той му се сопна и веднага го отпрати в конюшнята.

Джулита затвори очи, покорена от силата, излъчвана от младия красавец.

— Ох, всичко е толкова безсмислено! Повече не мога да издържам! — Тя се извърна се рязко и нервно закрачи напред.

Бенедикт я изпрати с поглед, ядосано пристъпвайки от крак на крак. В първия миг му се прииска да я настигне, да я сграбчи за ръката и да я застави да го изслуша, но успя да се обуздае. Наоколо имаше прекалено много нежелани свидетели, за да води пред тях този съкровен разговор. Недоволно зари пръсти в косата си — жест, с който неволно подражаваше на Ролф, стисна зъби и се огледа като вълк, уловен в капан. През онзи съдбоносен майски ден и двамата бяха скочили с главите напред в най-дълбоката вода, опиянени, задъхани от щастие, ала ето че се озоваха на сухо, на двата срещуположни бряга на реката. И сега той трябваше да хвърли мост над мъчителните месеци на раздялата, за да може поне да я съзерцава, макар и отдалеч.

В Руан той и Жизел бяха коленичили, шепнейки молитви, пред гробницата на света Петронела. Бяха женени от три години, ала Жизел не успяваше да зачене. Разбира се, той не можеше да отрече, че доста често пътуваше надалеч, а през нощите им в съпружеската спалня Жизел не желаеше да престъпи строгите църковни правила, ограничаващи плътските сношения — абсолютно забранени през Великите пости и по време на големите празници, да не говорим за възбраната да се любят на дневна светлина. Дори и светлината на свещите се считаше за срамно нарушение на каноните, както и опитите за пълно разсъбличане на двамата млади. Когато Бенедикт въставаше срещу глупавите ограничения, тя неизменно избухваше в сълзи и на сутринта бързаше да се изповяда, загрижена за безсмъртието на душата си.

Но заболяването на майка й промени много неща в живота им. Арлет отдавна копнееше за внуче. Десетки молитви бяха посветени единствено на внучето, а Жизел започна да се налива с отвари и настойки от какви ли не билки, за които се вярваше, че помагали на зачатието. Макар и не твърде ентусиазирано, тя започна по-често да приема съпруга в леглото си. Но все още усилията им нямаха успех.

Бенедикт остави слугите си да разтоварят каретата и влезе в сградата. Огледа преддверието и Голямата зала, но никъде не видя Джулита. Всички обитатели на къщата, заедно с рицарите от околността и семействата им, се бяха събрали за вечеря около дългата маса, на която слугите вече бяха сервирали говеждо варено и хляб. Празен бе само масивният стол с дърворезба на почетното място, което винаги пазеха за най-изтъкнатия мъж в рода. Тъй като Ролф го нямаше в Бриз сюр Рисле, сега тази чест се падаше на Бенедикт, но увлечен в мислите си за Джулита, той дори не се приближи до стола. Вместо това се обърна и излезе от залата, изкачи се по външната стълба и претърси стаите на горния етаж. Прекоси стаята с тъкачния стан, видя до него кошничката, пълна с ивици плат, вретеното и игленика. Навсякъде царуваше тишина. Надникна дори и зад тежките завеси, но от Джулита нямаше дори и следа. Накрая влезе в спалнята на тъща си.

Арлет лежеше, облегната на възглавниците. На фона на снежнобялата ленена роба изпъкваше восъчножълтеникавия цвят на лицето й, с хлътнали скули и с трескав блясък в очите. Бенедикт се изненада от рязката промяна. Знаеше, че здравето й бе разклатено — Жизел непрекъснато му досаждаше с разговори за състоянието на Арлет, но не очакваше, че то толкова бързо се е влошило.

Жизел седеше в края на леглото и докато държеше ръката на майка си, тихо й говореше нещо успокоително. Щом видя Бенедикт, Жизел се обърна и го изгледа тревожно. От другата страна на широкото легло, върху високата ракла, прислужницата беше оставила няколко от роклите на Жизел, извадени току-що от каретата.

Той пристъпи към леглото, наведе се и целуна Арлет по бузата.

— Майко — почтително каза младият мъж и стисна зъби, за да потисне желанието си да избърше устни с опакото на ръката си.

— Здравей, сине… — отвърна Арлет с равнодушен тон. Бенедикт отлично познаваше правилата, на които толкова много държаха жена му и тъща му — длъжен беше още с пристигането си да покаже уважението си към лейди Арлет и след това тихо да напусне спалнята й — в тази света обител, освен него бяха допускани още само двама мъже — Ролф и Може.

— Много се разтревожих, когато узнах, че си болна.

Арлет сви рамене.

— Ще ми мине — вяло отговори тя. — Както винаги досега.

— Трябва да поспиш, майко, за да се възстановиш по-бързо. Но някой трябва да бди до леглото ти — обади се Жизел и я погали по ръката. — Аз съм тук и няма да се отделям от теб, докато не се излекуваш.

— Ти си добро дете. — Лицето на Арлет леко просветна. Обърна погледа си към Бенедикт. — Помолих Джулита да доведе отец Хоел при мен, но ми се струва, че е забравила. Ще отидеш ли в параклиса, за да повикаш свещеника?

Бенедикт веднага се спусна към вратата, зарадван, че може да се измъкне от задушната атмосфера в спалнята. Отвън, на стъпалата, той вдъхна с пълни гърди свежия септемврийски въздух. В кристалночистото небе се издигаше луната, красива и студена, блестяща в цялото си великолепие.

Той едва не се сблъска с отец Хоел в подножието на стълбата. Очевидно Джулита не беше забравила заръката на Арлет. Бенедикт попита свещеника къде е отишла Джулита, а той в отговор широко разпери ръце.

— Не знам. Срещнах я в двора на замъка. Трябва да попиташ някой от стражите.

— Благодаря ви, отче. Веднага ще ги попитам.

Навън факлите хвърляха отблясъци по пътеката в дъното на двора, заобиколена от мрачно надвисналите стени на замъка. От къщата се издигаше синкав дим. От горните стъпала на стълбата в далечината се виждаше как реката заобикаля замъка като тъмна огърлица. Бенедикт наостри слух, но чуваше само пръхтенето на конете в конюшнята и провлаченото скърцане на вратата на плевника, полюшвана от вятъра.

Стражите, скупчени около голямата порта, се грееха на огъня, запален под навеса зад вратата. Жената на един от войниците беше домъкнала казан с вечерята, а мъжът й, с черпак в ръка, чакаше чорбата да възври на огъня. На въпроса на Бенедикт всички само вдигнаха рамене и поклатиха глави — никой не я бе виждал да напуска замъка. Само забелязали, че разговаряла със свещеника в двора, но после се изгубила от погледите им.

Бенедикт не искаше всички да разберат, че държи на всяка цена да я открие, затова преди да си тръгне, само подхвърли с небрежен тон:

— Ако я зърнете някъде, кажете й, че ще бъда в дневната на горния етаж.

Някакво дете, може би синът на войника, който клечеше край казана, му пресече пътя и той едва не се блъсна в него. Момчето докосна скъпата туника на Бенедикт с ръката си, омазана с мед от кошера, и изплашено извика. Майка му остави огъня и веднага дотърча до сина си, за да се извини, че детето е изпоцапало дрехата на господаря.

Но Бенедикт въобще не й обърна внимание.

— О, да, щом обича да бърника из кошерите, не може да не се намаже с мед — разбиращо кимна той и тръгна към градината на Арлет за голямо учудване на войниците. Градината граничеше с външната стена на замъка и бе най-тихото място в Бриз сюр Рисле. Арлет и Жизел обичаха с молитвеник в ръка да се усамотяват там през тихите слънчеви утрини. От трите страни градината бе оградена от стени, а яката врата я защитаваше от конете и другите животни.

Луната обливаше със сребристата си светлина дърветата и храстите, цветята и тревите. Уханието им го обгърна, а над главата му се понесе чуруликането на птиците, които още не бяха задрямали по клоните. Градинарят бе оставил насред пътеката широкото дървено корито за вода и сега лунните отблясъци трепетливо се поклащаха по повърхността на водата. Бенедикт продължи напред по тъмната пътека, докато стигна до ъгъла към външната стена.

Тя беше там, седнала на скамейката между кошерите, стиснала в ръка китка цветя. Стори му се, че устните й мълвят нещо, но прекалено тихо и неясно. Косите й се спускаха чак до кръста, отпуснати, без панделки, а забрадката й беше паднала на скамейката до нея.

— Пак ли си решила да се усамотиш? — тихо започна той. — Нещо ми подсказваше, че именно тук ще те заваря.

Тя трепна цялата, ахна и рязко се извърна с лице към него, притиснала ръка към гърдите си.

— Не исках да те изплаша — побърза да я успокои Бенедикт. — Моля те, не бягай от мен… — За всеки случай той предвидливо заприщи пътеката с тялото си. Джулита се огледа смутено.

— Не бих побягнала, ако няма причина — промълви тя, без да смее да помръдне от скамейката.

Очите й проблеснаха в мрака. Напрегнатият му поглед се спусна към високите й гърди, неспокойно надигащи се в полумрака. Разбра, че е развълнувана не по-малко от самия него.

— Джулита… трябва да си поговорим. Бог ми е свидетел, че от онзи майски ден нито дума не съм разменил с теб.

Лицето й застина.

— Не искам да разговарям с теб… Няма какво повече да си кажем, защото…

— О, има, и то много, безкрайно много! — сърдито я прекъсна той. — Мога да ти говоря цяла нощ за нас двамата. Разбрах, че не мога да спра да мисля за теб. Ти… ти си ме омагьосала!

Тя тъжно въздъхна.

— Винаги си бил ловък с думите!

— Но това не е само думи, Джулита! Онзи майски ден… за мен не беше само забавно приключение. И двамата го знаем — защо тогава да го крием?

Тя пристъпи към него, без да осъзнава какво може да се случи. Щом ръката й докосна неговата, веднага се отдръпна. Едва сега осъзна, че още миг и ще бъде погубена, при това завинаги.

— Каква цел преследваш сега? — попита го тя с глас, подрезгавял от вълнение.

Той разтвори ръце.

— Исках само да те видя и… и да си поговорим за всичко между нас.

— Да поговорим… — Джулита се замисли за това, което може би се криеше зад тази невинна молба. Наведе глава и опъна забрадката върху коленете си — символ на почтеността на всяка омъжена жена. — Е, добре тогава — започна тя с леко треперещ глас. — Седни до мен. Да видим какво толкова имаш да ми кажеш.

Бенедикт се поколеба, но сетне седна до нея, внезапно обхванат от въодушевление.

— Откъде да започна… — В този миг осъзна, че няма смисъл да избягва най-важния въпрос. — Щастлива ли си с Може?

Джулита разсеяно огледа градината, обмисляше отговора си. Рамото на Бенедикт едва не докосваше нейното. Усещаше дишането му, тялото му, опасната му близост. Колко лесно бе да протегне ръце към него!

— Случвало се е да бъда и по-щастлива — най-после започна тя, — но познавам и много по-скръбни периоди. Все пак имам покрив над главата си, сама съм си господарка на имението. Слушам го, а той се грижи добре за мен. — Погледна го крадешком изпод клепачите си и несъзнателно се зае да усуква забрадката около пръстите си. — Навярно е същото, както и между теб с Жизел — не си я желал, ала нали живеете някак си…

Бенедикт се засмя, но смехът му беше горчив.

— Да, все някак си живеем — повтори той като ехо. — За бога, Джулита, нима може да се живее без любов?

Джулита прехапа устни, но нищо не отговори, само пръстите й стиснаха още по-здраво забрадката. Лицето му се помрачи.

— Разбра ли, че ходихме в Руан, за да се поклоним пред мощите на света Петронела?

— Арлет успя да ми се похвали.

— Ако светицата беше чула всичките молитви, които досега сме отправили към нея, досега трябваше да имаме поне пет-шест наследника. Може би света Петронела е способна на небивали чудеса, ала как мога да посея семето си в градина, оградена с безброй решетки?

— Да не искаш да кажеш, че Жизел не може да износи едно дете?

— Не, само намеквам, че май въобще не желае дете от мен — унило сподели той. — Изглежда, че е създадена за ролята на Светата Дева и най-много би я съблазнило непорочното зачатие. Щом майка й е казала нещо, никой не може да я убеди в противното… Но защо ли ти го разправям? Ти сама навярно вече си се убедила във всичко това. Достатъчно е да постоиш само час или два в спалнята.

— Те не ме канят на техните разговори — сухо се засмя Джулита. — Страхуват се, че ще ги оскверня с моите морални разбирания. Непрекъснато се преструват, че не ме забелязват, но ще взема да избухна в някой прекрасен ден и тогава такива неща ще им наговоря, че ще ме запомнят за цял живот! Помниш ли как на времето Арлет се опитваше да ме обуздава, но аз упорито й се съпротивлявах?

— Да, помня — тихо рече Бенедикт, а ръката му неволно се протегна към косата й. — И тогава горкият ти баща трябваше да се грижи за възстановяването на мира и спокойствието в семейството.

— Нека да не говорим за „горкия ми баща“ — възрази му тя. — Защото той рядко се вестяваше в будоара на Арлет. Нито пък ти, поне така предполагам.

— Не — неохотно си призна Бенедикт. — Въобще не обичам да идвам в Бриз сюр Рисле. Повече ми харесва в Ълвертън. Много мъже не посещават стаите, в които жените им прекарват половината от живота си.

— Е, и Може е от тях.

— Така бих постъпил и аз, ако бях на неговото място.

Разговорът взе опасна насока. Бенедикт се приближи още по-плътно до нея. Джулита разбра, че на всяка цена трябва да стане и да избяга далеч от него, за да не бъдат и двамата погубени от изгарящата ги страст.

— Да, но за жалост не си на неговото място. — Приготви се да стане от скамейката, но в този миг усети, че той не иска да пусне косата й от ръката си. — Бенедикт, моля те, пусни ме да си вървя…

— Не мога! — страстно прошепна той. — Бог да ми прости, но не мога повече да издържам! — И притисна устни към нейните.

Джулита потръпна от докосването му. Разкъсвана между порива да му се отдаде и желанието да избяга от него, тя стоеше като вцепенена. Но после устните й спонтанно отговориха на неговите, ръцете й отказаха да й се подчиняват и неусетно се обвиха около врата му, а пръстите й се заровиха в косата му. Ръката му се разтвори, отпусна кичура от косата й и се спусна надолу — леко, като полъх от перце, за да докосне неспокойните й гърди. Тогава тя изохка, изпъна се и се притисна плътно към него. Да, това бе грях, знаеше го, но единствената мисъл, която я осени, бе: Бог ще ми прости този сладък грях… Устните им се сляха, после се разделиха, за да си поемат дъх и отново да се впият в обезумяла целувка. Той се протегна към брошката в дъното на деколтето й, а ръката й се стрелна под колана му. Младият мъж изстена от докосването й и я притегли върху коленете си. Джулита се изви, търсейки твърдата му мъжественост. Желанието й се надигаше все повече и повече с всяко нейно движение.

— Ох, Джулита, за бога! — пресипнало изохка той и я притисна, стенещ от предвкусваната наслада. — Джулита… моля те… — Ръцете му се впиха в бедрата й, за да й помогнат да го възседне. Тя отметна глава назад, гърлото й се сви, червените й коси закриха колената му.

Пред голямата порта на замъка се разнесоха виковете на нощната стража — войниците си подвикваха един на друг, за да не заспят от умора. В един миг тежката врата се разтвори, за да пропусне група конници и пешаци. Лумнаха още факли, за да улеснят навлизането на войниците и рицарите.

В мъглата на чувствените усещания Джулита смътно долавяше виковете на стражата, цвиленето на конете и дрънченето на оръжията. Внезапна мисъл прониза мозъка й: „Опасност!“, макар тялото й да се извиваше на дъга от нетърпимото удоволствие. Явно и Бенедикт бе чул шума около стените на замъка, защото ръцете му я притиснаха още по-силно, за да я накара да запази спокойствие. Учестеното му дишане изведнъж притихна, за да се вслуша в шумовете откъм портата. Кой ли може да е пристигнал в този час? Със сигурност не е баща му. Той няма толкова войници със себе си, освен ако не ги е събрал по пътя към дома.

Откъм портата не преставаше да долита тропот от конски копита, дрънчене на оръжия и викове на уморени конници. После се чу шум от изкачване по дървените стъпала на външната стълба и скърцане на колела на тежка карета.

Джулита скочи от коленете му, отръска се и се залови да сложи в ред облеклото си.

— Който и да е дошъл, нали трябва да му се осигури вечеря и постеля за през нощта — смутено промълви тя, нахлузи забрадката на главата си и закопча брошката над деколтето.

Прехапал устни, Бенедикт я гледаше смаяно.

— Джулита…

Тя го стрелна с очи.

— Не, Бен, нищо не казвай! И сега ще бъде както при предишната ни среща — отначало с много радости и наслади, но после… само мъки и страдания.

— Исках само да…

— И аз — прекъсна го тя и очите й внезапно се наляха със сълзи. — Не е много разумно да оставаме тук сами, защото ти нямам доверие, Бен, но още по-малко вярвам на себе си, а тъкмо това е най-лошото. Не, не се опитвай да ме следваш! — сърдито рече тя. — Какво ще кажат за нас, ако се появим заедно на вратата на градината, при това в толкова късен час?

Тя се затича по пътеката, като в движение оправяше измачканата си туника и наместваше забрадката си. Бенедикт яростно изруга и удари с юмрук по скамейката. Внезапното прекъсване го беше вбесило, но още повече се сърдеше на себе си — как можа така хлапашки да изпусне най-благоприятния момент…

— Глупак — промърмори той на себе си и неохотно се надигна от скамейката. — Какъв глупак съм бил! — повтори той.

Изчака близо четвърт час, преди да излезе от градината. Не искаше някой да се усъмни, че е бил заедно с Джулита под сянката на дърветата.

 

 

Джулита затвори зад себе си градинската врата, пое дълбоко дъх и забърза към вътрешния двор на замъка. Стомахът й се бе свил на топка. Измъчваха я смесени чувства — любовна мъка, примесена с горчиво разочарование, както и чувство за вина, но заедно с това и облекчение, че не бе стигнала докрай с него, чуждия мъж. Отлично съзнаваше, че нямаше сила, която да я спре да му се отдаде, ако не бяха пристигнали конниците, и сега беше благодарна на съдбата. Но чувствата й отказваха да й се подчиняват — кръвта й кипеше, слабините и гърдите й пламтяха от неутолената страст. Ала въпреки всичко сега бе длъжна да се прибере в замъка, за да поеме задълженията си като гостоприемна стопанка на големия дом.

Един от конниците надигна наличника на шлема си и скочи от седлото на силен дорест жребец. Вратът на коня лъщеше от пот, а по хълбоците му личаха белези от пресни рани. Едва сега младата жена позна коня, сърцето й се сви от страх и тя уплашено извика:

— Може! — Ръката й неволно се вдигна към устата й, за да скрие устните си, които още пламтяха от страстните целувки на Бенедикт. — Ти… ти какво правиш тук?

Той подаде поводите на коняря и се обърна към нея.

— И аз искам да ти задам същия въпрос — гневно изфуча мъжът й, докато сваляше шлема. Под очите му се тъмнееха сенки, каквито тя никога не бе виждала на лицето му, а на лявата му буза се очертаваше дълбок, пресен белег.

— Аз… аз… — заекна Джулита, а в душата си се помоли Бенедикт да се забави още в сенчестата градина, за да не попадне в полезрението на подозрителния Може. Мили боже, какво щеше да се случи, ако се бяха забавили само с половин час! Лицето й пламна. В ума й трескаво се завъртяха всички възможни начини да се измъкне от това неудобно положение. — О, не, нищо особено не се е случило. Веднага ще ти обясня, но не искаш ли първо да се приберем, за да си починеш. Може, ще ти помогна да си свалиш бронята…

Той я изгледа с присвити очи, но все пак кимна сухо и й даде знак с ръка да потеглят към къщата.

— Изглеждаш така, сякаш си яздил три дена и три нощи, без да спреш — неловко заговори тя, докато със сетни усилия на волята се мъчеше да удържи подтика си да погледне към градинската врата.

— Тъкмо така беше — изръмжа Може и изтри потта от лицето си. — Нося тъжни вести от Руан. Трябва веднага да говоря с баща ти, а също и с Бенедикт.

Ледени тръпки пролазиха по гърба й, но скованите й крака продължаваха машинално да се движат.

— Бенедикт и Жизел са тук — тихо промълви тя, но побърза да извърне глава, за да не срещне погледа му. — Пристигнаха от Руан само преди няколко часа, но никой от тях не спомена нищо за някакви мрачни новини от Руан.

— Сигурно са напуснали града преди да пристигне там херцог Уилям със свитата си.

— Да не би нещо да се е случило с херцога?

Те поеха, рамо до рамо, по стълбата към първия етаж. Под тежката си броня умореният Може се задъхваше на всяко стъпало и тя трябваше да го изчаква. На най-горното стъпало той се спря и се хвана с ръка за перилото, а с другата притисна раната на лицето си.

— Херцогът бере душа! — простена той. — Успяхме да изненадаме французите, нападнахме крепостта Льо Ман, превзехме я и подпалихме всички къщи зад крепостните стени. Но пред жребеца му — онзи, дорестия, дето баща ти му го подари — падна горяща греда, животното се подплаши и го хвърли на земята. Нещо си е счупил, някаква кост, не знам точно, но раната се оказа смъртоносна. Сега навред препускат вестоносци. Свикват в Руан всички знатни благородници и васалите му, за да чуят последните му заповеди. — Може отпусна ръка от перилото и бавно пое към вратата.

Джулита изтича пред него, за да се разпореди със слугите за вечерята. Запалиха огън в стаите за гости, прислужниците се засуетиха. Джулита се зае тъй усърдно с ролята си на гостоприемна стопанка, че въодушевлението й, което й помогна да заглуши страстта, постепенно увлече всички в обширния замък.

Може с едва прикрито възхищение следеше неуморните й действия. Именно такава я харесваше. Но защо към гордостта му се прокрадваше неясно, потайно съмнение? Никога досега Джулита не се бе престаравала така в шетането. Да не би да се опитваше да избегне зоркия му поглед, под предлог, че е прекалено улисана в домакинските си задължения?

— Затова се появихме така внезапно пред стените на Бриз сюр Рисле — добави той, докато тя му помагаше да смъкне бронята. — Но ти все още не си ми разказала как прекара дните, когато бяхме разделени.

Нежната й млечнобяла кожа много бързо се покри с червенина, която тя не можа да прикрие въпреки отчаяните си усилия. Макар че гостната бе слабо осветена от свещниците, той можеше да се закълне, че тя се изчерви, смутена от въпроса му. Освен това прехапа долната си устна, преди да извърне глава към дрехите в раклата.

— Нали ми спомена, че веднага ще ми обясниш — напомни й той, приближи се до нея и завъртя главата й към себе си. — Може би има какво да ми разкажеш за Бенедикт де Реми.

Видя как лицето й застина, миг преди да се извърне към стената. Но когато отново го погледна, макар че цялата бе пламнала, очите й го гледаха твърдо и несмутимо.

— Жизел и Бенедикт се върнаха в замъка едва днес, малко преди мръкване. А аз пристигнах в Бриз сюр Рисле само защото лейди Арлет се нуждаеше от помощта ми. Това е цялата истина, а ако не ми вярваш, питай когото си искаш!

Може я изгледа недоверчиво. По лицето му личеше, че се колебае дали да й повярва. Загърна се във вмирисаната на пот туника, която носеше под бронята, и се отпусна на скамейката край дългата маса. Джулита чевръсто подреди пред него паниците със студено говеждо, хляб, сварен ориз, сирене и медени питки. Не забрави и гарафата с вино. Той набучи къс месо на върха на ножа си, докато очите му се плъзнаха по бедрата й, очертаващи се под тънката домашна роба. От сладострастно предвкусване слабините му се втвърдиха въпреки умората от дългата езда. Протегна ръка и силно стисна бедрото й.

— Ненавиждах всеки миг, когато бях далеч от теб — прегракнало изръмжа той, а устните му звучно премляснаха. — Господи, едва не полудях, когато си мислех нощем, че си сама в леглото ми, в нашата спалня. Защото ти всяка нощ си лягаше сама, нали, скъпа?

Джулита сведе поглед към ръката му, все още притисната към бедрото й.

— Да, съпруже, всяка нощ си лягах сама.

Може протегна ръка към гарафата, наля си вино в чашата и на един дъх я пресуши. Джулита отново се изчерви. Може се усмихна доволно, пусна топлото й бедро, преметна ръка през рамото й и я притегли към себе си.

— Искам да ми покажеш — продължи той с по-разчувстван тон — колко съм ти липсвал, а пък аз ще те убедя, че преди малко не съм ти говорил празни приказки.

— Тук? В тази гостна? — Очите й блеснаха. — Нали някой ще влезе и…

— Няма значение. Нали сме мъж и жена.

— Но…

Лицето му се зачерви от похот.

— Не съм докоснал с пръст ни една от онези курви в лагера на войската! — процеди той през зъби. — Откакто те оставих във Фовил, дори не съм поглеждал друга жена! Сега сме сами двамата, в тази стая, и няма да търпя да ми противоречиш. Ще направиш всичко, което ти заповядам!

С треперещи ръце Джулита се пресегна към брошката, пристягаща деколтето й. Може я гледаше с опипващ поглед. Тя се огледа изплашено, дори се накани да извика. Той се чудеше дали да не й предаде още един урок по честност, за да не се опитва друг път да го лъже. Но предпочете да отложи поученията за друг път — от притока на кръв вратът му се зачерви, а слепоочията му запулсираха учестено.

— Ела, ела при мен — подкани я разгорещеният мъж. — Все едно че сме у дома, в нашата спалня. Остави това — рече той и дръпна ръката й от катарамата на колана й, повали я на пода, легна върху нея и повдигна полите на туниката й. Възседна я енергично, а Джулита едва успя да изохка под него, притисната от тежестта му. Може разкопча панталона си и възбуденият му член изскочи — пурпурночервен, набъбнал и пулсиращ от напрежение. Нахлу в нея, неудържим и властен, после пак и пак… Тя беше готова да го поеме — разбра го по овлажняването й. Може замижа, омаян от удоволствието и горящ от нетърпение. Тези седмици раздяла му се струваха цяла вечност. В слабините му се надигна гореща вълна. Проникна в плътта й веднъж, още веднъж, рязко и припряно, но искаше да удължи насладата, затова задържа дъха си, докато се движеше едва-едва. Повдигна се на ръце по-нагоре, за да могат устните му да се впият в разголената й гръд. Искаше я гола, съвсем гола, за да я гали навсякъде. Протегна длан към гърдата й и усети щръкналото й зърно, втвърдено от възбуда. Дъхът й секна от грубата му, но гореща ласка. Обикновено бе пасивна под него, като всяка примерна съпруга, но тази вечер той долови някаква необичайна промяна в нея, макар сетивата му изцяло да бяха погълнати от примитивните му мъжки усещания.

Успя да възстанови стабилния си ритъм — нежно я отдалечаваше от себе си, когато усещаше, че апогеят му наближава като връхлитаща вълна, за да я сграбчи за полукълбата й и алчно да я притисне към себе си в следващия миг. Тя само тихо охкаше под него, със затворени очи, с присвити вежди. Бедрата й започнаха да се надигат в такт с неговите, пришпорвайки го да усили тласъците си.

Можеше ли Може да подозира, че само довършваше това, което бе започнал Бенедикт под сенките на дърветата в градината? Възбудата, заляла сетивата на Джулита, сега й помогна по-лесно да изтърпи ласките на съпруга си. А Може този път успя да се овладее неочаквано добре въпреки невъздържаното начало, и съумя да я възпламени както никога досега.

Ръцете й се кръстосаха зад кръста му, краката й се разтвориха още по-широко. Охканията й прераснаха в страстни викове. Неспособен повече да й устоява, Може я стисна за задника и се изля в нея, за да се сгърчи след миг в екстаза на кулминацията си.

Още се мърдаше лениво в нея, реагирайки на трепетите й, когато на прага на гостната се появи Бенедикт. Младият мъж се закова на място, като прострелян в сърцето, без да може да откъсне изумения си поглед от гърчещите се на пода тела. Може не стана от Джулита, нито пък се опита да забули голотата й — само му се усмихна, предизвикателно и тържествуващо. Джулита, все още със затворени очи, изхлипа и се опита да извърти ханша си, за да изтръгне още малко наслада от тялото на мъжа си. Без дума да промълви, Бенедикт се обърна и се затича към стълбата.

Клепките й усетиха полъха на студен въздух от развяването на завесата, спусната пред вратата.

— Няма нищо — успокои я Може, — става течение отнякъде. — Захили се самодоволно и я ощипа по бедрото. — Май че много си се затъжила за мен, а? — Отдръпна се от нея, но този път, докато закопчаваше панталоните си, не се извърна, какъвто му беше навикът. Самочувствието му на мъж през последния половин час бе нараснало неимоверно много, още повече че тъкмо Бенедикт ги бе заварил в най-деликатния момент, легнали на пода, вкопчени един в друг, във вихъра на страстта.

Джулита се изправи и опъна намачканите поли на туниката си. Краката й трепереха, слабините й още пулсираха. Притвори очи и си представи за миг, че е в градината с Бенедикт, че вместо върху прашния под е легнала върху свежа трева, че мъжът, на когото се бе отдала, е с тънка фигура, но жилав, а не е с плътно, тежко тяло като на Може. Докато бяха на пода, едва се сдържа да не произнесе на глас името на Бенедикт — в сюблимния миг, когато Може я накара да изтръпне от екстаз. За пръв път успя да я накара да се почувства жена. Мислеше, че много добре се познава, а ето че сега се изненада от собствената си чувственост. Нима всеки би могъл да я задоволи, ако си внушава, че е в обятията на Бенедикт? Искаше й се да остане сама и за огромно нейно облекчение Може й заповяда да отиде при другите жени в замъка, докато той свърши няколко „мъжки“ работи.