Елизабет Чадуик
Рицар на любовта (34)

Тридесет и първа глава

Няколко месеца по-късно Джулита стоеше съкрушена на пътя и гледаше как баща й, свещеникът, който я венча за Може, и една малка група рицари се отдалечават от Фовил. Трудно беше да реши кой е предателят и кой — предаденият. Ролф й бе обяснил, че го прави за нейно добро и че след време тя ще го разбере. Освен това я посъветва да се опита да бъде добра съпруга на Може.

Съпругът й стоеше до нея, едната му ръка бе вдигната за поздрав, а с другата я бе прегърнал собственически през раменете. Сега тя беше негова собственост — след като брачните клетви бяха произнесени, баща й вече не отговаряше за нея. Джулита още не можеше да повярва, че се бе съгласила на този брак и толкова покорно бе изговорила клетвите. Не го искаше и душата й се гърчеше от мъка.

През есента на 1084 г. Бенедикт се ожени за Жизел в Нормандия. Джулита също замина. Само няколко месеца след това се случи непоправимото. По време на пролетните селски тържества, трептяща от желание и без капка угризение, Джулита се отдаде сред младите треви на Бенедикт. Мигове след това строгият глас на Ролф накара и двамата да замръзнат. После нещата главоломно стигнаха дотук.

Преди и последният конник да изчезне по пътя, Може я побутна към новия й дом — нейният затвор. Тя извърна глава. Надяваше се, че баща й ще обърне коня си и ще се върне, но от него и свитата му беше останал само облак прах, а Може нетърпеливо я побутваше към замъка.

— Хайде! — грубо рече той. — Няма полза да се гледа назад.

— А има ли смисъл да гледам напред? — троснато отвърна тя и се опита да се изскубне от ръката му. — Аз не исках този брак, той ме застави.

Може я стисна още по-силно.

— Сама си си виновна — безцеремонно отвърна той. — Невинаги получаваш това, което искаш.

— Изглежда си много доволен.

— Да не мислиш, че съм мечтал да имам за съпруга жена, която не се интересува от нищо друго, освен от собствените си глупави прищевки?

— Твоите мечти не ме интересуват! — предизвикателно отвърна Джулита, но веднага изохка, защото пръстите на Може се забиха дълбоко в рамото й.

— Тогава е по-добре да започнеш да се интересуваш — озъби се той, — защото аз няма да търпя цупенето ти, нито пък съм мекушав глупак като баща ти или като Бенедикт де Реми и няма да се оставя да ме тъпчеш. Тук, във Фовил, аз съм господарят и моята дума е закон! — Гласът му бе силен и последните му думи прозвучаха зловещо. Той я погледна в очите и студено продължи: — Ако не ми се подчиняваш, ще те нашибам с камшика. Ако изпълняваш желанията ми, и аз ще изпълнявам твоите. Аз съм обикновен човек и моите правила на живот са много прости.

Джулита понечи да му отвърне нещо обидно, ала реши да прояви предпазливост и да не го дразни повече. Знаеше, че се държи отвратително с Може, но и животът се отнесе несправедливо с нея. Очите й се напълниха със сълзи.

Няма да плача — каза си тя и стисна зъби.

— Разбра ли?

Тъй като не можеше да говори, защото сълзите я задушаваха, Джулита само кимна. Може изръмжа още нещо и я поведе към замъка.

Фовил бе здраво укрепен господарски замък, построен от големи каменни блокове още от дядото на Може. За защита имаше каменна кула, но тя рядко се използваше, служеше само като склад за провизии и оръжия.

На приземния етаж на господарската къща бе разположено сводесто помещение, което също служеше за склад. До първия етаж водеше каменна стълба с въжен парапет, като етажът бе зает от просторна зала с извити прозорци, а в дъното се издигаше красива дървена платформа. Към тавана се извиваше тясна дървена стълба. Там се намираше спалнята на господаря и господарката на имението. Точно тук Може доведе младата си съпруга.

Въздухът бе застоял и прашен и въпреки че прислужниците бяха проветрили и изтупали чаршафите и завивките на леглото, миришеше на мухъл. Чаршафите на леглото бяха жълтеникави и измачкани и Джулита гнусливо смръщи нос. Въпреки че тя и майка й бяха живели оскъдно в малката стаичка в Саутуорк, те винаги бяха поддържали чисти дрехите и спалното си бельо. Лейди Арлет също поддържаше безупречна чистота. Прислужниците всеки ден изтърсваха завивките и чаршафите и ги перяха на всеки две седмици. А между чаршафите, подредени в скрина, нареждаха изсъхнали розови листа, за да им придават приятен аромат.

— Тази стая не е използвана откакто баща ми почина — обясни Може. — Знам, че не изглежда особено приветливо, ала метлата и водата ще я оправят. Утре можеш да се заемеш с това.

Джулита го изгледа неразбиращо.

— Сега ти си господарката на Фовил и това е твое задължение — поясни съпругът й.

— О, да, мое задължение — глухо повтори тя. Не искаше да има задължения. Искаше да обича, да се смее, искаше… Бен. Нима никога нямаше да успее да го забрави? Приседна на леглото и свали воала от главата си. Тъмночервената й коса бе сплетена на дебели плитки. С треперещи пръсти започна да развързва връзките на корсажа си. Господи, още усещаше пръстите на Бенедикт да милват гърдите й и устните му да изгарят нейните.

Може също започна да се съблича. Сгъна дрехите си, подреди ги в скрина и след това се мушна в леглото. Джулита зърна плоския му корем, русите косми между бедрата му и поклащащия се член. Тя извърна глава.

— Няма защо да се преструваш на срамежлива — обади се Може. — Ти не си девствена.

— А ти защо трябва да ми го натякваш? Струва ми се, че усещам гневни нотки в гласа ти.

— Защо да съм гневен? — Той сви рамене, придърпа я към себе си и започна да сваля долната й риза. — Сега ти си моя съпруга и си длъжна да ми се подчиняваш, а аз съм длъжен да се грижа за теб. — Грубо стисна гърдите й, а сетне я повали на леглото, легна върху нея и намести пулсиращия си член между бедрата й.

Джулита затвори очи. Може я притискаше с цялата си тежест и тя едва не се задуши.

— Разтвори си краката — нареди й задъханият мъж.

„Разтвори ги за съпруга си“ — покорно, като ехо, повтори Джулита думите му на ум. Нямаше желание да се бори с Може и бе решена да изтърпи всичко. Той стисна още веднъж гърдите й и грубо проникна в нея. Младата жена едва не извика, стисна зъби и се изви уплашено.

— А, харесва ти, нали? — задъхано попита Може. — Моят по-голям ли е от неговия? Знам какво ти трябва и ще си го получиш.

Джулита прехапа устни. Силните му тласъци й причиняваха болка, ала всеки път, когато се опитваше да се изплъзне, той стискаше задника й, заповядваше й да лежи и да не мърда. Движеше се грубо, сякаш я мразеше и искаше да я накаже. Когато стигна върха, от гърдите му се изтръгна триумфално ръмжене.

Остана да лежи върху нея, с лъснало от пот тяло. Джулита чуваше силните удари на сърцето му. Сетне той бавно се отдръпна, а тя се присви от пронизваща болка.

Може грубо я погали по корема.

— Ще направя така, че да забравиш за всички други мъже — прегракнало рече той.

Тя не отвърна нищо. Той лежеше до нея, а ръката му продължаваше да я гали.

— Сега вече наистина сме мъж и жена. — В гласа му се усещаше задоволство, ала имаше и още нещо — някаква неувереност и неловкост. — Беше ти хубаво, нали?

Джулита копнееше да отблъсне ръката му.

— Ти ми причини болка — отвърна тя.

— Ще свикнеш. Може би моят е по-голям от неговия. Все пак той е още момче, а аз съм зрял мъж.

Джулита затвори очи и извърна глава.

— Ти не танцуваш, ти тъпчеш — промърмори тя, припомняйки си плавните движения на Бенедикт.

— Какво искаш да кажеш?

— О, Може, толкова съм уморена. Не можем ли просто да поспим?

Ръката му се спря на гърдите й. Той се наведе над нея. Тя усещаше втренчения му поглед, но не отвори очи.

— Признавам, че бях малко груб — дрезгаво рече той. — Исках да ти докажа моята сила. Джулита, не ме отблъсквай. — Ръката му се отдръпна и тя усети лека милувка по лицето. — Да, по-добре е да поспиш — каза той с нежност, каквато не бе проявявал досега към нея.

Ако Джулита го бе погледнала, щеше да се изненада от нежността и смущението в очите му. Ала тя беше толкова уморена и отчаяна, че можеше да чувства единствено облекчение, че най-после щеше да я остави на мира. Извърна се на една страна, придърпа мръсната завивка към гърдите си и се сви на кълбо, като бебе в утробата на майка си.

Може лежеше по гръб, загледан в дебелите греди на тавана, борейки се мислено със себе си и опитвайки се да разбере вътрешните си противоречия. Ала колкото повече мислеше, толкова повече нарастваха гневът и негодуванието му от себе си, от живота, от бъдещето.