Елизабет Чадуик
Рицар на любовта (32)

Двадесет и девета глава

Джулита седеше в дома на Обер пред огнището. Кракът с подутия глезен бе подпряла на малко дървено столче, а в ръцете си държеше чаша със силно греяно вино. Майка й беше настанена в стаята на тавана и сега лежеше в голямото легло, а Фелисия де Реми се грижеше за нея. Може бе изпратен да повика свещеник — за всеки случай, както бе заявил Обер — но Джулита знаеше, че той го прави само за да успокои майка й. Отпи от виното. Беше тъмно червено, също като непокорните й къдрици, разпилени около умореното й лице.

— Гладна ли си? — попита Обер.

Той се бе настанил на един стол срещу нея и изчакваше тя да го заговори, но след като момичето продължаваше да мълчи, той реши да наруши тягостното мълчание.

Джулита поклати глава. Стомахът й бе свит на топка от страх и притеснение. Трудно преглъщаше дори и виното. Седеше втренчена в големите пънове, които горяха в огнището. От дима и топлината очите й се насълзиха.

Обер въздъхна тежко.

— Бих искал майка ти да бе дошла по-рано… Колко напразно пропиляно време!

Джулита мрачно огледа търговеца — туниката, поръбена с кожа, малкото му закръглено коремче. Колко често бе виждала подобни мъже, които идваха при Мерили?

— Веднъж идвахме, но къщата бе затворена и разбрахме, че сте били в Руан. Мама повече никога не се опита да се види с вас.

— И закъде бяхте тръгнали тази вечер?

— Мама каза, че след всичко, което се случи, единственото, което ни остава, е да потърсим закрилата на баща ми. Отивахме в манастира Сейнт Етелбург.

— Какво искаш да кажеш? Какво се е случило?

Външната врата се хлопна и Бенедикт влезе. Дъждовни капки блестяха по тъмната му коса и върху наметката му. В дясната си ръка държеше свински мехур, пълен със студена вода. Коленичи пред Джулита и внимателно положи мехура около подутия й глезен.

— Винаги помага при конете — весело обясни той, ала видя лицата на Джулита и баща си и усмивката му мигом се стопи. — Какво има?

Джулита почти не обърна внимание на Бенедикт. Гледаше Обер така, сякаш той беше хищна птица, а тя — безпомощната жертва.

Обер също не обърна внимание на сина си.

— Джулита, какво се е случило? — меко попита търговецът. — Можеш да ми кажеш, без да се страхуваш.

— Трябваше да го спра — прошепна тя. — Той се нахвърли върху мен като изгладняло куче. Не исках да го убивам.

Обер бързо примигна.

— Да убиеш кого?

Бенедикт се втренчи в нея, ръцете му все още държаха мехура, а в тъмните му очи се четеше състрадание.

— Мадам Агата. Там ли си работила?

— Да, но не бях проститутка. Мама беше икономка на мадам Агата, а аз й помагах. Той се опита да ме изнасили и аз го ударих по топките, а после той получи удар. — Тя потръпна при спомена.

— Ударила си кого? — настоя нетърпеливо Обер. — Какво знаеш за всичко това, Бенедикт? Коя е тази мадам Агата?

Бенедикт се изчерви.

— Тя притежава една от баните в Саутуорк. Може и аз чухме, че тази вечер един от нейните клиенти умрял. Нарича се златарят Улфстан.

— Какво? — Обер подскочи от стола.

— Така се казва — кимна Джулита. — Мадам Агата каза, че бил много важен човек и че мама и аз трябва незабавно да напуснем, ако не искам да свърша на бесилката. Аз не исках да го убивам — повтори тя и умоляващо погледна Обер, — но той ме нарани.

Бенедикт обърна мехура с водата и отново го намести върху глезена й.

— Сигурно адски го е заболяло, като си го ударила по онова място — обади се той, — но това не може да го убие. Та ти нямаш повече сила от едно врабче. Дори едър и силен мъж трудно би се справил с Улфстан. Мога да се обзаложа, че неговата похот го е убила.

— Каквато и да е причината, той е мъртъв. — Обер подпря брадичка на ръцете си и замислено я изгледа.

— Не вярвам, че ще ви търсят, теб и майка ти. Улфстан бе известна фигура и семейството му няма да иска да разгласява случилото се. Баня… — промърмори той повече на себе си. — Как е могла Айлит да живее на подобно място? — Погледна смутено слабичкото червенокосо момиче. Старата рокля на Фелисия съвсем не й отиваше. Приличаше на бездомно дете, но Обер бе сигурен, че в тези скромни одежди се крие изключителна красавица. Изведнъж в гърдите му се надигна мрачно предчувствие, което накара косата му да настръхне.

— Утре — обърна се той към сина си и гласът му потрепери — ще заминеш за Ълвертън и ще доведеш Ролф!

 

 

Фелисия разтвори дървените жалузи и пролетното слънце нахлу в стаята. Лъчите му погалиха бледото лице на Айлит, която лежеше в голямото легло, подпряна на възглавници.

В стаята долетя птича песен и се чу гласът на Бенедикт, който подвикваше на един от конярите.

— Той отива да доведе Ролф, нали? — прошепна Айлит.

Фелисия се приближи, седна на края на леглото и взе изтънялата ръка на приятелката си.

— Бенедикт ще тръгне тази сутрин, но ще мине поне една седмица, докато Ролф пристигне. — А ти няма да издържиш толкова дълго — помисли си тя.

Айлит сякаш прочете мислите й и поклати глава.

— Аз не искам да го виждам, дори и за последен път. Ако пристигне, преди да са ме погребали, не искам да вижда тялото ми. Нека ме запомни такава, каквато бях… Обещай ми.

Сърцето на Фелисия се сви от болка, а очите й се напълниха със сълзи. Тя преглътна и кимна.

— Обещавам ти. — Стисна ръката на Айлит, загледана в умиращата жена, която преди много години бе спасила живота на сина й.

— Никога ли не можа да му простиш? — тихо попита тя. Смътно знаеше за обстоятелствата, причинили заминаването на Айлит, но от друга страна беше свидетел на мъките и страданията на Ролф.

Айлит се закашля.

— Много отдавна му простих — отпаднало прошепна тя. — Познавах характера му, пък и не бях невинна девойка. Просто бях заслепена и не исках да прогледна, а когато най-после трябваше да призная истината, не можах да я понеса. Не беше трудно да простя на Ролф, но никога не можах да простя на себе си.

Фелисия не знаеше какво да й отговори. Каквото и да бе направил Ролф, Айлит обвиняваше за всичко себе си.

— Аз прелюбодействах с убиеца на моя брат — продължи Айлит. — Родих му дете. Дори вчера свещеникът се поколеба дали да ми даде опрощение на греховете, въпреки че му се заклех, че искрено се разкайвам за стореното.

— Айлит, престани — остро рече Фелисия. — Това няма да ти помогне. Може би, ако не таеше толкова горчилка в себе си, нямаше да се стигне дотук. Същото се отнася и за Ролф.

Айлит се извърна към прозореца.

— Ще ми е трудно да намеря пътя към вкъщи — въздъхна тя. — Всичко се е променило и старите познати места са изчезнали.

Вратата се отвори и Джулита застана колебливо на прага. Държеше в ръце голяма ваза, пълна с пролетни цветя. Когато момичето приближи към леглото, Фелисия си помисли, че компресът на Бенедикт е свършил добра работа, защото Джулита почти не куцаше. Днес гъстата й тъмночервена коса бе сплетена в дебела плитка, а бузите й бяха зачервени от оживление.

— Бен… Бенедикт ми каза, че мога да откъсна цветя от градината и че рядко използвате тази ваза — смутено промълви тя.

— Постъпила си чудесно, детето ми. Цветята са много красиви, нали, Айлит?

— Да — съгласи се болната, а в очите й блеснаха сълзи. — Толкова обичах градината си в Ълвертън.

Когато Джулита остави вазата на скрина до леглото, стаята се изпълни с аромата на цветя. Фелисия се изкашля, извини се, че има работа, и излезе, за да остави майката и дъщерята насаме.

Джулита приближи до прозореца и погледна към двора. Конярите оседлаваха коня на Бенедикт. В този миг младият мъж излезе от къщата, готов за заминаване. Очите й проследиха грациозните му движения и леката му походка. Наведе се над прозореца, за да го вижда по-добре. Внезапно той погледна нагоре, видя я и я поздрави с усмивка. Сърцето й заби бързо и тя също му махна в отговор. Може забеляза размяната на поздрави и хвърли строг поглед към Джулита.

Без да се усети, момичето опипа косата си с ръка, за да се увери, че е добре вчесана. Приглади правата си туника и се отдалечи от прозореца. Когато се обърна, видя, че майка й също я гледа, и лицето й пламна от смущение.

— Махнах за довиждане на Бенедикт — припряно се оправда тя. Изговарянето на името му й достави наслада. Приседна на края на леглото и хвана ръката на майка си.

Айлит преглътна и направи усилие да заговори.

— Бенедикт е сгоден за твоята полусестра — загрижено рече тя. — Внимавай в чувствата си, Джулита. Не искам да повтаряш грешките ми.

— Само му махнах за довиждане. Не съм направила нищо лошо.

— Видях обаче как го направи.

Джулита се намръщи, но не отговори и се загледа в бродериите на завивката.

— Баща ти ще се погрижи да ти намери подходящ съпруг, а дотогава трябва да се държиш благоприлично.

— Ти дори не попита дали искам да отида да живея при татко! — възмутено възкликна Джулита. — Ти каза, че повече не го уважаваш. Защо аз трябва да му се моля да ме приеме за своя дъщеря?

— Предпочиташ да отидеш в манастир или да живееш в мизерия в някоя дупка?

— Ти предпочете мизерията пред живота с него! — остро отвърна дъщеря й, но мигновено съжали за думите си и прехапа устни. — Мамо, съжалявам. — Гласът й потрепери от напиращите сълзи и тя притисна ръката на Айлит до горещата си буза.

Пръстите на майка й нежно я погалиха.

— Аз също съжалявам. Много повече, отколкото можеш да си представиш. Но съм толкова изморена. — Опита се да събере сили, за да продължи. — Знам, че за теб е трудно да го разбереш, Джулита. Исках от баща ти повече, отколкото той можеше да ми даде… Но ти си негова кръв и плът. Затова те предупреждавам да не се привързваш прекалено силно към Бенедикт де Реми. — Отпусна се изтощено на възглавниците, нямаше почти никакви сили и когато отново заговори, думите й едва се чуваха: — Ти си толкова млада, а аз няма да бъда тук, за да те защитавам от самата теб.

Клепачите й потрепнаха и очите й се склопиха завинаги. Джулита се наведе над майка си и избухна в ридания. В този миг се чувстваше малка и безпомощна като сламка, повлечена от буйна река.