Елизабет Чадуик
Рицар на любовта (31)

Двадесет и осма глава

— Ходил ли си в някоя от баните в Саутуорк, Бен?

Бенедикт де Реми, който оглеждаше кобилата, която бе купил от един лондонски търговец, спря работата си и погледна Може. Може беше на двадесет и осем и се намираше в разцвета на мъжката си сила и често се хвалеше пред Бенедикт с любовните си похождения. Бе работил много упорито и усилено, за да заеме мястото на баща си като надзирател в Бриз сюр Рисле. Бенедикт притежаваше вродена дарба да различава добрите коне, а след като се оженеше за Жизел, дъщерята на Ролф, един ден щеше да стане господар на Може. Той разбираше, че Може му завижда, но понеже беше миролюбив по душа, приемаше подмятанията му без да се засяга. Бенедикт поклати глава.

— Не, не съм бил, но съм чувал за тях. — На устните му се появи лека усмивка. Той беше красив млад мъж, с тъмна коса и тъмнокафяви очи, наследил правилните черти на майка си, но бе наблюдателен и предпазлив като баща си.

В момента въпреки че се усмихваше, в очите му се таеше известна бдителност.

— Едно е да слушаш, друго е да ги видиш.

— А ти бил ли си в някоя от тези бани?

Може сви устни.

— Понякога. Мислех си да отида днес следобед. Нямам работа, а мъжът се нуждае от малко развлечения. — Той натърти на думата „мъж“ и като прокара ръка през гъстата си руса коса, добави: — Досега не съм те канил с мен, защото беше твърде млад, но ако искаш да се откачиш за малко от престилката на майка си, можем да се позабавляваме заедно.

Бенедикт равнодушно сви рамене, но сърцето му затупа по-силно.

— Защо не? — съгласи се той. Всъщност можеше да изтъкне не една причина против това предложение, но по-скоро щеше да си отреже езика, отколкото да каже някоя от тях на Може. Освен това забележката за престилката на майка му го засегна. Той се чувстваше достатъчно голям и смяташе, че отдавна е извоювал самостоятелността си, но уважаваше родителите си и смяташе, че докато е в Лондон, трябва да живее в къщата на майка си. Бенедикт чиракуваше при Ролф и през по-голямата част от годината живееше в Ълвертън. Скоро родителите му щяха да заминат за Руан, а той щеше да се върне в Ълвертън със сивата кобила, която купи в Лондон, и с печалбата от двете товарни понита, които успя да продаде.

Може се намръщи и се почеса по брадата.

— Ти бил ли си някога с жена? — предизвикателно попита той.

Бенедикт погали стройния крак на кобилата, възхищавайки се от силата и изяществото му. Не му се искаше да отговаря, но знаеше, че Може веднага ще си направи съответните заключения, и неохотно кимна.

— Да, но не обичам да говоря за това. Нали знаеш, че лорд Ролф не обича подобни приказки.

— Невинаги е бил такъв. На времето приличаше на разгонен котарак. Имаше любовници и в Нормандия, и в Англия.

Бенедикт го погледна.

— Един ден той ме дръпна настрани и ми изнесе лекция колко е опасно да се сее див овес в лехите близо до къщата и каза, че каквото посееш, това ще пожънеш. Всички в Ълвертън знаят за трагедията с жената от Севера и за лейди Айлит. — Той потупа кобилата по лъскавия гръб и й подаде една стиска сено. — Чудя се какво ли е станало с нея и с малкото й момиче? Мислиш ли, че още са живи?

— Един господ знае! — изсумтя Може. — Той ги търси навсякъде, но не откри нищо. — Сви рамене и добави: — Е, това вече няма значение.

Бенедикт се намръщи, подразнен от равнодушието му. Той не си спомняше лейди Айлит, но знаеше, че майка му дълго време тъгува и се тревожи, когато тя изчезна.

Малко по-добре си спомняше малкото момиченце на лейди Айлит. То беше весело, жизнерадостно дете, което го обожаваше и навсякъде го следваше по петите. Изражението на лицето му омекна, когато си припомни как я бе спасил от онзи злобен сив гъсок, а после тя бе заспала на коня зад гърба му. Дали е все така непокорна и дали къдриците й са все така буйни и червени? А дали въобще е жива? Лорд Ролф все още се измъчваше и страдаше за тях.

 

 

Водата бе топла, а ръцете на жената, която масажираше насапунисаните му рамене, бяха нежни и чувствени.

— Може ми каза, че сега за пръв път идваш в Саутуорк. — Гласът й бе нисък и гърлен, със силен фламандски акцент. Имаше сочна фигура, дълги и лъскави кестеняви плитки и се казваше Гудрун.

— Не, не съм бил в Саутуорк, но съм посещавал подобни места в Руан и във Фалез.

— Млад си, а доста си пътувал. — Ръцете й се спуснаха надолу по гладките му насапунисани гърди. Въпреки че бе тъмнокос, Бенедикт имаше много малко косми по тялото и само два пъти на седмица се бръснеше.

— Ще позная по акцента ти откъде си — каза Бенедикт и се замисли. — Предполагам, че си от Гент.

Гудрун се засмя и ръцете й се плъзнаха надолу по плоския му корем и достигнаха възбудената му мъжественост.

— От Брюге съм, млади господарю, но това е близо до Гент. Бях съвсем млада, когато последвах любовника си и пресякох с него Тясното море. Когато той ме изостави, трябваше сама да се погрижа за себе си. — Пръстите й леко го погалиха и той затвори очи. Усещането бе изключително приятно.

— Значи Може често идва тук? — поинтересува се той.

— Когато е в Лондон. Винаги иска Алис, тя му е любимката. — Ръцете й се спряха за миг и тя го погледна. — Ти чирак ли си му? Чух го да казва на Алис, че се учиш на търговия.

Бенедикт кисело се усмихна.

— Аз съм чирак при същия майстор, който е учил и него. — Бенедикт настръхна от негодувание и Гудрун разбра, че въпросът й го ядоса, затова спря да говори и продължи да масажира члена му. Ала преди да достигне кулминацията, Бенедикт изохка, спря ръката й и я покани с жест да се присъедини към него във ваната. Водата се разплиска на пода, когато Бенедикт с ритмични тласъци проникваше в момичето, показвайки какво бе научил от подобни заведения в Руан.

Докато той се обличаше, Гудрун пристегна ленената си роба и отиде да напълни каната с вино. Бенедикт отпи, седна на леглото и се огледа. Трябваше да признае, че Може имаше вкус.

Гудрун се върна с виното и малка чиния със сладки.

— Тази вечер в една друга баня се е случило нещо неприятно. Добре, че Може не те е завел в банята на мадам Агата.

Бенедикт отпи от виното и учудено повдигна вежди.

— Познаваш ли златаря Улфстан?

— Смътно. — Любопитството на младежа се изостри. Знаеше, че навремето родителите му са били близки с Улфстан, но след това е имало някаква разправия и повече не са се срещали. — Защо?

— Едно от момичетата току-що ми каза, че лежи мъртъв и студен като камък на пода в една от кабините на мадам Агата. Каза, че получил апоплектичен удар, но се носят слухове, че едно от момичетата на Агата го е убила. — Очите на Гудрун светнаха. — Утре ще се говори из целия град. Улфстан бе добре известен и много хора се страхуваха от него. Никой не го обичаше. Никой няма да тъгува за него, дори и съпругата му.

Бенедикт допи чашата си и изяде една от сладките. Отново си припомни думите на Ролф за дивия овес и се почувства неспокойно. Преди да си тръгне, извади кесията си, за да плати на Гудрун. Очите на момичето се разшириха, като видяха купчината сребро, която той постави в ръката й. Когато отвори уста, за да възрази, Бенедикт сложи пръст на устните й и крадешком се огледа. Видя Може, който също се сбогуваше с момичето, което го бе обслужило.

— Не казвай нищо — прошепна Бенедикт. — Прибери ги, ще ти потрябват. Моят приятел… той няма да разбере.

Гудрун кимна. Погледна към Може. Алис й бе казала, че няма никакво въображение в леглото, а освен това не бил и особено щедър. Помисли си какъв късмет бе имала с този непознат младеж.

— Ще дойдеш ли пак? — Пръстите й се пъхнаха под ръкава на ризата му, за да погалят гладката кожа. Той пое дълбоко въздух и отвори уста, но този път тя бе тази, която закри устните му с пръсти. — Не, не ми отговаряй — бързо рече младата проститутка. Беше глупав въпрос.

— Готов ли си? — Може смушка Бенедикт.

Гудрун се отдръпна с професионална усмивка на лице. Щяха да дойдат и други клиенти и тя трябваше да се приготви да ги посрещне.

Бенедикт също й се усмихна и си тръгна. Двамата млади мъже се запътиха към реката, за да потърсят някой лодкар, който да ги прекара на другия бряг.

— Е, какво ще кажеш, струваше ли си парите? — попита Може с леко снизходителна усмивка.

Бенедикт промърмори нещо в отговор, като се надяваше да не покаже прекалено въодушевление. Не му се искаше Може да го разпитва за подробности от преживяното.

Скоро намериха един лодкар. Той се суетеше около въжето на лодката и спореше с някаква млада жена. Друга, по-възрастна, бе седнала на земята, плътно увита в пелерината си, а тялото й се разтърсваше от суха кашлица.

— Казах ти: вече приключих работата си за днес. На крак съм още преди първи петли. Да не би да мислиш, че нямам право на почивка? — грубо попита той.

— Майка ми е болна и едвам се държи на краката ри. Трябва да ни прекарате през реката! — гласът на момичето потрепери от отчаяние.

Жестовете й се сториха познати на Бенедикт. Момичето носеше тъмна пелерина и качулка на главата, изпод която се подаваха няколко тъмночервени кичура. Лицето й не се виждаше.

— Не съм длъжен да правя нищо, момиче — изръмжа мъжът и понечи да се тръгне. Момичето се вкопчи в ръката му. Бенедикт зърна деликатно лице, уморено и отчаяно.

— Моля ви, имайте милост!

Бенедикт пристъпи напред. Мъжът се опитваше да се отскубне от ръката й, решен да се прибере у дома си.

— Пътуването може да стане по-изгодно за вас — обади се той. — Колко искате, за да ни прекарате и четиримата през реката? Хайде, човече, помисли си. Само едно плуване натам и обратно. Помисли си за печалбата!

— Няма да мога да се наслаждавам на печалбата, ако пукна от умора! — остро отвърна лодкарят, но се спря, а очите му изпитателно се вгледаха в Бенедикт. Беше ясно, че ще се съгласи, но искаше да се пазари.

Може вдигна очи към небето и поклати глава, за да подчертае налудничавото поведение на Бенедикт. Имаше и други лодкари и можеха да преминат реката за по-малко, пари и без да се пазарят. Какво се е загрижил за тези непознати жени?

— Ти плащаш — мрачно рече той, когато чу сумата, която трябваше да дадат на лодкаря.

Бенедикт извади монетите от кесията си.

— Не можем да ги оставим тук — отвърна Бенедикт. — Как би се чувствал, ако това бяха майка ти или сестра ти?

— Нито майка ми, нито сестра ми щяха да стоят по това време сами край реката — троснато отвърна Може.

Бенедикт стисна устни.

— Тогава не можеш ли да проявиш просто християнско милосърдие?

Може заплашително го изгледа.

— Смяташ, че знаеш всичко, но се лъжеш! — остро отсече той.

Лодкарят прибра парите, провери ги със зъби дали са истински и мърморейки, започна да отвързва въжето на лодката. Бенедикт и Може се гледаха един друг с все по-нарастващи враждебност и гняв.

Момичето сложи край на надигащата се разправия. Тя приближи, дръпна Бенедикт за ръкава и му подаде една сребърна монета.

— Благодаря ви — каза тя и в очите й блеснаха сълзи.

— Не, задръжте си парите. — Той бутна ръката й, защото видя, че пелерината й бе стара и изкърпена. Явно двете с майка й се нуждаеха повече от парите.

— Не, вземете ги, не е нужно да плащате вместо нас — отвърна тя, извърна се и отиде при майка си.

Настаниха се в лодката, а майката вдигна глава и с достойнство благодари на Бенедикт, който промърмори нещо в отговор. Усещаше, че познава отнякъде тази жена, но не можеше да си спомни. Може беше този, който ги позна. Той се прекръсти и с изумление се вгледа в жената и момичето.

— Господарке Айлит? — невярващо запита той, а сетне се обърна към момичето: — Джулита?

По-възрастната жена се закашля силно и притисна кърпичката към устните си, вглеждайки се внимателно в лицето на младия мъж.

— Ти си Може, нали? — отпаднало промълви тя. Бенедикт развълнувано ги гледаше. По лицето на болната жена се изписаха едновременно облекчение и страх, а момичето го гледаше смаяно. Откъде бяха дошли? Къде са били през всичките тези години? Сякаш се бяха върнали от смъртта.

— Това е просто невероятно! — Може поклати глава. — Лорд Ролф къде ли не ви търси. Мислеше, че сте мъртви!

Айлит уморено кимна.

— Не е бил съвсем далеч от истината. Той в Лондон ли е?

— Той е в Ълвертън със съпругата и дъщеря си.

— Но моите родители са в града — намеси се Бенедикт. — Фелисия и Обер де Реми.

Айлит го погледна и се опита да се усмихне.

— Бенедикт, трябваше да те позная. Нали аз те откърмих. Имаш очите на майка си.

— Сега ви познах. Не очаквах да ви срещна на това място.

— Да, наистина е изненада — изтощено се усмихна Айлит. — В името на миналото приятелство, би ли ни завел у вас? Няма къде да отидем, а и на мен не ми остава много време.

— Мамо, ти скоро ще бъдеш добре. — Момичето се вкопчи в ръката й. Страхът в гласа й напомни на Бенедикт за малкото момиченце, което бе спасил от злобния гъсок.

— О, да — въздъхна жената, — скоро ще бъда добре и ще се освободя от всички болки.

Джулита прехапа устни и я погали по лицето.

Започна да ръми. Лодкарят нахлупи ниско шапката си и сърдито замърмори. Когато пристигнаха на другия бряг, стана ясно, че Айлит няма сили да извърви и краткото разстояние до къщата на семейство де Реми.

Може, който бе по-силният от двамата мъже, я вдигна на ръце и я понесе към къщата. В миналото, когато бе здрава и силна, едва ли щеше да може да я носи на такова разстояние, но сега болестта я бе стопила и тялото й бе само кожа и кости. Айлит се облегна на гърдите му, тъмните кръгове под очите й бяха толкова големи, че изглеждаха като дълбоки рани върху бледото й лице.

— Майка ти скоро ще бъде на топло и в безопасност — каза Бенедикт на Джулита, докато вървяха след Може и Айлит.

Момичето кимна.

— Помниш ли ме?

Джулита примигна през дъждовните капки. Нима би могла да го забрави?

— Да, помня те. Тогава бях принцеса. — Внезапно почувства огромна умора, краката й натежаха и отказаха да се движат. Представи си тлъстото зачервено лице на златаря, все още усещаше натиска на тежкото му тяло, потните му ръце, които я стискаха. Ала сега той бе мъртъв, а тя, слава богу, беше жива. Погледна крадешком към Бенедикт. Някога, много отдавна, в един друг свят, той я бе спасил от злобния гъсок.

— А ти какво правиш в Саутуорк? — попита тя.

Бенедикт се поколеба.

— Бях в една от баните — отвърна той накрая, като избягваше да я гледа в очите. — Досега никога не бях идвал в Саутуорк.

— Аз работех в една такава баня.

Думите се забиваха като стрели в него.

— До тази вечер. — В ума й отново изплува запотеното лице на търговеца и тя цялата изтръпна от преживяния ужас. Видя израза на лицето на Бенедикт и поиска да побегне, но стъпи накриво върху един камък на пътя, изкълчи си глезена и извика.

Той спря и се наведе над нея. Джулита се хвана за крака, избягвайки погледа му. Бенедикт извика на Може да почака. Клекна и внимателно опипа глезена й.

— Не мисля, че е счупен, но струва ми се, че няма да можеш да продължиш сама. Аз ще те нося.

Джулита бе толкова уморена и изплашена, че повече не можеше да мисли. Погледна го и видя в очите му нежност и състрадание. Стисна устни и наведе глава, опитвайки се да не заплаче. Той я вдигна на ръце, а тя обви своите около врата му. До ноздрите й достигна мирисът на влажния вълнен плат, примесен с аромата на билките, попил в гладката му мургава кожа от дългото киснене в топлата вана.