Елизабет Чадуик
Рицар на любовта (27)

Двадесет и четвърта глава

Есента на 1075 г.

Джулита беше само на пет години, когато се влюби в Бенедикт де Реми. Беше топъл есенен ден, листата на дърветата бяха обагрени в кехлибареножълти цветове. Обитателите на Ълвертън събираха последните плодове и корени и се приготвяха за дългите зимни месеци.

Момичето се измъкна от зоркия поглед на майка си и Уулфхийлд, заети с приготвянето на тържествената вечеря. Семейство Реми щяха да пристигнат от Лондон и Джулита с нетърпение ги очакваше. Тя харесваше Обер, който й разказваше весели истории, а леля Фелисия, както с уважение се обръщаше към съпругата му, бе толкова изискана и красива. Освен това винаги бе облечена в изящни дрехи и от нея се носеше екзотично ухание на роза. Те имаха син, голямо момче — на девет години, наречено Бенедикт, който сигурно щеше да поиска да си играе с нея.

Тази сутрин малкото момиченце се промъкна в килера, взе няколко лешника и ги сложи в малката кесия, привързана на колана й. Баща й понякога нежно подръпваше червенокосите й къдрици и на шега я наричаше катеричка, заради страстта й да крие малки предмети в разни ъгли на къщата — кръгли оцветени камъчета и шарени пера. Днес Джулита реши, че ще си поиграе на катеричка — щеше да се качи на едно дърво в градината и да изяде лешниците, които скри в кесията си.

Дървото, което избра, бе стар дъб с големи клони. Единият от клоните му бе ниско над земята и момиченцето чевръсто се покатери на него. Следващият клон не беше толкова близко, но тя не се отказа и макар да ожули коляното си, успя да го достигне. Докосна леко ожуленото място, но реши, че раната не е сериозна, и продължи нагоре.

На горните клони откри изоставено гнездо и удобно се настани в него. Извади лешниците от кесията и се опита да захапе единия, ала зъбките й не можаха да строшат здравата черупка и тя реши, че само ще се престори, че яде. Всъщност не беше гладна, бе закусила с хляб, мед и топло мляко, седнала, както винаги върху коленете на баща си. Той често я вземаше със себе си, когато отиваше да нагледа конете, но днес й каза, че има много работа и затова тя трябваше да остане вкъщи.

В далечината се чу шум и Джулита страхливо се огледа.

Тя беше живо и смело дете и рядко изпитваше страх. Не се страхуваше дори от Слейпнир, любимия кон на баща й. Гонеше кучетата из двора, играеше си с дървени мечове, но изпитваше истински ужас от сивите гъски на Инга. Една от птиците я бе клъвнала, когато бе съвсем малка, и Джулита още помнеше, макар и смътно, ужаса и болката, които изпита. Инга също я плашеше. За разлика от другите жени в селото, тя не й се усмихваше, нито пък й казваше колко е хубава, а се отнасяше студено с нея и когато я гледаше, в погледа й се четеше явно неодобрение.

Инга бе извела гъските на паша и ако я забележеше на дървото, сигурно щеше да й се скара. Джулита се сви сред пожълтелите листа на дъба и се загледа в гъските, които бавно се поклащаха сред тревата. Все пак птиците не можеха да се катерят по дърветата и момиченцето се почувства по-спокойно. Инга мина покрай дървото с пръчка в ръка, един малък териер подскачаше до нея. Тя му говореше с особен гърлен език, който Джулита не разбираше много добре. Майка й веднъж й обясни, че така говорят англичаните в северна Англия, където Инга бе родена и откъдето бе дошла. Синът на Инга, Свейн, говореше на същия език, но Джулита го харесваше. Той живееше в едно от рибарските селища, имаше лодка и винаги бе усмихнат.

Кучето на Инга подуши около дъба и високо излая. Жената се огледа и нетърпеливо му извика. То отново излая, но побърза да се подчини на заповедта на господарката си.

Джулита видя как Инга и кучето прекосиха полето и оставиха гъските да пасат. Сега тя беше сама с тях, а Инга сигурно щеше да се прибере чак привечер. Ако отсъстваше по-дълго от замъка, майка й щеше да се разтревожи и да изпрати да я търсят, а ако разбере, че е била на дървото, сигурно щеше да й забрани да присъства на тържествената вечеря. От очите й потекоха сълзи на отчаяние и самосъжаление. Избърса мокрото си лице с ръкава на зелената си рокличка и решително тръсна глава.

Трябваше колкото се може по-бързо да слезе от дървото. Ако имаше късмет, гъските нямаше да я видят, преди да се отдалечи на безопасно разстояние. Сърчицето й се свиваше от страх, но момиченцето решително започна да слиза от дървото. Отново ожули коляното си, към което се добави и дълбока драскотина на бедрото. Оказа се, че слизането е по-трудно от качването. Когато хвана последния клон, дланите й бяха изпотени и я боляха, Джулита се наведе, клонът се изплъзна от ръцете й и тя тупна на земята.

Не падна от високо и не си счупи нищо, но бе изтощена от напрежението. Освен това рамото така я болеше, че тя се разплака. След малко се поуспокои и изтри очи с мръсните си пръсти. По лицето й останаха сиво-кафяви петна. Косата й бе разрошена, а рокличката й — изпокъсана и изцапана.

Изправи се на крака и се разпищя, щом видя как големият сив гъсок на Инга, съскайки, проточил дългия си врат, се спусна с разперени крила към нея. Извърна се и се опита да се покатери отново на дървото, ала страхът бе сковал краката й.

Гъсокът се хвърли към нея, а клюнът му изтрака на сантиметри от ръката й. Детето изпищя и започна да бяга около дървото. Птицата се спусна след нея, издавайки зловещи крясъци. Джулита се разпищя още по-силно, изгубила ума и дума от страх.

Внезапно се появи едно момче, възседнало лъскаво тъмнокафяво пони. То извика силно към гъсока, развя наметалото над главата си и го завъртя във въздуха, за да отклони вниманието на птицата. Ядосаният гъсок се спусна към новодошлия, а понито изпръхтя и вдигна предните си крака. Като видя, че птицата не се уплаши от развятото наметало, момчето го хвърли върху главата му като мрежа за риболов. Гъсокът се заплете в гънките на дрехата.

— Побързай, преди да се е измъкнал! — извика момчето на Джулита. Пришпори понито към дървото, наведе се и й подаде ръка.

Тя продължаваше да хлипа неудържимо, но сграбчи ръката му, пъхна крака си в стремето и той я изтегли на седлото пред себе си.

Гъсокът не можеше да се освободи от наметалото и крясъците му се усилиха. Главата му се подаде навън, но в следващия миг отново се скри в наметалото. Момчето изостави дрехата си и силно пришпори понито. Кончето наведе глава и в лек галоп се отдалечи от дървото. Момчето на няколко пъти се обърна, за да погледне назад през рамото си, и намали ход едва когато се увери, че опасността е отминала.

— Всичко е наред — рече то. — Гъсокът успя да се освободи, но вече не ни преследва.

От друсането върху гърба на понито на Джулита й прилоша. Много й се искаше вече да бъде в прегръдките на майка си. Погледна назад и видя, че момчето казва истината. Пръстите й отпуснаха гривата на понито и момиченцето се свлече на земята. Краката й трепереха. Гъсокът сигурно вече се бе отказал от преследването и се бе насочил към останалите гъски, които пасяха край изкуственото езерце. Джулита пое дълбоко въздух, за да не повърне.

— Майката ти знае ли, че си тук?

Детето поклати глава и отново се разплака.

— Искам да съм при мама — изхлипа тя. — Исках само да си поиграя на катеричка, но всичко се обърка.

— Седни зад мен на коня и аз ще те заведа у дома.

Момиченцето вдигна насълзените си очи и с възхищение го погледна. Той беше слаб, с черни вежди и топли кафяви очи, с гарвановочерна коса. Заприлича й на тайнствен и прекрасен принц. Той й се усмихна и отново й протегна ръка.

Краката й все още трепереха и й се повдигаше, но успя да се покатери на гърба на понито.

— Хвани се здраво за колана ми.

Джулита стисна здраво кожения му колан и облегна глава на гърба му. Внезапно й се доспа. Не след дълго ги настигнаха родителите на Бенедикт. Синът им бе препуснал пред тях, нетърпелив да стигне до Ълвертън.

— Света Дево! — ужасено възкликна Фелисия, като видя момиченцето зад гърба на сина си.

Джулита бе заспала, но ръчичките й здраво стискаха колана на Бенедикт. Фелисия реши да не я събужда, докато не пристигнат в замъка.

 

 

Айлит гледаше как малката й дъщеря бавно разбърква с лъжица ашурето в купата си. Личицето й бе бледно, а под очите имаше големи сенки. Помисли си, че прилича на увехнало нежно цвете. Знаеше, че не биваше да отстъпва пред отчаяните молби на детето и трябваше да я сложи да си легне по-рано. Ала Ролф подкрепи дъщеря си. Джулита с такава радост очакваше тази празнична вечеря, че би било жестоко да не й позволят да присъства. Всъщност момиченцето бе прекалено изтощено, за да се радва на вечерята. Тя почти не хапна. Не бе останала и следа от обичайната й жизненост.

Бенедикт им разказа за нападението на сивия гъсок на Инга. Айлит изтръпна от ужас, като си помисли какво е можело да се случи с дъщеря й. Трудно й беше да не изпуска от поглед детето. Джулита беше като живак и никога не стоеше на едно място.

— За какво си се замислила? — попита Фелисия и лекичко я побутна с лакът.

Айлит тъжно се усмихна и поклати глава.

— Мислех си за това, което е можело да се случи. Ролф често ме упреква, че се безпокоя прекалено много за нея. Предполагам, че е така, защото изгубих Харолд, а откакто я родих, повече не съм забременявала.

— И аз се чувствам по същия начин с Бенедикт. — Младата жена ласкаво погледна към сина си. За разлика от Джулита, той се хранеше със завиден апетит. — Обаче се опитвам да не му досаждам прекалено много, искам да се чувства свободен. Разбира се — добави бързо тя, — той е по-голям от Джулита, а освен това е и момче.

— Щеше да бъде по-просто, ако Джулита се бе родила момче — въздъхна Айлит. — Предпочита да е сред конете и да се рови из прахоляка, вместо да се учи да шие или да готви. Знам, че може бързо да се научи на домакинската работа, но просто няма желание за това.

— С времето ще се научи — съгласи се Фелисия. — Освен това не всички жени обичат домакинската работа, а Джулита е толкова красива и чаровна, че ще може да има всеки мъж, когото си пожелае.

— Това не ме успокоява много — намръщи се Айлит.

Джулита съвсем оклюма. Ролф я вдигна от стола й и я сложи в скута си. Детето лапна палеца си и се сгуши в баща си.

— Ще я занеса в леглото — обади се Айлит и протегна ръце. Не можа да се сдържи да не погледне укорително към Ролф.

— Аз ще я занеса — остро отвърна той и стана. Айлит го последва и когато той сложи момиченцето в леглото, тя свали туниката и долната й риза и й облече чиста ленена нощничка. Погледът й се спря на дълбоката драскотина на бедрото на дъщеря й.

— Не за пръв път онзи гъсок на Инга се нахвърля върху някого — промърмори Айлит, докато внимателно завиваше детето. — Уулфхийлд ми каза, че синът на овчаря е пострадал много лошо от него през лятото. Знам, че Джулита не бива да излиза сама от замъка, но онези птици са опасни за всеки, който е решил да се разходи до езерото.

Ролф не отговори веднага.

— Тези птици й напомнят за родния дом и са символ на нейната независимост — отвърна накрая той. — Тя няма да се откаже от тях.

— Поне от сивия гъсок.

— Най-малко пък от него — намръщи се Ролф. — Когато го донесе от север, беше съвсем малък. Той означава много за нея.

— Нима нейните чувства са достатъчно основание, за да се подлагат на опасност други хора? — Айлит едва успяваше да сдържа гнева си. Напоследък не се разбираха много добре с Ролф. Тя усещаше неспокойството му и знаеше, че му се иска да замине. Припомни си за язвителното си държание, когато той й каза, че ще замине за Нормандия, за да види съпругата и дъщеря си. Не можа да потисне ревността си и му наговори доста неща. Той не се опита да спори с нея, нито пък да я убеждава. Прекарваше почти цялото си време с конете, сякаш тя изобщо не съществуваше, и почти не й говореше.

А освен това съществуваше и Инга — студената, русокоса Инга, която се отнасяше равнодушно към Ролф, както и към всички останали. Айлит усещаше, че държанието й го дразни и засилва интереса му към нея.

— Не исках да кажа това — каза Ролф, като полагаше усилие да бъде търпелив. — Разбира се, че трябва да внимава с птиците си. Ще поговоря с нея.

— Надявам се, че ще има резултат — саркастично подхвърли Айлит.

— Повече, отколкото ако продължа да разговарям с теб — остро отвърна Ролф и излезе от стаята.

Айлит затвори очи и прехапа устни. Обещанието, че любовта му ще е завинаги, бавно умираше, а тя не знаеше какво да стори.

 

 

Два дни по-късно Ролф нареди на Може да почисти младия сив жребец, който бе предназначен за крал Уилям, и се запъти към селото, за да изпълни обещанието, което бе дал на Айлит.

От покривите на къщите се виеше дим — знак, че селяните бяха станали и се бяха заели с ежедневните си задължения. Всички го поздравяваха с уважение и го проследяваха с любопитни погледи. Отправи се към къщата в края на селото, където живееше Инга, жената от Севера. Ролф скочи от коня и го привърза към един от коловете на дървената ограда пред къщата.

Инга излезе от къщата. Държеше в ръка дълга гладка пръчка, с която сякаш предупреждаваше околните да се държат на разстояние от нея. През другата й ръка бе преметната тъмносиня пелерина от фин плат. Малкият й териер изръмжа срещу Ролф, но тя му заповяда да млъкне. Зеленикавите й очи го изгледаха студено.

— С какво мога да ви помогна, милорд? — Гласът й също бе студен и равнодушен, но дрезгавите нотки в него го накараха да изтръпне.

— Искам да поговорим за твоите гъски… и особено за големия сив гъсок.

Инга сви устни. В очите й проблесна едва доловим пламък и тя отвори вратата на къщата.

— Тогава по-добре да влезеш — рече тя и заповяда на кучето да се върне в колибката си на двора.

Ролф се почувства неловко, но я последва в дома й. Пръстеният под бе покрит с големи каменни блокове. Покрай стената се виждаше дървена пейка за спане, покрита с козя кожа, а на отсрещната стена имаше лавици, но които бяха наредени делви и глинени кани. От стаята не лъхаше на бедност, но обстановката бе скромна.

— Те не ме харесват, твоите селяни — рече тя, закачи пелерината си на стената и му посочи да седне на дървената пейка за спане. — Изглежда им се струвам странна, тъй като не съм като тях.

— Ти също не се опитваш да им се харесаш — отвърна Ролф. — Синът ти, Свейн, се приспособи много по-бързо и много по-добре от теб.

— Той е мъж, а тук няма много мъже. Жените смятат, че съм им съперница. Ревниви са. — Пресегна се, взе каната с медовина, напълни една кръгла дървена чаша и му я подаде. — Какво искаш да говорим за моя гъсок? Предполагам, че вдовицата Алфрик отново се е оплакала.

Когато пое чашата, пръстите им се докоснаха. Нейните бяха студени, но Ролф бързо отдръпна своите, сякаш се опари. Играеше си с огъня и го знаеше.

— Вдовицата Алфрик първо би се оплакала на моя управител — каза Ролф. — Случило се е нещо, което засяга моето домакинство. Преди два дни птицата ти е нападнала дъщеря ми Джулита и цялото й тяло е изранено. Ако не е бил кръщелникът ми Бенедикт, който се оказал наблизо и й помогнал, е можело да бъде убита.

Лицето й пребледня, но тя запази самообладание.

— Съжалявам за случилото се — изрече с ясен глас Инга. — Съвсем естествено е птицата да защитава територията си. Вероятно детето се е приближило прекалено близко. Никой ли не е бил с нея?

— Ливадата край замъка не е негова територия, Инга, а освен това се отклоняваш от въпроса. Всеки е можел да бъде на мястото на дъщеря ми, а твоята птица не за пръв път напада хора. Щом толкова много държиш на нея, трябва да внимаваш и да я държиш вързана. Ако още един път се случи нещо подобно, собственоръчно ще й извия врата.

Лицето й запази каменното си изражение.

— Това повече няма да се повтори — каза тя. Той й подаде празната си чаша, но вместо да я прибере, тя отново я напълни и наля една чаша и на себе си. — А ако гъсокът трябва да бъде заклан, аз сама ще го сторя. Той е мой, а не твой и ти нямаш право да го убиваш.

Ролф знаеше, че трябва да откаже втората чаша и да си тръгне, но тялото му отказваше да се подчини. Искаше да остане и да играе нейната игра, каквато и да бе тя. Вече се досещаше и искаше да продължи.

Тя пресуши чашата си на един дъх, досущ като мъж, и я остави на земята.

— Но ти си нормандец, нали? — Изчака и след като той не заговори, добави: — Ти не се интересуваш какво унищожаваш.

— Така ли мислиш наистина?

— А теб какво те интересува какво мисля?

Ролф сви рамене.

— Това обяснява защо се държиш толкова враждебно. Никога не съм те виждал да се усмихваш или да кажеш мила дума.

— А защо да го правя? — Погледна го презрително и продължи: — Ти дойде тук да се оплачеш от моите гъски, от начина ми на живот, а после очакваш да ти се усмихвам мило, така ли?

— Не — сухо отвърна той. — Не очаквам да ми се усмихваш „мило“. Очаквах да се държиш точно по този начин.

Страните й порозовяха и тя повдигна вежди.

— Искаш ли да узнаеш точно какво мисля, лорд Ролф? — Докато говореше, приближи към него и свали двете брошки, които придържаха горната й туника. Тя бавно се свлече на пода в малка купчинка. Сетне Инга махна забрадката си и дългата й светлоруса коса се разля като злато по раменете й.

Красотата й неудържимо го привличаше, макар да знаеше, че тя бе опасна като остър нож. Когато за пръв път я видя, косата й му напомни за Айлит. Изпита болезнено желание да притежава тази жена, без да мисли за последствията. Инга свали долната туника и развърза обувките си. Тялото й бе по-гъвкаво и по-стройно от това на Айлит, а кожата й — по-гладка и по-нежна. Тя взе ръцете му и ги постави на гърдите си, сетне ги премести върху талията си и го привлече към козята кожа на леглото. Ролф простена, тялото му изгаряше от желание, а пръстите му трескаво развързаха панталоните. Когато проникна в нея, а телата им с алчно желание се задвижиха в страстен ритъм, в главата му за миг просветна мисълта, че тя бе права. В този миг наистина не се интересуваше какво разрушава.