Елизабет Чадуик
Рицар на любовта (24)

Двадесет и първа глава

В южните земи настъпващата пролет сякаш отстъпи, за да се завърне отново зимата. Всичко бе покрито със сняг, а земята отново се скова от студ. Айлит седеше пред огнището в Ълвертън. Бонето, което плетеше, лежеше в скута й, а тя бе втренчила поглед в пламъците. Крал Уилям начело на най-страшните и опитни бойци от войската си, бе потеглил на север, за да накаже група развилнели се бунтовници. Тези новини научи от амбулантния търговец, който бе дошъл в замъка. Търговецът бе видял как войските потеглят на север.

— И без това вече се проля твърде много кръв — промърмори младата жена и погледна с отвращение към бойната секира на стената. Сетне очите й се насочиха към празния стол на Ролф в другия край на залата. Ролф казваше, че бойните трофеи му носят късмет. Ала късметът на бойното поле е променлив и все някой ден Ролф щеше да загуби.

Почувства, че не може да седи повече край огъня, остави плетката на пейката и отиде да вземе наметката си. Помощникът Танкред я проследи с поглед, но не каза нищо. Той й бе съобщил, че ако до края на седмицата няма никакви новини от Ролф, ще замине за Бриз сюр Рисле.

— Ако и дотогава господарят не се завърне, ще трябва да се примирим с мисълта, че е загинал. Той замина да търси коне точно по бойните места.

Знаеше, че той говори разумно, но сърцето й не можеше да повярва, че Ролф е мъртъв.

Айлит излезе от задимената зала и пресече вътрешния двор, осветен от луната. Нощта бе тиха. Чуваше се само шумът от стъпките й и плясъкът на морските вълни. Водата блестеше като сребро на лунните лъчи. Дълго време стоя загледана в мрака, докато студеният въздух не я накара да потръпне.

Внезапно до слуха й достигна приближаващ звук от конски копита. Айлит разтри премръзналите си пръсти и се загърна по-плътно в наметката. Обърна се, за да се върне в замъка, но звукът се усили. Сърцето й заби по-учестено и тя се вгледа в тъмната нощ. Едва ли по това време щяха да дойдат гости, а ако бяха врагове, щяха да се постараят никой да ни ги чуе. За миг остана неподвижна, но сетне чу гласове и се втурна по пътя, водещ към замъка.

Ролф яздеше начело, следван от хората си, които водеха няколко черни понита. Скочи от коня, подаде юздата на нощния пазач и чак тогава я видя.

Айлит се олюля и се спусна към него. Червената му коса блестеше на светлината на факлите, беше отслабнал, но на устните му играеше радостна усмивка.

— Мислехме, че си мъртъв… — прошепна тя. — Чухме за бунта и за клането в Дъръм.

— Не съм ходил в Дъръм. — Айлит видя блясъка в очите му и по тялото й се разля гореща вълна. Забрави за студа и пристъпи към него.

Ролф я притисна към себе си.

— Господи! — нежно промълви той. — Господи, прости ми! — Наведе глава и за пръв път усети вкуса на устните й.

 

 

Айлит лежеше до него, главата й почиваше върху голите му гърди, а пръстите й нежно си играеха с червените косъмчета под тях. Тялото й бе спокойно и отпуснато до неговото, задоволено от страстното любене. Пръстите й се плъзнаха надолу към плоския му корем.

— Бих искала всичко това да е сън — тихо промълви Айлит. Говореше по-скоро на себе си, защото мислеше, че Ролф е заспал, ала той се размърда и тя усети как мускулите под ръката й се напрегнаха.

— Защо? — попита той.

За миг Айлит остана мълчалива. Сетне тъжно каза:

— Това, което сторихме не е на добро. Предпочитам да беше само сън, защото щеше да бъде само мой грях.

— Нима това, което направихме, е грях? Погледни ме, Айлит. — Ръката му хвана косата й и това я накара да се извърне към него. — Грях би било да отричаме нашата любов.

— Ти имаш съпруга. — Айлит със свито сърце си помисли, че той изговори думата „любов“ прекалено лесно. Навярно за него това бе по-учтивото название за „похот“. А тя нямаше право да го упреква, защото нейната страст не бе по-слаба от неговата.

— Моята съпруга е в Нормандия. Брачното ни легло е студено, а тя не изпитва и най-малкото желание да го стопли. От много време те желая, Айлит. За мен ти си моята съпруга, дори и без благословията на църквата. И ако някой се осмели да те погледне с неодобрение или да покаже презрението си, ще се разправя с него, кълна ти се!

— Това ще накара хората да те намразят, но те няма да променят мнението си — поклати глава Айлит.

— Явно хорското мнение е много важно за теб.

Тя въздъхна. Не знаеше как да му обясни чувствата си, а той явно не я разбираше.

— Да, важно е. Не искам да бъда поредната ти любовница, Ролф. Кобила, която те обслужва. Искам да ме уважаваш поне малко.

Той се подпря на лакът и се вгледа в очите й.

— Нима не съм ти доказал, че те уважавам? Не направих ли всичко, което искаше — резе на вратата на спалнята ти, жена, която да спи нощно време при теб? Сега едва ли ще имаш нужда от всичко това, но на времето тези неща бяха много важни за теб. Ти имаш не само уважението ми, имаш ме целият. — Гласът му омекна и той нежно погали голото й рамо… — А сега ми се отдай напълно, Айлит! Кълна се в душата си, че никога няма да те накарам да страдаш.

Айлит се взря в очите му. Желанието и нежността, с които я гледаше, разтопиха сърцето й. За нея вече нямаше връщане назад… Сега бяха свързани и тя щеше да се постарае да го накара да забрави за другите жени.

Бавно се изправи в леглото и отметна коси. Гърдите й щръкнаха, все още бяха твърди и стегнати, независимо от кърменето, разтвори крака и го възседна. Той простена и протегна ръце, но тя го спря. Този път щеше да го помъчи, преди да задоволи страстта му. Започна да се движи, като едва докосваше възбудената му мъжественост. Ролф изохка и тялото му се изви в дъга.

В главата й изплува образът на страстна валкирия. Някога Голдуин я бе нарекъл така. Сега беше с Ролф и щеше да му покаже какво означава любовта на валкирията.

Продължи да дразни разгорещената му плът и изпита триумф, като видя болезненото му желание. Ръцете му се плъзнаха по гърдите й, сетне обхванаха задника й и той диво проникна в нея. От гърлото му се изтръгна задавен стон и той я изпълни докрай. Айлит отметна глава назад и бясно се задвижи в такт с неговия пулсиращ ритъм.

Ролф гледаше зачервеното й лице, великолепните й повдигащи се гърди, потта, която се стичаше между тях. Тя извика и тялото й потръпна, достигнало върха на насладата. Никога не бе виждал нещо по-величествено, никога не бе изпитвал толкова силни и разтърсващи усещания. Айлит наведе глава и погледите им се срещнаха. На устните й се появи тържествуваща усмивка.

— В името на Христа и на Один, обичам те! — прошепна той. — Обичам те, Айлит, и искам да бъда с теб завинаги!

Тя се наведе над него, пълните й гърди леко докоснаха неговите, а връхчетата на косата й погалиха кожата му.

— Завинаги! — повтори Айлит и притисна устни към неговите.

 

 

В навечерието на май празненството в чест на пролетта бе в разгара си. Ковачът на селото флиртуваше с момите и отправяше дръзки закачки към омъжените жени. Бирата и медовината се лееха като река, а три свине бяха заклани специално за празника.

Айлит се присъедини към празненството с детински ентусиазъм. Като я гледаше как разговаря с жените от селото, отхапвайки от голямото парче печено свинско и отвръщайки със смях на закачките на ковача, Ролф неволно я сравни с Арлет, с хладното й и високомерно държание. Веселото му настроение се помрачи от чувството му за вина пред нормандската му съпруга.

Айлит вдигна глава и погледите им се срещнаха. Тя изостави жените и се отправи към него. Лицето й грееше от щастие, а едрите й гърди развълнувано се повдигаха под тънката туника. Косата й бе покрита с фина забрадка, придържана от венец майски цветя.

— В Нормандия, в Бриз сюр Рисле, подобно венче се смята за знак на желанието ти — промърмори Ролф.

Айлит докосна венчето и го стрелна с поглед изпод дългите си ресници.

— Знак за какво желание? — закачливо попита тя.

Той я привлече към себе си.

— Че в чест на пролетта си готова да се отдадеш на всеки, който те пожелае.

— Тогава да се благодарим на бога, че не сме в Нормандия, защото ще трябва да изчакаш реда си след ковача. — Тя се изкиска и закри устата си с ръка. — Май не бива да пия повече медовина, прекалено е силна за мен.

Подмятането й за ковача — похотлив и дързък млад мъж, накара сърцето му да се свие от ревност. Мисълта, че трябва да я остави и да замине за Нормандия, му се стори още по-неприятна. Тя го гледаше предизвикателно и слабините го заболяха от желание. Искаше да я притежава, тук и то веднага.

Айлит се изненада от нетърпението му, но послушно го последва в сянката на храстите. Той постла наметалото си и я събори върху него.

— Не мога да чакам — простена Ролф и вдигна полата й. — Ще изгоря от желание!

Айлит се засмя с дълбок, гърлен смях.

— Може би те е хванала майската треска — подразни го тя. Ръцете й бяха хладни, както и бедрата й, когато ги обви около кръста му. Тялото й се притисна към неговото, следвайки дивия му ритъм. Беше примитивно и грубо обладаване в края на майската вечер. Нямаше нежност, само първична жажда за задоволяване на животинската похот.

След като телата им се успокоиха и се отпуснаха отмалели върху меката зелена трева, Ролф въздъхна и нежно прокара пръст по извивката на устните й.

— В Париж има панаир на коне и аз трябва да присъствам, а освен това в Бриз сюр Рисле имам задължения, които не мога да оставя на помощника Танкред.

Усмивката й се стопи, тя отвори очи и изпитателно го погледна.

— Други задължения? Предполагам, че говориш за съпругата и детето си?

— Не ме гледай по този начин. — Той неудобно се размърда. — Знаеш, че трябва да се грижа за тях. Освен това трябва да видя и конете, не отивам единствено заради Арлет и Жизел. Бог ми е свидетел, че предпочитам да бъда само с теб!

Айлит седна и приглади смачканата си пола.

— Знам, че трябва да отидеш при тях и че трябва да купиш коне за отглеждане. Ще бъде глупаво от моя страна, ако се разрева и те замоля да не заминаваш. Просто бих искала да не ми го казваш точно сега. Първо се нахвърляш върху мен като разгонено животно, а след това заявяваш, че трябва да отидеш при жена си. Или смяташе, че ако ми го беше казал по-рано, нямаше да ти позволя да ме обладаеш?

— Да. — Ролф я прегърна и въпреки че извърна глава, тя не се отдръпна от него. — Преди малко си мислех, че не искам да те напускам, нито да те изгубя. Но трябва да замина. Ти си толкова красива, а аз те исках толкова много.

Лицето й се отпусна и с лека въздишка Айлит сложи глава на гърдите му. Чу силното биене на сърцето му.

— Кога трябва да тръгнеш?

— Веднага щом времето позволи да се пътува през Тясното море. Колкото по-скоро замина, толкова по-бързо ще се върна при теб.