Елизабет Чадуик
Рицар на любовта (22)

Деветнадесета глава

Матилда, херцогинята на Нормандия, а сега кралица на Англия, бе миниатюрна и слаба жена. Главата й, дори и с корона, едва достигаше до широките рамене на съпруга й, ала въпреки това всеки, който я видеше, усещаше, че зад нежното й крехко тяло се крие силна воля и твърд характер.

Айлит стоеше до Улфстан сред тълпата пред абатството и гледаше как кралицата минава под ръка със съпруга си, който явно я обожаваше. Айлит вече бе забравила нежеланието си да присъства на церемонията и за пръв път от много време се чувстваше освежена и приятно възбудена. Ролф й бе разказал някои неща за кралица Матилда — когато навремето Уилям започнал да я ухажва, а сетне й предложил ръката си, тя му отказала, защото не искала да се омъжва за незаконороден благородник. Това обаче не обезкуражило Уилям и той я отвлякъл пред очите на целия двор на баща й. Те се оженили, и взаимната им страст изпълнила брака им с щастие. Тя му бе родила девет деца, последното беше още в люлката, но фигурата й беше слаба и стройна. Червената рокля, украсена с дантела, подчертаваше нежните извивки на гъвкавото й тяло. Докато я гледаше, Айлит се питаше каква част от историята, която Ролф й бе разказал, бе истина. Ако Голдуин я бе ухажвал по подобен начин, баща й щеше да го предизвика на двубой, за да го убие.

Кралската процесия приближи вратите на Уестминстърското абатство, следвана от внушителна свита от нормандски благородници с техните съпруги, сподиряни от по-дребните барони. Айлит веднага забеляза Ролф, защото червенокосата му глава изпъкваше сред останалите.

Той бе облякъл тъмносиня вълнена туника до коленете, а долната му туника бе светлосиня. И двете бяха поръбени с аленочервени ивици. На гърдите му блестеше сребърен кръст, а до него висеше миниатюрен чук на бог Тор. По ръцете му се виждаха масивни сребърни гривни, каквито знатните благородници носеха само при по-тържествени събития.

Погледите им се срещнаха и Ролф тъжно се усмихна. Искаше му се тя да е с него и да го придружи в абатството. А вместо това стоеше отстрани, сред тълпата, до Улфстан, които я изпиваше с поглед.

В този миг Айлит наистина се питаше какво прави сред тази тълпа, в компанията на златаря, който й беше неприятен.

— Ако не искаш да отидеш на церемонията, можеш да останеш у дома — й бе казала Фелисия. — Знам, че точа може да те разстрои, но трябва да престанеш да заравяш главата си в пясъка. Все някой ден ще трябва да се съвземеш, да зачеркнеш миналото и да продължиш да живееш. Вярвам, че разходката ще ти се отрази добре, дори и малко да те натъжи.

Уморена от увещанията, Айлит не разбра как се съгласи и как се намери облечена в синята си сватбена рокля. Улфстан настояваше да й даде златен кръст и голяма златна брошка, с която да закопчее мантията си, но тя гордо му отказа. Вместо това си сложи единственото украшение, което имаше — огърлицата от стъклени мъниста, нанизани на тънка сребърна верижка, която Голдуин й бе подарил.

Сега Айлит бе доволна, че се остави да я убедят. Наистина от дълго време не бе излизала от къщата на семейство Реми.

 

 

Айлит седеше на припек на дървената пейка в малката, но китна овощна градина. В лехите край нея растяха билки, ягоди, виждаха се малинови храсти, а клоните на дръвчетата бяха отрупани с цвят. Тя примигна и се огледа. От къщата се чуваха оживени разговори и смях. Видя как една прислужница излезе от къщата с панер под мишница, вероятно за да събере дърва за огъня.

— Ето, скъпа, нося ти чаша сладка медовина, за да се освежиш. По-добре ли се чувстваш? — Улфстан се настани на пейката, прекалено близо до нея. Подаде й малка дървена чаша. — Ето, изпий я.

Айлит отпи от златистата течност и усети, че й прилошава.

— Градината ти е добре поддържана — с усилие проговори тя. Езикът й се струваше надебелял и толкова трудно се обръщаше в устата й, сякаш бе пияна. — Обичам градинската работа. Веднъж конят на Ролф стъпка зеленчуковата ми градина и аз едва не го убих. — Говореше прекалено бързо, а Улфстан се притискаше до нея и я гледаше със сивите си очи, пламнали от похотливо желание. Гърлото й пресъхна и Айлит с усилие преглътна.

— Айлит — нежно прошепна той, — не се страхувай, аз няма да те нараня, кълна се, скъпа.

Устните му се впиха в нейните, а езикът му се опита да ги разтвори. Силната му ръка притискаше врата й и тя не можеше да мръдне. Русата му брада дращеше лицето й, а устните му бяха влажни от слюнка, сякаш дъвчеше сочна мръвка. Айлит се опита да се отдръпне. Езикът му настойчиво притискаше устните й. Тя вдигна ръце, за да го блъсне, но той бе по-бърз и ги сграбчи в своите. За миг главата й се освободи. — Айлит се извърна и високо извика помощ.

— Почакай! — задъхано рече Улфстан със зачервено лице. — Айлит, почакай! Аз искам да се омъжиш за мен!

Младата жена се бореше с всички сили, за да се освободи от грамадните му ръце.

— Никога няма да се омъжа за теб, дори да си единственият жив мъж на земята! Никога! Пусни ме!

— Няма да имаш друг избор! — заяви Улфстан с треперещ от ярост глас. — Само да пожелая, мога да съсипя доброто ти име, и то без особено усилие! — Той пусна едната й ръка и силно дръпна забрадката от главата й, която покриваше сплетената й на две плитки коса. Айлит отново изпищя, не толкова от болка, а по-скоро от ужас. Никоя благоприличия жена не можеше да се появява на публично място с непокрита коса. Ако я видеха без забрадка това означаваше да признае, че е лека жена.

— Бях достатъчно търпелив с теб — каза Улфстан, дишайки тежко. Преди да й върне забрадката, погледът му се спря на тежките й руси плитки. — Това беше само предупреждение. Ще очаквам отговора ти в края на седмицата. — Гласът му омекна и той я потупа по бузата. — Правя го за твое добро, Айлит, сама ще се увериш. Аз съм упорит и преследвам желанията си докрай, но мога да бъда и много щедър.

Айлит пое дълбоко дъх. Отвори уста да му каже, че предпочита да стане проститутка, отколкото да се омъжи за него, но той я спря, покривайки устните й с ръка.

— Не казвай нищо, за което ще съжаляваш — предупреди я златарят и втренчено я погледна. — А, ето и Фелисия идва насам.

Айлит с треперещи пръсти оправи косите си и завърза забрадката си. Видя, че Фелисия ги гледа, опитвайки се да прецени дали ги е прекъснала в добър или в лош момент.

— Готова ли си да се прибираме у дома? — попита тя. — Не искам да оставям Бенедикт толкова дълго на грижите на слугините.

Айлит кимна. Не можеше да говори, но облекчението се четеше в очите й.

— До края на седмицата, любов моя — нежно рече Улфстан и се поклони. Очите му собственически огледаха Айлит.

— Какво искаше да каже с това „до края на седмицата“? — попита я Фелисия, докато махаше на Обер да дойде при тях.

— Иска да се омъжа за него — глухо отвърна Айлит. — Трябва да реша до края на седмицата.

— Какво ще му отговориш?

Айлит поклати глава. Не знаеше какво да отговори. Не искаше да се омъжва за Улфстан, но какво щеше да стори, ако той по някакъв начин я принудеше да стане негова жена?

— Много жени ще ти завиждат, ако приемеш предложението му — каза Фелисия. — Познавам няколко търговски семейства, които мечтаят да омъжат някоя от дъщерите си за Улфстан. Той е още млад, богат е, хубав е и ще бъде чудесен съпруг.

— Той е едно надуто говедо — рязко отвърна Айлит. — И ти, както и аз, го знаеш много добре. Искам да се прибирам, чувствам се много зле.