Елизабет Чадуик
Рицар на любовта (21)

Осемнадесета глава

Декември, 1067 г.

— Време е да помислиш да устроиш живота си, да се омъжиш отново — каза Фелисия на Айлит. Двете жени седяха край огнището. Коледа бе минала и дните бяха започнали да стават по-дълги, но все още оставаха три дълги месеца до началото на пролетта. — Знам, че Голдуин ти липсва, но вече измина една година, откакто той се спомина… Един нов дом и съпруг ще утешат малко мъката ти. А можеш да имаш и други деца.

— Не искам да се омъжвам! — Айлит се постара гласът й да прозвучи твърдо. — Не съм готова за това, а и Бенедикт все още има нужда от кърмачка. — Тя се обърна към малкото момче, което си играеше на вълненото килимче пред огнището. Той бе здраво и силно дете и вече се учеше да ходи. Сутрин и вечер Айлит го кърмеше, но Фелисия настояваше да започне да го захранва с обикновена храна.

— До лятото той вече ще спре да суче. — Фелисия се намръщи и косо изгледа Айлит. — Знаеш, че ако искаш, можеш да останеш да живееш с нас, но аз мисля, че няма да се чувстваш добре. Трябва да имаш дом и семейство, които да осмислят живота ти.

При тези думи Айлит изтръпна. Фелисия достатъчно ясно й даваше да разбере, че щом Бенедикт престане да суче, тя ще поеме изцяло грижите за детето и няма да има нужда от Айлит.

— Може би трябва да отида на пристанището и да си намеря работа — раздразнено подхвърли Айлит.

— Не ставай глупава! — сряза я Фелисия. — Казах ти, че можеш да останеш тук до края на живота си, ако желаеш.

— Това означава ли, че си съгласна да ме търпиш в дома си?

— Айлит, не искам да се караме — меко заговори Фелисия. — Просто мисля за твоето бъдеще. Нима искаш да живееш по този начин?

Айлит примигна, очите й се замъглиха от напиращите сълзи.

— Не, не искам.

— О, моля те, не плачи, защото и аз ще се разплача. — Фелисия топло я прегърна, Айлит избърса сълзите си. Бенедикт допълзя до тях и вдигна ръчички към Айлит, за да го вземе. Тя го вдигна до гърдите си и зарови лице в меката му уханна косичка. Нима можеше да се откаже от всичко това? Ала знаеше, че е неизбежно. Не можеше да позволи Бенедикт да се разкъсва между нея и Фелисия. Трябваше да се откаже от него.

Фелисия въздъхна.

— Обер ми каза, че ще имаме гостенин. Може би не е зле да се заемем с приготвянето на вечерята.

Айлит разсеяно кимна.

— Както кажеш.

Фелисия стисна устни и продължи.

— Това е Улфстан, златарят. Спомняш ли си го? Идва вкъщи миналия месец.

Айлит се канеше да заяви, че не го помни, защото Обер и Фелисия непрекъснато канеха гости, но после в главата й изплува образът на висок мъж с руса брада и сиви очи, който не сваляше поглед от нея и все се опитваше да я опипа.

— Да, спомням си го. Той ме потупа по задника, докато му закачах наметалото. — Тя веднага му бе дала да разбере, че не е слугиня и че той не може да си позволява подобни вулгарни волности с нея.

— Той си е такъв… — махна с ръка Фелисия. — Но пък е изключителен златар, най-добрият в града и е много богат. Обер ми каза, че притежава голяма къща близо до реката, а освен това бил собственик и на половината от един търговски кораб.

— Това, че е богат, не му дава право да ме опипва и да се държи невъзпитано с мен — язвително отвърна Айлит.

Фелисия отново въздъхна и тъжно поклати глава.

Когато седнаха на масата, Айлит с неудоволствие видя, че я бяха настанили на стола до златаря и че според обичая трябваше да сподели чинията си с него. Златарят обилно бе намазал косата и брадата си с мас и от тежката миризма й се повдигаше. Туниката му бе богато избродирана със златни нишки, коланът му — закопчан с голяма златна катарама, а широките му пръсти — обсипани с пръстени. Айлит забеляза, че ноктите му бяха старателно изрязани. Явно мъжът отделяше голямо внимание на външността си и сигурно се смяташе за хубавец, ала в погледа му имаше нещо жестоко. Приличаше й на дракон, излязъл от някоя зловеща легенда.

Златарят режеше на малки късчета печеното пиле в чинията, отпиваше от най-хубавото вино на Обер и оживено разговаряше с домакините. От време на време се смееше, но очите му постоянно изучаваха Айлит.

— Толкова е хубаво да се наслаждаваш на вкусно ядене в приятна компания — изръмжа той с дрезгавия си глас. — Откакто съпругата ми почина, атмосферата в дома ми е доста мрачна и тъжна.

Сякаш в гърлото й бе заседнала буца и Айлит с мъка преглътна няколко хапки. Отпи от виното и погледна към Фелисия и Обер. Как се осмеляваха да я сватосват! Тя не проявяваше и най-малък интерес към Улфстан, тъкмо обратното: намираше го за много неприятен и отблъскващ.

— Трябва да ни гостувате по-често — мило се усмихна Фелисия, като се направи, че не забелязва гневния поглед на приятелката си.

— Много любезно от ваша страна, мадам — отвърна златарят, а ръката му се плъзна под масата и пръстите му стиснаха коляното на Айлит.

Тя мигновено отдръпна крака си и му хвърли свиреп поглед. Искаше й се да забие ножа за хранене в гърлото му. Улфстан й се усмихна и самодоволно разкърши рамене, сякаш й казваше, че това е игра, която той на всяка цена ще спечели.

— Никога повече няма да седна до този противен мъж! — гневно изсъска Айлит, когато Улфстан си тръгна, обещавайки скоро отново да ги посети. — Той си мисли, че може непрекъснато да ме опипва!

— Той е самотен — опита се да го извини Фелисия — и сигурно като те докосва, желае да изрази приятелското си отношение, да ти подскаже, че те харесва… Съпругата му почина миналата есен от силен кръвоизлив, а това е доста дълъг срок за такъв жизнен мъж като него.

— И заради това трябва да му позволявам да ме опипва, така ли?

— Не бива да се обиждаш толкова. Той те харесва, добър човек е, а е и богат — един от най-добрите клиенти на Обер. — Фелисия нетърпеливо сви рамене. — Животът си тече, Айлит, и ти не можеш завинаги да останеш сама и да страниш от мъжете.

— Това е по-добре, отколкото да търпя подобен негодник — озъби се Айлит, отиде в дъното на залата и дръпна вълнената завеса, която преграждаше леглото й в ъгъла, с което показа, че не желае да разговаря повече на тази тема.

 

 

— Кон! — властно заяви Бенедикт и се опита да се измъкне от прегръдката на Айлит. — Искам кон!

Ролф се наведе от седлото, взе момчето и го сложи на гърба на Слейпнир. Бенедикт радостно се засмя и вкопчи малките си ръчички в сребристата грива на коня. Слейпнир наостри уши, но не помръдна. Ролф леко го докосна с шпорите и конят бавно пое из двора, обикаляйки в кръг.

Беше месец май. Бе изминала почти една година от пролетното празненство в Бриз сюр Рисле. Този път Белтейн^[1] го завари в Ълвертън, където не го празнуваха толкова шумно. Новината, че Ролф ще отглежда коне в Ълвертън, събуди любопитството на селяните. Може би това беше доходна работа и те също щяха да заживеят по-добре и по-охолно. Ролф се бе присъединил към танците, но този път не си позволи да отведе някоя селянка в храстите. Въпреки че хората го харесваха, едва ли щяха да приемат спокойно подобно постъпка.

Сега вече бе края на май и Ролф бе пристигнал в Лондон, за да присъства на коронацията на Матилда, съпругата на крал Уилям, в Уестминстър. Както винаги, Ролф бе дошъл да навести приятеля си Обер и съпругата му Фелисия.

Айлит бе отслабнала и това не й отиваше особено. Лицето й бе бледо и изпито, а тънките бръчици около очите и устните й явно не бяха от смях, както подобаваше на една млада жена. Нима още тъгуваше по съпруга и сина си?

— Искам още! — извика Бенедикт, когато Ролф дръпна юздите и Слейпнир спря пред Айлит. Тя прехапа устни и погледна разтревожено към малкото момче на коня, но не каза нищо.

— На него му хареса! — ухили се Ролф.

— Само един господ знае какво ще каже майка му, ако те види! — отвърна Айлит, но на устните й грейна усмивка. — Понякога си мисля, че единствените думи, които Фелисия знае, е „не бива“. — Сетне поклати глава и добави: — Съжалявам, май съм станала неблагодарна. Това е, защото тя прекалено много се грижи за Бенедикт, а и акушерката й е казала, че няма да може да има други деца.

Ролф направи още един кръг с Бенедикт, сетне подаде момчето на Айлит и скочи от коня.

— На колко години е дъщеря ти? — внезапно попита Айлит, когато той поведе Слейпнир към обора.

— Скоро ще навърши три години.

— Нямаш ли други деца?

— Арлет не може да износва бебетата. Преди да се върна в Англия, тя отново пометна.

— Съжалявам.

Бенедикт протегна ръце, за да погали коня. Ролф го взе от Айлит и го доближи до главата на Слейпнир, за да може да го докосне по влажната муцуна.

— Арлет вече е по-добре — каза той, — но все пак не достатъчно, за да пътува по море. Бях й обещал да я доведа за коронацията на херцогиня Матилда, но се наложи да остане в Бриз сюр Рисле.

„Всяко зло за добро“ — помисли си Ролф.

— Сигурно е много разочарована.

— Малко. — Ролф сви рамене, не му се искаше да говори за съпругата си.

— Айлит? Айлит, къде си скъпа? — Силният и властен глас зад тях ги сепна.

Ролф остана смаян от интимното обръщение. До него Айлит замръзна на място, а лицето й пребледня.

— Кой е този? — попита Ролф.

— Улфстан, златарят. Той е приятел на Обер — задавено промърмори младата жена.

— Но не и твой, нали?

Очите й придобиха израз на подгонено животно и Айлит се сви в сянката на конюшнята.

— Айлит, любима? — Гласът прозвуча съвсем наблизо.

В този миг Бенедикт проплака силно, Айлит го взе от ръцете на Ролф, преглътна и с наведени рамене излезе от конюшнята.

— Тук съм, Улфстан. Какво искаш?

Ролф долови нервната нотка в гласа й, примесена със страх. Но имаше и още нещо. В миналото тя и с него бе разговаряла по този начин, но никога досега в гласа й не бе звучала и трета нотка, нотка на отвращение и неприязън.

— Налей ми чаша вино, момичето ми, и ще ти кажа. Фелисия и Обер не са ли вкъщи?

— Не, отидоха да посетят един клиент на Обер, но скоро ще се върнат, ако искаш да ги видиш.

— Разбира се, че искам да ги видя, но всъщност най-много искам да видя теб, пиленце.

Ролф се намръщи. „Скъпа? Любима? Пиленце?“ Златарят се държеше като любовник, а Айлит — като кокошка, която е усетила, че ще я колят. Излезе от конюшнята и видя един мъж с руса брада, който се бе надвесил над Айлит и похотливо се усмихваше. Когато го видя, мъжът се отдръпна от Айлит, сивите му очи се присвиха, а устните му застинаха в недоволна гримаса. Ролф сякаш четеше мислите му. В отсъствието на Фелисия и Обер, Айлит се крие в конюшнята с друг мъж. Ролф любезно се усмихна, защото нямаше намерение да изважда мъжа от заблуждението му.

— Улфстан, запознай се с Ролф де Бриз, стар семеен приятел на Обер и Фелисия — нервно рече Айлит. — Ролф, това е Улфстан, клиент на Обер.

Ролф протегна ръка. Златарят я пое и се усмихна насила. Русата му брада бе настръхнала и издаваше яда и враждебността му.

— За дълго ли ще останете в Лондон? — попита той и зъбите му се оголиха, но това едва ли би могло да се нарече усмивка.

Ролф погледна към Айлит.

— Ще присъствам на коронацията на херцогиня Матилда, след това имам малко работа и се връщам в Ълвертън. Бенедикт е мой кръщелник и винаги, когато мога идвам да го видя.

Улфстан продължаваше да се усмихва, но напрежението в погледа му оставаше.

— Той е чудесно момче — каза Улфстан и погъделичка детето по брадичката. — Надявам се, че когато му дойде времето, и аз ще имам такива здрави и силни синове. — Погледна многозначително към Айлит, сякаш двамата имаха някаква обща тайна. Тя прехапа устни и Ролф видя как скулите й трепнаха. Запита се дали златарят нарочно не бе дошъл точно сега, ако е знаел, че Фелисия и Обер не са вкъщи.

Мъжете мълчаливо последваха Айлит в къщата. Тя им наля по чаша вино и отряза няколко парчета от кейка с мед. Ролф сложи Бенедикт на коленете си и започна да му подава малки парченца от сладкиша. Айлит отиде да провери тавата с ашурето, която вреше на огъня. Когато тя се отдалечи, Улфстан се изкашля и заговори:

— Аз ухажвам Айлит от Коледа насам. — Премести се по-близо до Ролф, за да не се чува какво говори. — Не е лесно, защото тя още тъгува по съпруга и детето си, но мисля, че започва да се съвзема. Ще постъпи глупаво, ако отхвърли предложението ми. Аз имам две прекрасни къщи — една в града и една край реката. Мога да я облека в злато и коприна. Ще има всичко, което пожелае. Фелисия и Обер ме одобряват и са дали благословията си да я ухажвам.

Бенедикт щедро предложи на Ролф парче от кейка. Ролф го хапна насила, чудейки се какво да отговори на златаря. Лицето на мъжа бе открито и приятно, но имаше нещо в него, което не му харесваше. Уилям Фицозбърн, неговият приятел в Нормандия, го бе научил да разбира характера на даден човек по изражението на лицето му и рядко грешеше. Улфстан бе хубав мъж, с едра фигура и широки рамене. С целия си вид искаше да покаже колко е уверен в себе си, но непрекъснато шарещите му очи свидетелстваха за обратното.

— Защо сте избрали точно Айлит? — попита Ролф, като се опита гласът му да прозвучи равнодушно, въпреки че сърцето му бе обхванато от тревога. — Навярно има и други, по-подходящи жени за съпруги?

— Да, има — отвърна Улфстан и се намръщи, защото Бенедикт се опита да напъха в устата му сдъвкано парче кейк, — но аз предпочитам Айлит. Тя е едра и има широк ханш. Синът на Обер и Фелисия е израснал толкова здрав и силен, защото тя го е кърмила. Аз се нуждая от жена, която да ми роди здрави деца и да ме задоволява в леглото. Обичам закръглените и страстните жени. Първата ми жена беше една торба кокали.

— Но първородния син на Айлит бе много слаб и умря наскоро след раждането. — Ролф погледна към Айлит. Закръглена и страстна. Да, тя беше точно такава. Ролф разбираше, тя не можеше да понася Улфстан.

— Лошо семе, тя не е виновна за това — презрително изсумтя златарят. — Тя има нужда от истински мъж в леглото. — Пръстите му отново се свиха и разпуснаха.

Ролф забеляза, че Айлит не бърза да се връща при тях. Не беше чудно, че избягваше Улфстан.

— Помислих си, че не е зле да знаете за моите намерения — продължи Улфстан и след като Ролф не отговори, той замислено погледна към Айлит. — Надявам се, че за следващата Коледа ще бъдем мъж и жена. Дотогава детето няма да има нужда от кърмачка. И сега като го гледам… то едва ли още има нужда да суче.

Ролф изтърси от туниката си трохите, които Бенедикт бе надробил.

— Сигурен ли сте, че ще се съгласи да се омъжи за вас?

— Няма да има друг избор — отвърна златарят. — Ще направя така, че да бъда сигурен в това. — В погледа му проблесна лукав пламък и Ролф изтръпна от тревога.

Айлит се присъедини към тях и взе Бенедикт от скута на Ролф. Улфстан я погледна и добродушно се усмихна.

— Имам интересна новина за теб, скъпа — заяви той и потупа мястото до себе си, подканвайки я да седне.

Ролф едва успя да прикрие яда си. Улфстан говореше така сякаш се намираше в бордей и се пазареше с някоя проститутка. Айлит се поколеба, седна на крайчеца на пейката, на разстояние от златаря, и сложи Бенедикт между него и нея.

— Ще дойдеш с мен на коронацията на херцогиня Матилда в Уестминстър. Облечи най-хубавата си рокля, а аз ще ти донеса от моите бижута, за да си избереш едно от тях. — Той протегна ръка и стисна коляното й.

Младата жена поклати глава.

— Предложението ти наистина е много щедро, но не мога да го приема.

— О, хайде стига, разбира се, че можеш! — засмя се Улфстан, но смехът му прозвуча грубо. — Говорих вече с Фелисия и Обер и те смятат, че това е чудесна идея.

Лицето й пребледня и тя с усилие преглътна.

— Фелисия и Обер не са ми настойници.

— Те просто ти желаят доброто така, както и аз — самодоволно рече Улфстан. — Трябва да се съвземеш и да промениш живота си.

— Ти не ме разбираш. — Айлит поклати глава и прехапа устни. — Голдуин умря по време на коронацията на Уилям. Освен това най-хубавата ми рокля е сватбената ми рокля. Ако я облека и отида, ще бъде като предателство.

— Глупости. Ще бъде много смела постъпка. — Мъжът разтърси коляното й. — Не ми отговаряй веднага. Помисли и ще видиш, че съм прав. А ако не искаш да облечеш сватбената си рокля, ще ти купя друга.

Въпреки че златарят не му харесваше, Ролф не можа да не признае пред себе си, че мъжът умееше да убеждава. Не се отказваше и не искаше да приеме „не“ за отговор. Ролф си помисли, че навярно Айлит ще се съгласи да се омъжи за него, за да я остави на спокойствие. „Няма да има друг избор…“ — спомни си той думите на златаря. Знаеше, че няма право да се намесва в живота на Айлит, но умът му трескаво мислеше как да я измъкне от лапите на Улфстан. Когато Фелисия и Обер се върнаха и Ролф видя благосклонното им отношение към златаря, реши, че на всяка цена трябва да измисли нещо. Айлит не биваше да се омъжва за този мъж.