Елизабет Чадуик
Рицар на любовта (19)

Шестнадесета глава

Беше студен януарски ден, когато Ролф, начело на малък отряд, пристигна в Ълвертън. Посрещна го група от намръщени и недоволни селяни. Господарят им бе загинал на бойното поле при Хастингс, а заедно с него и една трета от младите мъже в околността. Останалите се бяха върнали ранени и покрусени от поражението. Не искаха да приемат един нормандец за техен господар, но нямаха друг избор.

Господарската къща бе разграбена и опустошена. Бяха останали няколко кухненски съда и голяма дървена маса. Английският лорд бе вдовец и не бе оставил деца, които да се погрижат за наследството му. Когато Ролф влезе в голямата зала, го лъхна дъх на застояло. По пода и стените се бе образувала плесен, а тук-там се търкаляха изсъхнали отпадъци от отдавнашно пиршество. Ролф погледна стената над огнището и си помисли, че точно там може да закачи знамето и бойната секира — трофеи от полето край Хастингс.

Въпреки враждебното посрещане и порутената къща Ролф бе доволен от новото си жилище. Имението бе просторно и малко му напомняше за Бриз сюр Рисле. Земите се намираха на пет дни езда от Лондон. Имаше няколко рибарски селища и малко, но чудесно пристанище. Освен това наоколо се простираха прекрасни пасбища, където можеше да се отглеждат коне и овце. Ролф вече си представяше големите стада и прекрасните коне, които щеше да развъди.

По времето на крал Едуард Ълвертън била богата и процъфтяваща местност, но сега, след войните с нормандците и норвежците, бе западнала. Ролф бе изпълнен с енергия и решимост да възроди новия си дом. Първо трябваше основно да ремонтира замъка. Селяните не горяха от желание да работят за него, но нямаха друг избор. Освен това те бяха дочули слухове за жестокостта и грубостта на новите нормандски господари в други имения и бяха благодарни на бога, че техният нов владетел не бе като тях. Ролф ги увери, че ще се съобразява с техните закони и ще бъде справедлив господар.

Постепенно в Ълвертън се установи мир. Замъкът беше почти възстановен, а селяните останаха доволни от новия си господар и враждебността им постепенно изчезна. Ролф знаеше, че ако иска да получи добри резултати, трябва да бъде добър и да се отнася добре с работниците. Разбира се, изискваше да му се подчиняват, но винаги изслушваше оплакванията им и беше готов да им помогне. Отнасяше се към местните хора както към селяните и конярите си в Бриз сюр Рисле. Не го правеше от прекалено човеколюбие, а защото знаеше, че това бе в негов интерес.

В края на март Ролф получи съобщение от крал Уилям. Трябваше да замине за столицата, за да участва в официалните тържества по случай нормандската победа и пристигането на херцогиня Матилда, съпругата на крал Уилям. Ролф вече се чувстваше достатъчно сигурен във властта си в Ълвертън и спокойно можеше да замине за столицата. Радваше се, че ще се види с приятеля си Обер, с Фелисия, която вече се бе възстановила от тежкото раждане, с кръщелника си Бенедикт и с неговата кърмачка Айлит…

 

 

Седнала отвън на двора, Айлит се радваше на топлите лъчи на пролетното слънце. Денят бе толкова мек, че й се струваше, че пролетта е настъпила. През мрачните зимни дни скръбта и болката й по Голдуин и Харолд бяха толкова силни, че й бе все едно какво е времето, но днес се чувстваше различно. Слънчевата топлина сякаш проникваше в костите й и сгряваше сърцето й.

Тя живя един месец в манастира Сейнт Етелбург, преди да се премести в къщата на Обер и Фелисия. Приятелката й бавно възстановяваше силите си, както и душевните рани на Айлит постепенно зарастваха. Ролф де Бриз я бе придружил на погребението на Голдуин и Харолд, които бяха положени в общ гроб. Не я допуснаха на службата в църквата, но можеше да отиде на гроба. Това бе черен ден за нея и тя не си спомняше почти нищо, освен силната ръка на нормандеца, който я придържаше по време на погребението. Ако не беше той, сигурно щеше да се строполи в черната дупка, погълнала най-скъпите й същества.

Айлит харесваше Ролф де Бриз, но предпочиташе да се държи на разстояние от него. Преди той да замине на юг, се случи нещо, което я накара да избягва красивия нормандец. Беше време за обяд, но той не се появи и Айлит отиде да го потърси в конюшнята. Там го завари, заровил лице в гърдите на жената на кръчмаря. Айлит бързо се измъкна, преди да са я видели. Само рече на готвачката, че Ролф е зает и че ще обядва по-късно. Той се появи след малко и лакомо се нахвърли върху храната.

— Айлит ни каза, че си имал много работа в конюшнята — каза Фелисия.

Ролф хвърли кос поглед към Айлит, а на устните му се появи игрива усмивка.

— Да — отвърна той, без да обяснява повече. Тогава Айлит си каза, че нормандецът е опасен мъж и че не бива да му се доверява.

Младата жена взе кълбото вълна от кошчето и си каза, че е крайно време да се заеме с плетката. Но първо трябваше да погледне Бенедикт. Той си гукаше в люлката до нея, но внезапно гласът му се извиси и премина в плач. Явно вече бе гладен. Усети напрежение в гърдите си, както винаги, когато чуеше силния му плач. Наведе се да го вземе със сияещо от щастие лице, а той й отвърна с широка усмивка.

Извади ръчичките му от пелените, разтвори ризата си и му подаде гърдата си. Знаеше, че не бива да си позволява да го обича толкова силно, но Харолд толкова й липсваше, а Бенедикт успяваше да запълни празнината в сърцето й.

Когато бебето се нахрани, Айлит го сложи върху меката вълна и го разпови, за да смени пеленките. Бенедикт изгука и радостно размаха крачета, доволен, че е свободен. Вдигна краче, поднесе го към устата си и като разбра, че може да смуче палеца си, лакомо го захапа.

Тя го погледна и се засмя. Искаше да го повие с чиста ленена кърпа, но видя колко е щастлив и реши да го остави да порита малко на воля. Денят бе топъл, слънцето грееше, а и вълната, върху която лежеше, го топлеше.

Айлит вдигна глава и видя Фелисия, която идваше към тях. Младата майка бе започнала да се възстановява от тежкото раждане, но все още се уморяваше бързо.

— По-добре ли се чувстваш? — попита Айлит.

— Да, малко по-добре — отвърна Фелисия, прозя се и седна до Айлит. Погледна към бебето върху вълната и се намръщи. — Защо не го повиеш? Все още е студено, може да настине.

— Помислих си, че ще е хубаво за него малко да порита на воля, а и денят е толкова топъл и слънцето грее силно.

— Все пак настоявам да го повиеш. Малките бебета трябва да се държат повити, за да не им се изкривят краката.

Айлит наведе очи. Искаше й се да отвърне, че това са глупости, но предпочете да замълчи.

Понякога й беше много тежко да живее с Фелисия Обер. Дори когато Голдуин беше жив, а крал Харолд бе все още крал на Англия, тя се чувстваше неловко със съседите си и смяташе, че те са някак по-висши, по-издигнати от нея. А сега, когато на престола на Англия седеше нормандският херцог, а съпругът й бе мъртъв, тя се чувстваше още по-зле — сякаш беше бедна роднина, взета по милост в дома на богатите си родственици. Айлит знаеше, че Обер и Фелисия са й задължени. Те се опитваха да се отнасят с нея като с член от семейството им, но все пак понякога й беше много тежко да живее в дома им. Тъй като Фелисия прекарваше по-голямата част от времето си в леглото, цялата къщна работа легна на плещите на Айлит, освен това между двете жени се водеше мълчалива борба за Бенедикт.

Айлит сложи ленената кърпа между крачетата на Бенедикт и започна да го повива. Той гръмко запротестира изрита пелената. Айлит погледна Фелисия, а в очите й се четеше: „Аз нали ти казах!“. Подаде й бебето, сигурна, че той ще се разплаче.

Но Бенедикт вероятно усети познатия аромат на майка си и радостно й се усмихна.

Айлит почувства как я прониза остра болка на ревност докато гледаше как Фелисия си играе със сина си и ласкаво му говори.

— Нали е красив, Айлит? — Тъмните очи на Фелисия светеха с майчинска гордост. — И толкова е пораснал. Опа! Само погледни колко е сладък!

Айлит почувства, че повече не може да издържа. Искаше й се да грабне Бенедикт от ръцете на Фелисия и да го притисне до гърдите си. Сърцето й се изпълни с горчива завист. Знаеше, че трябва да превъзмогне себе си, затова промърмори, че иска да отиде до тоалетната, и тръгна към двора.

Ролф де Бриз привързваше коня си към оградата. Когато го видя, Айлит се спря разколебана. Искаше й се да отиде някъде, където да може да си поплаче на воля, а вместо това се натъкна на червенокосия нормандец. В този миг той вдигна глава и я видя. Лицето му светна от радост и той тръгна към нея.

— Айлит, толкова се радвам да те видя! — топло възкликна той и преди тя да се осъзнае, я целуна по двете бузи.

Лицето й пламна и тя се отдръпна.

— Не знаехме, че си в Лондон.

— Заминавам за Нормандия, но реших първо да навестя приятелите си.

— О, така ли? — Облекчението, което почувства, бе примесено с разочарование. Тъкмо се канеше да го съпроводи до къщата, когато се появи Фелисия с Бенедикт на ръце.

Лицето на Ролф отново се озари от радостна усмивка. Той целуна Фелисия по двете бузи.

— Изглеждаш прекрасно! Много по-добре от последния път, когато те видях.

— Да, вече се чувствам много по-добре — увери го Фелисия с пламнали бузи и блеснали очи. — Какво ще кажеш за кръщелника си? Нали е пораснал? — засмя се тя и му подаде бебето.

Айлит наблюдаваше как Ролф взе Бенедикт в ръце, залюля го и го щипна по бузката.

— Един ден, когато пораснеш, ще станеш красив като майка си — галантно рече той и Фелисия се изчерви още повече. — Обер е истински щастливец. Вкъщи ли е?

— Скоро ще си дойде — отвърна Фелисия. — Отиде до пристанището да освободи пристигналата стока.

— Чудесно. Тъкмо исках да купя няколко каси вино за Ълвертън, преди да замина за Нормандия. — Той подаде Бенедикт на майка му. — Макар че това вино скоро няма да ми потрябва.

— Заминаваш за Нормандия? — повтори Фелисия, която не бе чула разговора му с Айлит. На Бенедикт му доскуча и той започна да плаче.

— Да го взема ли? — попита Айлит и протегна ръце.

Фелисия поклати глава.

— Не, той не е гладен, ти току-що го нахрани, а и пелените му не са мокри. Ще го подържа, докато заспи. Може би не е зле да отидеш до кухнята, за да провериш какво има за обяд. Нали трябва да нагостим нашия гост?

Айлит кимна.

— Разбира се — отвърна тя и стисна устни. Ролф замислено изгледа двете жени, но не каза нищо. Фелисия го хвана под ръка и двамата се запътиха към къщата.

 

 

Огънят в огнището бавно догаряше. Ролф лежеше буден върху сламеника си и наблюдаваше как Айлит кърми Бенедикт. Косата й бе сплетена и прихваната с панделка, малката ръчичка на Бенедикт стискаше края на плитката, докато лакомо сучеше. Ролф искрено се наслаждаваше на сцената. Лицето на младата вдовица бе спокойно и излъчваше безкрайна нежност. Помисли си, че никога не я виждал по-красива.

Откакто бе пристигнал, почти не бе имал възможно да разговаря с нея. По време на вечерята лицето й бе напрегнато, а погледът й — някак отсъстващ.

Но сега лицето й беше спокойно и озарено от майчина нежност. Бебето се нахрани и Айлит скри гърдите си. Ролф тихо стана и отиде до нея. Тя изненадано го погледна, но не каза нищо.

— Как се чувстваш? — попита той, докато тя сменяше пелените на Бенедикт. Плитката й лежеше върху гърдите, които бавно се повдигаха и издуваха тънката риза. Той крадешком погледна заоблените и натежали от мляко гърди и вдигна очи към лицето й. Тя не го погледна и продължи да повива бебето.

— Все някак си преживявам… Голдуин и Харолд ужасно ми липсват. Тази болка никога няма да намалее.

— Но няма да се опитваш пак да си режеш вените, нали? — Гласът му прозвуча по-остро, отколкото бе възнамерявал.

— Всеки ден ми се иска да го сторя, но трябва да устоя на това желание.

Младият мъж замислено я изгледа. Докато бебето се нуждаеше от кърмачка, тя щеше да се чувства полезна щеше да има за какво да живее, но какво щеше да стане после? Беше доловил неизказаното напрежение между нея и Фелисия и разбираше ревността, която и двете изпитваха заради Бенедикт.

Той бе спасил живота й и чувстваше известна отговорност за Айлит. При други обстоятелства може би щеше да й предложи да отиде с него в конюшнята и да се любят върху уханното сено, а ако му откажеше щеше да свие рамене и да си потърси друга жена, която да задоволи страстта му. Но сега не можеше да постъпи по този начин с Айлит.

— Колко дълго ще останеш в Нормандия? — попита Айлит и постави Бенедикт в люлката.

— Цялата пролет, до началото на лятото. Трябва да се погрижа за жребчетата в Бриз сюр Рисле и да реша какво да правя с тях. Смятам да доведа коне в Англия и да ги развъждам в имението си в Ълвертън. Нали заради това крал Уилям ми даде земите — да развъждам коне за неговите конюшни. Може би ще трябва да отида до Фландрия и Испания за нови породи. Не е лесно да се отглеждат бойни коне, но аз обичам предизвикателствата и имам намерение да опитам. Освен това имам страст към пътешествията и непознатите земи.

— Това ли те доведе в Англия? Страстта към пътешествията?

Ролф сви рамене.

— В началото може би да. Ала крал Уилям се нуждаеше от уменията ми, а аз си обичам работата и мога да я върша добре.

— В Нормандия имаш ли семейство?

Ролф недоволно въздъхна. Знаеше, че рано или късно тя ще го попита.

— Имам съпруга и дете — отвърна той.

Както очакваше, лицето й помръкна и тя някак се затвори в себе си.

— Сигурно ти е тежко да си далеч от дома и семейството си. Толкова дълго не си виждал жена си и детето си — промърмори тя.

— Понякога ми е тежко. — Той се наведе, вдигна една подпалка и я хвърли в огъня. — Ожених се повече заради имението Бриз сюр Рисле, заради богатството… Баща ми уреди моя брак — аз нямах друг избор. Не, че това има значение. Не бях влюбен в друга жена и нямах нищо против да се оженя за Арлет. Тя е добра съпруга, почти съвършена — сухо добави той. Краят на подпалката запуши и внезапно се разгоря със силен пламък. Ролф гледаше как тънкото дърво бързо изгаря и се превръща в пепел. — Може би затова понякога обичам да си играя с огъня — тихо рече той.