Елизабет Чадуик
Рицар на любовта (17)

Четиринадесета глава

От девет месеца Фелисия живееше в постоянен страх. Понякога успяваше да го потисне, но често ужасът свиваше сърцето й, въпреки че се опитваше да го скрие.

Сега с всяка контракция тя крещеше от болка и страх. Но поне най-сетне очакването щеше да свърши.

— Моля ви, облекчете болката! — викаше тя и стискаше талисмана си — малкия орлов камък. — О, моля ви, помогнете ми! Ох, колко се молих на пресветата Дева! Защо не ми помага?

Монахините всячески се стараеха да я успокоят и да намалят болките й — разтриваха подутия й корем с билково масло, слагаха мокри кърпи на челото й, даваха й отвара, която да притъпи болката. Игуменката, опитна и практична жена, която лично се грижеше за Фелисия, първа се досети да повика Обер.

— Трябва да си спокойна, дъще — твърдо рече тя. — Водите ти още не са изтекли и скоро ще се нуждаеш от цялата си сила.

— Света Дево, спаси ме! — прошепна родилката. Кафявите й очи умолително се втренчиха в иконата на стената. Монахините бяха разстлали под краката й дебел сноп билки. Казаха й, че когато раждането започне, те ще попият кръвта и течностите, които ще изтекат от утробата й. Младата жена лежеше с широко отворени очи, в които се четеше страх от смъртта. Щеше да умре, знаеше го, а монахините щяха да разрежат безжизненото й тяло, за да извадят бебето.

Когато Обер пристигна, веднага го заведоха в стаята на Фелисия. Обикновено при родилки не се допускаха мъже, но монахините бяха уплашени и отчаяни от ужасяващите викове на Фелисия.

— Обер! — Тя се надигна и протегна ръце към съпруга си. — Обер, аз ще умра, нали? Затова са изпратили да те повикат!

Обер свали наметалото си, приседна на леглото до нея и я прегърна.

— Ако умираше, щяха първо да повикат свещеник — увери я той. — Игуменката е изпратила да ме извикат, защото смята, че моето присъствие ще те успокои.

— Болките са ужасни и стават все по-силни! — Фелисия потръпна в ръцете му. Тялото й се сгърчи от нова контракция и ноктите й се впиха в туниката му. — Толкова се страхувам! — проплака младата жена.

Лицето му се изкриви от тревога за нея.

— Аз също се страхувам, като те гледам в това състоя ние. Фелисия, любов моя, не можеш да водиш битка, ако предварително я смяташ за изгубена. Как щяхме да победим при Хастингс, ако херцог Уилям се бе изплашил и разколебал? Трябва да се бориш! Прави каквото ти казват монахините, те са умни жени и разбират от тези работи. Аз ще съм тук, обещавам ти, не в стаята, но ще чакам отвън, пред вратата. — Той я целуна по челото и леко докосна треперещите й устни.

Думите му достигнаха до нея сякаш отдалече, но топлата му прегръдка разпръсна част от страховете.

— Помогни ми, Обер — прошепна тя. — Господи, помогни ми.

 

 

С Харолд в едната ръка и с кана бира в другата, Айлит влезе в ковачницата. Тревожеше се за бебето. Въпреки че бяха отворени, очите му си оставаха замъглени, а когато дишаше, се чуваха слаби хрипове. Сутринта не бе сукало и сега гърдите я боляха от събраната кърма. Хулда бе обещала да дойде да го види, но чак следобед, защото бе заета с друго раждане.

Айлит чу дрезгавия смях на Голдуин. Бутна вратата на ковачницата и съпругът й извърна глава към нея. Същото стори и високият червенокос нормандец Ролф де Бриз. В гърдите й се надигна леко раздразнение, примесено с необясним страх. Де Бриз леко се поклони и се обърна към Голдуин. Оръжейникът с ловки движения снаждаше металните халки към ризницата.

— Виж, Айли — Голдуин кимна с глава към Ролф, — имам си нов чирак.

Младата жена се запита как нормандецът бе успял да спечели благоразположението на съпруга й, след като Голдуин не разбираше френски, а Ролф де Бриз не говореше английски. Тя сковано кимна с глава в отговор на поклона на нормандеца и остави каната с бира на пейката до тезгяха.

— Съжалявам, но нямаме вино — промърмори младата жена.

— Няма значение, аз започнах да харесвам бирата — усмихна се нормандецът. — Вашият съпруг ми измайстори ризница и обеща да ми направи и нов шлем.

Тук, в малката и тясна ковачница, енергичният и висок чужденец изглеждаше не на място и някак си страшен. Айлит се приближи до Голдуин, търсейки подкрепа и сигурност.

— Занимаваш се с нормандски поръчки, така ли? — обърна се тя към съпруга си с лек сарказъм в гласа. — Правиш му ризница и шлем?

Голдуин смутено се изкашля.

— Щях да бъда истински глупак, ако бях отказал поръчката му. Бях направил тази ризница за един саксонски тан, който загина при Стамфорд Бридж. Исках да я продам, а нормандецът ми предложи отлична цена. Нали искаше да проявя разум и да не отблъсквам изгодни поръчки?

Айлит изгледа де Бриз изпод полуспуснатите си клепачи. Зелените му очи развеселено я наблюдаваха.

— Да, така е, просто съм изненадана — отвърна тя. Обърна се, за да си тръгне, но Голдуин я спря и взе бебето от ръцете й.

— Това е моят син — гордо рече той и го показа на Ролф. — Един ден всичко това ще бъде негово. Ще го науча на всичко, което знам, и той ще стане най-добрия майстор оръжейник в цяла Англия.

Айлит неохотно преведе хвалебствените думи на съпруга си. Харолд немощно изплака и при този звук млякото потече от гърдите й и на туниката й се появиха две мокри петна. Тя видя как де Бриз я гледа объркано и почувства, че се задушава в малката ковачница. Грабна бебето от ръцете на Голдуин, промърмори някакво извинение и изхвръкна от ковачницата.

Мъжете се спогледаха съзаклятнически.

— Жени! — презрително изсумтя Голдуин и поклати глава.

 

 

Фелисия седеше на стола за раждане, краката й бяха широко разтворени, а лицето й бе сгърчено от непоносимите болки и от напразните усилия да роди бебето си. Вече два дни имаше родилни болки, но едва преди няколко часа най-сетне водите й изтекоха и бебето бе слязло ниско. Болките бяха силни и не спираха, но родилката бе толкова изтощена, че дори и страхът й бе изчезнал. Вече не се молеше за живота си, напротив, сега искаше да умре, само тези мъки да свършат час по-скоро!

— Напъвай! — изкрещя сестра Уинифред. Преди да стане монахиня, тя бе родила шест деца, а освен това имаше и опит като акушерка. — Раждането много се проточи. Събери всички сили. Напъни се! Напъвай още, и още, за да спасиш и себе си, и детето!

— Не мога! — проплака Фелисия, но след това изпищя, когато монахинята й удари силна плесница.

— Разбира се, че можеш. Нима не искаш да родиш сина си!

Фелисия прехапа устни и затвори очи.

— Хайде, вече почти успяхме. Не се предавай накрая!

Фелисия винаги се бе гордяла, че е добра съпруга, а нали едно от най-важните задължения на добрата съпруга бе да роди здрави деца. Щом Айлит го беше направила, и тя щеше да се справи. Пое дълбоко дъх и напъна отново.

Измина още един час и най-сетне сестра Уинифред извика, че главата се подава и след още един последен напън бебето ще се роди. Фелисия стисна зъби и с последни сили напъна. Стаята се огласи от силен детски плач.

— Я виж ти, какви дробове има този юнак! — засмя се сестра Уинифред и измъкна бебето.

— Момче! — триумфиращо прошепна младата майка и се надигна, за да го види. — Знаех си, че ще е момче! Дайте ми го да го подържа!

Сестра Уинифред сряза пъпната връв, уви бебето в кърпа и го подаде на майка му. След това взе друга кърпа и я сложи между бедрата на Фелисия, за да попие родилната течност. Кърпата много бързо подгизна от кръв. Сестра Уинифред се намръщи и повика още една монахиня, за да й помогне, а трета изпрати да донесе кръвоспиращи билки от лечебницата.

 

 

Айлит гледаше вцепенено повитото малко телце, което лежеше върху леглото. Челцето му блестеше от свещеното масло, с което го бе поръсил свещеникът. Очите на бебето бяха затворени и то изглеждаше като заспало. Преди два часа то бе спряло да диша и за Айлит времето също спря. Не биваше да му позволява да умре. Може би… ако се помоли още, то ще отвори очи и ще я погледне! Нима Исус не бе възкресил Лазар?

Докосна студената гладка кожа на лицето му.

— Харолд — прошепна нещастната жена. — Харолд…

— Айли, той си отиде… завинаги… Хайде, ела с мен.

Тя почувства ръката на Голдуин, която се отпусна на рамото й, и чу пресипналия му от мъка глас. Той бе стоял до нея, когато Харолд умря. Айлит си припомни стенанията му, изпълнени с болка, скръбта в очите му. Искаше й се да плаче, да крещи, вкопчена в Голдуин, но когато отмина първият вихър на отчаянието, тя изпадна в странно вцепенение. Гърдите й бяха пълни с мляко, до огнището се сушаха изпраните пеленки. Нейното бебе просто бе заспало.

— Не мога да го оставя само — замаяна, рече тя. — Ами ако се събуди, а аз не съм тук?

— Той никога повече няма да се събуди. — Гласът на Голдуин секна. — За бога, Айли, нима не разбираш? — Той се опита да я дръпне от леглото, но тя го отблъсна.

— Аз съм негова майка и няма да позволя да го заровят в студената земя! Ти си върви, ако искаш, но аз ще остана при него, докато се събуди.

— Айли, той е мъртъв.

Думите не достигаха до съзнанието й. Тя продължи да гледа бебето, без да помръдва.

— Не мога да понеса всичко това! — извика Голдуин и изхвърча от стаята.

Тя чу сърдития му глас от долния етаж, а сетне настъпи тишина. Не знаеше колко време е седяла до леглото, втренчена в малкото телце. За нея, както и за Харолд, времето нямаше значение. Сигрид й донесе купа с овесена каша и сложи дърва в огъня.

Хулда дойде да я види и каза на прислужницата да изнесе купата с изстиналата каша. Седна на леглото до Айлит, хвана ръката й и дълго мълча. Най-после се осмели да заговори на Айлит за погребението на Харолд.

— Но той не е мъртъв. — Гласът на Айлит потрепери.

— Никой, който е отишъл на небето при Христос, не е мъртъв — нежно й зашепна Хулда, — но той повече не се нуждае от земното си тяло, Айлит. Трябва да му позволиш да си отиде. Имаш съпруг, който също е смазан от мъка като теб. Иди при него, потърсете утешение заедно.

— Не го знам къде е.

— Той ще си дойде. Аз ще поседя до сина ти, докато Голдуин се върне.

Спокойният, но твърд тон на Хулда пробиха вцепенението на Айлит, а когато старата жена изхлипа тихо със сълзи в очите: „Бедното малко създание!“, младата жена се хвърли върху леглото и избухна в ридания.

Хулда я остави да се наплаче, защото сълзите щяха поне малко да облекчат мъката й, и тихо излезе, за да каже на Уулфхийлд да намери Голдуин.

 

 

Най-хубавата туника Ролф бе забутал някъде из багажа, пък и защо ли му беше, след като под ризницата почти нямаше да се вижда. Той прокара гребена през косата си, опипа брадата си, за да се увери, че е успял да се обръсне гладко, взе шлема си под мишница и излезе от къщата.

Обер вече бе оседлал коня си и го чакаше. Търговецът не носеше оръжие, тъй че не беше губил време да го чисти и лъска. Бе облякъл чиста туника, но иначе не бе правил други специални приготовления за коронацията на херцог Уилям в Уестминстър.

Съпругата на Обер му бе родила син. Бебето беше добре, но Фелисия едва не бе умряла от загуба на кръв. Обер възнамеряваше веднага след края на церемонията да се върне в манастира при жена си. Сподели с приятеля си, че Фелисия няма достатъчно кърма и затова той търси кърмачка.

Ролф възседна Слейпнир. Сивият жребец бе с идеали пригладен косъм, а ушите му нетърпеливо стърчаха нагоре. Риеше с копита, готов да препусне. Конярят подаде на Ролф знамето, прикрепено на дългото копие. Върху пурпурния плат бе разперил криле черен гарван. Младият рицар го намери на един хълм край Хастингс. Прекрасната бродерия много му хареса и Ролф не устоя на желанието да го притежава. Щеше да го окачи до датската секира върху стената на новия си дом. Знамето с гарвана щеше да стане негов герб.

Обер, Ролф и малобройният отряд, който ги придружа ваше, препуснаха към Уестминстър. Около абатството се бяха събрали много хора — англичани и нормандци, за да присъстват на церемонията по коронясването на херцог Уилям за крал на Англия.

Когато минаваха покрай къщата на оръжейника, по възрастната прислужница на Голдуин излезе и застана край пътя със свити юмруци. Очевидно бе разстроена и Ролф учудено я изгледа. Тя се поколеба, сетне внезапно взе решение и започна нещо да му говори. Прислужницата със сигурност знаеше, че той не говори английски. Очевидно думите й бяха адресирани към Обер, но тъй като господарят й го бе нарекъл „нищожество“, тя не смееше да го заговори. Ролф се извърна към Обер и повдигна вежди.

— Тя пита дали някой от нас е виждал майстор Голдуин — равнодушно рече Обер. — Помислила е, че е тръгнал към Уестминстър, за да присъства на коронацията, тъй като го няма в ковачницата.

— Не съм го виждал от вчера сутринта, когато бях при него в ковачницата — отвърна Ролф. — Случило ли се е нещо?

Тя поклати глава и тръгна към къщата.

— Почакай — извика Обер след нея. — Ще кажеш ли на господарката си, че тази сутрин Фелисия роди син?

Уулфхийлд го изгледа с омраза, а в очите и блеснаха сълзи.

— Няма да й кажа нищо — отсече тя и му обърна гръб.

Ролф подсвирна удивено и смушка Слейпнир. Обер го последва, лицето му бе зачервено от ярост.

— Повече няма да се опитвам да показвам приятелски чувства към тези хора — изръмжа той. — Никога повече!

 

 

Голдуин вдигна чашата с медовина към устните си и я пресуши до дъно. Искаше да се напие и да забрави мъката си, искаше да не мисли за нищо. Ала колкото повече пиеше, толкова по-мъчителни ставаха мислите му. Пред очите му непрекъснато беше малкото безжизнено телце на сина му. Всичките му надежди за бъдещето рухнаха. Никога нямаше да хване малкия си син за ръчичка, никога нямаше да го заведе в ковачницата, никога нямаше да го научи на занаята си.

Знаеше, че сега трябва да бъде до нея, но му беше толкова трудно да гледа нейната болка и мъка. Доброжелателните съседи, които му съчувстваха искрено, го успокояваха, че двамата с Айлит са още млади, и че ще имат и други деца, но Голдуин се страхуваше, че раната го бе осакатила завинаги. Нито веднъж, откакто се бе върнал вкъщи от бойното поле, не се бе възбуждал. Дори когато си представяше еротични сцени и си припомняше как се бяха любили с Айлит, членът му си оставаше отпуснат. Навярно трябваше да помоли Хулда да му даде някакви билки, които да го излекуват, но вече се съмняваше и в уменията на старицата. Нима бе успяла да спаси сина му?

Кръчмата се изпълни с англичани, които бяха дошли да се подкрепят с бира, за да могат да изтърпят церемонията по коронясването на омразния нормандски херцог. Потопен в мъката си, Голдуин беше забравил за коронацията. Той бавно се надигна и излезе от кръчмата.

По улицата преминаваше група нормандски войници на коне. Голдуин се намръщи при вида на грубото им и арогантно държание, но не можа да не се възхити на бляскавите им оръжия, отлично изработени и поддържани.

След войниците вървеше един свещеник, чието високомерно изражение на лицето се набиваше на очи, а до него яздеше богато облечен нормандец, възседнал великолепен жребец със златистокафяв косъм. Косата на благородника бе гъста и черна, а чертите на лицето му бяха така грубо изсечени, че му придаваха някаква жестокост. Голдуин се вгледа в твърдо стиснатите му устни и си каза, че това човек, който е свикнал да подчинява другите на волята си. Внезапно осъзна, че това е самият Уилям Нормандски и стомахът му се преобърна от страх. Този мъж щеше да стъпче всеки, изпречил се на пътя му.

Улицата, която водеше към дома му, бе пълна с нормандски войски. От кръчмата излязоха неколцина доста пийнали мъже, за да видят преминаването на нормандския херцог.

— Господ ще го накаже! Проклет да бъде! — чу се неясно мърморене зад гърба на Голдуин. Той мислеше същото, но бе реалист и разбираше, че сред английските благородници нямаше достоен съперник на нормандския херцог.

Голдуин се поколеба за миг, но сетне реши да остане и да погледа още.

Когато херцог Уилям влезе в абатството, пред вратите му се събра голяма тълпа. Нормандските стражи обикаляха отпред и хвърляха враждебни погледи към събралите се англичани. Саксонецът, който бе проклел нормандския херцог, стоеше близо до Голдуин с войнствено изражение на лицето.

— На английския престол трябва да седи англичанин — промърмори той и наоколо се чуха одобрителни възгласи.

Голдуин усети, че му прилошава от изпитата медовина. Двама нормандци насочиха конете си към него и му извикаха нещо на френски. И двамата бяха въоръжени. В този миг единият от тях видя Голдуин и му махна с ръка за поздрав. Голдуин отвърна с кратко кимване на поздрава на Ролф де Бриз и се извърна настрани. Да се държи приятелски с нормандеца насаме в ковачницата е едно, но съвсем друго бе да покаже пред хората, че е близък с един завоевател. За негов ужас Ролф започна да си проправя през тълпата път към него и се провикна на развален английски:

— Саксонецо, трябва да се прибереш вкъщи!

Голдуин неохотно се извърна към него. Знаеше, че хората около него го наблюдават.

— Знам! — изръмжа той. — Махай се и ме остави сам!

— Да, нормандска свиньо, върви си вкъщи! — ядно изрече мъжът от кръчмата. — Омитай се във френската си кочина!

Де Бриз не разбираше смисъла, но тонът на саксонеца му бе достатъчно ясен. Той го изгледа високомерно и обърна коня си.

— Ти май си приятел с тези копелета, а? — презрително изсумтя саксонецът, когато де Бриз се отдалечи, и бутна Голдуин по рамото.

— Не, той живее близо до моята къща — отвърна Голдуин. Мъжът отново го бутна и Голдуин се ядоса. — Това не е твоя работа. Аз бях личен оръжейник на крал Харолд, а двамата братя на съпругата ми загинаха при Хастингс. Няма да позволя някакъв глупак като теб да ме обижда!

Мъжът вдигна юмрук, за да удари Голдуин, но в този миг откъм абатството се чуха силни викове.

— Слава! Слава! Господ да даде дълъг живот на крал Уилям!

Отначало виковете бяха на нормандски френски, но скоро се чуха и на английски.

Саксонецът отпусна юмрук, пое дълбоко дъх и силно извика:

— Ут! Ут! Ут! — Бойните викове и дюдюканията бяха подхванати от мъжете край него и се разпростряха като огън. Голдуин знаеше, че трябва да се измъкне.

— Ут! Ут! Ут!

Нормандските конници препуснаха към тълпата с вдигнати мечове и хората уплашено се заблъскаха.

Голдуин се опита да избяга, но бе притиснат от всички страни. Видя над главата си огромен жребец, от чийто ноздри излизаше пара, с панделка на шията. Ездачът му бе вдигнал блестящото си копие. Саксонецът, виновник за цялата суматоха, блъсна силно Голдуин и той политна напред. Мъжът на Айлит видя стоманените подкови на коня, силните му предни крака, връхлитащи отгоре му. Голдуин изкрещя и се опита да се измъкне, но премазаните му дробове се напълниха с кръв и викът му секна. Конят го стъпка и се хвърли напред в тълпата. Паникьосаните саксонци се блъскаха, прескачаха падналия Голдуин, настъпваха го в отчаяните си усилия да се измъкнат. Подритваха го, удряха го, но Голдуин вече не усещаше нищо. Последното, което видя, бе развято знаме с черен гарван с разперени крила върху кървавочервен фон. От устните му се отрони слаб стон и мракът се спусна над него.

Суматохата утихна и редът постепенно, се възстанови, но коронацията на крал Уилям завърши трагично — неколцина англичани бяха убити, а няколко къщи изгоряха, подпалени от нормандските войници. За да предразположи и омиротвори саксонците, като справедлив владетел крал Уилям нареди да пренесат телата на убитите в абатството и да бъдат обезщетени семействата, чиито къщи изгоряха.

Ролф се отдръпна, за да направи път на двамата саксонци, които минаха покрай него, носейки тялото на някакъв мъж. Въпреки че лицето му бе обезобразено, нормандецът позна оръжейника. Той се прекръсти, а сърцето му се изпълни със съжаление и болка. Отскоро познаваше саксонеца, но бе започнал да го харесва. Някой трябваше да отнесе тялото на майстор Голдуин вкъщи, при вдовицата му. Като наскоро родила навярно нямаше да я допуснат в църквата, преди да се пречисти. Беше разбрал, че няма роднини и едва ли някой щеше да се погрижи за нея. Раздразнен, се запита къде ли е отишъл Обер. Бяха дошли заедно, но след това търговецът бе изчезнал. Не му оставаше нищо друго, освен сам да се погрижи за тялото на Голдуин.

Ролф остави Слейпнир на грижите на коняря си и последва саксонците в абатството. Телата на мъртвите, които бяха загинали по време на краткия бунт, лежаха на пода.

Един монах на средна възраст се спря пред Голдуин и оправи разкъсаната му туника.

— Говорите ли нормандски?

Монахът вдигна глава и тъжните му кафяви очи се взряха в нормандеца.

— Аз съм нормандец — отвърна той, — въпреки че понякога ми се иска да не съм. — Погледът му се плъзна по телата на мъртвите. — С какво мога да ви помогна?

— Познавам този мъж и искам да го отнеса при семейството му.

— Познавате ли го? — Кафявите очи на монаха се разшириха от учудване.

— Той е майстор оръжейник, а аз живея в съседната къща на неговата. — Ролф накратко му обясни защо е по-добре той да се погрижи за мъртвия и да откара тялото му на вдовицата. — Колко жалко! Беше добър човек и отличен майстор. По-добре да си беше останал у дома — поклати глава Ролф, сетне се спря, извади няколко сребърни монети от кесията си и ги подаде на монаха. — Ще отслужите ли литургия за спасение на душата му? Бих искал душата му спокойно да отиде на небето, въпреки че той умря, без да може да се изповяда.

— Нито среброто, нито изповедта имат стойност в божиите очи — меко отвърна монахът, но въпреки това взе монетите. — Ако сърцето и душата му са били чисти, той вече е отишъл при нашия бог. Сега, ако желаете, можете да го вземете.

 

 

Свечеряваше се и небето бе обагрено в розово. Айлит потръпна от студ и потри ръце, но не й се искаше да се връща в опустялата къща. Гледаше втренчено отъпканата си градина, но мислите й бяха далеч оттук.

Харолд лежеше увит в погребалното покривало, а около малкото му телце горяха свещи. На сутринта щяха да го погребат, а с него и нейните надежди и радости. Хулда й бе казала, че ще остане, но спешно я повикаха заради тежко раждане. Голдуин още не се бе върнал и Айлит вече бе започнала да се тревожи за него. Беше чула за опита за бунт по време на коронацията, както и че няколко англичани са били стъпкани и убити.

Отначало се опитваше да се убеди, че Голдуин вероятно не е бил сред тълпата, но колкото повече минаваше времето, толкова повече сърцето й се свиваше от тягостно предчувствие. „Ще отида да проверя дали вратата на курника е добре залостена, а през това време той сигурно ще се прибере у дома“ — каза си тя.

След като провери кокошките, Айлит се спря пред изпотъпканата зеленчукова градина. Откъм улицата не се задаваше никой. Тя бавно тръгна по пътя — може би след малко ще го види да се задава в тъмнината.

Пътят бе пуст. Кралят бе издал заповед всички да се приберат по домовете си, за да се избягнат нови стълкновения, нарушителите на заповедта щяха строго да бъдат наказвани. Духаше студен вятър. Айлит потрепери и се загърна по-плътно в наметката си. Гърдите й, пълни с кърма, я боляха.

— Голдуин — стенеше младата жена — О, Голдуин, върни се по-скоро.

В далечината се зададе мъж, който водеше кон. Мъжът беше с ризница и когато приближи, Айлит го позна. Беше нормандският рицар Ролф де Бриз.

Стомахът й се преобърна. Искаше й се да изтича към него, но в същото време сякаш нещо я караше да побегне в обратна посока. Младата жена спря, неспособна да помръдне. Когато нормандецът стигна до нея, Айлит видя, че лицето му е мрачно. Върху седлото на коня се виждаше голям вързоп, килнат на една страна. Айлит не можеше да разбере какво е това, защото вързопът бе покрит с наметало. Когато мъжът се изравни с нея, Айлит се изкашля и попита:

— Господ да ви закриля, сър Ролф, виждали ли сте съпруга ми?

Той спря коня и ръката му се плъзна по тъмния вързоп.

— Съжалявам, но не можех да направя нищо друго, освен да го доведа у дома.

Айлит се втренчи в седлото и краката й се подкосиха.

— Какво искате да кажете с това, че сте го довели вкъщи? Къде е Голдуин? Ранен ли е?

— Съжалявам — повтори мъжът. — По време на коронацията тълпата сякаш подивя и херцогът… искам да кажа стражата на краля се опита да въдвори ред. Вашият съпруг бе прегазен… Той е мъртъв. Съжалявам.

Айлит стоеше безмълвна. Студ скова сърцето й, умът й се вцепени. Не можеше да свърже думите „бунт, отъпкан, мъртъв, съжалявам“.

— Да го внеса ли в къщата?

Тя машинално се отдръпна и посочи към двора.

Нормандецът привърза коня към дървото и свали вързопа. Айлит видя тъмните петна по наметалото. Мълчаливо наблюдаваше как Ролф преметна вързопа през рамо и го понесе към къщата. „Това не може да е Голдуин — каза си тя. — Този нормандец сигурно го е сбъркал с някой друг.“ Айлит го последва в къщата, за да му каже, че мъртвият мъж не е Голдуин. Ролф бе поставил тялото на една пейка и бе отметнал наметалото. Айлит се втренчи в обезобразеното лице на съпруга си, покрито със засъхнала кръв.

Улфхийлд нададе силен писък. Сигрид дотича от огнището, погледна трупа и се вцепени.

— Боже мой, мастър Голдуин — прошепна тя и погледна ужасено към господарката си, сетне към Ролф и отново към безжизненото тяло върху пейката.

— Иди и доведи свещеника, момиче — нареди й Ролф.

Тя неразбиращо го изгледа.

Ролф повтори думите на развален английски. Сигрид грабна наметката си и побягна навън. Лицето й бе уплашено, по бузите й се стичаха сълзи.

— Това е твърде много — с далечен глас рече Айлит и коленичи до Голдуин. — Първо братята ми, сетне бебето ми, а сега и съпругът ми. Какво още трябва да понеса? — Погледна втренчено нормандеца, но той не знаеше какво да й отговори. Обърна се и видя в ъгъла горящите свещи до малкото телце. Сърцето му се изпълни със състрадание към тази жена.

— Господ е милостив. Не знам как да ви помогна — рече той и се прекръсти.

— Не се нуждая от вашето съжаление — сухо отвърна Айлит. Неговата официалност я раздразни и я събуди от вцепенението й. — Сега искам да си вървите. — Докосна студената ръка на Голдуин.

Ролф де Бриз не помръдна. Айлит не вдигна поглед към лицето му, очите й бяха втренчени в меките му кожени ботуши. Стисна устни и повтори:

— Моля ви, вървете си.

Той остана за миг неподвижен, а сетне за трети път каза:

— Съжалявам. — Обърна се и излезе от стаята.

Внезапно Айлит почувства необяснимо разочарование, че той се подчини на молбата й и не остана. Присъствието му сигурно щеше да й помогне да излее болката и скръбта си.