Елизабет Чадуик
Рицар на любовта (16)

Тринадесета глава

Айлит с раздразнение погледна към сина си. Той бе заспал на гърдата й, преди да се засити, и сега от зърната и на двете й гърди капеше мляко. Хулда й бе показала как да ги изцежда и Айлит се чувстваше като млекодайна крава.

Малкият Харолд — Голдуин упорито бе настоял да го кръстят на името на загиналия крал — бе вече на две седмици. Айлит много бързо се възстанови след раждането и въпреки мърморенето на Уулфхийлд, според която една родилка трябвало да остане поне месец на легло, се зае с домашните си задължения. Ако останеше да лежи, щеше да се поболее от скука. Харолд беше много тихо бебе, спеше почти през цялото време и тя почти не забелязваше присъствието му. Понякога Айлит се вглеждаше в притихналия си син и сърцето й тревожно се свиваше при вида на малкото, крехко и слабичко телце. Дори и кърменето го изтощаваше. Хулда се опитваше да успокои господарката си с уверенията, че бебетата често са такива след раждането и им трябва време, докато заякнат и привикнат към околния свят.

Голдуин обожаваше сина си и с часове седеше край люлката му, загледан с нежност в малкото личице. Скоро щеше да го занесе в ковачницата, за да му покаже всичко, което един щеше да бъде негово.

Айлит въздъхна и провери дали пелените на бебето са сухи, а сетне го сложи в люлката. Пристегна гърдите си с ленена кърпа и облече туниката си.

Къщата бе притихнала — Сигрид бе отишла да навести болната си майка, а Голдуин слезе до града, за да купи материали за ковачницата. Раждането на Харолд сякаш го бе съживило и му бе помогнало да преодолее депресията, обзела го след раняването му. Лондончани се бяха примирили с победата на Уилям Нормандски и през юли той щеше да бъде коронясан за крал. Голдуин се надяваше, че след това ще настъпят по-спокойни дни. А и раните му вече бяха заздравели.

Айлит остави Уулфхийлд да наглежда спящия й син, взе един фенер, излезе от къщата и се запъти към бараката в дъното на двора, за да се облекчи. Ала едва направи десетина крачки, и се спря като закована. Очите й се разшириха от изумление.

Голям, сив петнист кон газеше необезпокояван из добре подредените й лехи, засети със зеле. От време на време се навеждаше и отскубваше с големите си жълти зъби по някоя зелка. Откъде, за бога, се бе взел? Имаше кожен оглавник и скъпо седло. Конят продължи методично да унищожава зелките, но след малко спря да хрупа и се изпика. Айлит смаяно се вгледа в огромния му член. Това беше жребец и то расов. Младата жена досега не бе виждала такъв кон, а и никой от съседите й не притежаваше подобно животно. Явно бе на някой нормандец.

Жребецът се наведе, отскубна още една зелка и бавно започна да я дъвче. Айлит се зачерви от гняв. Независимо дали това животно бе на някой нормандец, или не, тя нямаше да му позволи да унищожи зеленчуковата й градина. Грабна метлата на Сигрид, с дългата дървена дръжка, и решително се насочи към жребеца.

— Махай се! — Тя размаха метлата и пристъпи напред. Конят я изгледа равнодушно и продължи да преживя. — Вън! — Айлит още по-енергично размаха метлата. Жребецът препусна из зеленчуковата градина и стъпка две лехи с праз. Копитата на задните му крака затъваха в меката пръст и безмилостно унищожаваха зеленчуците.

Айлит тъкмо се канеше да захвърли метлата и да грабне датската секира на Голдуин, когато се чу пронизително изсвирване. Конят вдигна глава, препусна към оградата и с лекота я прескочи.

Айлит гледаше втренчено съсипаната си градина. Цяла година се бе трудила над нея, а сега всичко отиде по дяволите… От яд й идеше да заплаче с глас. Стисна още по-силно дървената дръжка на метлата и се запъти към вътрешния двор. Ще накара виновника да й заплати загубите, дори и да беше самият Уилям Нормандски!

В овощната й градина един мъж държеше въжето на жребеца и го привързваше към крушата. Потупваше животното по гърба и му говореше нещо на френски. Айлит бе научила малко френски думи от Фелисия, но непознатият говореше много бързо и тя не можеше да разбере какво казва. Той бе висок и строен, с дълги крака и кестенява коса с червеникави отблясъци. Върху туниката си носеше ризница, но тя бе повече, за да го предпази от студа, отколкото за защита. В кожения колан на кръста му бе затъкнат нож, а отстрани на бедрото му висеше меч. Краищата на сините му панталони бяха пъхнати в ботуши от мека кожа, пристегнати с тънки върви.

Мъжът усети присъствието й и внезапно изправи глава. Две умни очи с ахатов цвят я изгледаха проницателно.

— Вашият кон… — започна Айлит на развален френски, — съсипа градината ми. — Тя махна с ръка по посока на зеленчуковата градина. Той бързо отвърна нещо, но Айлит поклати глава. — Говорете по-бавно. Не ви разбирам.

— Съжалявам. — Мъжът разпери ръце и извиняващо се усмихна, но Айлит нямаше намерение да го остави да се измъкне само с едно извинение.

— Явно той много обича зеле — заяви тя.

— Зеле ли? — Непознатият тревожно повдигна вежди. — Той е ял зеле? Колко зелки е изял? — Погледна загрижено към коня и сложи ръка на хълбока му. Животното завъртя глава и любовно смушка господаря си.

Айлит сви рамене. Френският й не бе достатъчно добър, за да му обясни, че конят е изпотъпкал всичките й зеленчуци.

— Елате и сам вижте — предложи тя.

Той я последва. Лявата му ръка бе хванала дръжката на меча и макар Айлит да предполагаше, че това е просто навик, младата жена не се чувстваше никак спокойна. Беше прекалено висок и силен. Братята й също бяха високи мъже, но ходеха тромаво като мечоци, а този нормандец се движеше гъвкаво като котка.

— Ето, погледнете. — Айлит посочи с ръка изпотъпканите лехи. — Стъпкал е и праза ми.

Нормандецът скръсти ръце и се намръщи.

— Слейпнир обожава зелето. — Той млъкна, опитвайки се да намери по-лесни думи, с които да й обясни. — Обикновено конете не ядат подобни неща, но той е изключение. След като опустоши една зеленчукова сергия на пазара в Уинчестър, получи много силни колики и аз се бях уплашил, че ще умре. Той е много ценен и не бих могъл да го заменя с друг кон.

— Аз изгубих двамата си братя в битката при Хастингс! — избухна Айлит. — Те също не могат да се заменят! Да не мислите, че ме е грижа за вашия глупав кон?

Мъжът разпери ръце. Пое дълбоко дъх, за да й отвърне нещо, но след това се отказа. Вместо това отвърза кесията, която висеше на колана му, и напълни шепата си с малки сребърни монети.

— Това ще покрие ли загубите?

Искаше й се да стъпче парите му в земята и да изкрещи, че не иска монети, пропити с кръвта на убитите. Стисна зъби и се опита да се успокои. Компенсация? Нали точно това искаше от нормандеца?

— За щетите в градината ми стигат — благодарно промърмори тя, взе монетите и с треперещи пръсти започна да ги тъпче в малката си кесия.

Той мълчаливо я наблюдаваше.

— Аз също загубих близки в голямата битка — тихо рече мъжът накрая. — Загинаха мои добри приятели… включително и предишният му собственик — кимна към коня.

Айлит се обърна и понечи да тръгне към къщата.

— Не, моля ви, почакайте.

Настойчивостта в гласа му я накара да спре въпреки нежеланието й.

Непознатият се намръщи и се почеса по върха на носа.

— Не съм много тактичен — промърмори той, — но искрено се извинявам за белите, които е направил конят ми.

Айлит вдървено кимна.

— Приемам извиненията ви — хладно отвърна тя.

— Моето име е Ролф де Бриз — продължи той. — Обер де Реми е мой приятел и аз за кратко съм отседнал в дома му. От това, което ми е разказвал, предполагам, че вие сте Айлит, а съпругът ви е майстор на оръжия, нали?

Младата жена не разбра всичко, което й каза, но схвана достатъчно, за да се смае, че нормандецът знае коя е тя и кой е Голдуин. Стана й още по-неприятно, затова само кимна мълчаливо.

Нормандецът измъкна ножа от колана си и й го показа.

— Обер е помолил вашия съпруг да го изработи за мен. Никога не съм виждал по-добра работа. Обер ми каза още, че съпругът ви собственоръчно е изработвал оръжията за крал Харолд. — Внезапно вниманието му бе отвлечено от нещо и той погледна към къщата. — Това вашият съпруг ли е?

Айлит се обърна и видя Голдуин, който тромаво крачеше към тях.

— Да — отвърна тя, — това е съпругът ми. Той не говори френски.

Голдуин приближи и Айлит видя, че намръщеният му поглед огледа отъпканата градина, а сетне се насочи към сивия жребец, привързан за крушата.

— Той ми плати за щетите — бързо рече тя. — Казва се Ролф де Бриз и е приятел на Обер. — Айлит му обясни какво се бе случило и накрая му каза, че нормандецът се възхищава от работата му. — Притежава един от твоите ножове.

Голдуин изгледа от главата до петите красивия непознат и спря погледа си върху ножа в ръката му.

— Къде е сега Обер?

Айлит с усилие преведе думите на мъжа си, но нормандецът само сви рамене.

— Скоро ще дойде. Мисля, че отиде да посети съпругата си. Тя скоро ще ражда. — Пъхна ножа в ножницата и добави: — Херцог Уилям се нуждае от добри майстори. Може би аз и Обер ще можем да ви осигурим поръчки.

Голдуин ужасено се отдръпна, когато Айлит му преведе.

— Поръчки от нормандците? — изръмжа той.

— Кажете му, че все пак трябва да се грижи за семейството си.

— Нищо няма да му кажа — сухо отвърна Айлит. — Той сам ще реши какво да прави.

Ролф де Бриз прехапа устни за миг и сетне кимна:

— Може би пак ще ви посетя. Сега трябва да се погрижа за коня си. — Поклони се леко на Айлит и Голдуин и се отдалечи.

Той тъкмо отвързваше сивия жребец, когато портата се отвори и се показа Обер. Лицето му бе загрижено. Очевидно бе чул гласове и бе дошъл да провери какво става. Обер бързо заговори с другия нормандец. Де Бриз каза нещо, сви рамене и поведе коня си навън.

Голдуин и Айлит стояха във вътрешния двор и чакаха.

Обер приближи и смутено се изкашля.

— Радвам се отново да те видя, Голдуин. — Той протегна за поздрав дясната си ръка. — Чух, че са те ранили на север.

Голдуин пренебрегна приятелски протегнатата ръка.

— Ти си нищожество — бавно каза той. Това бе най-голямата обида, която един англичанин можеше да отправи към друг мъж.

Обер трепна и пребледня.

— Слушай, исках да ти кажа, че аз никога не съм мислил…

Думите му увиснаха във въздуха. Голдуин го изгледа, обърна се и тръгна към къщата.

— Хайде, Айлит — заповяда той на жена си.

Тя не посмя да му възрази. Стрелна с поглед потресеното лице на Обер и бързо последва мъжа си. Нормандецът остана да стои с отпуснати рамене, втренчен в изпотъпканите зеленчукови лехи.

 

 

— Ще си намеря клиенти и без неговата помощ — промърмори през зъби Голдуин, докато Уулфхийлд им сервираше супата, а Айлит развързваше елечето си, за да накърми бебето. — Той ни излъга, предаде доверието ни. За бога, предпочитам да си имам работа с онзи червенокос воин с коня, отколкото с Обер де Реми. Бил търговец на вино, ха! Само като си помисля, че докато е седял на масата ни, е подслушвал разговорите ни и е докладвал на херцог Уилям! И има нахалството да се надява, че ще останем приятели!

— Сигурна съм, че той съжалява — отвърна Айлит. — Може би е нямал друг избор. — Харолд не искаше да се събуди, затова тя загрижено се вгледа в малкото му личице и леко го побутна. Бебето се намръщи, отвори очи, опита се да захапе набъбналото с мляко зърно, но извърна главичка и отново заспа. Почти не ядеше и през цялото време спеше. Айлит постави ръка на челото му, но то бе хладно. Детето нямаше треска, но нямаше и апетит. Реши на сутринта да поговори с Хулда.

— Може да съжалява колкото си иска — изръмжа Голдуин. — Аз го нарекох нищожество — за мен той завинаги ще си остане нищожество. И отсега нататък не искам да имаш нищо общо с жена му.

Айлит прехапа устни.

— Обер те използва, сега е твой ред да го използваш. Той може да ти намери богати клиенти. Глупаво е да обръщаш гръб на предложението му за помощ.

— Не! — озъби се съпругът й. — Не искам да чувам повече за това! Разбра ли?

Младата жена наведе глава над бебето и преглътна надигналото се в гърдите й раздразнение. Знаеше, че Голдуин е упорит и сега не е в настроение. Нямаше смисъл да настоява, защото само щеше да го разсърди още повече. Засега трябваше да отстъпи, но при подходящ случай отново щеше да се опита да го убеди да приеме помощта на Обер.

 

 

— Не очаквах, че той толкова се е променил — каза Обер, докато слагаше дърва в огъня. — Никога не е съм го виждал толкова намръщен и ядосан. Винаги е бил добродушен и весел човек.

— Станаха много промени — тъжно отвърна Ролф, загледан в огъня. — А освен това той ми изглежда горд мъж. Не се тревожи, ще се опитам да се сприятеля с него.

Обер го стрелна насмешливо с поглед.

— И как ще стане това? Като позволяваш на коня си да опустошава градината му ли?

— Градината е царството на жена му. Гневът й се уталожи, след като й платих за щетите. — Ролф се ухили. — Ако смяташ, че съпругът й е бил ядосан, нищо не знаеш. Да беше я видял, когато нахлу в градината! Господи, тя размахваше една метла с дълга дръжка срещу Слейпнир. Беше великолепна! За миг си помислих, че ще се нахвърли и върху мен. Почти съжалявам, че не го стори — замислено добави той.

Обер остро го изгледа.

— Херцог Уилям предупреди, че ще накаже строго всеки, който издевателства над жените.

— Спокойно, Обер, само се пошегувах — засмя се Ролф. — Наистина я намирам за хубава, но й се възхищавах така, както бих се възхищавал на някоя расова кобила.

— Искаш да кажеш, че се питаш какво ли ще е да я пояздиш, така ли? — дяволито го изгледа приятелят му.

Ролф сви рамене.

— Просто съм любопитен. Нямам намерение да се забърквам с нея. — В момента Ролф наистина не се интересуваше от жени. Наля си вино и седна на пейката до огъня. Лицето му не изразяваше нищо, но той още си мислеше за Айлит. Припомни си как се бе нахвърлила с метлата върху Слейпнир. Очите й горяха, тежката й руса плитка се мяташе на гърба. Внезапно тя му напомни за онзи младеж, който бе издъхнал на бойното поле край Хастингс. На земята до него лежеше бойната му секира. Ролф я бе взел, беше я намазал с масло и восък, за да я предпази от ръждата. Когато онези земи край южния бряг на Англия станат официално негови, щеше да закачи секирата върху стената на новия си дом като талисман.

Чу се кучешки лай и Ролф и Обер инстинктивно се хванаха за оръжията си. В стаята влезе нощният пазач, следван от млад мъж, облечен в семпла туника и тъмно наметало. Младежът каза, че работел като градинар в манастира Сейнт Етелбург и че игуменката изпраща по него съобщение за Обер.

— Вашата съпруга ще ражда. Игуменката каза веднага да дойдете с мен.

— Нещо не е наред ли? — Обер пъхна ножа в ножницата и се пресегна за наметалото си.

— Не знам, сър. Игуменката ми каза да ви заведа. — Младежът кихна няколко пъти и избърса носа си с маншета на ризата. Ръцете му бяха зачервени от студ.

— Господ ще се погрижи жената ти да е добре и да те дари с наследник — обади се Ролф, докато Обер пристягаше меча към колана си. — Ще бъде добро предзнаменование, ако Фелисия роди в деня на коронясването на херцога.

Обер се усмихна насила и бързо излезе от стаята.

Ролф си каза, че никога не бе виждал приятеля си така разтревожен. Опита се да си припомни дали и той бе толкова загрижен за Арлет при раждането на първото им дете — мъртвородения им син. Не, не беше развълнуван, но тогава имаше много работа в конюшните. Виновно си помисли, че откакто бе напуснал Нормандия, много рядко се сещаше за Арлет и Жизел. Понякога в студените и влажни нощи, особено по време на пътуването от Хастингс до Лондон, си мечтаеше за дома си в Бриз сюр Рисле и за спокойните вечери пред огнището. Но мъката в сърцето му бе по-скоро за далечния дом, отколкото за слабата му и нежна съпруга със сребристоруси коси.

Когато се върне в Нормандия, ще й занесе като подарък английски гоблен, за да украси с него стената в спалнята им, както и няколко ленени покривки за голямата маса трапезарията. Това сигурно ще й достави удоволствие. Тези мисли успокоиха гузната му съвест и Ролф побърза да изхвърли Арлет от мислите си.