Елизабет Чадуик
Рицар на любовта (15)

Дванадесета глава

Лондон

Декември, 1066 г.

— Айлит, Айлит, къде си?

Айлит хранеше кокошките във вътрешния двор, когато чу гласа на Голдуин. Изминалата нощ бе много студена и всичко наоколо бе покрито със скреж. Слънцето бе изгряло, но лъчите му едва проникваха през облаците и не можеха да стоплят земята.

— Айли, къде е наметалото ми?

Тя хвърли последните зърна на кокошките, въздъхна тежко и се отправи към къщата. Отново усети пронизваща болка ниско в кръста. През нощта болките бяха слаби, но на сутринта се бяха усилили. Опита се да не им обръща внимание. Ако раждането наближаваше, скоро щеше да разбере. Раната на съпруга й още не бе заздравяла напълно и болките му бяха много по-силни от нейните. Айлит не искаше да го безпокои със своето неразположение, което й се струваше маловажно.

— Излизаш ли? — попита тя и му подаде наметалото.

— Ще сляза до града, за да разбера има ли нещо ново.

— Ще можеш ли да извървиш толкова дълъг път? — Айлит загрижено го изгледа. Той беше още доста слаб. Раната на глезена му бе заздравяла, но тази в корема я безпокоеше. Треската го бе изтощила и Айлит знаеше, че Голдуин не е оздравял напълно.

— Алфхелм ще слиза с каруцата в града и ще ме откара. — Голдуин преметна наметалото на раменете си и се намръщи от болката, причинена от рязкото движение на ръката му.

Айлит го погледна тревожно, но не му предложи помощта си. Знаеше, че посреща всяко предложение за помощ като оскърбление към гордостта му.

— Бъди внимателен — рече тя и го изпрати със загрижен поглед.

— Как бих могъл да не бъда с тази дупка в тялото си? — пошегува се той. — Ако всичко бе останало в ръцете на бога, секирата на онзи норвежец щеше да ме разсече на две!

— Не го мислиш наистина, нали?

Съпругът й въздъхна тежко и бавно се отправи към вратата.

— Бих искал да не го мисля — тъжно отвърна той.

Когато Голдуин излезе, Айлит седна до огнището и се зае да разчепква вълната, от която смяташе да оплете дебели чорапи за зимата на съпруга си. Кръстът продължаваше да я боли, но младата жена се опитваше да не мисли за това. Работата й не изискваше особено внимание и тя се замисли за събитията през последните два месеца.

В деня на голямата битка край Хастингс между крал Харолд и нормандския херцог Голдуин изгаряше в треска и бе толкова зле, че тя се изплаши за живота му и изпрати да повикат отец Леофрик. Съпругът й неспокойно се мяташе в леглото и бълнуваше за отмъщението на Один, което накара отеца да се намръщи и да го изгледа с неодобрение. Три дни Голдуин се мята между живота и смъртта и Айлит знаеше, че само нейната воля и усилия го изтръгнаха от ноктите на смъртта. Айлит се бе молила за спасението на Англия, за братята й, но най-силни бяха молбите й за Голдуин.

Когато отначало чу звъна на камбаните, Айлит си помисли, че са спечелили битката, но скоро осъзна, че това бе погребален звън, и разбра, че крал Харолд е загубил битката край Хастингс. Когато научи, че кралят е убит, Айлит бе уверена, че й братята й няма да са между тези, които щяха да се върнат от бойното поле. Алдред и Лиулф бяха от личната гвардия на краля и Айлит не се съмняваше, че са загинали, защитавайки любимия си крал.

Тя успя да запази в тайна ужасните новини от Голдуин, който бавно се възстановяваше. Когато мъката и болката ставаха прекалено силни, тя отиваше да си поплаче в задния двор или в студената и изоставена ковачница. Един ден там я завариха Сигрид и Уулфхийлд и трите си поплакаха сред купчината блестящи, но зловещи оръжия.

Айлит избърса сълзите от очите си и уморено въздъхна. Припомни си пребледнялото от мъка лице на Голдуин, когато му съобщи ужасните новини. Тя се бе хвърлила на гърдите му и двамата дълго бяха плакали за загиналите близки и за нещастието, сполетяло родината им.

Бъдещето им бе изпълнено със страх и несигурност. Хората шепнеха, от уста на уста, че синът на Харолд от Едит — Суон планира да отмъсти за смъртта на баща си. Едгар Ателинг от западносаксонския кралски дом щял да бъде провъзгласен за крал и да поведе оцелелите англосаксонски бойци срещу нормандската армия. Тази сутрин се бе разнесъл смразяващия кръвта слух, че войската на Уилям Нормандски опустошава английските земи и се насочва към Лондон, че цялото му население ще бъде изклано до крак… Говореше се още, че Едгар Ателинг, Едуин, графът на Мерсия, и архиепископ Алдред са потеглили начело на войска, за да пресекат нашествието на Уилям Нормандски. Голдуин бе отишъл в града, за да провери тези слухове.

Фелисия бе казала на Айлит, че херцог Уилям е много строг владетел и наказва жестоко всяко неподчинение. Бил готов да смаже всеки, който се изпречи на пътя му.

— Ала към тези, които му се подчиняват, той се отнася със снизхождение и справедливост — бе добавила приятелката й. — Обер ми каза, че е наредил да екзекутират един от собствените му войници, който е ограбил къща, след като е било обявено примирието. Той винаги държи на думата си и изисква същото от другите.

За последен път двете приятелки бяха разговаряли, когато Голдуин беше с войската на север. Оттогава не се бяха виждали. Откакто съпругът й се бе върнал, Айлит нямаше време да посети Фелисия в манастира. А и не й беше до нея, защото грижите около съпруга й запълваха дните й. Какво ли си мислеше Фелисия сега, когато нормандските войски приближаваха Лондон? Обер де Реми беше доверен човек на нормандския херцог, а както вървяха нещата, Уилям навярно щеше да стане крал на Англия. Не беше зле да запази приятелството си с Фелисия и заради бъдещето на семейството си.

Айлит вече бе взела решение. Остави вълната настрани, изправи се и извика Сигрид да сложи още дърва в огъня.

В същия миг я прониза силна болка в кръста и по краката й се стече топла течност. Младата жена застина уплашено, но си припомни думите на Хулда, която й бе казала, че когато й изтекат водите, раждането наближава.

Сигрид изтича да извика леля си Хулда, а Уулфхийлд помогна на Айлит да си легне.

 

 

— Момче е, господарке Айлит! Господарят Голдуин се сдоби със син! Колко ли ще се зарадва! — извика Хулда, докато измъкваше малкото телце. То бе изцапано с кръв и околоплодна течност, крачетата и ръчичките му бяха много слаби, а главичката му — немощно отпусната.

И косата, и очите му бяха тъмни. Айлит бе учудена колко крехко и чупливо изглеждаше малкото телце. Хулда ловко преряза пъпната връв и подаде бебето на Сигрид да го завие с кърпата.

— Чудесно се справи, господарке Айлит — кимна акушерката. — Всичко мина сравнително бързо и лесно. — Тя подаде бебето на Айлит. — Ето, запознай се със сина си, а аз ще погледна дали нямаш разкъсвания.

Айлит внимателно пое бебето. Усети как краченцата му се размърдаха, личицето му се намръщи и то тихо изплака. Раждането бе минало добре и тя не бе почувствала силни болки. Ти си широка като хамбар. Иска се само да разтвориш широко крака и детето веднага ще изскочи — изплуваха в ума й думите на Фелисия. Усмихна се, а сетне, неизвестно защо, очите й плувнаха в сълзи.

— Всичко е наред, жено — обади се Хулда, като чу въздишката на Айлит. — Няма защо да плачеш. Дай на детето да суче и благодари на бога за лекото раждане.

Айлит преглътна и постави бебето до гърдата си. Главичката му се залюля напред-назад. Най-после малките устица намериха набъбналото зърно, но бебето изглежда бе прекалено слабо, за да засуче веднага, и главичката му се отпусна до гърдата й.

— То не е гладно! — разтревожено рече Айлит.

— Някои бебета отначало не искат да сучат — успокои я Хулда. — А освен това то излезе много бързо. Напъни се, господарке, за да излезе плацентата — добави Хулда.

След това Хулда изми бебето, намаза венците му с мед, пови го с ленените пелени и го постави в леглото до майка му. Макар да не каза нищо на Айлит, акушерката бе загрижена. Детето беше много дребно, сякаш бе родено преждевременно. Но Хулда знаеше, че Айлит го бе износила докрай. Крайниците му бяха изтръпнали и имаха синкав цвят, а телцето му бе необичайно бледо. Айлит отново се опита да го нахрани. Акушерката забеляза, че бебето е огладняло и иска да суче, но то нямаше сили дори да захапе зърното й.

— Как смяташ да го наречеш? — попита Хулда, като си каза, че колкото по-рано се кръсти бебето, толкова по-добре.

— Голдуин иска да го нарече Харолд, но аз не съм сигурна. Изглежда това име не носи щастие… — Младата майка въздъхна натъжено. — Може би Едуард. Това е хубаво старо английско име, но има и нормандски корен.

Хулда презрително изсумтя и скръсти ръце пред гърдите си. Целият й вид показваше какво мисли за последната забележка на Айлит.

— Ако крал Едуард не се възхищаваше от всичко нормандско, крал Харолд щеше да е още жив.

Младата жена прехапа устни.

— Хулда, знам какво мислиш за нормандците. Бог е свидетел, че амбициите на техния херцог причиниха много страдания на нашата родина, но искам да направиш нещо за мен. — Жената повдигна въпросително вежди и Айлит събра смелост и бързо заговори: — Искам да занесеш известие до Фелисия де Реми в манастира Сейнт Етелбург, да й кажеш, че раждането ми е минало успешно и че имам син.

Очите на Хулда потъмняха.

— Не знам дали ще мога… — неуверено промърмори акушерката.

— Ох, Хулда, щях ли да те моля, ако не беше важно. Може би през следващите месеци ще се нуждаем от помощта й и аз искам тя да не забравя нашето приятелство. Обещах й, че щом родя, ще й изпратя вест, а и тя ще стори същото, когато роди.

— Добре, господарке — неохотно се съгласи Хулда. — Но няма да ходя специално заради това. Ще отида, когато имам път натам.

Айлит въздъхна и кимна примирено.

 

 

Голдуин се върна привечер. Лицето му бе бледо и уморено. Айлит веднага разбра, че разходката до града е била прекалено изморителна за него. Но очите му оживено светеха, а това не се бе случвало от много отдавна. То приседна на леглото и Айлит му подаде бебето.

Съпругът й внимателно пое дребното вързопче от ръцете й и се вгледа в малкото смръщено бебешко личице.

— Господ да ни е на помощ, Айли, никога не съм виждал по-малко бебе — учудено поклати глава той.

— Хулда каза, че той ще порасне. — Гласът на младата жена потрепери, но тя преглътна сълзите си и се усмихна.

— Очите му ще бъдат черни като твоите, а и косата също. Има си всичко, за да се превърне в един чудесен млад мъж, нали?

Голдуин несръчно я целуна и тя видя сълзи в очите му.

— Моят син — промълви той и преглътна буцата, заседнала в гърлото му. — Може би трябва да започна да мисля за нашия бъдещ живот. — Подаде бебето на Айлит и седна на столчето до леглото. Уулфхийлд приближи и му помогна да събуе ботушите си, защото той още не можеше да се навежда. Сигрид му донесе хляб и бира.

— Нормандският херцог ще получи английската корона и утре или вдругиден Лондон официално ще му предаде ключа от градските порти — каза той, след като отпи от бирата. — Крал Харолд няма наследник, който да продължи борбата, а най-добрите ни воини са мъртви.

— Значи нормандската войска ще влезе в Лондон? — развълнувано попита жена му.

Голдуин кимна.

— Ще бъде глупаво да се съпротивляваме, а аз чух, че нормандският херцог си държал на думата. Ако се предадем без бой, той е обещал, че ще прояви снизходителност към населението. — Голдуин се загледа в спящото в ръцете й бебе. — Сега поне имаме някаква сигурност — уморено рече той. — Нищо не ме съсипва така, както неясното бъдеще.

 

 

Два дни по-късно нормандските войски победоносно влязоха в Лондон.

В манастира Сейнт Етелбург Фелисия обви ръце около врата на Обер и страстно го целуна. В очите й блестяха сълзи на радост.

— Ох, Обер, мислех си, че никога повече няма да те видя! — изхлипа тя. — С всеки изминал ден се чувствах все по-отчаяна и нещастна!

— Знам, знам — успокоително я погали той. — Преживях мъчителни дни, разкъсван от тревоги за теб, чудех се дали си добре и страдах, защото не можех да бъда до теб.

— Погледни какъв подарък ми остави. — Тя потупа огромния си корем. — В първия месец едва не пометнах, а сега бебето не иска да излиза!

Обер се усмихна и постави ръка на издутия й корем. Пръстите му усетиха как бебето силно ритна и лицето му засия от щастие.

— Преди два дни Айлит е родила син — каза Фелисия. — Тяхната акушерка дойде тази сутрин и ми го каза. Ядоса ме тази стара, вечно намръщена вещица! — Фелисия тъжно въздъхна. — Как ми се иска да бях на мястото на Айлит и всичко вече да е свършило. — В гласа й прозвуча страх и младата жена тръсна глава, за да пропъди мрачните мисли. — Голдуин бил много лошо ранен в битката, а двамата братя на Айлит са загинали при Хастингс. Не съм я виждала повече от три месеца.

— Сигурен съм, че Айлит и Голдуин няма да пострадат при новия крал — увери я Обер, а сетне се намръщи. — Сигурен съм, че едва ли ще се зарадват, ако отида у тях, но ще направя всичко възможно, за да възстановя добрите ни отношения.

— Ще се радвам, ако успееш. — Тя напрегнато се втренчи в съпруга си. — Още не искам да се връщам у дома. Тук се чувствам много по-сигурна и искам да остана в манастира, докато нашият син се роди. Монахините ще се погрижат за мен, а освен това разбират от акушерство.

— Напълно съм съгласен с теб. А и къщата е пълна с войници, които ще останат на квартира за няколко седмици. Спомняш ли си Ролф де Бриз?

Фелисия се засмя.

— Как може една жена да не си спомня Ролф? Никога не съм срещала по-красив и по-опасен мъж!

— Добре, че ти вярвам и че не съм от ревнивите съпрузи! — ухили се Обер. — Той ще остави конете си за известно време в нашата конюшня. Херцог Уилям му е обещае земите на един убит благородник на южния бряг на Англия, но не може да узакони този акт, защото още не е коронясан за крал на Англия. Ролф също е бил ранен в битката при Хастингс, но вече се е възстановил.

— А ти участва ли в битките?

Лицето на Обер потъмня и Фелисия разбра, че не трябваше да му задава този въпрос.

— Не — отвърна той след кратко мълчание, — но бях в обоза край Телхъм Хил и никога няма да забравя гледката на убитите и ранените. Никога не съм виждал толкова мъртъвци… Загинаха най-смелите и благородни воини, цветът на нормандското рицарство, да не говорим за англосаксонските благородници… Отначало английските войски смазаха нашата кавалерия, а сетне нашите унищожиха техните пехотинци. — Той прокара ръка през косата си. — Оставихме бойното поле при Хастингс подгизнало от кръвта на убитите и ранените. Над тях кръжаха лешояди и наоколо се носеше смразяващият дъх на смъртта. Дори херцог Уилям не можа да понесе гледката на толкова много убити мъже!

Фелисия пребледня и стомахът й се преобърна.

— Обер, не мога повече да слушам за битки и за мъртъвци — изохка тя и облиза пресъхналите си устни.

Погледът му омекна и той нежно я зави с одеялото.

— Никога повече няма да говоря за това. Всъщност не исках да ти разказвам за тези ужаси. Сега успокои ли се?

Младата жена преглътна с усилие и кимна. Не мислеше, че ще се разстрои толкова, но й прилоша при мисълта за страхотиите, на които съпругът й е бил свидетел.

— Да забравим ужасите на войната — опита се да я успокои Обер. — А сега ми кажи… измисли ли как ще наречем нашия син?