Елизабет Чадуик
Рицар на любовта (14)

Единадесета глава

— Ут! Ут! Ут! — Мощен вик се изтръгна от гърлата на стотици англосаксонски бойци. Копията заудряха по масивните щитове в оглушителен, неспирен ритъм. — Ут! Ут! Ут!

Ролф напрегнато се взираше в кипящото множество на хълма. Дълбочината на вражеските редици стигаше на места до двадесет копия. Над шлемовете се размахваха блеснали на слънцето мечове, копията стърчаха като върхари на млада борова гора, а сред тях се виеха остриетата на смъртоносните бойни секири, като хищни растения, предвкусващи щедра плячка. Гърлото му пресъхна, сякаш бе натъпкано с плява. Страхуваше се, че ще се задави още при първия опит да преглътне. Студена пот изби под стегнатите му мишници. Дланите му, хлъзгави от влагата, една удържаха поводите на Алезан.

На предизвикателните крясъци на англосаксонците нормандската войска отвърна със смразяващите си бойни викове, призоваващи всички божества на помощ:

— Бог е с нас! Тор е с нас!

Но на Ролф му се стори, че виковете са отслабнали, докато стигнат и се отразят от щитовете на гъстите вражески редици. Склонът на хълма бе почернял от труповете на нормандската пехота — преди малко поредният опит на завоевателите да разкъсат отбранителната линия на Харолд със снопове стрели бе завършил с позорно отстъпление. Англосаксонците не се огънаха и при вихрената атака на нормандската конница — рицарите се оказаха безпомощни срещу свирепо размахваните бойни секири.

— Исусе Христе… — смутено промълви Ричард Фицскроб, без да откъсва поглед от плътния фронт на англосаксонците и от купищата нормандски трупове, застлали тревата пред тях.

— И този опит се провали — пресипнало рече Ролф.

— Какво? — Ричард отпусна поводите на сивия си жребец и вдигна ръце, за да оправи наличника на шлема си, който предпазваше долната половина на лицето му, но затрудняваше дишането му. Сивият жребец, усетил, че поводите не са плътно стегнати, направи няколко крачки и се нареди до Алезан. Ролф яростно изруга — конят на Ричард притисна крака му — и Алезан уплашено подскочи. По редицата пробягна нервна тръпка и всеки от ездачите побърза да подравни коня си със съседния. Ричард стисна здраво поводите на своя жребец, наведе се напред и протегна ръка, а муцуната на коня се допря до ремъка, висящ от ръката на господаря му.

— Ох, защо нямам четири ръце! — възкликна Ричард. — Господи, пак започна да ми се повдига!

— Ако не отпуснеш тези проклети ремъци, ще го удушиш! — нервно му извика Ролф. — Стегни се и се дръж като мъж! — Самият той, с начумерено лице, припряно оправи щита си, за да бъде по-свободен в движенията си, и придърпа измокрената ръкохватка на копието си.

Ричард измърмори нещо неясно, изгледа накриво Ролф и се накани да му отвърне нещо, но стисна зъби и си замълча.

Уилям Фицозбърн, предводител на отряда, към който се числеше Ролф, насочи изпотения си кон към редицата, следван от знаменосеца си. Златистото дълго и тясно знаме плющеше, изпъвано от силния бриз. Откъм фланга бретанската кавалерия на Ален Фержан бързо зае позицията си. Земята се разтресе под тропота на стотици копита.

— Бог е с нас — избумтя мощният глас на Фицозбърн. Вдигна тежкия си жезъл, изгледа бойната линия на англосаксонската войска и яростно изрева: — Напред, нормандски рицари!

Ролф пришпори Алезан. Нормандската редица се понесе като лава към хълма. Яздеха в плътен строй, копие до копие, меч до меч. От задъханите гърла на хора и коне се понесе горещ дъх, сякаш изпълзял от бездните на Ада. Почвата се оказа мека и той усещаше как се напрягат мускулите на Алезан, та чак едри късове чим изхвърчаха изпод копитата му. Трептенията се предаваха от коня към напрегнатото тяло на ездача. Отвъд щръкналите уши на Алезан той виждаше гъсто наблъсканата редица от пъстроцветни щитове, някои дълги или кръгли, а други триъгълни, като неговия. Зад стената от щитове се надигаше зловеща гора от бойни секири, които предвещаваха смърт за всеки, който навлезеше в обсега им.

Остриетата на копията прорязаха небето. Полетя градушка от камъни, греди и стоманени топки, захвърлени от конярите на англосаксонците. Ролф вдигна щита си, наведе глава и още веднъж призова закрилата на Исус и на Тор. В ноздрите му нахлу смесица от мирис на прясна кръв, конски фъшкии и пот. Проехтя несравнимия с нищо друго животински рев на битката и ушите му заглъхнаха.

Стисна яко копието си и се приготви да го запрати към противника, когато Алезан внезапно изпъна снага. Отляво профуча огромна секира, запратена от саксонската редица. Конят на рицаря до Ролф се подкоси, шурна кръв и опръска непокритата част от лицето на Ролф. Мъжът се просна на земята, безпомощен пред грамадния саксонец, изскочил изневиделица. С един замах онзи му отсече главата като на пиле. Ролф опъна юздата и преди саксонеца да е замахнал отново със секирата си, се надигна на шпорите си и заби копието си в гърдите му. Саксонецът диво изврещя и се сви, а върхът на копието изскочи откъм гърба му. Ролф отпусна поводите и отведе коня си настрани, в средата на битката. Проехтя мощен рев и той веднага потегли с още няколко конника към дола под хълма, а зад тях профучаха камъни и копия. От другата страна на Ролф се появи Ричард, диво задърпал поводите на коня си, очевидно готов всеки миг да повърне от седлото.

— Те не са хора, а дяволски изчадия! — задавено изохка той.

Вятърът отнесе грубите команди на Фицозбърн към кавалерията да сгъсти строя си и да нападне отново. Ролф стисна копието си, пришпори коня си и се присъедини към нападателите.

Пред него изскочи друг саксонец, също със секира в ръка, но в последния миг, преди злокобното острие да изсвисти покрай главата му, Ролф замахна с копието си и го събори на земята. Секирата разсече на две копието и повторно описа смъртоносна дъга. Ролф се опита да се прикрие зад щита. Секирата се отплесна и се впи в шията на коня. Животното изцвили зловещо и се строполи на земята. Ролф сграбчи падналата секира и се нахвърли върху непознатия. След миг наличникът на шлема на саксонеца отхвръкна и лицето му се превърна в кървавочервена маса. Към тях с рев се насочи втори саксонец, размахал секира. Ролф сряза юздата на коня, успя да го вдигне и го пришпори извън бойното поле.

Алезан се втурна надолу по хълма, но коленете му се подкосиха и Ролф се изтърколи върху калната трева. В ушите му отекваха яростните викове на нормандските конници, както и ответните крясъци на саксонците:

— Ут! Ут! Ут!

Покрай него профучаха трима рицари и калта от копитата на конете им полепна по лицето му. Някой с ужас крещеше за свещеник, до него трима пешаци стенеха в калта. Алезан се сгърчи, потръпна и издъхна.

Ролф замаяно огледа кървавия труп. Беше отгледал този кон от малко жребче и с години го бе тренирал за боен кон. А сега не беше нищо друго, освен мърша за гарваните, купчина кърваво месо, с каквото бе осеяно бойното поле.

Ролф бавно се надигна и тръгна към заслона от камъни, отрупан с начупени щитове. Трябваше да се добере до хълма, за да вземе нов кон. След пет крачки се спря и кръвта застина във вените му. Видя сивия жребец надвесен над едно тяло. Животното бе опръскано в кръв, но Ролф инстинктивно усети, че не е ранено.

— Господи! — изохка Ролф и посегна към юздата на коня. Още един рицар се спусна към жребеца, но Ролф го изпревари и грубо го изтласка настрани, а сетне коленичи до падналия мъж. — Ричард! Ричард, стани, за бога! — кресна той и бутна приятеля си по рамото.

Ричард Фицскроб едва чуто изхърка. Главата му се люшна настрани и Ролф с ужас видя дълбоката рана на шията.

Обхвана го неописуем гняв. В гърдите му се надигна яростно желание да се втурне в редиците на саксонците и да ги изколи до крак. Грабна щита на Ричард, възседна коня му и извика:

— Напред.

Към обед бретонската конница изостави фланга, неспособна да пробие редиците на саксонците, а това опасно оголи ядрото на нормандската войска. В центъра и по десния фланг бойците започнаха да отстъпват. По следите на бретонците се спуснаха въодушевените селяни от английското опълчение. Двете групи се сблъскаха на върха на хълма. Отначало саксонците имаха предимство и бретонците панически побягнаха.

Техният страх се предаде и на останалите рицари, но Ролф не напусна редицата. Пък и къде ли можеше да се скрие? Ако побегнеше към корабите заедно с тълпата, повечето щяха да бъдат избити, преди да стигнат до брега. Един рицар изкрещя, че херцог Уилям е изчезнал, и всички изтръпнаха. Ролф се озова пред редица от щитове и секири и понечи да обърне Слейпнир.

— Не отстъпвайте! — извика на хората си Уилям Фицозбърн и се надигна на стремето с изкривено от гняв лице. — Да не искате да побегнете като онези бретонски страхливци! — Насочи жезъла си към един млад рицар. — Изпълнявай дълга си пред нашия господар, иначе, кълна се в бога, сам ще те убия! Докато не чуете от мен команда за отстъпление, ще атакувате врага. А сега се връщайте по местата си, за да спечелим тази битка за славата на Нормандия!

— Да, милорд… — Младият мъж пребледня като платно под шлема си и пришпори коня си.

В този миг самият херцог се появи в средата на конницата. Той не бе ранен, имаше само лек белег на бузата, но бе загубил коня си.

— Ти, де Бриз! Дай ми коня си! — заповяда той.

Ролф изруга мислено, но слезе от коня и подаде поводите на херцог Уилям.

— Няма да забравя този жест — благодари му херцогът и скочи на седлото. — Винаги си плащам дълговете. — Пришпори Слейпнир и двамата се изгубиха сред войниците. Ролф тъжно си каза, че може би никога повече няма да види сивия жребец.

Битката продължи и полето се покри с трупове. Загинаха Гирт и Леофин, двамата братя на крал Харолд. Англичаните, които преследваха бретонците, бяха избити до един от конницата на Уилям. Нормандците отново се изкачиха на хълма и започнаха да си проправят път към средата на английската войска, докато накрая пробиха стената от вражески щитове.

Към края на деня херцогът отново събра стрелците с лъковете и им заповяда да атакуват в гръб саксонските редици.

Ролф, който яздеше трети кон за този ден, бе в челната редица. Раниха го в дясната ръка, щитът му стана на парчета, съзнанието му бе притъпено. Но бяха близко до победата, много близко, само трябваше да сразят окончателно англичаните, преди да се стъмни напълно.

Гневен рев се надигна в тила на англосаксонците. Редицата от щитове се олюля и те побягнаха от бойното поле. Жълтото знаме на Фицозбърн напредваше сред саксонските редици. Ролф се втурна след него, размахвайки меча си. Необучените селяни бяха лесна плячка — без щитове и брони, беззащитни срещу мечовете. Ролф не помнеше колко мъже загинаха от ръката му. Конят му тъпчеше падналите тела, а от тях се дочуваха предсмъртни стонове.

В този момент битката отново взе обрат. Неопитните селяни избягаха и на тяхно място се появиха тежковъоръжени бойци от личната гвардия на крал Харолд, опитни наемници, предани на Годуин.

Ролф се оказа пред един огромен мъж, приведен над някакъв паднал воин. По лицето му се стичаха сълзи. Извика нещо, което Ролф не разбра, и размаха секирата си. Ролф за трети път изгуби коня си. Силният удар изби меча от ръката му, а шлемът му падна на земята. Усети в устата си пръски кал, примесена с кръвта на коня. Ролф се претърколи, за да се освободи от стремето, грабна меча си и с последни сили се хвърли към саксонеца, който яростно размахваше секирата си.

Усети как острието проникна през бронята в плътта на непознатия. Мъжът изкрещя, сви се и се свлече на земята. Смъртоносната секира премина на сантиметри от главата на Ролф. Тялото на саксонеца потръпна и ръката му изпусна дръжката на оръжието. Ролф гледаше втренчено сините очи на мъжа, забулени от сянката на смъртта. Косата и брадата му бяха светлоруси. Беше почти момче, с няколко години по-млад от Ричард. От устните му се изтръгна проклятие и главата му клюмна настрани.

В този миг Ролф видя, че към него препуска нормандски боен кон. Той закри главата си с ръце, но беше прекалено изтощен от схватката със саксонеца и реакциите му бяха забавени. Предните копита на коня го удариха по главата и пред очите му се спусна мрак.

Когато се свести, вече бе съвсем тъмно. До него лежеше мъртвият саксонец, напълно изстинал. Секирата му блестеше на лунната светлина, а устните му бяха разтворени от предсмъртното му проклятие. Недалеч изохка ранен боец. Ролф тъкмо се канеше да извика за помощ, когато чу звук от рязане на кожен ремък и подрънкване на монети в кесия. Разбра, че мародерите са плъзнали по бойното поле. Ако мъжете бяха англичани и разберяха, че е нормандец, щяха да му прережат гърлото. Главата му се пръскаше от болка, повдигаше му се.

Мародерът се приближи към мъртвия саксонец.

Ролф се замисли дали да остане да лежи неподвижно и да позволи на непознатия да пребърка кесията му, но бързо отхвърли тази мисъл. Тялото му бе прекалено топло за мъртвец и онзи веднага щеше да пререже гърлото му. В мрака проблесна сребърен кръст, който мародерът откъсна от верижката около шията на саксонеца. Отсече пръста му, за да вземе пръстена. В гърдите на Ролф се надигна гняв, той безшумно се протегна и сграбчи секирата. Скочи на крака и силно замахна въпреки болката в главата. Мародерът се дръпна и се опита да се защити с ножа.

— Махай се! — изръмжа Ролф и вдигна секирата.

Мъжът страхливо отстъпи и побягна в мрака. В този миг видя светлините на приближаващите се факли и чу френска реч.

— Хей! — с последни сили извика той. — Помогнете ми! — Краката му се подгънаха и той се свлече на колене.

— Сине мой, ти си ранен! — чу се тревожен глас и Ролф разпозна гласа на Херфаст, капеланът на херцог Уилям. — Можеш ли да се изправиш?

Ролф се опита, но краката отказаха да му се подчинят.

— Не — прошепна той.

Донесоха носилка и внимателно го сложиха върху нея. Когато отвори очи, Ролф видя лицето на херцога, надвесено над него.

— Ти с роден с късмет, Ролф де Бриз — каза Уилям. Херцогът бе сменил бронята си с бродирана туника и скъпа наметка, но на светлината на факлите Ролф видя кръвта, засъхнала по ръцете му.

Ролф не бе съвсем съгласен с господаря си — главата му се цепеше от болка, тялото му бе осеяно с рани, а освен това бе изгубил три коня.

— Победихме ли? — немощно попита той. — Последното, което си спомням, е плътната стена от щитовете на личната гвардия на крал Харолд.

— Онзи клетвопрестъпник е мъртъв! — Устните на Уилям се свиха в познатата жестока усмивка. — При последната атака една стрела го улучи в лицето. Сега търсим тялото му сред убитите. С него загинаха и двамата му братя.

Ролф видя, че зад херцога стоят две жени в саксонски дрехи, заобиколени от най-близките воини на Уилям. Едната от тях бе много красива, с червена коса, с висока и стройна фигура. От слуховете, които стигнаха до него, Ролф разбра, че това е прекрасната Едит, любимата наложница на крал Харолд, въпреки че заради династическите си амбиции Харолд се бе оженил за друга Едит, сестрата на Едуард Изповедника.

— Заведох онзи сив жребец при конете на Фицозбърн — каза херцогът. — Никога не съм яздил по-добър кон.

Ролф благоразумно премълча, че конят не е негов и че не е отгледан в конюшните на Бриз сюр Рисле.

Тънките устни на Уилям се извиха в усмивка.

— Искам потомство от него, Ролф. Ще ти дам земя в Англия, за да отглеждаш такива коне, че всички да ти завиждат. Имаш моята дума. — Свали един пръстен от пръста си и го подаде на Ролф.

Въпреки болката и изтощението Ролф гордо се усмихна, а очите му заблестяха от радост.

Уилям видя саксонската бойна секира и учудено повдигна вежди.

— Какво е това? Боен трофей?

— Талисман, милорд — отвърна Ролф и притвори очи от болка. — Ще го взема със себе си, за да ми напомня за деня на нашата победа.