Елизабет Чадуик
Рицар на любовта (13)

Десета глава

Изправена край огромния казан във вътрешния двор, Айлит упорито въртеше дървената лъжица във врялата вода и очакваше с нетърпение най-сетне сивата овча вълна да позеленее. Изведнъж чу как външната врата проскърца. Младата жена остави лъжицата и се затича към предния двор. На прага се показаха Алдред и Лиулф, придържайки Голдуин под мишниците.

Вятърът я облъхна с остър мирис на прегоряла вълна. Тя изтри насълзените си очи с края на престилката, втренчила изумен поглед в братята си, влачещи безпомощния Голдуин по стъпалата пред къщата. Айлит изтръпна, като видя изражението на лицето му — мъжът й яростно стискаше зъби, за да не изкрещи от непоносимата болка. Левият му крак се люлееше от коляното като прекършен клон. Айлит отвори уста, но първият вик замръзна в гърлото й.

— За бога! — изкрещя тя. — Какво ти е, Голдуин?

Оръжейникът се опита да се усмихне.

— Е, не е чак толкова зле… — изохка той. — Ще се оправя, Айли… ох, нищо, знам, че…

— Ще се оправи, Айлит, само не припадай, моля те — прекъсна го Алдред. — Бог ще се смили и ще смекчи страданията му. Трябва само да лежи, може би месец, не знам, но накрая отново ще се изправи на крака. Дори може да се каже, че имаше късмет. Защото… ако онзи норвежки викинг бе вдигнал копието си с още половин метър, щеше да го изкорми като пиле. — На лицето на Алдред се червенееше пресен, широк белег от удар със сабя. Сините му очи бяха почервенели от преумора. — Това с крака му не е страшно, само залитна и падна, когато се опитваше да се покачи на седлото… Не искаше да му помогнат. — В гласа му се долавяше снизходителност към ранения оръжейник, примесена с гордост от смелостта му на бойното поле.

— Ами… на пътя имаше дълбока бразда… — процеди Голдуин през зъби.

„Господи, та той изглежда много зле“ — помисли си Айлит. Лицето й пребледня, когато видя как затрепериха пръстите му. „Нима има и треска?“

— Вкарайте го вътре! — грубо заповяда Айлит на братята си и изтича към кухнята, за да повика Уулфхийлд и Сигрид.

Докато Айлит се суетеше около съпруга си и го настаняваше в леглото, братята й разказаха за кървавата битка с норвежците при някакво място, наречено Стамфорд Бридж. Братът на крал Харолд, изменникът Тостиг, бил убит, а нашествениците били отблъснати. Обаче докато празнували победата в Йорк, пристигнала лоша вест.

— Уилям Нормандски е дебаркирал на южния бряг — каза Алдред и сви презрително устни. — Около хиляда пехотинци, стрелци и конници. След няколко дни трябва да бъдем в Лондон. Крал Харолд ще свика всички войници и ще заминем на юг, за да смажем веднъж завинаги нормандското копеле!

— Дотогава ще съм оздравял — обади се Голдуин от леглото. Той се опита да се надигне, но изохка и се отпусна на възглавницата.

— Не и с тази рана — изсумтя Айлит.

Тя повдигна туниката на съпруга си и разтревожено погледна мръсната превръзка, напоена с кръв. Стомахът й се преобърна, като си представи Голдуин на бойното поле, изправен срещу обезумелия норвежец.

— Лежи спокойно — скара му се тя, когато той отново се опита да се надигне. — Искам да видя раната ти. Трябва да я почистя и да я превържа отново. Алдред, Лиулф защо не отидете в кухнята? Уулфхийлд ще ви даде нещо за ядене.

Алдред понечи да възрази, но брат му го дръпна за ръкава.

— Значи си яздил през целия път от Йорк дотук с тази рана? — попита Айлит, докато развиваше превръзката.

— Беше много важно… Ако беше видяла лицето на краля по време на тържеството, когато пристигна вестта за нахлуването на нормандските войски… Ох! — Лицето му се изкриви от болка, когато тя дръпна ленената превръзка.

— Значи си бил достатъчно добре, за да присъстваш на кралския пир? — спокойно попита Айлит, като се стараеше да потисне гнева и страха си. Много добре знаеше, че мъжът й е упорит като муле и за нищо на света не би се показал слаб пред братята й.

— Имаше и много по-зле ранени от мен. Някои от тях ги внесоха в залата на носилки. А аз ходех.

Нотката на гордост в гласа му я накара да стисне устни.

— Всъщност отначало не ме болеше толкова силно — добави Голдуин. — Първите три дни от Йорк дотук яздих без затруднения, само дето лесно се уморявах.

Айлит внимателно огледа раната. Тя бе дълбока, силно зачервена и възпалена. Виждаха се няколко груби шева, а по краищата на конците имаше гной.

— Господи! — Айлит уплашено притисна ръка към устата си. Стори й се, че ще повърне. — Голдуин, с тази рана никъде не можеш да заминеш!

— Харолд се нуждае от всеки свой боец. Много от нашите загинаха на север — простена той.

Тя отвори уста да протестира, но думите й заседнаха в гърлото. Независимо от желанието му, раната нямаше да му позволи да се присъедини към войската. Трябваше да се постарае да го задържи в леглото по-дълго.

— Както кажеш — промърмори тя, — но тази нощ трябва да се наспиш. Искаш ли да помоля Сигрид и Хулда да се погрижат за раната и да ти дадат отвара от билки?

Голдуин кимна и затвори очи.

— Наистина се чувствам много уморен — въздъхна той. — Напоследък почти не съм спал. Щом затворя очи и виждам черните гарвани, които кълвяха труповете на бойното поле.

 

 

Ролф уморено се смъкна от седлото на Алезан. Нагази в калта, дълбока до глезените, и застана пред дървеното укрепление, което херцог Уилям шеговито бе нарекъл Замъка „Хастингс“. Мокрото наметало бе полепнало по гърба му, а острият вятър пронизваше костите му. Откакто бяха стъпили на английския бряг, валеше непрестанно и всички бяха премръзнали. Ролф свали шлема си и разсеяно докосна пресния белег на слепоочието си.

Зад стената на укреплението имаше няколко дървени постройки, около които сновяха десетки войници. Едни се връщаха от пост, други се отправяха на обиколки из околността, за да търсят сено за конете. През широката врата на укреплението връхлетяха в галоп група конници, изпратени на разузнаване. Те донесоха вестта, че предните отреди на английската армия са се появили в обширната гора Андредсвалд, на около седем мили от стана на нормандците. Херцог Уилям веднага заповяда всички войски да се приберат в укреплението и да са в бойна готовност.

Ролф поведе Алезан към конюшнята и махна с ръка на коняря, притичал да поеме поводите.

— Върви си — рече той и погали жребеца по муцуната — Почини си, защото всеки момент херцогът може да ни призове на бой.

Мъжът му благодари и се отдалечи.

— Стига, Алезан — промърмори младият мъж, когато конят леко допря муцуната си до врата му. Той повдигна предния ляв крак на коня, за да провери подковата. Когато се изправи, забеляза сребристосивия жребец на Ричард и се спря, за да се полюбува на животното.

Като го гледаше сега, не можеше да повярва, че това същият кон, който му бе създал толкова неприятности при качването на кораба при Сен Валери и при слизането на английския бряг край Хастингс. Конят нямаше равен на себе си. Не приличаше на нормандските бойни коне със силен примес на фламандска порода, но бе изключително бърз, маневрен и невероятно издръжлив. Дори и сега, след като Ричард го бе яздил цял ден, той изглеждаше свеж, с щръкнали уши и любопитен поглед. Ролф неохотно си каза, че ще се наложи да помоли Ричард да му го даде за разплод. Представи си насмешливата усмивка на приятеля си и се намръщи.

Когато излезе от конюшнята, вече се бе стъмнило и между палатките и дървените постройки блещукаха стотици факли — в лагера имаше повече от седем хиляди бойци. Ролф се отправи към един от навесите. Под платното димяха няколко казана. Готвачът, невероятно едър фламандец, щедро разсипваше горещия бульон с голям черпак. Когато дойде редът на Ролф, фламандецът избърса потното си чело с ръкав и се взря в лицето пред него.

— Колко да ти сипя? — попита готвачът със силен фламандски акцент.

Ролф протегна измръзналите си ръце към огъня. Уханието на бульона погъделичка ноздрите му. Стомахът му се сви от глад.

— Така съм огладнял, че няма да ми стигне целия казан — отвърна той, подаде му дървената си паница и се отпусна уморено на един от дънерите край огъня. Неволно си припомни за гладните, начумерени селяни, от които херцогът набавяше хранителните припаси за своята армия. Още помнеше заревото в мрачното октомврийско небе над онова изгорено до основи село, гъстите кълба дим над къщите, плача на жените и децата, безсилната ярост на мъжете.

С тези опустошителни набези херцогът искаше да предизвика Харолд да влезе в сражение, преди английските войски да се възстановят от изтощителните битки с норвежките викинги. Освен това Уилям предпочиташе решаващата битка да е край Хастингс, за да не се отдалечава от брега, където пристигаха все нови и нови кораби с припаси от Нормандия. Той очакваше, че когато крал Харолд Годуин узнае за опустошенията в графство Уесекс — фамилното имение на графовете Годуин, той ще го възприеме като лична обида и избухливият му нрав ще го подтикне да се втурне на юг, за да изтика нормандските войски към морето. Планът на Уилям бе да принуди Харолд да се сражава преди да е събрал всичките си войски от север. По всичко личеше, че не се бе излъгал.

Фламандецът се наведе над казана, сипа една голяма порция от вареното в дървената купа на Ролф и му я подаде. Вътре плуваха мазни парчета овнешко и варени зеленчуци. Ролф обви премръзналите си ръце около купата, за да ги стопли, и внимателно отпи от бульона. По тялото му се разля приятна топлина.

Дъждът се усили. Едно момче притича през калния двор с факла в ръка и се скри вдървената барака. Появи се група конници, изпратени да съберат сено за конете и храна за войниците. Единият от тях влачеше зад коня си едра крава и мучащо теле. Торбите, окачени по седлата на конете, бяха пълни с лук и солено месо. Мъжете ругаеха лошото време на фламандски и на френски, примесен с грубото нормандско наречие. Намираха сили и да си разменят солени шеги. Въпреки умората и трудно проходимата кал бяха довлекли отнякъде и едно грамадно буре с медовина. Ролф не се съмняваше, че ловко ще го скрият под носа на началниците си.

Към казана под навеса бавно се приближи още един войник, с ниско нахлупена качулка, плътно завит в дебело наметало от груба вълна.

— Отвратително време — рече Обер де Реми вместо поздрав и пое от готвача купата с горещ овнешки бульон.

Ролф промърмори нещо в отговор и се отмести, за да стори място на пейката за търговеца на вино. Двамата мъже се загледаха в новите ездачи, които в галоп се появиха пред широката врата на дървеното укрепление. Шлемовете, ризниците и оръжията им, мокри от дъжда, блестяха на светлината на факлите.

— Тази нощ ще бъдеш ли на пост? — Обер наруши мълчанието.

Ролф уморено поклати глава.

— Не. Цял ден се блъсках, за да осигуря храна за конете, и сега имам право да подремна. Как мислиш, херцогът ще ни поведе ли утре на бой?

Обер замислено присви устни.

— Съмнявам се. Според мен той се готви да се укрепи на полуострова около Хастингс и да изчака още подкрепления от Нормандия. На негово място и аз бих постъпил така. Но ако бях крал на Англия, щях да се скрия зад стените на Лондон и да чакам нормандските войски да навлязат във вътрешността на страната. — Обер се закашля, обърса нос в ръкава си и зиморничаво сви рамене. — Времето работи в полза на Харолд. Той може да си позволи да не избързва, докато ние сме откъснати от Нормандия и не се знае колко време ще издържим, ако свършим запасите от храни.

— Но може и да не изчака. Освен това не забравяй, че бог е на наша страна. Нали дори и папата даде благословията си на херцог Уилям. Когато узнаят за това, някои от английските благородници може би ще откажат да се сражават с нас.

— Да, и това може да се случи — съгласи се Обер, — но херцогът трябва да поеме риска и да атакува англосаксонците, преди да е изтекла една седмица. — Отпи от бульона, от който още се вдигаше пара, и погледна към Ролф. — Тази вечер всички капелани, пристигнали с войската от Нормандия, ще изповядат греховете на бойците, а това е сигурен признак, че утре херцогът ще ни поведе на бой. Макар че засега най-разумно е да останем в това укрепление.

Ролф си припомни за бойната секира в палатката. Всяка вечер я оставяше до постелята си. За него страховитото оръжие се бе превърнало в талисман, в средство за потискане на страха. Утре може би щеше да се изправи пред врага, пред хиляди неприятелски бойци, въоръжени с такива секири, сред които се криеше този, който ще го убие само с един замах. Пръстите му неволно напипаха сребърния кръст, висящ на гърдите му, заедно с амулета, изобразяващ чука на Тор, бога на войната според вярванията на старите викинги.