Елизабет Чадуик
Рицар на любовта (12)

Девета глава

Петнистият жребец със сребрист косъм бе целият в пот, а очите му диво блестяха.

— Ричард, в името на Христа, в името на Тор, какво те накара да купиш този звяр? — извика Ролф, хвърляйки тревожен поглед към приятеля си. — Как, според теб, ще успеем да го удържим на палубата на кораба?

Ричард Фицскроб се почеса по главата и се намръщи.

— Когато се оседлае, няма да имаме проблеми с него. Обича да има твърда почва под краката си.

Ролф тихо изруга. Дори черният испански жребец на херцог Уилям не бе толкова буен. Освен това нямаха никакво време. Преди залез-слънце всички коне трябваше да бъдат натоварени и веднага да потеглят за Сен Валери, за да се възползват от прилива. Флотата на херцога отдавна бе готова за отплаване. Сега бе най-подходящият момент за потегляне.

Острият източен вятър разроши гъстата коса на Ролф и завъртя ветропоказателя на покрива на църквата в Сен Валери. Херцог Уилям искаше да потеглят за Англия още преди две седмици, но вятърът упорито отказваше да смени посоката си. Накрая херцогът потърси помощта на светеца, покровител на селото, и организира пищно църковно шествие. Изглежда молбите му бяха чути, защото още същата сутрин вятърът промени посоката си.

Сивият жребец яростно риеше земята с копита и изплашено цвилеше. Конете зад него също бяха неспокойни.

— Завържете му очите! — гневно извика Ролф на един от конярите. — Ричард, поеми юздата от Хамо.

Конярят подаде поводите на Ричард и се втурна да намери парче плат. Ролф махна с ръка на войника зад него да се качва на кораба — търговска галера с по-дълбок трюм и по-висок борд от бързите и леки бойни викингски кораби на херцог Уилям, с драконова статуя на носа. „Мора“, корабът на херцог Уилям, напълно готов за отплаване, бе закотвен в отдалечения край на залива, но херцогът все още не се бе качил на борда. Той надзираваше последните приготовления. Ролф се надяваше, че херцогът няма да стигне до тяхната галера.

— Трябваше да те накарам ти да се разправяш с този звяр! — задъхано извика Ролф на Ричард, докато се мъчеше да удържи коня за юздата. Дотича конярят с превръзка в ръка и се опита да превърже очите на жребеца. — Откъде, за бога, го намери?

— Баща ми го купил от един мавритански търговец — отвърна Ричард. — Нарече го Слейпнир и ми го подари, защото се различаваше от конете от Брабансон, с които бе свикнал.

— Сигурен ли си, че това е било единствената причина?

— Казах ти, че е отличен за езда — оправда се Ричард. — Просто се плаши от тази тясна дъска. Престани да се мръщиш. Не искаш ли един мавритански жребец за разплод в конюшнята си?

— Не, ако е толкова буен! — остро отвърна Ролф. — Ако беше мой, щях да го скопя!

— Сигурен съм, че нямаше да го сториш — ухили се Ричард.

Най-после конярят успя да превърже очите на сивия жребец и го поведе по дъската. Животното се дърпаше неспокойно, а по сребристите му косми блестяха капчици пот. Мъжете очакваха всеки миг да се развилнее и да ги събори в студената морска вода. Най-после го качиха на палубата и Ролф успокоително потупа животното по гривата, след което го завърза при останалите бойни коне.

— Ако се разбеснее на палубата, по-добре ще е да му прережеш гърлото, Ричард — каза Ролф и извади къс кинжал от колана си. — Достатъчно е един да подивее и останалите коне ще го последват. Тогава всички ще се озовем на дъното. — Изгледа недоверчиво сивия жребец и добави: — Засега няма да му сваляш превръзката.

Ричард кимна послушно и слезе от кораба.

Първите кораби напуснаха пристанището на Сен Валери в четири следобед. Галерата на Ролф беше сред последните, защото товаренето на конете ги забави. Корабите, натоварени с войници и провизии, потеглиха след „Мора“ от устието на Сома към студените синьо-зелени води на Тясното море. Източният вятър изпъваше платната, а последните лъчи на залязващото слънце хвърляха кървави отблясъци по небето.

Ролф замислено гледаше отдалечаващия се бряг на Сен Валери, който постепенно се смаляваше в далечината. Под краката му скърцаха дъските на палубата. Младият мъж се загърна по-плътно в наметалото си и когато слънцето се скри зад хоризонта и нормандският бряг изчезна от погледа му, той заповяда на капитана да запалят фенерите на мачтата.

Към полунощ флотата наближи английския бряг. Морето бе тихо, корабите леко се поклащаха, а в небосвода над тях блестеше лунният сърп. В тъмнината пред галерата мъждукаха фенерите на другите кораби. Ролф бе изпълнен със странно спокойствие, но вътрешният глас му нашепваше, че това е спокойствие пред буря.

Тишината на нощта се наруши от тъжна бретонска мелодия, която го изпълни с копнеж. Имаше нещо величествено и тъжно в този прекрасен миг, искаше му се да го задържи, но сега не бе време за мечтания. Трябваше да отиде при конете и да провери дали всичко е наред.