Елизабет Чадуик
Рицар на любовта (11)

Осма глава

— Сестра Едит ми каза, че до раждането остават още два месеца, но аз си знам, че ще родя преждевременно. Ох, Айлит, знам си, че няма да го износя! — проплака Фелисия и тревожно притисна ръка към издутия си корем. — Виж на какво съм заприличала! На бъчвите с вино, които моят Обер държи в избата!

Айлит беше пристигнала да види Фелисия в манастира. Тя неволно сравни корема на приятелката си със своя — нейният съвсем не беше толкова надут, макар че и тя би трябвало да роди след два месеца.

— Попитах сестра Едит дали пък няма да се окажат близнаци, но тя ми се изсмя, според нея имам прекалено много родова течност около плода.

— Нима тази монахиня е отгатнала, че ще родиш момче?

— Да! Представи си само, тя ми заяви, че можело да се познае пола на детето според това как рита в корема. Само момчетата били така груби. Ох! Ето! Пак започна… Притисни ръка към корема ми и сама ще се увериш. — Фелисия се протегна, хвана ръката на приятелката си и я долепи до корема си. За своя изненада Айлит веднага усети буйното движение на плода в утробата на Фелисия — нейното бебе никога не бе ритало тъй енергично.

— Ако това се окаже истина, тогава моето със сигурност ще бъде момиче — замислено промълви младата жена. — Никога не съм преживявала такива тласъци. Най-много леко да помръдне и нищо повече. Хулда ми рече, че може да се издуя чак в последния месец.

След постъпването й в манастира Фелисия изглеждаше много по-добре. За щастие тук тя откри две монахини от Нормандия и една от Фландрия, които неизменно се поддържаха, защото англосаксонските монахини страняха от чужденките. Самата игуменка, макар да бе родена в Англия, разбираше страданията на Фелисия, защото сестрата на игуменката бе омъжена за нормандски търговец. Фелисия успя да се сприятели с трите монахини и с игуменката и не се чувстваше самотна.

През дебелите стени на манастира трудно проникваха новини от света. Времето течеше бавно и монотонно, по няколко молитви се редуваха всеки ден заедно с часовете за усамотяване или за тежка работа в стопанството на светата обител. От Фелисия, както и от всяка новопостъпила пансионерка, не изискваха да присъства на всички молитви — особено в ранните часове на деня. Всъщност дори я глезеха заради деликатното й състояние. Спокойствието й се възвърна, вече не мислеше по цели нощи за неясното бъдеще. Но не можеше да спре да се тревожи за раждането.

— Ще го нарека Бенедикт — сподели тя с Айлит. — Така се е наричал бащата на Обер.

Айлит преглътна язвителната забележка, която се канеше да направи относно лоялността на Обер. Нямаше смисъл да говори враждебно за него пред Фелисия.

— А ти избра ли име? — попита Фелисия.

— Голдуин иска да го наречем Харолд, ако е момче, или Елфлед, ако е момиче. — Айлит стана от леглото и се приближи до тесния прозорец, през който се процеждаше слаба светлина. Отвън се чуваше лаят на кучетата, кудкудякането на кокошките и подвикванията на монахините. — Братята ми се върнаха в Лондон. Крал Годуин не може да държи постоянно войска на южния бряг. Те казаха, че нямало никаква следа от войските на твоя херцог Уилям.

— Той не е мой херцог — раздразнено отвърна Фелисия. — Иска ми се никога да не бе предявявал претенции към английския престол.

— Аз също — тъжно отвърна приятелката й, загледана в една от монахините, която пресичаше двора с ведро вода. Денят бе тих и спокоен. Внезапно Айлит се извърна от прозореца. — Трябва да си тръгвам. Голдуин ще се разсърди, ако не ме завари в къщата. — Наведе се към Фелисия и я целуна по бузата.

— Ела по-скоро — помоли я тя.

— Ще дойда, щом мога — насила се усмихна Айлит. — Дано враждата между Харолд и херцог Уилям приключи по-скоро. — Сама не вярваше на думите си, но трябваше да успокои болната си приятелка.

Когато се прибра, Айлит видя конете на братята си, привързани към стълба пред ковачницата на Голдуин. Върху седлата бяха преметнати ризниците им и торбите с храна, а отстрани висяха датските бойни секири. Остриетата им страховито проблясваха. На стената на ковачницата бяха облегнати два кръгли щита и две отлично наточени копия. Трети кон, също оседлан, пристъпваше неспокойно до стълба. Айлит надникна през вратата на ковачницата, но вътре нямаше никой, а огънят едва мъждукаше. Тезгяхът на съпруга й, обикновено осеян с инструменти и оръжия, сега бе празен. Сърцето й се сви от мъчително предчувствие. Извърна се и побягна към къщата.

Айлит влезе задъхана в стаята. Алдред, Лиулф и Голдуин седяха около масата до огнището и оживено разговаряха. Мъжете млъкнаха и виновно я изгледаха. Масата бе осеяна с трохи, а Уулфхийлд се бе изправила в ъгъла и бършеше очите си с края на престилката.

— Какво се е случило? — извика Айлит. Погледът й обиколи лицата им и се спря върху колана на Голдуин. — Защо си взел инструментите си от ковачницата? — В този миг забеляза ризницата му на пейката до него. — Нима заминаваш на война? — прегракнало попита тя.

— Айли, длъжен съм. Кралят се нуждае от оръжейник на бойното поле. — Той скочи от пейката, заобиколи масата и я прегърна. — Ако остана у дома да се мотая без работа, няма да мога да издържа. — Притисна я силно към гърдите си.

Лъхна я силна миризма на ковачница и на мъжка пот. С болезнена яснота видя завитите къдрици на врата му и дългите му извити мигли.

— Не мога да го понеса — прошепна младата жена и пръстите й се вкопчиха в туниката му.

— Скъпа, знам как се чувстваш, но съм длъжен да замина.

— За да докажеш, че си истински мъж ли? — сопна се тя. — Доказателството за това е тук! — Тя притисна ръка към корема си. — Заради детето ни трябва да останеш тук и да ни защитаваш, а не да ме зарязваш така, както Обер де Реми изостави Фелисия!

Голдуин пребледня като платно, уязвен от острия упрек.

— Именно заради детето ни съм длъжен да замина с войската! — извика оръжейникът. — Заради неговото бъдеще, Айли! Нима не разбираш тази проста истина?

Айлит прехапа устни и отпусна глава на гърдите му. Сърцето му туптеше до пръсване, а нейното се бе вцепенило от страх.

— Нима Уилям е слязъл на английския бряг? — попита тя след тягостното мълчание, успяла да преглътне горчивите сълзи.

— Не — намеси се Алдред и стана от пейката. — Онзи предател, Тостиг, братът на краля, се е присъединил към норвежкия крал Харалд в Хардрааде и сега техните бойци опустошават северните графства. Йорк вече е в техни ръце. Армиите на всички лордове от Севера се сражават с нашествениците. Ако искаш да спасиш детето си, трябва да се молиш повече от всякога ветровете да задържат Уилям Нормандски по-далеч от нашите брегове, за да успеем да се справим с норвежците. — Около устните му се появиха сурови, непреклонни бръчки. — Нямаме нито час излишно време. Трябва да потеглим още сега.

Айлит се вкопчи отчаяно в Голдуин. Искаше толкова неща да му каже на сбогуване, но горчива буца бе заседнала на гърлото й.

— Ох, Голдуин, пази се, моля те, пази се! — проплака тя.

Устните му се притиснаха към нейните в дълбока целувка.

— И аз ще се моля на бога да опази и теб, и детето ни…

Голдуин едва се освободи от нея. Олюля се, отиде до пейката, грабна ризницата си и бързо излезе навън.

Айлит се завтече към оградата, където мъжете оправяха конете. Братята й я прегърнаха, първо Алдред, после и Лиулф, след което потеглиха към лагера на крал Харолд в покрайнините на Лондон.

Вцепенена от мъка, Айлит остана сама насред прашния път, загледана в изчезващите силуети на тримата конници.