Елизабет Чадуик
Рицар на любовта (10)

Седма глава

Августовската нощ бе толкова знойна, че въздухът обгръщаше гърдите на Айлит като горещо и плътно одеяло. Младата жена изпъна краката си, но не успя да открие прохладно ъгълче в широкото легло. Голдуин хъркаше до нея и при всяко изсумтяване й лъхаше на вкисната медовина. Напоследък Айлит се тревожеше за склонността на съпруга й да прекалява с чашите, но се надяваше, че Голдуин отново ще се върне към нормалните граници на пиене, след като отмине напрегнатото очакване на предстоящата война.

Айлит се обърна на другата страна и се опита да заспи, когато усети как нещо помръдна в корема й. Притисна ръка към него, усети още едно помръдване и щастливо се усмихна. Бебето на Фелисия от един месец риташе в корема на майка си, който бе по-едър от този на Айлит. Всъщност бременността почти не й личеше. Гърдите й бяха напрегнати и много чувствителни, но талията й почти не се бе разширила, а коремът й бе наедрял съвсем малко. Акушерката Хулда весело бе подхвърлила, че Айлит ще роди много лесно, докато за Фелисия бе споделила страховете си, че на нормандката ще й е доста трудно. Хулда се надяваше, че бебето на Фелисия няма да е много едро, а опитните монахини ще се погрижат за нея и всичко ще мине благополучно.

„Дано Обер да се върне преди Фелисия да е родила“ — помисли си Айлит и се намръщи. Съпругът на приятелката й бе заминал в края на април, а сега бе краят на август. Как може да остави съпругата си сама за четири месеца в чужда страна?

Бебето спря да рита. Айлит въздъхна и се обърна по гръб. Напоследък сърцето й бе свито от притеснение. Преди два дни Алдред и Лиулф заминаха с войската към южния бряг на Англия, за да отблъснат очакваното нападение от Нормандия. Преди да заминат, братята й дойдоха в ковачницата на Голдуин, за да си вземат поръчаните оръжия и да се сбогуват със сестра си. Айлит им бе предложила бира и меден кейк, но те отказаха.

— Единствените нормандци, които обичам — бе казал Алдред, — са тези, които ще умрат от тази секира. — Той бе погалил с пръст стоманеното острие. — И преди да ми отвърнеш, че онази нормандска кучка в манастира е невинна, трябва да ти съобщя, че съпругът й е съгледвач на херцог Уилям.

Стомахът й се бе свил на топка, ала тя бе вирнала глава и дръзко го бе изгледала в очите.

— Не ти вярвам!

— Сам кралят ми го каза — презрително бе отвърнал брат й. — Този негодник не се занимава само с продажба на вино, а събира сведения от двореца. Защо, според теб още не се е върнал в Лондон?

— Не знам… аз…

Алдред я бе изгледал тържествуващо и отново бе погалил острието на секирата си.

— Затова ти казах, че единствените нормандци, които харесвам, са тези, които ще съсека с тази секира.

— Но Фелисия е невинна, тя не знае нищо.

Брат й я бе изгледал, но не я бе удостоил с отговор. Лиулф се колебаеше, не знаейки какво да стори.

— Ти си прекалено добра — смутено се бе изкашлял той и бе прегърнал сестра си, — а Алдред е много избухлив. Но аз ви обичам и двамата. — С тези думи по-малкият й брат се бе обърнал и бе излязъл от ковачницата, гордо понесъл ново блестящо копие.

Айлит бе сигурна, че Фелисия не е въвлечена в тайните на мъжа си. Но бе омъжена от четири години за него и навярно подозираше нещо. Айлит изпитваше искрено съжаление към младата нормандка и редовно я посещаваше в манастира въпреки недоволството на Голдуин.

Айлит се унесе в неспокойна дрямка. Присъни й се нещо странно: стотици ята черни гарвани се появиха в небето над Лондон и накацаха по покривите на къщите. Гредите на къщата се пропукаха и тя остана затрупана под развалините. Събуди се обляна в пот. Сърцето й биеше до пръсване. През капаците на прозорците се процеждаха първите слънчеви лъчи. От двора се разнесе бодрото кукуригане на Аларик. Голдуин още хъркаше, заровил лице в своята възглавница. Тихо, за да не го събуди, Айлит стана от леглото и се облече.

Под стълбата Уулфхийлд вече търкаше пода, но често се прозяваше — от няколко дни все на нея й се падаше да следи за огъня в кухнята и да приготвя бульона. Сигрид се ровеше из дрехите, нахвърляни в дрешника. Господарката й взе дълбоката дървена паница с остатъците от вечерята, излезе на двора и пое към курника. През горещите летни месеци домашните птици по-лесно си намираха храна, но още малко нямаше да им навреди, дори щяха да снесат повече яйца. Понякога Айлит имаше яйца в излишък и ги даваше на двете слугини, за да ги разменят със съседите за сирене или масло.

Щом влезе в курника, кокошките лениво се размърдаха и започнаха да кълват трохите от земята, а Айлит събра яйцата от полозите — осем на брой, още топли и с полепнали сламки по тях. Сложи ги в дървената купа и тъкмо се обърна към кокошките, когато забеляза някакво лице, надничащо през една от многото пролуки в дъските. В първия миг си помисли, че Сигрид е решила да дойде, за да й помага в събирането на яйцата, но след малко разбра, че греши.

Тръпки на ужас полазиха по гърба й. Но щом го позна, студен спазъм стегна корема й.

— Обер! — извика тя и едва не изпусна яйцата.

— Какво се е случило? Къде са хората? Защо къщата ми е празна? — Обер забрави за предпазливостта и с гневни стъпки се приближи към Айлит. Беше отслабнал, с хлътнали очи и дълбоки бръчки около устата. — Къде е Фелисия?

— Нямаше да ме питаш сега, ако си стоеше до жена си през тези четири месеца! — сопна му се Айлит. — Не мога да повярвам, че си се осмелил да се върнеш в Лондон.

— В името на бога, Айлит, какво е станало с нея?

В гласа му се долови паника. Айлит очакваше, че в следващия миг нормандецът ще падне на колене с гореща молба за помощ. Стана й жал за него.

— Тя е в безопасност благодарение на хората, чието гостоприемство ти току-що обиди така лекомислено — сурово започна младата жена. — И да не си посмял да стъпиш в моя дом! Не желая да слушам обиди от твоята уста.

Обер я изгледа втренчено, изкашля се смутено и се опита да се пошегува:

— Независимо какво си мислиш за мен, аз все още обичам жена си, а освен това никога не съм възнамерявал да обиждам теб и Голдуин.

Айлит го удостои с най-хладния си поглед. Може би говореше искрено, но на лицето му бе изписано същото подкупващо изражение в дните, когато измъкваше сведения от Голдуин. Тръсна глава, за да прогони натрапчивите спомени.

— Не знам дали мога да ти се доверя. Мога само да ти съобщя, че Фелисия е на сигурно място, в манастира на Сейнт Етелбург, но ако се опиташ да проникнеш зад дебелите манастирски зидове, ще те арестуват по заповед на крал Годуин. Той знае с какво се занимаваш. — Устните й се свиха в презрителна усмивка. — По-добре хвани първия кораб за Нормандия, Обер, и никога не се връщай в Лондон.

— Но аз не мога да си тръгна, без да я зърна поне за миг! Искам да я отведа с мен в Руан.

— Това е невъзможно. Налага се да се завърнеш с празни ръце, така, както си пристигнал на английския бряг. Ако Фелисия тръгне на път, това ще е смъртна опасност и за нея, и за бебето. Защото тя е бременна, Обер, и може би я очаква трудно раждане.

Мъжът се вцепени. Бръчките по лицето още повече се задълбочиха. Против волята си Айлит усети прилив на симпатия към този нещастен чужденец, но успя да овладее спонтанното си решение да го покани в къщата си. Той си оставаше враг на нейната родина и не заслужаваше доверието й.

— Какво я заплашва? — промълви Обер и изтри потта от челото си.

— Вече наближава третия месец от бременността й, а от три дни кърви. Ако искаш да е жива, остави я на спокойствие в манастира. А сега си върви. — Айлит рязко махна с ръка към вратата на вътрешния двор. — Ако мъжът ми те завари тук, ще те убие на място с двете си голи ръце, а аз няма да посмея дори да го упрекна.

Той прехапа устни и се поколеба за миг.

— Айлит, аз…

Но тя не искаше повече да разговаря с него, независимо дали ставаше дума за извинение, оправдание или за най-обикновена, човешка молба за помощ.

— Махай се, Обер, и то веднага! Докога ще те слушам да ми хленчиш за помощ?

Той мълчаливо поклати глава и се обърна. Стиснала дървената купа с яйцата като щит пред гърдите си, Айлит го проследи с поглед, докато Обер изчезна под сенките на дърветата в дъното на двора.