Елизабет Чадуик
Рицар на любовта (29)

Двадесет и шеста глава

В Уинчестър Ролф купи кехлибарена огърлица за Джулита и златен пръстен за Айлит и помоли златаря да изгравира върху него рунически знаци като символ на любовта им и като залог за добро бъдеще.

Чувстваше се виновен пред Айлит и докато яздеше към Ълвертън, непрекъснато мислеше за охладнелите им отношения. Не съжаляваше, че миналата есен се люби с Инга — желанието да я обладае отдавна го измъчваше и изгаряше, но вече всичко бе свършило. Ще даде пръстена на Айлит и ще я помоли да започнат отново.

Когато наближи хълма, зад който се простираха земите на Ълвертън, настроението му бе приповдигнато и светло като летен ден. В далечината се синееше морето и Ролф си представи как Айлит се разхожда с Джулита край брега, с боси крака и затъкната в колана й пола.

Когато скочи от коня в двора на Ълвертън, никой не излезе да го посрещне. Конярят, който взе коня му, не го погледна и някакво тревожно предчувствие сграбчи сърцето на Ролф. От Голямата зала излезе селският свещеник, придружен от една жена. Двамата оживено разговаряха. В първия миг Ролф не позна Арлет, тъй като Ълвертън бе последното място, където очакваше да я види. Измина доста време, преди да осъзнае, че това е съпругата му, и нарастващото му безпокойство се превърна в страх.

Той прекоси двора и стигна до нея, преди тя да успее да направи и две крачки.

— Какво правиш тук? — извика той. — Къде е Айлит?

Сивите очи на Арлет се разшириха, а пръстите й се впиха в плата на туниката, но тя запази самообладание.

— Пристигнах, след като тя си бе отишла, и поех ръководството на замъка в свои ръце, защото всички сновяха като подплашени животни. Тя те е напуснала, милорд. Можеш да попиташ нейната прислужница, ако не ми вярваш. — Извърна се към смаяния свещеник. — Сигурна съм, отче, че ще поръчате литургия за упокой на душите на починалата жена и на нейното бебе. Може би след литургията ще се присъедините към нас за вечеря?

Свещеникът разбра, че деликатно го отпращат, хвърли плах поглед към Ролф, наведе глава и се оттегли.

— Каква мъртва жена и какво бебе? Какво искаш да кажеш с думите, че Айлит ме е напуснала?

Арлет го хвана за ръката.

— Да влезем вътре, милорд. Там ще можем да говорим на спокойствие.

Той изскубна ръката си от нейната.

— Веднага ми кажи какво е станало, защото иначе ще се кача на коня и ще се махна оттук!

Арлет пребледня, но очите й не мигнаха.

— Тогава никога няма да узнаеш какво е станало — студено отвърна тя. — Освен това заплахите ти не ми действат. Всичко, което съм видяла от теб през последните десет години, беше гърбът ти, когато всеки път си заминаваше от мен. Овладей се. — Извърна се и тръгна към замъка.

Ролф свирепо се огледа наоколо. Всички изглеждаха потънали в работа. Раменете му се прегърбиха, той наведе глава като бик, който се готви да напада, и закрачи след съпругата си.

Голямата зала бе старателно изчистена и подредена. Арлет се приближи до масата, наля чаша вино и му я подаде.

— Жизел е с мен, но й казах да остане в спалнята, докато си поговорим. Това, което ще ти кажа, не е никак приятно и аз не искам тя да присъства на разговора ни.

Ролф пое чашата. Поведението на жена му усилваше безпокойството му. Арлет никога не се бе държала толкова нападателно и твърдо с него. Погледът й спокойно срещна неговия и тя не наведе покорно очи, както винаги досега.

— Отнася се за една жена в селото, с която си имал връзка, както ми каза свещеникът. Една жена от Севера.

Ролф замръзна на мястото си.

— Инга? — неволно промълви той и пръстите му стиснаха силно чашата.

— Това беше името, което и свещеникът ми каза. — Арлет стисна устни и на лицето й се изписа отвращение. — Значи не отричаш, нали?

— Не се нуждая от набожните ти порицания! — озъби се той. — Не, не отричам, но тя не означава нищо за мен. — Отпи голяма глътка от виното и преглътна. — И каква е казала тя?

— Тя не е означавала нищо за теб, а сега въобще не означава нищо, защото е мъртва — грубо отвърна Арлет. — Преди шест дена е родила детето ти. Твоята държанка Айлит е била тази, която я е намерила, потънала в кръв, с мъртвото бебе на ръце. Затова свещеникът беше тук. Искаше да говори с английската ти любовница за погребението, но тя напуснала замъка в деня на откритието си.

— Може да не е било мое дете — прегракнало рече Ролф.

— Бебето е имало червена коса, а жената е изповядала греха си, преди да умре — сурово отвърна Арлет. — Ти никога не си се задоволявал с това, което имаш, и никога не си го ценил достатъчно, затова сега нямаш нищо.

Ролф вдигна юмрук. Арлет пребледня, но не трепна. Той погледна безизразното й лице, сетне стиснатия си юмрук, изруга силно и запрати чашата си в стената. Виното опръска окачения гоблен като капки кръв. Той се втренчи в червените петна и внезапно забеляза празното място на стената, там, където преди висеше закачена бойната секира от Хастингс, талисманът на замъка Ълвертън.

Сърцето му сякаш спря да бие и той застина. Ако Айлит е взела оръжието, това не е просто глупава проява на ревност, тя наистина си бе отишла завинаги. Без да обръща внимание на съпругата си, той се извърна и трескаво се огледа. В дъното на залата видя пълничката прислужница с посивели коси.

— Уулфхийлд! — Спусна се към нея. — Къде е господарката ти, къде е отишла? В името на бога, трябва да ми кажеш!

Възрастната жена го изгледа мрачно.

— Тя не ми се довери, каза ми само, че ти никога няма да я намериш. Аз исках да отида с нея, но тя ми рече, че съм твърде стара, за да пътувам по пътищата. Ти я предаде, милорд, много по-жестоко, отколкото можеш да си представиш.

— Но как мога да й обясня всичко и да изгладя недоразуменията помежду ни, ако не я намеря? — отчаяно извика той.

Уулфхийлд сви рамене.

— След това, което си сторил, тя не иска да те вижда повече и то не само заради жената с гъските — това беше капката, която преля чашата. — Прислужницата сурово го изгледа, но той не помръдна. Тя въздъхна и продължи: — По време на чистенето твоята скъпоценна секира падна от стената. Моята господарка току-що се бе върнала от селото. Беше много разстроена, защото бе намерила Инга цялата потънала в кръв и умираща, с мъртво бебе на ръце. После погледна секирата, тази, която сега липсва. — Уулфхийлд замълча.

— И?

— Позна знаците върху острието. — Старата жена го погледна в очите. — Тази секира е била направена от майстор Голдуин и е принадлежала на Лиулф, брата на господарката Айлит. През всичките тези години тя е споделяла леглото с убиеца на брат си. Нарече те нищожество.

— Това беше честна битка! — възрази Ролф. — Той щеше да ме убие, ако моето копие не го прониза първо! А не знаех, че е брат на Айлит, кълна се!

Прислужницата го изгледа с презрение. Ролф се извърна и започна да удря юмрука си в стената, на същото място, където бе хвърлил чашата. Кожата му се разрани и ръката му се обля в кръв, ала той сякаш не усещаше болката. Гърдите му се разтърсиха от глухи ридания и той продължи да удря в стената.

Арлет се спусна към него, студеното й държание се смени с истински страх и загриженост. Сграбчи ръката му и силно я стисна. Той я чу как му вика да спре и когато опита да се отскубне от нея, ръката й още по-силно стисна неговата. Кръвта му изцапа фината й туника, но тя не обърна внимание.

Ролф се задъхваше, всичко около него се завъртя и той се свлече до стената. Арлет извика на една слугиня да донесе кана с вода, извади кърпичката си и я уви около кървящата му ръка. Раната на ръката му щеше да заздравее, но раната в душата му — никога.