Елизабет Чадуик
Рицар на любовта (28)

Двадесет и пета глава

Пролетта на 1076 г.

Може бе пил почти цял ден и главата му бе замаяна. Мъжете в Бриз сюр Рисле се събраха да отпразнуват годежа на дъщерята на Ролф де Бриз с Бенедикт, син на Обер де Реми. За разлика от останалите мъже, той не бе свикнал да пие и силното вино превърна тихия и учтив младеж в агресивен, гръмко смеещ се млад мъж. На два пъти се скара със сърдития си баща и двамата едва не се сбиха.

Жизел седеше до лейди Арлет. Приличаше на восъчна статуя, преместена от църквата на празничната трапеза. Сребристорусата й коса бе пристегната с изящен наниз от бисери, синята й копринена рокля бе украсена с богата бродерия, а около тънките й китки подрънкваха сребърни и златни гривни, подарък от годеника й. Може се вгледа внимателно в спокойното й лице, с нежен овал и гладка кожа и си помисли колко различна бе тя от своята полусестра Джулита.

— Не прилича на Джулита, нали? — високо рече той на младия десетгодишен годеник, който седеше до него, и изпразни чашата си с вино, придружен от сърдития поглед на Танкред, който го смъмри и му заяви, че не бива да пие повече.

Бенедикт смутено се усмихна. Той беше възпитано и любезно дете, но не искаше да слуша пиянските приказки на Може. Погледна с надежда към родителите си, но те бяха увлечени в разговор с другите гости на масата. Ролф бе отишъл да разговаря по работа с друг търговец на коне и Танкред излезе с него.

— Коя е тази Джулита? — любопитно попита Жизел.

— Дъщерята на лейди Айлит. — Може потисна оригването си. — Държи се като дива котка и няма равна на себе си.

— Тя не го прави нарочно — притеснено се обади Бенедикт. Преди да тръгнат за Бриз сюр Рисле, родителите му го бяха предупредили да говори колкото се може по-малко за лейди Айлит и дъщеря й.

— О, обзалагам се, че го прави нарочно — възрази Може. — Послушай ме, лейди Айлит няма да може да се справи с нея. Ако баща й продължава да я глези, по-късно ще съжалява.

В този миг Обер дочу разговора, извини се на събеседника си, приближи към Може и го убеди да излязат навън, за да се облекчат. Ала бедата вече бе сторена.

 

 

Арлет лежеше в леглото и чакаше Ролф, прислушвайки се в тихото дишане на Жизел, която спеше на сламеника до леглото. Пламъкът на свещите хвърляше сенки върху стените на спалнята. Тя размишляваше върху думите на Може по време на вечерята. Отдавна се досещаше, че Ролф има любовница в Ълвертън.

Подозрението се бе зародило в главата й преди няколко години, когато съпругът й започна да прекарва по-голямата част от годината в Англия, отколкото в Нормандия. Явно Бриз сюр Рисле бе престанал да бъде пристанище за Ролф, а тя — негова котва. Дори когато беше при нея физически, тя усещаше, че умът му бе някъде другаде. Арлет се бе примирила с факта, че Ролф й изневерява, знаеше, че жизнената му натура не можеше да се задоволи само с една жена, но нямаше да позволи да я пренебрегва.

Вместо да осигури престижен брак на Жизел, той я бе сгодил за сина на търговец на вино. Нищо, че беше богат и приближен на крал Уилям. Този брак беше против волята й, а Ролф очакваше тя да приеме решението му без възражение. Обаче не само сродяването със семейство Реми не й бе по сърце.

Може се бе изтървал и бе споменал за дъщерята на лейди Айлит. Арлет не знаеше почти нищо за английската вдовица Айлит. Знаеше само, че съпругът й е бил познат на Обер де Реми и е бил убит по време на коронацията на крал Уилям. Младата вдовица се преместила да живее в къщата на Обер де Реми като кърмачка на малкия Бенедикт. След това Ролф й предложил да му стане икономка в имението в Ълвертън, за да я избави от домогванията на нежелан ухажор. Той почти не говореше за икономката си, но съобразителната Арлет сама бе достигнала до някои заключения.

Сред дрехите на Ролф имаше туники, които бяха старателно ушити от друга жена — фината изработка показваше, че не са били шити само по задължение. Цветовете на дрехите бяха подбрани с вкус и чудесно му отиваха, личеше си, че фините ленени ризи и туники са изработени много любов и старание. Която и да бе вдовицата Айлит Арлет бе сигурна, че е хвърлила мрежите си, за да улови съпруга й. Явно беше му родила дъщеря, защото Джулита се казваше майката на Ролф, а бе малко вероятно една саксонка да даде нормандско име на детето си, освен ако няма основателна причина за това.

Ролф влезе в стаята. Пристъпваше тихо, за да не събуди съпругата и дъщеря си. Погледна към Жизел, а сетне се обърна към голямото легло. Очите му срещнаха тези на Арлет.

— Смятах, че си заспала — промърмори той.

— Мислех си.

— За какво?

— За настоящето, за бъдещето.

Наблюдаваше го как се съблича. На тридесет и седем години тялото му си оставаше стройно и мускулесто. Тук-там в косите му се бяха появили сребърни нишки, а в ъгълчетата на очите и около устните имаше малки бръчици, но все още беше много хубав и жизнен мъж. Той забеляза любопитния й поглед и устните му се извиха във въпросителна усмивка, но тя поклати глава.

— Вечерята бе превъзходна — отбеляза той, като предположи, че се бе замислила за годежа на дъщеря им. — Винаги мога да се доверя на отличните ти умения на домакиня и знам, че ще се справиш при всички положения.

Тя скромно се усмихна и му благодари, едновременно зарадвана и учудена от комплимента. Той обикновено не забелязваше колко усилия полагаше тя да поддържа домакинството в блестящ ред.

— Може би аз и Жизел трябва да дойдем с теб в Англия и да посетим дома на Обер де Реми в Лондон — предложи тя.

Той промърмори нещо неразбираемо и продължи да развързва панталоните си.

— Много бих се радвала да видя Ълвертън — добави Арлет.

— Ще помисля за това — отвърна Ролф, без да я поглежда. — Не е нещо, което трябва да се решава набързо.

Арлет присви очи, но предпочете да не го насилва и смени темата на разговора. Заговори как са се държали двете деца по време на церемонията и празничното тържество. Бързината, с която той се включи в разговора, и облекчението, изписано на лицето му, потвърди подозренията й и затвърди решението й да замине за Англия, независимо дали съпругът й е съгласен, или не.