Ейми Гътман
Адвокатите от „Самсън и Милс“ (8)

Неделя, 10 януари

Кейт се помъчи да потисне кашлицата си. Сутринта се бе събудила с признаци на силна настинка, а в църквата имаше течение и беше много студено. Тя се размърда, опитвайки се да седне по-удобно на твърдата дървена скамейка. Гърлото я болеше, главата й сякаш беше натъпкана с памучна вата. Тя се загърна още по-плътно с пелерината си и се запита дали не е хванала грип.

Изглежда, църковната служба щеше да бъде безкрайна. В момента говореше Артър Досън, някогашен съдружник в „Самсън и Милс“, който вероятно бе прехвърлил осемдесетте. Докато го слушаше с половин ухо, Кейт огледа хората в черно, насядали на дървените скамейки, докато видя Картър Милс. Той бе сред първите, които произнесоха слова. Речта му представляваше подробно описание на кариерата на Маделин — как е постъпила във фирмата веднага след дипломирането си, как бързо се е издигнала в служебната йерархия, как е била избрана за съдружничка. Намекна за предизвикателствата, пред които е била изправена, за трудностите, които е преодоляла. Кейт с нетърпение очакваше речта му, но постепенно загуби интерес. В деня след убийството на Маделин го беше видяла искрено развълнуван. В сравнение с онзи момент сега думите му изглеждаха неискрени, целящи само да хвърлят прах в очите на обществеността.

Той седеше сред високопоставените лица във фирмата и докато Кейт ги оглеждаше, осъзна, че за пръв път вижда заедно трийсет и седемте съдружници. Непосветеният наблюдател едва ли щеше да бъде впечатлен от групичката мъже на средна възраст, сред които се виждаха само една-две жени, и които си приличаха като две капки вода, нищо, че някои бяха плешиви, а други имаха кози брадички. Съдружниците в „Самсън“ бяха като панелни жилищни блокове, при които плахите опити за разнообразяване на фасадата само подчертаваха приликата помежду им. Тара непрекъснато ги объркваше и твърдеше, че дори имената им били еднакви.

При все това тези наглед обикновени хора бяха част от една легенда. Бяха митични герои от епоса, предаван от уста на уста от поколения сътрудници. Зад Милс седеше Колин Барфилд, известен с това, че веднъж бил принудил една от сътрудничките да го придружи до аерогарата, за да му обясни подробности от писменото си изложение, а когато повикали пътниците за полета до Япония и тя още не била свършила, Барфилд я накарал да отпътува с него. Той носеше очила с рогови рамки и папийонка, придаващи му вид на джентълмен от миналото. Кой би повярвал, че този изискан мъж принуждава сътрудничките си да опаковат багажа му? Бельо, обувки, ризи и костюми трябваше да бъдат прилежно подредени в куфара му, преди да настъпи времето за чекиране на багажа.

До Барфилд се бе настанил Дейвид Къркпатрик, също известен със странните си навици. Той пък настояваше сътрудниците му да телефонират в ресторантите, в които бе запазил маса, и да настояват зеленчуците да му бъдат поднасяни на пюре. Смяташе, че е под достойнството му да урежда подобни подробности. Другото му изискване бе подчинените му да не се разсейват с хранене, а да имат готовност да записват наставленията му. (Един от тях веднъж бе казал: „Опитвали ли сте едновременно да ядете охлюви и да водите записки? Повярвайте, ще се почувствате като цирков еквилибрист!“.) Една от любимите истории в „Самсън“ бе озаглавена „Денят, в който Къркпатрик си поръча артишок“ и в нея се описваха душевните терзания на сътрудниците от екипа му, изправени пред дилемата дали артишокът спада към зеленчуците и трябва ли да бъде поднесен във вид на пюре. От само себе си се разбираше, че не биха се осмелили да го попитат — от тях се е очаквало да го знаят.

От другата страна на Къркпатрик беше… Мартин Дрескър. Тя потръпна и рязко извърна глава към Досън, който продължаваше монотонно да говори. Още й прилошаваше, като си спомнеше ужасяващите мигове под бюрото на Мартин. Ала след малко събра смелост и го изгледа изпод око с надеждата, че изражението му ще й подскаже чувствата, които го вълнуват. Но лицето му беше безизразно като на статуя, затова тя отново се втренчи в Досън. Думите му не достигаха до блуждаещото й съзнание. Хрумна й колко е странно, че се намират в черква именно в неделя. Та нали по това време би трябвало да има служба? Може би и заупокойните церемонии се уреждат с връзки… Тук бе толкова красиво…

Лъч светлина заигра по пода. Кейт извърна глава вдясно, за да разбере откъде идва, и с изненада откри, че светлината се отразяваше от камъка, украсяващ годежния пръстен на Анджела Тейлър. Тя седеше до пътеката между редовете в компанията на Джули Уайтинг, Марго Прайс, Айрин О’Шонеси. Едва сега, когато бе лишена от възможността да слуша празните брътвежи на Анджела, Кейт осъзна колко красива е тази млада жена с лъскава, късо подстригана руса коса, високи скули, изящен нос. Жените, които я заобикаляха, притежаваха същата аристократична красота.

„Ако някога сте били на последния етаж на сградата на корпорацията, където са кабинетите на шефовете, сте разбрали, че жените там изглеждат по определен начин.“ Може би в това твърдение все пак се съдържаше известна доза истина. Жените адвокатки, работещи в „Самсън и Милс“, бяха истински красавици, които донякъде си приличаха, като че бяха кукли, произведени на конвейер. За пръв път на Кейт й хрумна, че Катрин Маккинън донякъде има право. Разбира се, в нито една фирма критерият за назначаване на жени не е външността им, но може би красотата бе нещо като встъпителен тест. Ами ако някоя грозновата представителка на нежния пол кандидатства за работа в „Самсън и Милс“? Ще бъде ли назначена? Кейт осъзна, че не знае отговора.

Най-сетне Досън приключи речта си и отстъпи място на свещеника — едър мъж със старателно поддържана брада, който произнесе дългоочакваните думи:

— А сега молим опечалените да изпеят с нас прощалния химн. Песента, изпълнявана от Кет Стивънс, беше „Пукна се зората“. Кейт едва не се изсмя на глас — мелодията, превърнала се в химн на поколението от шейсетте, изобщо не подхождаше на личността на Маделин. Ала когато хората около нея запяха, в гърлото й заседна буца. Андрия като че ли долови настроението й и окуражително я потупа по рамото.

Траурната служба приключи. Опечалените се струпаха на пътеките между редовете, като тихо разговаряха. Бил Маккарти забърза към вратата, избягвайки групичките от разговарящи хора. Пейтън Уинслоу шепнешком се съвещаваше с Чък Торп и някаква жена с елегантен костюм с кожена яка. Кейт кисело се усмихна. Дори на погребението на Маделин напористият й колега не пропускаше възможност да укрепи позициите си. Тя отново се замисли за случилото се през онази нощ. Чък Торп твърдеше, че Маделин не се е явила на срещата. Но дали казваше истината?

— Как си? — промълви Джъстин и я прегърна през раменете.

— Нормално — прошепна в отговор тя. Чувстваше се неловко заради тъгата, която я бе обзела след приключването на церемонията. — Май съм настинала. Знаеш как е, когато си болен — ставаш прекалено сантиментален.

— Така е — отговори той, но продължи да я прегръща.

— Искате ли да хапнем някъде? — предложи тя, обръщайки се към двамата с Андрия.

Джъстин погледна часовника си:

— Адски съжалявам, но не мога. Не е за вярване, но и днес работя.

— Хей! — прошепна Андрия и я хвана за лакътя. Погледна онези тримата, дето минават по пътеката това са близките на Маделин.

Кейт се обърна и изгледа тримата души, които вървяха към вратата. Ако не й ги бяха показали, никога нямаше да предположи кои са — изглеждаха толкова… безлични. По-възрастната жена сигурно беше майката на Маделин. Лицето й под сивосинкавата коса, подредена в строга прическа, беше безизразно. Редом с нея вървеше висок, слаб мъж — може би бащата на покойната — който с мрачно изражение си пробиваше път през множеството. И двамата изглеждаха зашеметени като туристи от глухата провинция, които внезапно са попаднали в мегаполиса. Зад тях вървеше жена на средна възраст, която очевидно не беше свикнала да носи обувки с висок ток. Беше силно гримирана, но въпреки това Кейт долови бегла прилика между нея и Маделин — вероятно беше нейна сестра.

— Скъпи дами, компанията ви е много приятна, но за съжаление дългът ме зове — заяви Джъстин и облече палтото си. — Ще ти се обадя по-късно, Кейт. Чао, Андрия.

Той се изгуби сред тълпата, а Кейт зърна някакъв тъмнокос мъж, който я наблюдаваше. Ала докато се питаше дали го познава, той извърна поглед. Откакто се беше заселила в Ню Йорк, се бе запознала с толкова много хора. Едва ли би могла да запомни физиономиите на всички.

— Гладна ли си? — попита Андрия.

— Не особено — отговори Кейт и побърза да извади носната си кърпичка от чантата. — Отгоре на всичко ме хвана и хрема. Знаеш ли какво ми се иска да хапна? Гореща пилешка супа.

 

 

Сам Хауел излезе от църквата и бързо закрачи по Седемдесет и шеста улица към метростанцията, намираща се на Седмо Авеню. Нямаше търпение да напусне града, да се върне у дома в Саг Харбър. Работата му беше изостанала заради пътуването до Ню Йорк, но довечера щеше да я довърши. Първо ще прояви филмите от пътешествието в Индия, после ще се занимае с купчината делови писма, на които още не беше отговорил. Още вчера беше решил какво ще прави, за да запълни времето си и да не позволи на спомените да възкръснат в паметта му.

Замисли се за младата жена, която бе видял в църквата. Когато я зърна, дъхът му спря, втренчи се в нея като хипнотизиран, бе смаян от приликата. Късо подстриганата тъмна коса, сърцевидното й лице му бяха до болка познати. Само очилата разваляха ефекта. След миг младата жена се обърна към него и той побърза да извърне поглед, като се питаше как е възможно никой друг да не споделя изумлението му.

Леденият вятър хапеше лицето му, но той не усещаше студа. Беше погълнат от мисли за случилото се през последните два часа. Не му се искаше да присъства на траурната церемония, но трябваше да преодолее нежеланието си. Знаеше, че няма да му е лесно, затова се помъчи да се подготви психически. Ала колкото и да се опитваше, не успя да потисне яростта, която изпита при вида на Картър Милс. Искаше му се да го сграбчи и да го разтърси. Все пак съумя да се въздържи — моментът не беше подходящ за разчистване на лични сметки.

Отново си спомни девойката и красивото й лице, което толкова приличаше на лицето на друга жена. Беше съвсем млада и… невинна. Случайно ли беше присъствието й на церемонията? Нещо му подсказваше, че не е случайно.

 

 

— Главата ми ще се пръсне — промълви Кейт, след като сервитьорката взе поръчката им. — Да не забравя да си купя аспирин.

Двете седяха в сепаре в магазина за готови храни „Файн и Шапиро“, намиращ се на няколко пресечки от църквата. „Файн“ беше сред малкото старомодни магазини, оцелели след бързото комерсиализиране на този район на Уест Сайд, и бе нещо като оазис сред универсалните магазини, придаващи на някога артистичния квартал вид на грамаден търговски център.

— Радвам се, че това изпитание приключи — отбеляза Андрия, докато мажеше крем сирене върху филията чеснов хляб. Изведнъж се разкая за откровеността си и придоби гузен вид. — Извинявай, май прозвуча доста цинично. По всички сме под голямо напрежение откакто… откакто се разигра трагедията. Може би сега положението ще се нормализира…

Кейт скептично промърмори:

— Едва ли. Още няма заподозрени… разследването продължава.

Андрия мрачно се втренчи в чинията си:

— Остават само три седмици, докато с Брент заминем за Чили. Честно казано, с нетърпение очаквам този момент. Както вървят нещата тук, може би изобщо няма да се върна.

— Ще имате късмет, ако не се удавите — подхвърли Кейт, като си спомни разпенената река на плаката в кабинета на приятелката си.

Андрия широко се усмихна:

— Страхливка!

След като довърши горещата супа, Кейт се посъвзе и зададе на Андрия въпроса, който от снощи не й даваше покой:

— Не ти ли се струва необичайно, че всички жени в „Самсън“ са толкова привлекателни?

— Моля? — недоумяващо я изгледа събеседничката й.

— Ами… вчера ми хрумна, че всички служителки са… повече от симпатични. Каква ли е причината? Няма ли нито една студентка, завършила с отлични оценки престижен университет, която да е грозна или прекалено пълна?

Андрия сви рамене:

— Никога не съм си задавала този въпрос. Пък и не всички наши колежки са първи красавици. Например Кара Олет и… трябва да помисля, но съм сигурна, че има и други като нея.

Кара Олет беше невзрачна дебелана, която работеше във фирмата от шест години, но бе „заточена“ в библиотеката заедно с младшите сътруднички.

— Съгласна съм с теб, но тя е изключение — кимна Кейт. — Но в общи линии жените в „Самсън“ са далеч по-привлекателни от мъжете. Ако размислиш, ще се съгласиш с мен.

Андрия лукаво се подсмихна:

— Какво ще кажеш за Джъстин?

— Той е изключение, което само потвърждава правилото.

— Може би имаш право, Кейт. Но какво от това? Всеизвестно е, че животът е несправедлив.

— Така е, но… — Тя прехапа устни и млъкна, опитвайки се да подреди мислите си. — Знаеш ли, нещо странно се случи вчера. Бях отишла да се подстрижа и…

— Между другото, прическата ти е страхотна — прекъсна я Андрия.

— Благодаря. Докато с Хъркюлис разговаряхме…

— Разговаряли сте, така ли? — вдигна вежди приятелката й. — Мислех, че на клиентките е строго забранено да разговарят с него.

— Заговорих го, след като ме подстрига, но това не е толкова важно. Знаеш ли какво ми каза? Че навремето е бил помощник в „Самсън и Милс“!

— Наистина ли? — развеселено възкликна Андрия. — Слава богу, че тогава още не съм била назначена във фирмата. За нищо на света не мога да си представя, че заповядвам на Хъркюлис например да побърза с копирането на някакви документи…

— Почакай, още не си чула цялата история, която ми се стори много странна. Той сподели с мен, че преди да стане професионален фризьор, редовно подстригвал Маделин и покрай нея се прочул.

Андрия се ококори:

— Не думай! Никога не бих предположила, че са били толкова… близки.

Кейт разсеяно въртеше лъжицата и се питаше дали приятелката й няма да я помисли за параноичка. Но все някой бе убил Маделин, нали? Реши да изкаже на глас подозренията си и продължи:

— От него разбрах, че от известно време тя престанала да се подстригва при него. Не ми каза каква е била причината. Докато разговаряхме за нея, ми се стори, че той е много неспокоен. А преди да си тръгна, забелязах едно от неговите „произведения“, от което тръпки ме побиха — кукла Барби, в която бяха забити няколко куки за плетене. Не зная защо, но когато я погледнах, ми заприлича на Маделин.

— Кейт, слез на земята! — строго я изгледа Андрия. — Нали не подозираш Хъркюлис в убийството на Уотърс?

— „Подозирам“ е меко казано — настоя Кейт.

— Какъв според теб е мотивът му? Че го е изоставила заради друг фризьор? Ако това беше причина за извършване на убийство, този град щеше да се превърне в кървава баня.

— Не зная мотива, но това не означава, че мотив липсва — промърмори Кейт. — Реших да споделя впечатленията си с хората от полицията, които разследват убийството. Има и още нещо, което досега не съм ти казвала. В деня, преди да бъде убита, Маделин ме повика в кабинета си и ме предупреди много да внимавам.

Андрия я погледна в очите:

— Слушай, ако смяташ, че ще ти олекне, сподели с ченгетата подозренията си относно Хъркюлис. Но според мен не бива да споменаваш какво ти е казала Уотърс по време на срещата ви. Повярвай, ще те помислят за невротичка.

— Нямаш представа колко беше искрена — заяви Кейт и се разгневи на себе си, задето се оправдава.

— Добре. Вярвам ти, но честно казано, историята е доста невероятна. Пък и какво ли ще постигнеш? Предупреждението й не е било конкретно срещу някого.

Кейт се втренчи в чинията си и колебливо промърмори:

— Не знам как да постъпя. Ще си помисля до утре.

— Само не забравяй, че с теб сме младши сътрудници и трябва много да внимаваме да не засегнем нечии интереси.

 

 

Късно следобед Кейт си приготви чай, сгуши се в леглото и отново зачете „Разум и чувства“. Въпреки че беше едва пет часът, навън вече се бе спуснал мрак. Силен порив на вятъра разтърси прозорците, стъклата издрънчаха. Кейт протегна ръка към радиатора на стената и усили отоплението.

След като се сбогува с Андрия, бе побързала да се прибере у дома. На телефонния секретар бяха записани две съобщения — от Тара и от Дъглас. Като чу гласа му, тя неволно се напрегна. Съобщението гласеше: „Наистина ми беше приятно с теб в петък. Обади ми си, когато имаш възможност“.

Ала вместо да му телефонира, тя се пъхна в леглото. Искаше й се да бъде сама, да подреди обърканите си мисли. Струваше й се, че траурната церемония в църквата се е състояла преди години, не само преди няколко часа. Спомни си колко покрусени изглеждаха родителите на покойната и се запита какво ли правят сега. Дали са обзети от ненавист към убиеца на дъщеря си, или още не са осъзнали какво се е случило?

Като малка често си задаваше необичайни въпроси, свързани с времето и с пространството. Как е възможно времето да продължава вечно, след като всичко има край? От друга страна, осъзнаваше, че е невъзможно времето да спре. Оставаше будна дълги часове, след като родителите й я целунеха за лека нощ. Взираше се в мрака на малката си стая и си задаваше въпрос след въпрос, докато накрая в съзнанието й настъпваше пълен хаос.

Същите въпроси я измъчваха, докато размишляваше за убийството на Маделин. Някой бе причинил смъртта й. Човешко същество бе поругало тялото й. Струваше й се невъзможно, че на земята има подобен изверг. Същевременно установи, че подозира всички, които са познавали Маделин. Осъзнаваше, че в това се състои парадоксът — ако никой не я е убил, то всеки би могъл да го стори.

Отново се замисли за Хъркюлис. Каза си, че все пак трябва да се обади на Валенсия. Дори Андрия беше на това мнение. Отметна завивките, стана от леглото и отиде в дневната. Порови в чантата си и намери визитната картичка, която й беше дала полицейската служителка. Втренчи се за миг в бялото картонче, сетне вдигна слушалката и набра номера. Още обмисляше какво да каже, когато се включи гласовата поща на Валенсия.

— Обажда се Кейт Пейн — каза тя колебливо. — Работя в „Самсън и Милс“… с вас разговаряхме в четвъртък. Случи се нещо, което искам да споделя с вас. Утре ще бъда в кабинета си. Ами… това е. Благодаря.

Като затвори телефона, почувства облекчение, сякаш товар падна от плещите й. Удовлетворена бе, че е направила нещо, което може би ще помогне за залавянето на убиеца на Маделин.