Ейми Гътман
Адвокатите от „Самсън и Милс“ (6)

Петък, 8 януари

Утрото отново беше мрачно и мразовито, предчувствието за силен снеговалеж бе надвиснало като сянката на вдигната ръка. Ала Кейт, която бе сред върволицата от пътници, слизащи по тясната стълба към метростанцията на Седемдесет и девета улица, не забелязваше нито студа, нито хората около себе си. След нечовешкото напрежение, на което беше подложена предишната вечер, сега изпитваше необичайно спокойствие, сякаш сънуваше.

Като се озова на перона, разгърна „Дейли Прес“ и отново прочете краткото съобщение за смъртта на Маделин Уотърс. Тъй като от редакцията очевидно не разполагаха с нова информация, бележката целеше само да изостри любопитството на читателите, жадни за пикантни подробности. Материалът бе съсредоточен около изявленията на специалист по криминология, който предполагаше, че престъплението е дело на сериен убиец и предупреждаваше за възможността да има още жертви. „Жестокото обезобразяване на трупа — бе казал той пред репортера — предполага, че този човек отново ще убива.“ Повтаряше се версията, че Маделин случайно е станала жертва на някакъв психопат. Нямаше и намек, че тя е познавала нападателя, което още повече обърка Кейт, сякаш подслушаният разговор е бил само плод на въображението й.

Най-сетне мотрисата пристигна. Блъсканицата беше невъобразима. Кейт се озова притисната до вратата и се помъчи да се вглъби в себе си, за да издържи кошмарното пътуване. Отново се замисли за снощното си преживяване. Картър бе намекнал, че е възможно убиецът на Маделин да е служител на „Самсън и Милс“, което беше съвсем логично. Разбира се, съществуваше вероятност и външни лица да са научили за срещата й с Торп. Например откачен шофьор на такси, който е подслушал разговорите, водени от Маделин по мобилния й телефон… или пък портиер, който е влюбен в красивата обитателка на сградата. Предположенията й бяха невероятни, но не и невъзможни. Тя си спомни за жените, които са се запознавали със серийния убиец Тед Бънди, без да подозират, че ще бъдат сред жертвите му.

Ала колкото повече размишляваше, все по-невероятно й се струваше предположението служител на „Самсън и Милс“ да е причинил смъртта на Маделин. Жестокото обезобразяване натрупа, сексуалният елемент… не, убийството бе нетипично за представител на „Самсън и Милс“. Тя неволно се усмихна на разсъжденията си — че има ли убийство, типично за представител на „Самсън и Милс“? И все пак това бе най-точното определение. Убиецът на Маделин бе или слабоумен, или луд. Според изказването на психолога във вчерашния брой на вестника престъпникът вероятно има склонност към самозаблуда и не е оправдал големите очаквания на ближните си — недостатъци, които не притежаваше нито един служител във фирмата.

Кейт така бе потънала в мисли, че едва не пропусна спирката си. Разблъска хората около себе си, в последния момент успя да слезе и закрачи по бетонния тунел към изхода.

Като влезе в приемната, Дженифър вече беше на работното си място и четеше някаква книга с меки корици. Чу отварянето на вратата и вдигна поглед, а лъскавите й къдрици се полюшнаха върху раменете й.

— Добро утро — каза усмихнато. — Снощи си работила до късно.

— Да, нещо такова — избърбори Кейт.

Дженифър затвори книгата, като отбеляза докъде е стигнала, и последва началничката си в кабинета.

— Оставих новопристигналата кореспонденция на стола. — Тя посочи прилежно подредената купчинка. — Имаш ли други задачи за мен?

Въпреки че през повечето време в „Самсън и Милс“ се работеше почти денонощно, понякога настъпваха периоди на относително спокойствие. По принцип Дженифър беше много заета, но през последните месеци обичайното лудешко темпо бе понамаляло.

— Засега нямам — отговори Кейт. — Но не се отпускай — скоро ще те затрупам с работа.

Преди да излезе, Дженифър застана на прага и промърмори:

— Случилото се с госпожица Уотърс е ужасяващо.

— Наистина — кимна Кейт. — Тъкмо бях започнала да работя за нея.

— Да, знам. — Младата секретарка сбърчи чело. — Сигурно е голям удар за теб.

Внезапно на Кейт й хрумна нещо. Съдружниците в „Самсън и Милс“ не допускаха в своето „общество“ сътрудниците, но секретарките във фирмата имаха собствена разузнавателна мрежа. Тъй като бяха първите помощнички на шефовете си, знаеха много от тайните им. Разбира се, Дженифър не беше работила за никого от съдружниците, но положително имаше приятелки сред секретарките на шефовете.

— Е, разкажи ми какво се говори във фирмата — подхвърли тя.

— За какво, за убийството ли? — вдигна вежди Дженифър.

— Ами да. Вчера бях толкова заета, че не разговарях с никого. Вече има ли заподозрени?

Дженифър неспокойно се огледа, влезе обратно в кабинета и затвори вратата.

— За Картър Милс ли намекваш? — прошепна.

Кейт умело прикри изненадата си и попита:

— Какво за него?

Секретарката прехапа устни:

— Навярно са празни приказки… знаеш как е…

— Какво се говори?

— Ами… носи се слух, разбира се, напълно абсурден, обаче някои хора твърдят, че Картър Милс по някакъв начин е свързан с престъплението. Защото… нали разбираш, тя го е зарязала. Самата аз изобщо не им вярвам, обаче Кармен… — Тя отново прехапа устни. Очевидно не бе възнамерявала да издаде от кого е получила информацията.

Предположението, че Картър Милс е замесен в убийството на Маделин, бе толкова абсурдно, че я напуши смях. Съвсем не беше изненадващо, че подозренията на Кармен падат върху него. От вчерашния си разговор със секретарката тя вече знаеше, че Кармен обвинява фирмата за смъртта на Маделин, а Картър беше въплъщение на „Самсън и Милс“. Ала бе поразена от изявлението на Дженифър, че Картър е бил изоставен от любовницата си. Разбира се, нямаше начин да разбере истината. Все пак намекът я заинтригува — за пръв път научаваше нещо повече за интимната връзка между двамата съдружници.

— Милс бил ли е с нея през онази нощ? — попита. Въпреки че слухът беше абсурден, тя изпита желание да защити Картър.

— Не — призна Дженифър. — Вечерял е с някакви клиенти в ресторант, намиращ се в другия край на града. Така твърди Клара, а тя сигурно знае истината. Милс я информира едва ли не за всяка своя стъпка… Да, слуховете са нелепи… Не биваше да ги повтарям пред теб.

— Светът е пълен с безумци — уж небрежно подхвърли Кейт.

Секретарката й като че се поотпусна:

— Имаш право.

— Между другото, знаеш ли какви са били взаимоотношенията между Маделин и съдружниците, с които й се е налагало да работи съвместно? — Нарочно говореше със заобикалки. Не й се искаше да спомене именно Мартин Дрескър, въпреки че от вчера вечерта мислеше само за него.

— Не съм чула нищичко, но мога да се поинтересувам. — Идеята да събира информация очевидно допадна на Дженифър. Беше енергична млада жена, която неминуемо щеше да осъществи мечтите си. Сюжетите на криминалните романи, които й допадаха, не можеха да се сравняват с интригите на истинския живот.

— Да, поразпитай, ако ти остане време — с престорено безразличие каза Кейт. — Питам се какъв ли е бил животът й.

 

 

Да бъде с Картър Милс бе все едно да има среща с прочут филмов актьор. Докато стоеше редом с него пред асансьора, забеляза как един младши сътрудник стисна устни и й хвърли завистлив поглед. При друг случай навярно би се почувствала на седмото небе, ала сега усети как стомахът й се свива.

Отвън ги чакаше черен линкълн. Докато вървяха към колата, тя изгледа красивия мъж до себе си и се възхити от него. Явно бе погълнат от мислите си, но дори когато мълчеше, изглеждаше най-жизненият и най-енергичен човек на света. Ако не беше съвременното му облекло, би могъл да бъде велик древногръцки пълководец или капитан на фрегата, плаваща към Новия свят.

Като стигнаха до колата, той сякаш се върна на земята.

— Пелерината ти е много елегантна — отбеляза и се усмихна на Кейт, когато тя се настани до него.

— О… благодаря — смутено промърмори младата жена, изненадана от комплимента му. Странен човек бе този Милс — в един момент разговаряше с нея на лични теми, в следващия миг се връщаше към ролята на шефа. Подмятането я завари неподготвена, запита се как да реагира. Да отговори ли в същия дух и да удължи момента на интимност помежду им или да се престори на безразлична? Но той отново заговори и я спаси от необходимостта да вземе решение.

— Днес няма да имаш много работа, само ще си водиш записки — обясни, докато колата пътуваше към сградата на „Уайд Уърлд Мидия“. — Ще разговарям с Линда Морис, която ще привлечем като свидетелка. Била е най-близката приятелка на Фридман измежду колежките й в редакцията на списанието. Няколко пъти седмично двете обядвали заедно. И двете са били секретарки: Фридман — на Чък Торп, Морис — на административния директор Брайъп Кек. Линда твърди, че никога не е чувала Фридман да се оплаква от „вниманието“ на Чък Торп.

Кейт долови задоволството в гласа му и се усмихна:

— Изглежда многообещаващо. Ако Стефани Фридман нито веднъж не се е оплакала на най-добрата си приятелка, съдебните заседатели няма да й повярват, че е отблъснала Торп. Никога няма да ги убеди, че поведението на работодателя й е било неприятно. А щом не е в състояние да го докаже, обвинението, че е била подложена на сексуален тормоз, автоматично ще отпадне.

— Именно — усмихна се Милс.

— Ами другите служители?

— Всички са на наша страна, само за Морис не бяхме сигурни.

Колата спря пред масивна сграда от варовик, която се извисяваше над заобикалящите я здания.

— Защо провеждаме разпита в „Уайд Уърлд“ вместо в „Самсън“? — полюбопитства Кейт. — Обичайна практика ли е?

Картър Милс докосна брадичката си с показалец:

— Питаш дали е обичайна практика… Отговорът ми е положителен. Освен това ни дава предимството да напомним на госпожица Морис кой е работодателят й. Вече не става въпрос само за Чък Торп. Играта е съвсем различна.

 

 

Картър Милс беше помолил да му предоставят кабинета на главния юрист на фирмата, но самият Ричард Ъпстийн отсъстваше. Милс зае мястото му, настанявайки се зад кремавото бюро, имитация на старинна френска мебел. Кейт се настани вляво от него на малко канапе, тапицирано в розово и украсено със златни орнаменти, а Линда Морис седна срещу тях. Елегантната мебелировка не подхождаше нито на аскетизма на Ъпстийн, нито на работата, която им предстоеше.

— Много ви благодаря, че се съгласихте да отговорите на въпросите ни — започна Милс и дружелюбно се усмихна на секретарката. Говореше искрено, като че ли тя наистина им правеше услуга. Като че ли тази жена имаше избор.

— Госпожица Пейн — той посочи Кейт, без да откъсва поглед от Линда — е сътрудничка в нашата фирма и ще води записки по време на нашата среща. Стига да не възразявате, разбира се.

Линда Морис сви рамене. Беше кльощава и бледа, с дълга черна коса. Беше силно гримирана, крушовидните й гърди бяха очертани предизвикателно от синята й синтетична блуза. Ноктите й бяха грижливо оформени и покрити с кървавочервен лак. На шията си носеше тънка златна верижка с кръстче — крайно неподходящо допълнение към тоалета й.

— Госпожице Морис — продължи Милс, — предполагам, че сте запозната с обвиненията на госпожица Фридман.

Тя кимна и навлажни с език пурпурните си устни. Плътната черна линия, очертаваща хлътналите й очи, й придаваше вид на късогледа. Изглеждаше изнервена. На Кейт й хрумна, че начинът, по който са седнали — двамата с Милс срещу секретарката — наподобява полицейски разпит. А може би именно това беше целта.

Милс се настани удобно, като че ли се подготвяше за продължителен разговор.

— Както ви е известно, госпожица Фридман твърди, че е била подложена на сексуален тормоз от Чък Торп. Преди да продължим нашия разговор, ще направя едно много важно уточнение. Според закона сексуален тормоз имаме в случаите, в които жената, подала оплакването, е дала ясно да се разбере, че й е неприятно да й правят сексуални предложения. Ясно ли ви е какво имам предвид?

— Ъхъ.

Милс мълчаливо се втренчи в Линда Морис, сякаш й даваше време да осмисли казаното от него, сетне продължи:

— Доколкото ни е известно, госпожица Фридман нито веднъж не е казала на господин Торп, че не одобрява поведението му спрямо нея, нито веднъж не се е възпротивила на стореното от него. Вярно ли е?

Секретарката отново навлажни с език устните си. Извади от чантата си вазелин с аромат на череши, замислено развинти капачката.

— Ами… така си беше. — Гласчето й беше пискливо като на дете.

Картър одобрително кимна. По изражението му личеше, че искрено се забавлява.

— Благодаря ви, госпожице Морис. Известно ни е още, че отношенията между госпожица Фридман и господин Торп са били много приятелски. Разменяли са си закачки, които понякога са били грубовати, но са допадали и на двамата. Подчертавам думата „разменяли“, защото действията не са били само от страна на господин Торп. Вярно ли е?

— Бяха нормални — промърмори тя. Бе свела поглед и се взираше в пода, като машинално опипваше златната верижка на шията си.

— Госпожице Морис — намръщи се Милс, — уточнете какво имате предвид.

Линда вдигна поглед. На Кейт й се стори, че долови враждебност в очите й, но не беше сигурна, защото усещането бе съвсем мимолетно.

— Имам предвид, че отношенията им бяха нормални — изрече със същия писклив глас. — Никога не се караха и прочие.

— Благодаря, госпожице Морис. — Картър Милс отново беше приел ролята на учтив церемониалмайстор. — А сега ще ви покажа чернова от исковата молба — документ, в който госпожица Фридман излага обвиненията си. Искам внимателно да го прочетете и да ми кажете дали някое от обвиненията отговаря на истината. Пасажите, които заслужават особено внимание, са маркирани с жълто.

Линда Морис протегна тънката си ръка, взе документа и зачете. Като стигна до края на последната страница, вдигна глава и заяви:

— Доколкото ми е известно, написаното не отговаря на истината.

— Да разбираме ли, че Стефани Фридман никога не е споделяла с вас за сексуалния тормоз, на който уж е била подложена? — напрегнато попита Милс.

— Точно така — избърбори секретарката, опипа златната верижка на шията си и отново сведе поглед.

— Сигурна ли сте? Внимателно ли прочетохте жалбата?

— Да — отговори тя, продължавайки да се взира в коленете си.

„Тук има нещо гнило — помисли си Кейт. — Тази жена определено знае повече, отколкото казва. Освен това е невъзможно да е прочела толкова бързо жалбата.“

— Сигурна ли сте, че ако госпожица Фридман е била подложена на сексуални нападки, щеше да го сподели с вас? — продължи да я притиска Милс.

— Разбира се. С нея споделяхме всичко — за гаджетата си и за неприятностите в службата, особено когато забележехме, че ни затрупват с работа, а през това време някои колежки си клатят краката. Да, непременно щеше да ми каже. — Тя говореше бързо и отсечено, сякаш четеше някакъв сценарий.

Кейт сериозно се разтревожи и се опита да привлече погледа на Милс. Ала той обърна следващата страница на бележника си и продължи да задава нови и нови въпроси.

 

 

Когато Кейт стигна до модерния комплекс, помещаващ няколко киносалона, отвън се беше събрала внушителна тълпа от хора — типични представители на някога западналия квартал Уест Сайд, в който напоследък като че ли за една нощ изникваха прекрасни многоетажни сгради, а по улиците и по пътеките между рафтовете в универсалните магазини красиви майки тикаха красиви колички с красиви бебета. Кинотеатърът, наречен „Сони Имакс“, се състоеше от няколко просторни зали и повече приличаше на луксозен хотел.

Кейт погледна часовника си и видя, че е подранила с пет минути. Вече горчиво съжаляваше, задето бе приела предложението. Не стига, че заради Тара бе нарушила принципите си да не излиза с мъже, ами отгоре на всичко се бе съгласила да се срещне с непознат. Чувала бе приятелките й да разказват за подобни срещи, при които мъж и жена, които се виждат за пръв път, обсъждат незначителни теми, докато преценяват дали да правят секс заедно. С копнеж си припомни годините на следването в юридическия факултет, когато двамата с Майкъл прекарваха дълги вечери, седнали един до друг на канапето и задълбочени в учебниците.

Но Майкъл щеше да се жени за друга…

Тя се помъчи да го прогони от мислите си и с лакти си проби път сред множеството, докато стигна до касата и се нареди на опашката в очакване да се появи Дъглас Маколи. Имаше съвсем бегла представа как изглежда този човек. Знаеше, че е среден на ръст, с кестенява коса и кафяви очи. Според Тара той бе „голям симпатяга“, но ако описанието отговаряше на истината, сигурно щеше да се окаже доста безличен. Беше му казала, че ще я познае по червената пелерина: „Толкова е ярка, че веднага се набива на очи“.

— Билетите за „Сурово правосъдие“ свършиха — обяви женски глас по високоговорителя. — Все още има билети за прожекциите в девет и четирийсет и пет, в единайсет и в единайсет и четирийсет.

„Да му се не види! — помисли си тя. — Как можаха да свършат тъкмо за филма, който щяхме да гледаме!“ Беше го избрала, защото й се стори „най-безопасен“ — адвокатски трилър с блестящи отзиви от критиката, изпълнен с напрегнати ситуации и без сексуални сцени. Докато се питаше коя от другите прожекции да избере, някой я потупа по рамото.

— Вие ли сте Кейт?

Тя рязко се обърна и се озова лице в лице със симпатичен млад мъж с кафяво кожено яке и джинси, който приветливо се усмихваше. Кейт неволно се усмихна в отговор. Дъглас Маколи определено не беше красавец, но засмените му очи и наивното му изражение бяха много привлекателни.

Той я хвана за лакътя и съвсем непринудено й заговори на „ти“:

— Не се реди повече на опашката. Взех билети.

Тя се промуши под червеното въже и облекчено въздъхна:

— Добре, че си ги купил предварително. Вече са разпродадени за филма, който искахме да гледаме.

— Билетите не са за прожекцията в 7:45 — невъзмутимо обяви Маколи, — а за 9:45.

Симпатията, която бе започнала да изпитва към него, моментално се изпари. Ама че нахалник! От къде на къде си въобразява, че тя ще се съгласи с промяната на плана?

— Смятах, че ще…

— О, не бери грижа — прекъсна я той. — Ще гледаме филма, който искаш.

— Какво…

— Не се безпокой, досега не се е случвало да не ме пуснат в киното. Никога!

— Но…

— Ела с мен.

Той я поведе към ескалатора. Щом се озоваха на втория етаж, с лекота си проби път през множеството, като продължаваше да я държи за лакътя. Кейт неволно си помисли колко приятно е някой да поеме инициативата, затова покорно го последва.

Дъглас подаде билетите на луничавата млада жена, застанала пред залата. Тя ги погледна и заяви:

— Билетите са за прожекцията в 9:45. Още не пускаме зрители за нея.

Маколи се престори на учуден и объркан.

— Но… как е възможно? — промърмори и се втренчи в билетите така, сякаш ги виждаше за пръв път. — Станала е някаква грешка. Продадоха ми ги за прожекцията в 7:45…

— Билетите за тази прожекция свършиха — търпеливо обясни разпоредителката.

— Ама аз ги купих преди няколко часа.

Жената погледна хартийките и се намръщи:

— Отбелязано е, че сте ги купили в шест и половина.

Кейт сведе поглед, като се мъчеше да не избухне в смях.

С бързи крачки се отдалечи от входа на салона, а Дъглас колебливо я последва, като шумно протестираше:

— Никога досега не ми се е случвало! Възмутително е!

Кейт с изненада установи, че й е приятно с него. След напрегнатата й работа в „Самсън“, където трябваше да се държи сериозно, както подобава на нейния пост, „приключението“ с билетите и плитките хитрости на Дъглас й се сториха много забавни. Напомниха й колко отдавна е загърбила малките удоволствия на живота. Перспективата да прекара няколко часа в компанията на този човек вече не я плашеше.

— Можем да хапнем някъде и да… — подхвана, но той я прекъсна:

— В никакъв случай! — Изражението му беше на човек, който твърдо е решил да осъществи намеренията си. — Ще гледаме именно този филм!

С ескалатора слязоха във фоайето и Дъглас се запъти към касата, като четеше названията на филмите на светлинното табло. Когато се озова пред гишето, подаде вече закупените билети и обясни:

— За прожекцията в 9:45 са, но не можем да останем толкова до късно. Ако обичате, сменете ги за „Стрелецът“, който започва в осем и половина.

Кейт се намръщи:

— Не искам да…

— Не се безпокой. — Маколи пъхна в джоба си хартийките и я хвана за ръката. За миг тя се наежи, но се успокои, когато Дъглас отново я поведе към ескалатора.

Този път ги пропуснаха без проблеми. Озоваха се в грамадното фоайе, откъдето се влизаше в различните кинозали.

— Успяхме! — радостно възкликна Дъглас, но като прочете светлинните надписи над вратите на залите, усмивката му помръкна.

— Не разбирам… — смотолеви. — Нещо се е объркало… — Приближи се до една разпоредителка и обнадеждено попита:

— Къде прожектират „Сурово правосъдие“?

— В сутерена.

Дъглас и Кейт се спогледаха, сетне тя избухна в смях:

— Онази дама ни каза, че още не пускат зрители за прожекцията в 9:45, но забрави да ни предупреди, че кинозалата се намира в сутерена.

Хукнаха обратно.

— Ето какво ще направим — задъхано предложи Маколи, докато слизаха с ескалатора. — Ще излъжем разпоредителя, че непременно трябва да съобщим нещо на наши приятели, които имат билети за „Сурово правосъдие“… че случаят е много спешен.

— О, да, бас държа, че ще ти повярва. Защо не му кажеш, че автоматът за пуканки на горния етаж е повреден? Или пък че са свършили любимите ти царевични пръчици. А може би ще ти повярва, ако заявиш, че много държиш да разгледаш именно тази зала.

Той замислено промърмори:

— Идеята за повредения автомат за пуканки не е лоша…

Като се озоваха в централното фоайе, хукнаха към ескалатора, водещ към сутерена. Кейт предпочете да остане встрани, докато Маколи убеждаваше младия разпоредител:

— Ще се бавим само минутка. Ще предадем на нашите приятели каквото трябва и веднага ще излезем!

— Не! — твърдо отговори хлапакът.

— Нима ни отказвате? — ококори се Дъглас. — Нима не разбирате, че е жизненоважно да…

Опашката от зрители, които чакаха да влязат в залата, ставаше все по-дълга, но Маколи продължаваше да упорства. Накрая разпоредителят бе принуден да отстъпи:

— Добре, влезте. Но само при условие, че веднага се върнете.

„Не е за вярване!“ — помисли си Кейт. Дъглас победоносно вдигна палец. До началото на прожекцията оставаха пет минути. Двамата запрескачаха през две стъпалата на спускащия се ескалатор и влязоха в претъпканата зала тъкмо когато започваха рекламите за някакъв криминален филм. Няколкото празни места бяха на голямо разстояние едно от друго.

— Налага се да се разделим — прошепна Маколи. — Ще се видим след прожекцията. Седни ей там, вляво — мястото е много хубаво.

За миг тя се поколеба, питайки се какво ще се случи, ако човекът с билет за това място се появи и разбере, че някой го е изпреварил. Ала тази лудория бе толкова различна от подреденото й и донякъде скучно ежедневие! Тя покорно тръгна към свободното място.

— Хей, Кейт! — тихо й подвикна Дъглас. Тя се обърна и в полумрака зърна пленителната му усмивка, топлите му кафяви очи. — Казах ли ти, че досега не ми се е случвало да не ме пуснат в киното?

 

 

Беше петък, малко преди полунощ. Той седеше сам в ярко осветената сладкарница. На масите около него влюбени двойки оживено бърбореха и отпиваха от чашите с ароматно кафе. Той се помъчи да не им обръща внимание, да не чува гръмките им смехове.

Беше си поръчал сладкиш от многолистно тесто с пълнеж от сирене, наречен „сфогилатела“. Той отхапа едно парче и бавно задъвка, наслаждавайки се на божествения вкус. После зачака един от малкото му приятни спомени да се върне. Тя му купуваше сладкишите, когато беше доволна от него. Снощи си бе спомнил как го наблюдаваше да отхапва от прекрасните пасти, а лицето й беше озарено от любов. Тогава си бе помислил, че е най-красивата жена на света, и още беше на същото мнение.

Седеше до витрината и наблюдаваше минувачите, забързани към топлината и уюта на домовете си. А на отсрещната страна на улицата се намираше домът, в който започна всичко. Втренчи се в тухленото здание и както винаги му се стори чудно, че е едва четириетажно. В спомените му бе много по-голямо. Вдигна поглед към трите тъмни прозореца на последния етаж и се запита какви хора обитават сега жилището. Знаят ли какво се е случило там? Или се интересуват само от проблемите на скучното си ежедневие?

— Ще прощавате, ама местата свободни ли са? — Някаква жена посочваше двата празни стола. Беше дебелана с къдрава червеникава коса. Приятелят й се гушеше зад гърба й — пъпчив грозник със закривен нос. Бяха противни. Но сладкарницата бързо се изпълваше с посетители и той нямаше избор. Промърмори нещо, което минаваше за съгласие, и премести стола си към стената, после отново се втренчи в сградата.

— Като станах на десет, се преместихме да живеем в Скарсдейл — обясняваше дебеланата. — Имах си една въображаема приятелка, която се казваше Лулу. Все повтарях на майка ми, че е Лулу сме се разделили, докато старата напълно откачи. Един ден ме заведе обратно в града. Паркира пред сградата, в която живеехме преди, и влезе. Когато отново се появи, заяви, че Лулу е с нея. И знаеш ли какво? Повярвах й! После нещата се оправиха.

„Глупава история“ — помисли си той. Ала винаги, когато чуеше подобни истории, се удивляваше на подробностите, които хората си спомнят. Любими игри от детството им, имена на учители, какви сандвичи са им приготвяли майките им за закуска. В неговата памет поредица от години беше напълно заличена. Смътно си спомняше първото десетилетие от живота си. Сладкишът, от който в момента отхапваше. Сцената на нейната смърт. Старият му приятел Рики, който му подава малка манерка и казва: „Много е готино, човече. Но трябва да го изпиеш на един дъх!“.

Всичко това обаче беше в миналото, преди в съзнанието му да се зароди планът. Мислено се присмиваше на психотерапевтите, които твърдяха, че разбират какво става в главата му. Говореха за душевна травма и за раздвояване на личността. Всъщност тези глупци не разбираха абсолютно нищо, но той ги накара да повярват, че са му помогнали. Пет пари не даваше за мнението им. Интересуваше го само планът му. Всяко свое действие подлагаше на изпитание чрез въпроса, дали подпомага, или пречи на плана му.

Тази вечер бе дошъл тук, за да се увери, че постъпва правилно, да събере сили за предстоящото изпитание. Въобразяваше си, че така ще се приближи до нея, ала очакванията му се оказаха напразни. Все пак не се съмняваше, че е на верен път. Тя му бе изпратила поличби, за да го насочи. Дори да хранеше някакво съмнение, достатъчно му беше да си представи Кейт. Само очилата разваляха впечатлението, не можеше да свикне да я гледа с тях. Но може би така бе по-добре. За предпочитане е другите да не виждат онова, което се разкрива пред погледа му. Най-важното бе, че Кейт е само негова и го чака.

Внезапно усети присъствието й. Присъствието на най-красивата жена на земята. Любовта й го обгърна, сякаш чу гласа й, който го подканяше да действа. Именно тя му беше дала Кейт, за да му напомни, че не е сам в света. Усещаше доверието й в него и то подклаждаше решителността му.

Съмненията го напуснаха завинаги, сякаш никога не бяха възникнали.

Всичко бе наред.

Вече нищо не може да го спре.