Ейми Гътман
Адвокатите от „Самсън и Милс“ (4)

Сряда, 6 януари

Утрото беше мразовито, но ясно. Картър Милс се облегна на креслото и се загледа през прозореца. Под лъчите на плахото зимно слънце сградите блестяха като скъпоценни камъни. През ден като днешния всичко изглеждаше възможно.

Както обикновено беше станал в шест и половина. След редовните трийсетминутни гимнастически упражнения взе душ и отиде в трапезарията, където Моли, засега последната от цяла поредица домашни прислужници, му поднесе закуска, състояща се от овесена каша със стафиди, кафе и прясно изцеден портокалов сок. Вероятно Даян още спеше. По принцип тя го изчакваше да тръгне на работа и едва тогава ставаше от леглото. Картър прочете „Уолстрийт Джърнал“, набързо прегледа „Таймс“, сетне отиде в кабинета си, където работи около един час. Точно в девет се качи на своя мерцедес 500S и тъй като беше избягнал обичайните утринни задръствания на движението, само за четирийсет и пет минути измина разстоянието от Гринич до центъра на града.

Сега, без да става от креслото, извърна поглед към стенния часовник до вратата и видя, че наближава десет и половина. Разполагаше с достатъчно време да се подготви за следобедното съвещание. Отпи от чашата с вода, смесена с лимонов сок, и продължи да се взира в часовника, монтиран в кутия, украсена със сложна дърворезба. Баща му щеше да се обърне в гроба, ако знаеше, че семейната реликва, предавана от поколение на поколение, се намира в „Самсън и Милс“. Именно затова Картър бе донесъл часовника тук, все едно прогонваше зъл дух. Ала ефектът беше обратен. Изминали бяха пет години, откакто постави стенния часовник в кабинета си, но проклетият предмет все още му напомняше за детството му в Бостън и за неделните дни, които очакваше със свито сърце, защото тогава баща му го викаше в кабинета си. Часовникът като че го наблюдаваше отстрани като строг съдник.

Също като баща му.

Картър отново се загледа през прозореца. Отдавна не си беше спомнял за детството си и за безкрайните ежеседмични беседи. Беше седем-осемгодишен, когато започнаха; във всеки случай бе толкова малък, че подпираше стъпалата си върху камара книги, за да не се люлеят краката му — движението дразнеше баща му. Седеше на неудобния дървен стол и слушаше словата на родителя си: „Гордея се с теб, синко. Но помни, че всеки ден представлява ново начало. Никога не почивай на лаврите си“.

Като дете Картър се страхуваше от него, а в юношеството си започна да го презира. Ала презрението му беше примесено с необяснимо безпокойство. Въпреки това гледаше отвисоко на баща си. В края на краищата за кого се мисли той, след като е най-обикновен историк. Никому непознат учен, събиращ книги, вещи и информация, посветени на живота на американците. Човек, който е прекарал целия си живот в пашкула на семейното богатство, а научните му постижения се изчерпват с написването на няколко исторически трудове. Преди няколко години Картър беше попаднал на автобиографична книга, написана от Кларънс Дароу. Докато прелистваше началните страници, вниманието му беше привлечено от една фраза:

„Откровено казано, рядко се сещам за предците си; разбира се, знам, че ги е имало и че са били доста на брой. Всъщност мога да запълня настоящата книга с имената им, ако ги знаех и ако смятах, че поне малко си заслужава труда.“

„Ако смятах, че поне малко си заслужава труда.“

Думите се бяха запечатали в съзнанието му. Беше запленен от фразата, представляваща отрицание на ценностите, пред които се прекланяше баща му.

Изминали бяха повече от пет години от смъртта на Джеймс Милс. Картър сметна за свой дълг да произнесе надгробна реч, но съчиняването й се оказа почти непосилна задача. Какви хвалебствени слова подхождат на един съвсем обикновен човек, който никога през живота си не е посмял да рискува? Баща му дори се гордееше с факта, че никога не е проявявал инициативност, никога не е бил сред първите, захванали се с някакво начинание. Често разказваше на децата си как предците им не били сред първите заселници на Америка, пристигнали с „Мейфлауър“. Вместо да рискуват, те изчакали новините от Новия континент. Потеглили натам едва десет години по-късно, след като внимателно преценили рисковете и облагите.

Дори по онова време, докато слушаше разказите на баща си, Картър си мислеше: „Какъв глупак!“.

Винаги бе знаел, че е за предпочитане да бъдеш пръв във всяко начинание.

А кое е най-подходящото място да се докажеш, да бъдеш пръв? Манхатън, разбира се. Още в детството си изпитваше привличане към многомилионния град. Допадаха му шумът, борбата за надмощие, миризмата на пари. Наследеното богатство донякъде му беше от полза, но не оказа влияние върху плановете му. Той гледаше на него като на полезна придобивка — все едно при игра на карти му се беше паднала силна ръка.

По време на втората си година в юридическия факултет на „Харвард“ предприе първата решителна стъпка в живота си, като уведоми баща си за намерението през лятната ваканция да работи в юридическата фирма, основана от „дядо“ Сай, както наричаха Сайлъс Милс. Джеймс Милс остана като ударен от гръм. Самият той завинаги беше избягал от този свят. Картър знаеше, че е направил гениален ход, противопоставяйки уважението на баща си към семейната институция на омразата му към Ню Йорк. В крайна сметка получи благословията му, както се беше надявал. Въпреки привидното си благоговение пред традициите и Джеймс Милс като родствениците си се прекланяше пред парите. Картър го мразеше още повече заради лицемерието му.

Ала онези времена отдавна бяха отминали. Време бе да се върне към настоящето и да се залови за работа. Той се отдръпна от прозореца и взе писалката си „Монблан“.

Първо трябва да разреши проблема с Бил Маккарти. Замисли се, припомняйки си обвиненията, с които колегата му го беше обсипал по време на скандала в понеделник. Кой би повярвал, че покорният служител, който бе готов да работи извънредно, без да се оплаква, е способен на подобни емоции? Но Маккарти не го интересуваше. Много по-важно беше да разбере кой му е дал информацията.

Остана неподвижен в продължение на няколко минути, очаквайки отговорът да се избистри в съзнанието му, както безсъмнено щеше да се случи. Умът никога не му изневеряваше — действаше със същата безотказна точност като двигателя на скъпия мерцедес. Положението беше крайно деликатно, дори една грешка щеше да бъде фатална. След като обмисли няколко варианта, в съзнанието му се оформи план. Първата му стъпка ще бъде да поиска обяснение от Дрескър. Да, ще говори насаме с него, и то колкото е възможно по-бързо. Отметна първата точка в бележника си и продължи по-нататък.

С нетърпение очакваше следобедното съвещание, на което щяха да присъстват Холдън и Чък Торп. Изпита възбуда при мисълта за предстоящата битка, която бе си сигурен, че ще спечели. Не само защото имаше право — в края на краищата понятието беше относително — а защото беше най-добрият играч. Съдебният процес беше спорт, а той бе сред шампионите.

Да, нещата се уреждаха прекрасно. Подразнил се беше от настояването на Чък Торп именно Маделин да се заеме с делото, ала вече беше уредил въпроса с нея. Тогава защо беше толкова напрегнат, защо имаше някакво неприятно предчувствие? Беше толкова смътно, че можеше да не му обърне внимание, ала щеше да допусне фатална грешка. До голяма степен успехът му се дължеше на интуицията, която никога не го подвеждаше. С течение на времето се беше научил да се вслушва във вътрешния си глас.

Какво го тревожи? На какво трябва да обърне специално внимание? Въпросът не му даваше покой, сетне внезапно стигна до отговора.

Кейт Пейн!

Подигравателните думи на Маделин като че отекнаха в съзнанието му: „Тази наша сътрудничка Кейт Пейн… Ти си я назначил, нали? Заради теб е постъпила на работа във фирмата. Сигурно се питаш как съм разбрала, а? Достатъчно е само да погледнеш тази млада жена“.

Милс се намръщи, все едно виждаше Маделин и ехидната й усмивка. Нямаше представа за какво говори, но за щастие не се беше издал.

Ала сега искаше да разгадае подхвърлената забележка. Помъчи се да си представи как изглежда Кейт Пейн. Тъмнокоса млада жена, облечена по последната мода. Беше много привлекателна, но образът й му убягваше.

„Достатъчно е само да я погледнеш.“

Какво бе видяла Маделин в тази млада жена? Той започна да почуква с писалката по бюрото, като все повече се изнервяше. Нямаше дори бегла представа за какво е намеквала. Мътните я взели! Има ли значение какво се върти в главата й? Важното е, че каквото и да си фантазира, то не отговаря на истината. Причината Кейт Пейн да работи по това дело беше съвсем очевидна. Тъй като обвинението срещу Торп беше за сексуален тормоз, в екипа непременно трябваше да участва и жена. Присъствието й в съдебната зала щеше да бъде деликатно напомняне на свидетелките, че не са сами, че не извършват предателство спрямо посестримите си.

А пък и изборът на самата Кейт Пейн беше лесно обясним. Беше я интервюирал още когато беше студентка в „Харвард“ и бе поразен от амбициозността и енергията й. Съвсем естествено е да предпочете да работи с нея. Обяснението е съвсем логично.

Обяснението е съвсем логично!

И все пак за какво намекваше Маделин?

 

 

Чък Торп удари с юмрук по масата в залата за съвещания:

— Мътните го взели! Какви са тези изпълнения? Не плащаме ли достатъчно на „Самсън и Милс“, че тази жена да ми прави номера? Първо ми определи среща в ресторанта, на която не благоволи да се появи, сега пък отсъства от служебното съвещание!

— Не се горещи толкова, Чък. — Джед Холдън стисна рамото на по-младия мъж. — Убеден съм, че отсъствието на госпожицата е оправдано. — Той въпросително погледна Картър Милс.

— Да почакаме още пет минути — невъзмутимо заяви Милс. Сиво-сините му очи за миг се отклониха от Холдън и се втренчиха в Торп. — Маделин е образец на точността. Навярно има сериозна причина за закъснението й.

Кейт погледна часовника си. Беше един и двайсет, а Уотърс още не се беше появила. Няколко пъти звъняха в кабинета й, но никой не вдигаше телефона. Самата Кейт се беше обадила преди десетина минути, за да провери дали не е станало някакво недоразумение, ала секретарката отговори, че съвещанието фигурира в графика на началничката й, дори предишната вечер са го обсъждали.

С всяка изминала минута напрежението в кабинета нарастваше. Кейт сведе поглед и се престори, че препрочита бележките си, но изпод око наблюдаваше сцената. Бяха общо шестима души. Двамата с Пейтън седяха отляво на Милс. С вродената си тактичност Пейтън бе оставил свободен стола до Картър, като по този начин служителите бяха седнали според положението си в служебната йерархия и свободното място бе за Маделин, ако тя въобще се върнеше.

От другата страна на масата се бяха настанили хората от „Уайд Уърлд“. Всемогъщият изпълнителен директор на компанията Джед Холдън седеше отдясно на Милс. Вдясно от Джед се беше разположил Чък Торп — едър и широкоплещест мъжага. Третият беше Ричард Ъпстийн — слаб мургав човек, който беше шеф на юридическия отдел на „Уайд Уърлд“.

Кейт, която за пръв път виждаше Джед Холдън, беше изумена от невзрачната му външност. Беше нисък и слаб, с бледо лице и с щръкнали уши, а светлокестенявата му коса беше започнала да оредява. Само пронизващите му сиви очи издаваха силната му воля, благодарение на която бе направил шеметна кариера.

Торп пък беше тъкмо какъвто изглеждаше по телевизията — едър грубоват мъж с неизменно подигравателно изражение. Приличаше на териер — енергични кучета, които тежат много повече, отколкото си представяш, като ги гледаш. Само очите му разваляха впечатлението. Бяха безизразни като очи на мъртво същество. Трудно й бе да определи цвета им, защото изглеждаха почти прозрачни.

Сепна се, като осъзна, че Торп е доловил изпитателния й поглед. За миг очите им се срещнаха, той се усмихна още по-ехидно. Кейт се изчерви до уши и се втренчи в бележника си. Торп отново гневно заговори:

— Предлагам да започнем. Няма да седим тук цял ден, я!

Тя видя как за миг лицето на Милс се сгърчи от раздразнение и се поуспокои. Беше почти сигурна, че Чък Торп не му допада.

— Добре — кимна той. — Да започнем с фактите.

— Фактите ли! — сопна се Чък. — На кого му пука за фактите? Важното е, че медиите са се наговорили да ме разпънат на кръст!

Милс го погледна в очите:

— Разбирам тревогата ви. Повярвайте, че стопроцентово ви подкрепяме. Но все пак се налага да ви задам няколко въпроса.

Говореше спокойно, дори нежно, сякаш се обръщаше към любимата си. Кейт неволно се възхити от неговата дипломатичност, от способността му да се съсредоточава върху най-неотложните проблеми. И Майкъл притежаваше същите качества — бе като учен, способен на абстрактни обобщения… Сепна се, като осъзна каква посока са взели мислите й.

Торп мълчеше и упорито се взираше в масата. Картър продължи все така любезно:

— Първият ми въпрос е относно тъжителката Стефани Фридман. — Тонът му изразяваше колко му е неприятна намесата в личния живот на клиента. — Колегата Ъпстийн ме информира в общи линии, но ми се иска да чуя вашето мнение…

Торп театрално въздъхна:

— Престанете да увъртате, кажете направо какво ви интересува.

— Фридман е била ваша секретарка, нали?

Кейт забеляза как Картър използва само фамилното име на Стефани Фридман, като по този начин сякаш я обезличаваше. Навярно именно такава бе и целта му. Стефани вече не беше само бивша служителка. След като беше заплашила, че ще заведе съдебно дело, тя се бе превърнала в противник, който не заслужава съчувствие, камо ли уважение.

— Да. Беше моя секретарка.

— Колко време е работила за вас?

— Около пет години.

— Вярно ли е, че е напуснала преди десет месеца?

— Да.

— Поддържахте ли връзка с нея след напускането й?

— Не.

— Добре. Какви са били задълженията й?

— Ами като на всяка секретарка — набор на текстове, архивиране на документацията, приемане на обажданията по телефона и така нататък.

— Привлекателна ли е?

Торп презрително изсумтя:

— Въобразява си, че е първа красавица!

— Тя твърди… — Милс прегледа бележките си и продължи: — че непрекъснато сте настоявали да разказва за половия си живот, вие също сте споделяли с нея подробности за… любовните си срещи.

— Любовни срещи ли? Ама че фраза! В кой век живеем, драги? Вижте какво, господин Милс, сигурен съм, че сте способен юрист, но нямате представа как се осигуряват материалите за списание като моето. Питал ли съм Стефани с кого се чука? Разбира се, че я питах. Питал ли съм я каква техника използва любовникът й, какво я възбужда? Разбира се. Не отричам, че съм й казвал какво ми харесва да ми правят мацките. Обаче знаете ли защо й задавах тези въпроси, господин Милс? Защото съм редактор на списание за секс, ако случайно сте пропуснали този факт. Разбира се, поместваме и статии на политически и културни теми, та да не излезе, че пичът, който си пада по циците, е пълен тъпак. Но главната ни тема е сексът, затова черпя идеи отвсякъде, дори от служителите си. Като постъпи на работа, Стефани прекрасно знаеше какво се очаква от нея. Ако страдаше от скрупули, да беше отишла в „Идеалната домакиня“.

Кейт се стараеше да се съсредоточи върху фактите и да се разграничи от спонтанната неприязън, която й вдъхваха изявленията на Торп.

Милс се усмихна. Дори да споделяше нейните чувства, не се издаваше.

— Тази информация ще ни бъде от полза, Чък… Между другото, предлагам да си говорим на „ти“. Много е важно, че в продължение на пет години тя нито веднъж не се е оплакала. За да спечели делото, трябва да убеди съдебните заседатели, че се е възмущавала от поведението ти. Но от теб разбирам, че никога не е казала нито на теб, нито на другиго, че се стеснява от разговорите, които сте водили.

— Да се стеснява ли? Божичко, какъв майтап! По-скоро аз трябваше да се стеснявам. В сравнение със Стефани съм истински пуритан!

— Да разбирам ли, че е имала активен полов живот?

— Меко казано.

— Спомняш ли си имената на партньорите, за които ти е разказвала?

— Все споменаваше някой си Боб. Сигурно е бил голяма работа, защото най-много говореше за него. Затова и съм запомнил името му. — Той посегна към чинията със сладкиши по средата на масата, взе си пастичка и я пъхна в устата си.

— Ако си спомниш за още някого, непременно ми кажи — промърмори Картър Милс. — И още нещо, за което Ричард вероятно те е предупредил — не разговаряй с никого във връзка с делото. Всеки, с когото споделиш подробности, може да бъде призован за свидетел.

— Ясно.

Кейт забеляза, че Ричард Ъпстийн почти не участва в разговора. Понякога отношенията между „Самсън“ и юристите на клиента бяха доста обтегнати; корпоративните адвокати, които в повечето случаи бяха мъже, негодуваха, че „Самсън“ изземват функциите им, дори понякога третираха привличането на фирмата като недоверие към самите тях и способността им сами да се справят със сложни дела. Ала след като в продължение на цяло десетилетие Ъпстийн работеше съвместно със „Самсън“, би трябвало да се е примирил с положението.

— Фридман твърди, че си я заплашил с уволнение, ако откаже да прави секс с Рон Фогарти — продължи Милс. — С Фогарти сте приятели, нали?

— Дрън-дрън! — гневно възкликна Чък. — Истината е съвсем друга — едва опазвах Рон от Стефани. Накрая положението стана почти нетърпимо. При всяко негово посещение тя не го оставяше на мира и направо му се предлагаше. Веднъж й казах: „Стефани, престани. Той знае, че си падаш по него. Всички го знаем. Престани да му се натрапваш, изчакай естествения ход на събитията“. Според мен тя вдига тази патърдия, само и само да се докопа до Рон.

Кейт се помъчи да потисне нарастващата си неприязън, да слуша, без да прави прибързани заключения. Изпод око погледна Пейтън, който не откъсваше очи от Торп и съчувствено се усмихваше. Очевидно не изпитваше раздвоение. Божичко, как й се искаше да бъде като него — съсредоточена, безпристрастна и обективна.

— Предполагам, че Фогарти ще подкрепи твърденията ти — каза Милс. — Ако се наложи, ще свидетелства, че е отблъснал предложенията на Фридман, така ли?

— Разбира се.

Картър отново прегледа бележките си и продължи:

— Фридман твърди, че си я принуждавал да се облича предизвикателно и че си правил недвусмислено сексуални забележки относно външния й вид.

— Не съм я принуждавал да се облича по определен начин! Сама избираше дрехите си. Честно казано, сигурно щеше да нададе вой, ако я накарах да се носи като обикновена секретарка. Не отричам, че може би съм й правил комплименти, например, че изглежда страхотно или нещо от този род. Бога ми, не си спомням. Знам само, че никога не съм й казвал онова, което тя твърди. Да й имам самочувствието на тази скубла!

— Добре — спокойно каза Милс. — Следващото обвинение е по повод физически контакт. Тя настоява, че си я опипвал и че си я целувал.

— Че защо не! С нея бяхме приятели, поне така си мислех. Само се майтапех, това е всичко.

— Казвала ли ти е, че твоето поведение й е неприятно? Молила ли те е да престанеш?

— Никога!

— Предполагам, че редакцията на списанието няма официална политика по отношение на сексуалния тормоз — небрежно подхвърли Картър.

Кейт си помисли, че при нормални обстоятелства това щеше да е най-важният въпрос, който щеше да бъде зададен в самото начало на разговора. Но ако Милс беше започнал с него, щеше да си навлече ненавистта на Торп и да го накара да се държи враждебно. За пореден път се възхити от способността му да се съобразява със субективните фактори, както и от отличното му познаване на човешката природа, на които се дължеше успехът му.

Торп само раздразнено поклати глава, а Картър невъзмутимо продължи:

— С кои колежки е била приятелка?

— Преувеличено е да се каже, че имаше приятелки. Понякога обядваше заедно с Линда Морис и Мелиса Лайл.

— А те какви длъжности изпълняват?

— И двете са секретарки. Линда работи за Брайън Кек, който завежда техническата част. Мелиса е секретарка на заместник-главния редактор Оливър Лиъри, а като ми се натрупаше много работа и Стефи не можеше да се справи, помагаше и на мен.

— Коя е заместничката на Фридман?

— Не съм назначил никого на нейното място. Понякога работя с Мелиса или с Линда, ако закъсам, използвам услугите на временна секретарка.

Ъпстийн тревожно го изгледа:

— Досега не си споменавал за наемането на временни секретарки, Чък. Непременно трябва да го обсъдим. Не са ни необходими повече потенциални свидетелки. Особено непознати жени, които не са служителки във фирмата и които не можем да контролираме.

Торп театрално въздъхна:

— Извинете, задето се старая в името на моето списание.

— Всъщност списанието не е твое! — озъби се Ъпстийн.

— Забрави ли, че го продаде и че то вече е собственост на „Уайд Уърлд“? По-точно на акционерите на „Уайд Уърлд“!

Холдън рязко се извърна, сивите му очи проблеснаха като кинжали:

— Хей, Ричард, не позволявам да държиш такъв тон на Чък! Сигурен съм, че ще стигнем до взаимноизгодно решение.

Ъпстийн понечи да отговори, но стисна устни и зачете бележките си.

Милс побърза да се намеси:

— Според мен най-важното е да принудим потенциалните свидетели да не променят показанията си. Иначе ще си имаме доста неприятности, когато се гледа делото. Започваме с клетвени декларации, подписани от колежките на Фридман. Ако се съди по онова, което ни разказа Чък, те ще ни окажат съдействие.

Торп кимна.

— Другата важна стъпка — продължи Картър — е да съберем възможно най-подробна информация за личния живот на Фридман. Например колко любовници е имала, използва ли наркотици, дали в миналото е страдала от някакво умствено заболяване… Накратко, необходими са ни сведения, чрез които да докажем, че тя е…

— Че Стефани е курвеста откачалка! — прекъсна го Торп и се ухили.

Холдън също се усмихна и му намигна. Ъпстийн упорито се взираше в отсрещната стена и ритмично потропваше по пода с черната си кожена обувка.

Милс помълча, сетне любезно се усмихна.

— Чък, съветвам те да внимаваш със солените шегички — каза престорено небрежно. — Същото се отнася и за теб, Джед.

— Извинявай, Картър — смирено отвърна Холдън. — Абсолютно си прав.

Торп само подигравателно се усмихна.

Ъпстийн отмести поглед от стената и заяви:

— Господа, неприятно ми е да повдигам този въпрос, но смятам, че е задължително да го обсъдим. Според мен има несходство в интересите на „Уайд Уърлд“ и господин Торп. При тези обстоятелства идеята за съвместно юридическо представителство е крайно неуместна. Казано накратко, не виждам как „Самсън и Милс“ успешно ще представляват едновременно Чък Торп и „Уайд Уърлд Мидия“.

Холдън мрачно го изгледа:

— Ричард, вече обсъдихме този въпрос. — Леденият му тон подсказваше, че няма да търпи противоречия, въпреки че изражението му остана любезно.

— Вярно е. Вярно е и това, че не постигнахме съгласие — равнодушно заяви Ъпстийн.

Кейт изпод око погледна Милс, за да види реакцията му. Същия въпрос в понеделник беше повдигнала и Маделин. Ала преди Картър да отговори, Торп гневно възкликна:

— Какво ти става, Ъпстийн? Само не ме заблуждавай! Знам, че не можеш да ме понасяш. През цялото време правиш спънки и…

— Мнението ти не ме интересува, Чък — прекъсна го адвокатът. — Мисли каквото си искаш. Но аз имам морално задължение към тази корпорация. Въпрос на етика, каквато ти изобщо не притежаваш.

— Не си го изкарвай на мен, за да прикриеш колко си некадърен — не му остана длъжен Чък. — Не ми поиска списък на заплахите, които всякакви кретени са отправяли срещу „Примамка“. Цялото световно производство на хартия ще бъде недостатъчно за съставянето на този списък. Пожела и получи списък на предстоящите и евентуалните съдебни дела, които ще ми нанесат сериозни материални щети. Нямах представа, че Стефани ще подаде жалба.

Честно казано, останах като ударен от гръм… още не ми го побира главата. Мислех, че е някаква шега, с която цели да привлече вниманието ми.

— Безусловно го привлече — кисело процеди Ъпстийн.

Милс заговори, обръщайки се към него:

— С Джед обсъдихме този въпрос. Разбирам гледната ти точка, но не я споделям.

„О, ето каква била работата — помисли си Кейт. — Но защо Маделин беше толкова сигурна, че Ъпстийн има право?“

Корпоративният адвокат понечи да каже нещо, но размисли и само ядно стисна устни. Картър се обърна към Торп:

— Чък, нямам нищо против да вземеш адвокат, който да защитава само твоите интереси.

— Все ми е тая. — Торп се прозина, сякаш разговорът вече му беше безинтересен, и огледа хората около масата. Когато Кейт усети погледа му върху себе си, машинално скръсти ръце на гърдите си. Стори й се, че той победоносно се усмихна, но преди да се убеди в предположението си, Чък вече гледаше в друга посока. Вече не беше напрегнат като опъната пружина, гневът му като че ли бе стихнал.

— Питам се къде ли е скъпата госпожица Маделин — подхвърли, обръщайки се към всички присъстващи.

 

 

Кейт се прибра у дома едва към единайсет вечерта. Включи лампите, монтирани на тавана, и се огледа. Според стандартите в Манхатън едностайният й апартамент беше категория „лукс“, въпреки че не беше ясно в какво се състои луксът. Таваните бяха гипсови, паркетът се нуждаеше от лакиране, кухнята представляваше ниша без прозорци, банята беше миниатюрна. През големите плъзгащи се прозорци се виждаше фасадата на отсрещната сграда. Но жилището имаше и известни предимства. Казано накратко, беше чисто и безопасно. След като в продължение на три години беше обитавала разнебитени къщи в Кеймбридж, бе предпочела удобствата на модерното жилище пред очарованието на старинните постройки. Сградата беше с портиер, което бе предимство предвид факта, че тя излизаше и се прибираше в различни часове на деня и нощта, и се намираше на две пресечки от метростанцията. При това кварталът беше тих — нещо съвсем нетипично за Ню Йорк — а наемът беше само две хиляди и петстотин долара месечно. След като се бе убедила, че където и да било другаде ще плаща почти двойно повече, тя бе наела жилището.

Предстоеше й още работа. Остави палтото и чантата си на канапето и тръгна към кухнята. Ще си приготви чаша кафе, което ще я ободри. Извади от шкафа пакета и зареди кафеварката. Навремето беше избрала скъп модел „Браун“ и инвестицията се беше оказала добра — уредът вярно й служеше години наред. Внезапно усети глад и надникна в хладилника. Изборът беше повече от скромен. Половин хляб, купен бог знае кога. Парче сирене, покрито с тебеширена коричка от дългия престой в хладилника. Няколко бурканчета с конфитюр и с туршия, дижонска горчица, фъстъчено масло. Накрая реши да хапне солени бисквитки с фъстъчено масло — основната й храна през нощите, когато четеше за изпити в университета. Докато дъвчеше последната хрупкава бисквитка, тръгна към спалнята да се преоблече.

Като усети аромата на силно кафе, идващ от кухнята, внезапно настроението й се повиши. „Колко малко му трябва на човек, за да му е хубаво“ — каза си. Тъкмо когато ровеше в най-долното чекмедже, за да намери любимата си тениска с емблемата на Харвардския юридически факултет, телефонът иззвъня. „Тара е! — помисли си. — Да му се не види, забравих да й се обадя!“ Ала като вдигна слушалката, чу непознат мъжки глас:

— Ако обичате, търся Кейт Пейн.

— На телефона. — Тя притисна слушалката под брадичката си и обу размъкнат черен клин, който преди няколко години беше купила от разпродажба в „Гап“.

— Обажда се Дъглас Маколи — каза мъжът. — Приятел съм на Тара Уилки. Доколкото разбрах, тя ви е говорила за мен. Аз…

Кейт се тръсна на леглото.

— Знам кой сте! — прекъсна го грубо и веднага се упрекна заради враждебния си тон. В края на краищата човекът нямаше вина. Но ако Тара й беше под ръка, със сигурност щеше да я убие. Излиза, че снощи си е хвърлила думите на вятъра — явно не е успяла да убеди приятелката си, че засега се въздържа от сериозна връзка.

— Питах се дали ще се съгласите да вечеряме заедно в петък — продължи непознатият. — После можем да отидем на кино.

— Вижте какво, благодаря за обаждането, но… — Какво да му каже? „Не излизам с мъже, откакто преди две години гаджето ме заряза.“ Ах, как ще си го върне на Тара, задето я беше насадила на пачи яйца!

— Тара ме предупреди, че сте много заета — каза Дъглас. — Ако в петък не сте свободна, ще го отложим за друг ден.

— Не, не… Само дето… — запелтечи тя и отново млъкна. Искаше й се да изкрещи: „Никога не ходя на кино и не вечерям! Страдам от болестта на Свети Вит! Още по гласа ти познах, че не си мой тип!“.

— Съгласна ли сте за петък? — Човекът говореше някак неуверено, като че не беше разбрал какво му е отговорила. На Кейт й хрумна, че можеше да се оправдае с поет ангажимент, ала вече беше прекалено късно. Тъй като почти никога не излизаше с приятели, не се беше досетила навреме за извинението, подхождащо при всички случаи. Знаеше, че ако започне да увърта, онзи Дъглас ще разбере, че го лъже. Реши да се измъкне най-безболезнено.

— Можем да отидем на кино — промърмори, — при условие, че прожекцията е след седем часа.

Каза си, че това е най-безопасният вариант — прожекцията ще трае максимум два часа, а като свърши, набързо ще се измъкне под предлог, че предишната нощ не е спала добре, а на другата сутрин ще става много рано. Така почти няма да разговаря с него. Поздрави се за мъдрото решение. С един куршум два заека: хем ще отиде на кино, хем ще се отърве от натякванията на Тара.

— Прекрасно. — По тона на Дъглас личеше, че искрено се радва, задето е приела предложението. Кейт се запита какво ли му е наговорила приятелката й. — Живеете в Уестсайд, нали?

— Да — промърмори тя и отново я обзе гняв. По дяволите, защо й е притрябвало на Тара да му казва адреса й?

— Да ви взема ли?

— Предпочитам да се срещнем пред киното — побърза да отговори. — Предлагам да се чуем по телефона в петък сутринта, за да уговорим подробностите.

— Става. Е… дочуване. С нетърпение очаквам да се запознаем.

— Дочуване, до петък — промърмори тя и побърза да прекъсне връзката.

Върна слушалката на вилката и се замисли. Обаждането донякъде я извади от равновесие, но все пак се беше справила блестящо. Може би Тара най-сетне ще й повярва, че е готова да се върне към нормалния живот.

Нахлузи удобните си чехли и тръгна към кухнята да си налее кафе. Вече почти беше забравила обаждането, умът й беше зает с документацията по няколко дела, която й предстоеше да проучи. Преди да се заеме с работата, включи телевизора „да й прави компания“. Излъчваха някакъв комедиен сериал и тя неволно се усмихна на духовитата размяна на реплики. След няколко минути започваше новинарската емисия. Навън отново валеше, дъждовните капки глухо барабаняха по стъклата на прозорците. Тя отпи от кафето и внезапно изпита чувство за домашен уют и безопасност, все едно отново беше студентка и зубреше за изпит.

Задълбочено четеше решението на Върховния съд по делото „Банка «Меритър» срещу Винсън“, когато чу познато име: „… Маделин Уотърс, съдружничка в прочутата адвокатска фирма «Самсън и Милс»…“. Отначало си помисли, че й се е причуло. Ала като погледна към екрана на малкия телевизор, спомен от студентските й години, отново чу да произнасят името Маделин Уотърс. Грозноват мъж на средна възраст, който изглеждаше много нетърпелив, говореше пред микрофон, държан от стройна млада жена с късо червено палто; очевидно се намираха в някакъв западнал квартал, в далечината се виждаше водна повърхност — навярно беше река Хъдсън. Изражението на непознатия подсказваше, че му се иска час по-скоро да се отърве от нахалната репортерка.

— Трупът беше идентифициран преди няколко часа. — Той почти крещеше, опитвайки се да надвика шума от уличното движение. — Засега не мога да ви кажа нищо повече. Работим по няколко версии, ето защо се въздържам от прибързани заключения.

— Благодаря, детектив — извика в отговор младата репортерка и приглади косата си, развявана от бурния вятър.

Кейт рязко се изправи и едва не разля кафето. Внезапно изпита необходимост да се движи, не я сдържаше на едно място. Прекоси помещението, сетне се върна и се втренчи в екрана, насилвайки се да слуша. Помъчи се да проумее думите, които изричаха рубиненочервените устни на младата репортерка:

— Брутално убийство, което ще разтърси общността на нюйоркските юристи… една от малкото жени, които са съдружнички в „Самсън и Милс“, смятана за една от най-прочутите адвокатски фирми в града…

Струваше й се, че младата жена говори на чужд език, значението на думите й се изплъзваше. Каза си, че трябва да се съсредоточи. Вместо това ни в клин, ни в ръкав забеляза, че червилото на телевизионната журналистка е с цвета на палтото й.

В края на репортажа показаха снимка на Маделин. Лицето й бе озарено от победоносна усмивка; носеше тъмносин костюм и бяла блуза. Фотографията беше заснета преди доста време, може би когато Уотърс е станала съдружничка в „Самсън“. Косата й беше права и късо подстригана. Въпреки че се бе постарала да си придаде сериозно изражение, цялото й същество излъчваше оптимизъм, какъвто липсваше у жената, която Кейт така и не бе успяла да опознае.

Новинарската емисия продължи с друг репортаж.

Кейт осъзна, че машинално разтрива дланите си, като че е премръзнала и се опитва да ги стопли. Беше ужасена и потресена, изпитваше и някакво чувство, подобно на мъчителна болка, което не можеше да определи. Ненадейно й се прииска да говори с Джъстин. Джъстин! Дори мисълта за него като че ли я поуспокои. С трепереща ръка вдигна слушалката и набра познатия номер. Въпреки че той се обади почти моментално, по гласа му личеше, че го е събудила.

— Джъстин, аз съм — избърбори тя. — Маделин Уотърс е била убита. Открили са трупа й. Гледах репортаж по телевизията. Господи, не мога да… — Осъзна, че говори несвързано, думите бликаха от устата й като фонтан.

— Какво? — сънено промърмори Джъстин. — Какви ги говориш?

Опитвайки се да спре пороя от думи, тя се постара накратко да предаде онова, което току-що беше чула. Насили се да говори като адвокатка и самоналожената дисциплина й подейства успокояващо, гласът й престана да трепери. Като приключи, изпита необяснима умора.

— Сигурна ли си? — попита Джъстин. По гласа му личеше, че още е сънен и не осъзнава какво му се говори.

— Разбира се, че съм сигурна! — раздразнено се сопна тя. — Да не мислиш, че се шегувам?

— Не… извинявай. Просто… бях заспал много дълбоко… — Звучеше като човек, който наскоро се е научил да говори.

— Извинявай, че те събудих — промълви Кейт. — Но като чух новината, буквално откачих. Прииска ми се веднага да го споделя с теб.

— Маделин… та аз работех с нея… — В гласа на Джъстин се долавяше лека промяна, сякаш едва сега той осъзна какво се е случило. — Не разбирам как е… Слушай, Кейт, ще изчакаш ли секунда? — В слушалката се чу шумолене, щракване на ключа за осветлението. Джъстин отново заговори, гласът му вече не беше сънен: — Не мислиш ли, че е станала грешка? Че онези по телевизията нещо са объркали…

За миг тя се замисли, сетне отвърна:

— Възможно е, разбира се, но според мен е невероятно. Ако не бяха сигурни, нямаше да излъчат директен репортаж. Пък и показаха снимката й…

— Така ли? — ахна той. — По какъв начин… как е била убита?

— Не зная — отговори Кейт и се почувства така, сякаш не е успяла да се справи с важна задача. — Не съм сигурна дали го съобщиха… Как ти се струва, редно ли е да премълчават подобен факт?

— Нямам представа. Споменаха ли, че извършителят е арестуван? Известно ли е кой я е убил?

— Не… Всъщност не съм сигурна… Май не съобщиха нищо подобно. Човекът, когото интервюираше репортерката — изглежда, беше детектив от полицията — спомена, че работят по няколко версии. — Тя потрепери, полазиха я студени тръпки. Дочу бръмчене, означаващо, че някой иска да се свърже с нея. — Джъстин, един момент, търси ме някой.

Обаждаше се Пейтън Уинслоу:

— Кейт, чу ли новината?

— Да, случайно попаднах на репортажа по телевизията. Потресена съм. Ако обичаш, изчакай, разговарям с другиго. — Превключи на другата линия и каза: — Ще затварям. Търси ме Пейтън Уинслоу.

— Опитай се да се успокоиш — посъветва я той. Говореше нежно, като че се обръщаше към плачещо дете. — Утре ще поговорим.

Тя се сви на кълбо на канапето и превключи на линията, по която я търсеше Пейтън.

— Кейт, само исках да разбера дали си научила за трагедията с Маделин.

Докато той говореше, Кейт долови гласове, идващи от телевизора, примесени със звуците на класическа музика.

— Не мога да повярвам. — Осъзнаваше, че фразата е банална, но друго не й дойде наум.

— Знам — промълви Пейтън. За разлика от друг път английският му акцент бе едва доловим.

— Затова не присъства на днешното съвещание. Господи, как не се досетихме, че нещо не е наред? Защо не я потърсихме?

— Нямало е начин да й помогнем, Кейт — опита се да я успокои колегата й. — Вече е била мъртва. Убита е била снощи.

„Снощи!“ — помисли си тя. Дали е било по времето, когато вечеряха с Тара или когато играеше шах с Джъстин? Дали по времето, по което тя се е смяла, разговаряла е и е спорила с приятелите си, някой е убил Маделин Уотърс? Джъстин имаше право — новината изглеждаше неправдоподобна.

— Откъде знаеш? — попита.

— Какво?

— Откъде знаеш кога се е случило?

— Съобщиха го по телевизията.

— Така ли? Сигурно не съм чула… — Тя придърпа одеялото и зави краката си. Изпита известно облекчение, като разбра, че не биха могли да помогнат на Маделин. Нямаше причина да изпитва чувство за вина. От друга страна, осъзнаването на безсилието им бе ужасно потискащо. Предпочиташе да си въобразява, че ако някак си се бяха досетили, щяха да намерят начин да спасят Маделин.

— Нямало е начин да разберем — каза Уинслоу, сякаш четеше мислите й. — И през ум не ни е минавало, че тя е в опасност.

— Да… знам.

— През следващите седмици доста ще се озорим. Най-важното е да не отклоняваме вниманието си.

— От какво? — недоумяващо попита тя.

Събеседникът й шумно си пое въздух:

— Виж какво, Кейт, докато заловят убиеца на Маделин, смъртта й временно ще измести на заден план работата във фирмата. От двама ни с теб зависи подготвянето на материалите по делото Торп. Шефовете разчитат на нас. А аз разчитам на теб.

В този момент тя проумя, че Пейтън възнамерява да използва трагедията като трамплин за повишението си. Откритието я остави без дъх. Едва сега разбра причината за шеметното му издигане в служебната йерархия. Аристократичните му маниери и хапливите забележки бяха само маска, прикриваща болната му амбиция.

— Разбира се — промърмори тя, като се стараеше да не издаде разочарованието си. Пейтън й беше много симпатичен, но цинизмът му буквално я потресе. Запита се наистина ли трябва да си бездушен опортюнист, за да станеш съдружник в „Самсън“.

Пейтън, който не долови промяната в настроението й, продължи „наставленията“ си:

— Знам, че ти е тежко и че моментът е неподходящ, но трябва да съставим план за действие. Невъзможно е да възкресим Маделин, но в нейна памет трябва да се постараем работата във фирмата да не изостане. — Той замълча за миг, сякаш очакваше Кейт да му отговори, сетне продължи: — Докъде стигна със справката?

„Справката!“ Току-що бяха научили, че една от съдружничките във фирмата е била убита, а той се интересуваше от някаква си справка! Разговорът започваше да й се струва все по-нереален.

— Ами… работя по нея. Запознах се е документацията по делата…

След пет минути затвори телефона и за миг остана неподвижна. Дъждът продължаваше да барабани по стъклата на прозорците. По телевизията вече вървеше спортната емисия. Тя взе от масичката устройството за дистанционно управление и започна да превключва каналите с надеждата да научи нещо повече за убийството на Уотърс. Но по нито един не излъчваха новини. Кейт изключи телевизора, стана, отиде в кухнята, изля в умивалника изстиналото кафе и изплакна чашата. И без кофеина нервите й са опънати, по-добре да си приготви билков чай.

Докато чакаше водата да заври, се опита да си представи последните часове на красивата жена със зелени очи, ала усилията й бяха напразни. Едва сега осъзна колко малко подробности са й известни. Как е умряла Маделин? Застреляна ли е била? Дали са я удушили, или пък е била прободена с нож? Репортерката беше изрекла фразата „брутално убийство“ — клише, използвано от журналистите в таблоидите — но какво означаваше това? Кой и защо е извършил престъплението? Възможно ли е Маделин случайно да е станала жертва на насилие? Или пък някой я е убил, за да й отмъсти?

Когато водата завря, Кейт машинално взе чайника и си приготви чай от лайка и мента. Обзе я необяснима тревога. Провери дали е изключила газта, отиде до външната врата и се увери, че е заключена. Щорите бяха спуснати. Нямаше причина за безпокойство. Беше в пълна безопасност — вратата беше здраво заключена, сградата се охраняваше. Тогава защо сърцето й биеше толкова лудо?

Насили се да седне зад бюрото и невиждащо се втренчи в купчината юридически справочници върху бюрото си. Струваше й се, че са изминали часове, откакто ги е прелиствала. Всъщност бяха изминали по-малко от шейсет минути. В съзнанието й се тълпяха объркани мисли. Изведнъж й хрумна да се обади на Андрия, за да разбере дали е научила новината. Вдигна слушалката и набра номера. Сигналът за свободна линия прозвуча три пъти, после се включи телефонният секретар. Тя затвори, без да остави съобщение. Беше късно, може би приятелката й бе заспала. След малко отново позвъни, надявайки се да я събуди, но отново се включи секретарят.

Господи, как й се искаше да поговори с някого!

Хрумна й отново да се обади на Джъстин, но под какъв предлог? Какво ще му каже? Единственото й желание беше да чуе глас на приятел, да усети, че не е сама. Изведнъж се почувства изоставена и самотна, домъчня й за родителите й — за майка й, която обичаше с цялото си сърце, и за баща й, когото почти не познаваше. Тежко въздъхна и отново седна зад бюрото. Погледна часовника си — беше дванайсет без десет. Томчето, в което беше описан случаят „Меритър“, бе отворено, както го беше оставила.

Тя сложи чашата си върху керамична поставка и отново зачете.

 

 

Отново валеше, едрите студени капки трополяха по стъклата на прозорците му. Той се взираше в мрака. Беше в безопасност, чувстваше безкрайно задоволство.

Самотата му допадаше. Предстоеше му да обмисли следващите си ходове.

Най-сетне можеше да се успокои, да се наслади на първия си успех.

Маделин Уотърс бе мъртва. Загинала беше от неговата ръка.

Почувства прилив на сили, самоувереността му се възвърна. По едно време се бе запитал дали е в състояние да довърши започнатото, дали не постъпва глупаво да прави промени, когато успехът е толкова близо. Знаеше, че именно в подобни моменти се допускат грешки.

Ала той беше човек на изкуството, нещо като художник. А истинският художник използва подръчни материали. Появата на Маделин беше истински късмет. Постъпил беше правилно, като реши да я използва. Първоначалният план му се струваше съвършен, по-късно обаче осъзна грешката си. Без Маделин работата му щеше да бъде недовършена. Сега обаче всичко си беше на мястото.

Въпреки това една мисъл не му даваше покой. Снощи в ресторанта Маделин му беше казала, че е луд.

Луд!

Глупава дума. Детинска дума.

Помъчи се да я забрави. Какво значение има някаква си дума, подхвърлена по време на ожесточена битка? Няма значение, абсолютно никакво значение! От къде на къде ще се натрапва в съзнанието му и ще помрачава радостта от постижението му? Дори да отговаря на истината, какво от това? В края на краищата той е човек на изкуството, художник, а много художници са били безумци. Затова са били велики, отличавали са се от сивата тълпа.

Но думата продължаваше да се забива като свредел в съзнанието му.

Мълния разполови небето.

Той два пъти прекоси обширното помещение, като се мъчеше да се успокои. Изведнъж го осени идея. Отново прекоси дневната, отвори плъзгащата се врата на големия килер, в който грижливо един върху друг бяха подредени кашони. Прегледа надписите на етикетите и видя, че кашонът, който му трябва, е вторият от горе на долу. Качи се на стола, пресегна се и взе голямата картонена кутия.

Остави я на пода и с джобното си ножче разряза прозрачната лепенка, с която беше прикрепен капакът. Кашонът беше пълен с книги. Той ги заизважда една след друга, докато намери томчето, озаглавено „Наказателно право и съдопроизводство — прецеденти и материали“.

Запрелиства страниците, докато стигна до индекса. Невменяемост. Бяха описани повече от дванайсет случая, но той се интересуваше от класическата дефиниция — правилото на Макнотън, което гласеше, че душевноболното лице не носи отговорност за криминалните си деяния. Правен критерий, въведен от Камарата на лордовете след опита за убийство на сър Робърт Пийл, залегнал в основите на съвременната защита, позоваваща се на невменяемост.

Той отново прелисти томчето, докато намери описанието на прочутия случай. Зачете внимателно, търсейки определението. А, ето го, прилежно подчертано с червено. То гласеше: „За да се обоснове иск на основание невменяемост, трябва да се докаже, че по време на извършване на деянието съзнанието на обвиняемия дотолкова е било увредено от душевното заболяване, че той не е осъзнавал естеството на въпросното деяние; или ако го е осъзнавал, не е знаел, че постъпва погрешно“.

Той няколко пъти прочете на глас цитата, докато вникне в съдържанието. Така. Осъзнавал ли бе естеството на деянието, докато го извършваше?

Разбира се.

Хладнокръвно беше отнел живота на Маделин Уотърс, за да осъществи целите си.

Според първата част от дефиницията не беше невменяем. Замисли се върху другия вариант, който беше по-труден за проумяване. Осъзнавал ли бе, че постъпва погрешно?

Седна до прозореца и се загледа навън — дъждът се лееше като из ведро.

В края на краищата дали постъпваш правилно или погрешно зависи от гледната точка. Разбира се, известно му бе, че убийството е забранено от закона. Друг е въпросът дали е било погрешно. Отнемането на живота на Маделин беше върховен ход, прекрасен пролог към изпълнението на плана му.

Не, той не смяташе, че е постъпил погрешно.

Обзе го раздразнение, като че ли беше загубил при важен дебат.

Но отказа да се предаде и отново запрелиства томчето. Сигурно ще намери интерпретация, която ще докаже, че той има право. Ще докаже, че разумът му е здрав колкото на самата Маделин.

„Държавата срещу Креншоу“ — ето го делото, което търсеше. Зачете внимателно, постепенно лицето му се озари от усмивка. Четеше бавно, наслаждавайки се на смисъла на всяка дума. Случаят беше крайно интересен. Мъж, който току-що бил сключил брак, си въобразил, че съпругата му му изневерява. По време на медения месец я убил, като й нанесъл двайсет и пет удара с нож.

Той приклекна и се опита да си представи сцената. Ужасената младоженка, пред очите на която съпругът й се променя от любовник във враг. Много ли кръв е изтекла от раните й?

Може би колкото от раните на Маделин Уотърс…

Тръсна глава и отново зачете. Съпругът убиец се опитал да се оправдае с невменяемост. Твърдял, че не се смята за виновен, щом Бог не смята за голям грях убийството на една прелюбодейка. Ала съдът не приел тезата му. Креншоу е знаел, че убийството е престъпление, забранено със закон. Това е било достатъчно за осъждането му.

Хм, много по-уместно правило. Правило, което се подчинява на здравия разум.

Правило, според което той е напълно нормален.

Постепенно напрегнатите мускули на шията и на гърба му се отпуснаха. Разбира се, него няма да заловят, никога няма да го изправят пред съда. Все пак бе успокояващо да знае, че има вратичка, през която в краен случай да се измъкне. Но само в краен случай. Струваше му се унизително, че Маделин го обяви за луд. Унизително и несправедливо.

Върна книгата в кашона, изправи се и се разтъпка. Беше късно, но той не чувстваше умора. Скоро ще се разиграе последното действие на драмата. Последният етап от неговия план.

Шестнайсети януари се падаше в събота, дотогава оставаха само десет дни.

Години наред очакваше този ден, дори беше измислил ритуал да го ознаменува.

Наближаваше краят на очакването. Мечтите му ще се осъществят.

И кръгът ще се затвори.