Ейми Гътман
Адвокатите от „Самсън и Милс“ (28)

Петък, 29 януари

Кейт влезе в кабинета си и първото, което видя, беше примигващата червена лампичка на телефонния секретар. Преди седмица в един друг живот веднага щеше да прослуша съобщенията. Днес обаче те не я интересуваха. Минаваше един часът. Беше дошла да си вземе личните вещи, останалото щяха да й изпратят на домашния адрес. Тара я увещаваше да го отложи, докато се посъвземе от преживяното предишната вечер. Ръцете и лицето й бяха покрити със синини, цялото тяло я болеше, не беше мигнала цяла нощ. Но все пак днес беше тук. Искаше й се колкото е възможно по-бързо да приключи с неприятното задължение.

Сръчно разгъна един кашон, както беше правила стотици пъти, докато подготвяше купищата документация, свързана с предварителното гледане на дело или вземане на свидетелски показания. Този път обаче опаковаше собствените си вещи. Започна с учебниците. „Договори“ от Франсуърт, „Конституционно право“ от Трайб, „Гражданско процесуално право“ от Милър. Томчетата бяха от личната й библиотека, беше си ги купувала по време на следването си. Докато ги прибираше в кашона, тя изпита мъчителна носталгия. Колко оптимистично бе настроена, когато ги купуваше! Струваше й се, че са ключ към един нов живот. Завършила беше престижен университет. Назначена бе на работа в престижна юридическа фирма. Но за да постигне всичко това, беше преодоляла стотици препятствия. Още не можеше да повярва, че този епизод от живота й завинаги е приключил.

Чу как вратата се отвори. Обърна се и видя на прага Андрия. Двете се спогледаха. Накрая Андрия промълви:

— Толкова съжалявам за случилото се с теб. Ако знаех…

Кейт мълчеше. Изненада се, като я видя, но нищо повече. Чувствата й бяха изчерпани.

Андрия нерешително попита:

— Може ли да вляза? Дължа ти обяснение.

Кейт се изправи и изтупа праха от джинсите си:

— Заповядай. Седни, ако намериш свободен стол.

Приятелката й премести върху бюрото купчина прашни вестници и седна. Носеше елегантен кафяв костюм с панталон, който Кейт не беше виждала.

— Мислех, че си заминала за Чили — подхвърли Кейт.

Андрия поклати глава.

— Тогава къде беше?

Приятелката й се загледа в добре поддържаните си и лакирани нокти, после вдигна глава:

— Убийството на Маделин ме извади от равновесие. Отначало си помислих, че след седмица-две отново ще бъда във форма. Но след траурната церемония разбрах, че съм се лъгала. Реших известно време да не идвам на работа, докато разбера какво се случва. Затова си взех отпуска.

Кейт недоумяващо я изгледа:

— Но защо не ми каза?

— Не знам. Сега разбирам колко глупаво съм постъпила. Обаче тогава… нямах желание да виждам никого. С Брент започнахме да разговаряме за бъдещето, затова дали ни задоволява сегашната ни работа. Започнах да се питам дали наистина искам да остана във фирмата. После ме обхвана параноя, все си мислех за Марша Уейганд. Когато шефовете разбраха, че тя се готви да напусне, започнаха да я товарят с най-непосилната и неприятната работа, а като капак на всичко я лишиха от коледна премия. Не исках същото да се случи и с мен. Моля те, опитай се да ме разбереш!

Кейт изпита неописуема тъга — рухваше поредната илюзия в живота й. Даде си сметка, че макар с нея да бяха прекарали заедно безброй нощи, залягайки над работата, всъщност не бяха близки приятелки, а съюзници в безмилостно сражение. Войници от един и същ батальон. Запита се какво знае за нея. Само няколко биографични данни, както и това, че обича китайската храна и пътешествията в екзотични страни.

Гласът на Андрия я изтръгна от размишленията й:

— Знаеш ли, никога не съм те виждала без очила.

Кейт сви рамене:

— Останаха в клуба. Днес съм с контактни лещи.

Колежката й озадачено се взираше в нея:

— Знаеш ли, напомняш ми на някого.

Кейт побърза да смени темата:

— Всъщност заминахте ли някъде?

— Не, останахме си у дома. Необходимо ми беше време да размисля, да реша какво да предприема. Брент също е на кръстопът. Обадихме се тук-там, направихме проучвания. Изчислихме, че имаме достатъчно спестени пари да пътуваме поне шест месеца, дори година, ако от време на време си намираме някаква работа…

— Значи наистина напускаш „Самсън и Милс“.

— Днес подадох молба. В петък е последният ми работен ден. При нормални обстоятелства не бих се надявала да ме освободят толкова бързо, но след всичко, което се случи… мисля, че няма да ми създават проблеми.

— Едва ли — кимна Кейт.

Небето, което се виждаше през прозореца, бе наситеносиньо. Статуята на свободата като че ли плуваше в далечното пристанище.

— Как се чувстваш? — плахо попита Андрия. — Извинявай, май въпросът ми е нетактичен. Ще те разбера, ако не ти се говори. Главата ми не го побира! Този Джъстин… С него бяхте…

— Да — прекъсна я Кейт. Страхуваше се да не избухне в ридания. — Вярно е… Засега се държа, но ще мине време, докато отново вляза в релси. Още не мога да повярвам, че това наистина се е случило.

— Аз също — въздъхна Андрия.

— Знаеш ли, започва да ми се струва, че нещата никога не са каквито изглеждат. Знаеш ли още какво ми се случи? През последните дни получих по електронната поща няколко съобщения от човек, който твърдеше, че разполага с важна информация относно фирмата. Накрая приех да се срещна с него. Трябваше да се видим снощи в „Роялтън“. И знаеш ли кой се оказа анонимният кореспондент? Дъглас Маколи, с когото веднъж ходих на кино. Никой досега не си беше правил с мен толкова лоша шега. След като няколко пъти отказах да изляза с него и когато се обадеше, бързах да затворя телефона, той разговарял с приятелката ми Тара, която ме запозна с него. Решил, че съм обсебена от случващото се във фирмата и измислил покана, на която да не мога да устоя.

Андрия се ококори:

— Е, мярката е доста крайна.

— Дъглас е човек на крайностите — печално се усмихна Кейт.

Отново замълчаха.

— Какво възнамеряваш да правиш? — най-сетне попита Андрия. — Разбирам, че не си имала време да кроиш планове, но все пак сигурно имаш нещо предвид.

Кейт сведе поглед към пръстена с рубин, с който никога не се разделяше:

— И аз напускам. Разрешиха ми да отсъствам, докато се възстановя, но не мога да си представя, че ще се върна тук.

— Как ще се справяш без заплата, докато си намериш друга работа?

— О, няма да гладувам. Парите, които мама беше вложила в попечителски фонд, покриваха разходите за университетската такса и другите ми разноски. Редовно получавах финансови отчети от брокерската фирма, която управлява фонда, но изобщо не ги поглеждах. Може би така се самозалъгвах, че тя още е жива. — Кейт отново впери поглед в красивия пръстен, подарък от майка й по случай шестнайсетия й рожден ден. — Снощи най-сетне събрах сили и прочетох последния отчет и… оказа се, че съм богата. Мога да не работя поне няколко години.

Вдигна поглед и забеляза, че Андрия се е втренчила в нея така, сякаш не вярва на ушите си.

— Какво толкова казах? — попита учудено.

Колежката й поклати глава:

— Извинявай, но не мога да… Смятах, че си като мен — работиш, за да си изплатиш заемите, да спестиш някой и друг долар. Но след като парите не са ти били необходими, защо постъпи в „Самсън и Милс“?

Кейт печално се усмихна:

— Това едно от нещата, върху които трябва да помисля. — Спомените възкръснаха в паметта й. Събеседването провеждано от Картър Милс. Първият й работен ден в „Самсън“. Безкрайните нощи, през които с Андрия работеха в залата за съвещания и си поръчваха пици или храна от китайския ресторант. Майкъл. Джъстин. Надеждите и страховете на един живот, на които й предстоеше да направи преоценка.

Загледа се през прозореца — синьото небе сякаш се къпеше във водите на реката. Да, това наистина бе краят. Отново я обзе тъга.

— През прозореца на този кабинет се разкрива прекрасна гледка — промълви.

Андрия се изправи и застана до нея:

— Ще ти издам една тайна, Кейт. Гледката е също тъй прекрасна, когато я наблюдаваш отвън.

След два часа вещите й бяха опаковани в кашони. Докато чакаше носачът да ги вземе, Кейт прослуша съобщенията на телефонния секретар. Едното беше от служителка от „Личен състав“, приканваща я да уреди формалностите около напускането си. Второто бе от Пейтън:

„Здрасти, Кейт. Днес приключи делото Торп, и то благодарение на теб — справи се блестящо с подготвителната работа. Благодаря ти. Между другото, съжалявам, че напускаш. Желая ти късмет.“

Тя бавно върна слушалката на вилката. „Справи се блестящо с подготвителната работа.“ Запита се какво се е случило, после осъзна, че всъщност ни най-малко не я интересува.

Готова бе да сложи край на този епизод от живота си, но трябваше да свърши още нещо. На бюрото й вече нямаше нищо, освен тънък бял плик. Без да погледне, знаеше какво съдържа — златното копче за ръкавели, което беше намерила под бюрото си. Копчето за ръкавели на Чък Торп. Не беше кой знае какво веществено доказателство. И все пак бе достатъчно като начало.

Отново вдигна слушалката и набра някакъв номер.

— Канцеларията на областния прокурор.

Тя дълбоко си пое дъх и каза:

— Искам да съобщя за сексуално насилие, което бе упражнено върху мен. Към кого да се обърна?