Ейми Гътман
Адвокатите от „Самсън и Милс“ (25)

Вторник, 26 януари

Детектив Кати Валенсия погледна флуоресциращите цифри на екранчето на радиочасовника — беше три часът и дванайсет минути след полунощ. По принцип спеше тежко, но през последните няколко нощи сънят й беше неспокоен. Леко отмести ръката на съпруга си, за да не го събуди, и стана от леглото.

Слезе по стълбите и отиде в кухнята. Напълни чайника с вода и го сложи на котлона, сетне седна до масата. Измъкна от купчината вестници някакво модно списание и разсеяно го запрелиства. Типичната за жените суетност й беше чужда, държеше само дрехите й да бъдат изпрани и добре изгладени. С носталгия си спомняше първите си години в полицията, когато не й се налагаше да решава какво да облече, а сутрин още полусънена навличаше униформата и тръгваше към участъка. Но прелистването на модните списания й действаше успокояващо. Внимателно разглеждаше прекалено слабите манекенки, чиито празни очи се взираха в обектива. Може би им завиждаше заради пълното им безразличие към заобикалящия ги свят. Самата тя проявяваше прекалена загриженост към чуждите проблеми и макар да осъзнаваше грешката си, не можеше да се промени.

Чайникът завря. Тя изключи котлона, изсипа пакетче обезмаслено нес какао в порцеланова чаша с надпис „Спасете човечеството“, добави гореща вода и отново седна до масата. Усети как нещо меко се притисна до крака й.

— Здрасти, господин К.! — Наведе се, погали оранжевия котарак, после го взе на скута си. Всъщност домашният любимец се наричаше Картофчо — име, дадено му от тригодишната й племенница. Котаракът впери в нея жълтеникавите си очи, изтегна се на коленете й и моментално заспа. Валенсия въздъхна — жалко, че Картофчо не може да й каже каква е тайната на здравия сън.

Отново отпи от какаото, облегна се на стола и затвори очи, опитвайки се да не мисли за нищо. Ала съзнанието й отказваше да се „изключи“. Отново се замисли за „Самсън и Милс“. Дни наред се опитваше да забрави трагичните събития в прочутата юридическа фирма. В края на краищата разследването и на двата случая беше приключило, след като шефовете му бяха дали приоритет. Ала непрекъснато я измъчваше усещането, че са били пропуснати важни факти. Взе бележник и писалка, прокара права линия по средата на празната страница, над едната колонка написа „за“, над другата — „против“. Свъси вежди, скъса листа хартия, смачка го на топка и го запрати в кошчето за смет в ъгъла на кухнята. Следващия лист разчерта на три колони. Над първите две отново написа „за“ и „против“, над третата — „без мнение“.

Замисли се какво й е известно за смъртта на Картър Милс. Какъв е бил мотивът му? Ако наистина е убил Маделин Уотърс, може да се допусне, че е сложил край на живота си заради угризения на съвестта или от страх да не бъде разкрит. А може би причината се крие във финансовите злоупотреби, за които Дрескър беше представил доказателства. Тя записа тези факти в графата „за“, после отново се облегна назад.

Още какво знае за последните дни на Милс? Направило й беше впечатление, че изглежда доста умислен. Но може би това е била нормална реакция — все пак е била убита колежка, която при това е била негова любовница. В третата графа тя записа: „поведение/настроение“. Замисли се за предсмъртното писмо, в което се намекваше за провал и отчаяние. Фактът, че бе напечатано, не написано на ръка, беше първият предупредителен сигнал. Възможно ли бе бележката да е била написана и оставена от убиеца на адвоката? Мисълта не й даваше покой, но за съжаление нямаше начин да докаже подозренията си. Засега ще отнесе предсмъртното писмо към третата графа.

Веществените доказателства — доколкото ги имаше — не хвърляха светлина върху случилото се. Върху оръжието имаше отпечатъци от пръстите на Милс, но по ръцете му не бяха открити следи от барут. Разбира се, това не беше необичайно. Наличието на остатъчно вещество щеше да докаже, че Милс е стрелял с револвера, а липсата му не означаваше, че адвокатът не е използвал оръжието, но все пак даваше повод за съмнение, че друг е дръпнал спусъка. Фактът, че револверът бе намерен върху бюрото, също не й беше от помощ. Ако го бяха открили в ръката на Милс — така наречената „мъртвешка хватка“ — щяха да имат доказателство за самоубийство. Но подобно явление беше голяма рядкост, дори някои полицаи твърдяха, че е измислено.

Така се бе задълбочила в разсъжденията си, че когато отново отпи от чашата си, какаото вече беше изстинало. Прегърна спящия Картофчо и го пренесе на стола. Котаракът вдигна глава, сънено примигна, сви се на кълбо и отново заспа. Валенсия пъхна чашата с какао в микровълновата фурна, за да се стопли.

Внезапно й хрумна нещо. Отиде в дневната и застана пред библиотеката, която беше монтирана в ниша под стълбището. На полиците мирно съжителстваха романчета с меки корици, учебници по криминология, готварски книги и наръчници от типа „Направи си сам“. Отне й известно време да намери дебелия том, озаглавен „Практически наръчник за разследване на убийства: методи, процедури, криминологични тестове“. Взе го и се върна в кухнята.

Извади чашата от микровълновата фурна, после лекичко побутна Картофчо. Той отвори едното си око, изгледа я укорително, скочи от стола и бавно прекоси кухнята, за да си намери местенце, на което няма да обезпокояват съня му. Валенсия се настани на стола, който беше затоплен от котарака, и отвори наръчника. Разделът „Самоубийство“ имаше няколко подраздела — видове, техника на разследването, информация за миналото на лицето, смърт при подозрителни обстоятелства…

Смърт при подозрителни обстоятелства — тъкмо това я интересуваше. Разгърна наръчника на страницата, посочена в индекса, и се втренчи в текста, който бе подчертала при друг случай:

„Разследване на подозрителна смърт е онова, при което обстоятелствата подлежат на тълкуване…“

След като прочете целия текст, тя се замисли, опитвайки се да си припомни подробностите от местопрестъплението: стените, изплискани с кръв, трупът на стола зад бюрото, съдружниците във фирмата, които мълчаха като заговорници от улична банда, потресената млада адвокатка, която беше открила мъртвеца.

Даваше си сметка, че безпокойството й не е предизвикано само от смъртта на Милс. Около убийството на Маделин Уотърс също имаше неяснота, липсваха солидни доказателства за самоличността на човека, който е отнел живота й. А предполагаемото самоубийство на Картър Милс с нищо не допринесе за изясняване на случая. Първо, след като Уотърс е била умъртвена, някой си е направил труда и е рискувал, за да премести трупа на място, на което лесно ще бъде намерен. Каква причина би накарала Милс да го стори?

В тази постъпка се криеше умисъл. Психологът, когото местният вестник цитираше, беше обявил убиеца на Маделин за човек с умствено разстройство, но, изглежда, заключението му бе прибързано. Първо, престъпникът бе успял да пренесе и да остави трупа на видно място, без да предизвика подозрение. Дори позата, в която бе мъртвата, подсказваше желанието му да упражнява контрол. Още по-категорично доказателство, че престъплението не е извършено от луд, бе обаждането по телефона, чрез което бе подмамил жертвата. Знаел е, че Маделин има уговорена среща с Торп, и бе намерил начин да промени часа. Накратко — беше й устроил капан. Действията му подсказваха, че е разработил план, обръщайки внимание дори на най-незначителните подробности, което бе непосилно за човек с нарушено умствено равновесие.

Разбира се, някои факти донякъде подкрепяха теорията на психолога. Липсата на семенна течност, зверските рани с нож по лицето и гърдите на жертвата, нанесени след смъртта й, свещта, вкарана във влагалището й, говореха, че убиецът е психопат, който е неспособен да осъществи полов акт и е изпълнен с неконтролируема ярост. Ала обезобразяването на трупа и сексуалната гавра може би са за заблуда на полицията — известни бяха подобни случаи. Лукав престъпник инсценира убийство, типично за човек с умствено разстройство, и праща полицаите за зелен хайвер. Самият той може би е образцов гражданин, любящ съпруг и баща. Никой не би го заподозрял в ужасното престъпление.

Картър Милс имаше желязно алиби, но за времето след осем часа. Трудно би било за толкова кратко време да убие Уотърс и да я захвърли на брега на реката, но не и невъзможно. И все пак какъв е бил мотивът му? Освен това някак си не се връзваше този красив и преуспяващ човек да е убиец-психопат. По принцип при всяко разследване детективите от отдел „Убийства“ се ръководеха от теорията, че извършителят винаги оставя следи на местопрестъплението, а пък престъпното деяние оставя отпечатъка си върху него. Но този път липсваха каквито и да били улики — например отпечатъци от пръсти, косми или семенна течност. Лабораторните анализи показваха, че кръвта е само на жертвата. Може би именно по тази причина с Глейзър се бяха отказали от по-нататъшно разследване. Не, имаше още една причина, и то много по-сериозна — силният натиск, оказан от кмета. Извадиха „късмет“ със самоубийството на Милс — за всички беше удобно да повярват, че той е умъртвил бившата си любовница.

Ала преди той да сложи край на живота си, Валенсия имаше усещането, че най-сетне са тръгнали по вярна следа. Добрали се бяха до копие от завещанието на Маделин Уотърс, според което цялото й имущество отиваше в ръцете на бившия й съпруг Сам Хауел. Доста изненадващо предвид твърденията му, че от години не е виждал Маделин. Възнамеряваха да го подложат на тест чрез детектора на лъжата, обаче след самоубийството на Милс разследването беше прекратено.

Ала мислите, които тя нарочно бе изтикала в дъното на съзнанието си, нощем я преследваха и не й даваха покой. И тази нощ сънят й бе неспокоен, а в три часа вече беше на крак. Отново и отново си блъскаше главата над въпроси, на които нямаше отговор. Най-много я измъчваше мисълта дали не са сгрешили, като с лека ръка извадиха Сам Хауел от списъка на заподозрените.

 

 

Сутринта Кейт отново изми пода на кухнята, въпреки че блестеше от чистота. Хрумна й нелепата мисъл, че между апартамента и живота й сякаш има обратнопропорционална зависимост — докато хаосът в живота й се задълбочава, жилището й става все по-подредено. Тъкмо прибираше кофата в килера, когато чу телефонът да звъни. Веднъж, два, три пъти, после се включи секретарят. Тя напрегна слух и чу мъжки глас, който й се стори познат. Кой ли се обаждаше? Може би Дъглас Маколи… Всъщност изобщо не я интересуваше…

Още не можеше да се съвземе от шока, който беше преживяла по време на вчерашния разговор с Дрескър. Не проумяваше какво се бе случило. Всеизвестна бе омразата му към Картър, но пренебрежението, с което се бе отнесъл към разкритията й, беше необяснимо. Как бе възможно да проявява такова безразличие, ако убиецът психопат още е на свобода? Поведението му бе абсурдно.

Освен ако…

Предположението смрази кръвта й. Ами ако самият Дрескър е замесен? Спокойно би могъл да разбере какви са ангажиментите на Маделин за всеки ден от седмицата. Смъртта на Милс щеше да му донесе само облаги. Но защо му е да убива Уотърс? „Мотиви — дал Господ“ — помисли си иронично. Ако се вярва на Дженифър, Маделин е имала връзка и с него, но не им е потръгнало. Или пък причината е финансова злоупотреба, което донякъде се потвърждаваше от фактурите, издадени от „Уайд Уърлд“. Дори съществуваше възможност, макар и почти невероятна, той да е убил Уотърс, за да натопи Картър.

Тя се помъчи да си спомни кога за последен път е видяла Дрескър в нощта, през която бе умрял Милс. Видяла го беше на празненството, но не беше сигурна точно кога. Възможно ли бе да се е измъкнал незабелязано, да е убил съперника си, а после да се е преструвал на ни лук ял, ни лук мирисал?

Внезапно й хрумна още по-тревожна мисъл. Вчера беше споделила с него подозренията си, без да предположи, че именно той е човекът, чиято сянка бе видяла в дъното на коридора. Следователно сега представляваше заплаха за него. Устата й пресъхна, за миг се облегна на стената, за да запази равновесие. Излезе от килера, избърса ръцете си и отиде да вземе чантата си. В портмонето си пазеше листчето с телефонния номер, който беше преписала от визитната картичка на Валенсия. Червената лампичка на телефонния секретар мигаше, ала без да прослуша записа, Кейт набра номера на полицейската служителка.