Ейми Гътман
Адвокатите от „Самсън и Милс“ (24)

Понеделник, 25 януари

Кейт се събуди от воя на сирени, който се чуваше съвсем наблизо. Разумът я подтикна да стане, ала тялото й отказа да се подчини. В продължение на няколко секунди лежа неподвижно, въпреки че пронизителният звук заплашваше да спука тъпанчетата й. После разумът й се задейства и тя осъзна, че е в леглото си, а будилникът й звъни. Когато се пресегна да изключи алармата, й се стори, че ръката й е тежка като олово.

Стана от леглото, но замайването й не премина, едва се държеше на краката си. Реши, че ще се почувства по-добре, ако хапне нещо. За пръв път не й се налагаше да бъде във фирмата още в девет часа. Защо да не си приготви нещо за закуска? Но както обикновено хладилникът й беше празен. Тя облече палтото си и излезе.

Улиците бяха побелели от снега, който беше паднал през нощта. Въпреки че разстоянието до „Забар“ беше кратко, разходката я освежи. Легендарният универсален магазин вече гъмжеше от посетители — пътеките между рафтовете с хранителни стоки бяха задръстени от хора с големи колички. Млада жена, която критично оглеждаше щанда за сирена, се приведе към малкия си син и изсъска:

— Ще те напляскам, ако не престанеш да мрънкаш!

Някакъв елегантен младеж с вид на висш служител в преуспяваща фирма, се обърна към спътника си, с когото си приличаха като две капки вода:

— Иска ми се да бъда като него — тъпанар и нимфоман.

Докато отиваше към щанда за пушена риба, Кейт разсъждаваше върху случайно дочутата фраза и се питаше дали има мъже-нимфомани, или терминът е запазен само за нежната половина от човечеството. Взе си пакет пушена сьомга, после напълни количката с млечни продукти, но преди да се отправи към касата, й хрумна, че отдавна възнамерява да си купи тостер. Забърза към стъпалата, водещи към втория етаж.

Тъкмо когато се канеше да попита къде са изложени тостерите, погледът й попадна на комплект тъмносини емайлирани тенджери и домакински приспособления, между които и уред за печене на месо на открит огън. Представи си как вечеря пред камината с приятели, които гощава с приготвени от нея говежди бифтеци. Не издържа на изкушението и реши да купи уреда. Взе кашончето, после си избра тостер от любимата си марка „Браун“ и тръгна към касата, въпреки че се изкушаваше да разгледа и другите стоки. „Престани! — упрекна се мислено. — Първо, едва ще занесеш и тези покупки до вкъщи, второ, ако останеш още малко, нищо чудно да се сдобиеш я с уред за печене на хляб, я с приспособление за приготвяне на вафли!“

Днес не й се налагаше да отива във фирмата. Всъщност нямаше никаква наложителна работа. Но мисълта да остане през целия ден вкъщи я потискаше. Ако отиде на работа, поне ще бъде сред хора, няма да се чувства самотна и изоставена.

— Вие сте изключително нелюбезен! Вчера купих този уред, но се оказа дефектен! Дефектен! Настоявам да разговарям с управителя. Чувате ли? Още сега!

Човек на средна възраст притискаше към гърдите си пластмасов миксер, а продавачът го наблюдаваше с очевидно безразличие. „Та това е само някакъв си миксер — помисли си Кейт. — Едва ли струва повече от трийсет долара.“ Но когато след десетина минути излезе от магазина, продължаваше да размишлява върху сцената, на която беше станала свидетелка. Приповдигнатото й настроение се бе изпарило, чувстваше необяснима тъга. Пред очите й бе вбесеният клиент, който крещеше на равнодушния продавач. Изведнъж й просветна. „Не става въпрос само за него, а за онова, което той символизира. Всеки човек изпитва страх, бои се, че не ще може да се защити — помисли си. — И страховете ни са оправдани. Виж какво се случи с Маделин…“

 

 

Перонът на метростанцията беше безлюден — Кейт си каза, че навярно за малко е изпуснала мотрисата. Загледа се в тунела, но очилата й се замъглиха. Отстъпи далеч от релсите, да не би да стане жертва на някой психар, който да я хвърли пред вагоните на мотриса, и извади кърпичка от чантата си.

Като свали очилата си, гледката се разфокусира. Мяркаха се неясни силуети, обгърнати от сивосинкава светлина. Избърса стъклата, но тъкмо когато се канеше да си сложи очилата, пред погледа й се мярна някаква сянка. Сърцето й лудо затуптя, дъхът й спря. Господи, какво й става? Какъв е този пристъп на паника?

Побърза да сложи очилата си и припряно се огледа, но видя само някаква жена с черно палто, която вървеше по перона. Кейт я проследи с поглед, като се опитваше да се успокои. Страхът постепенно я напусна.

Макар да си повтаряше, че не е имало повод за паника, нервите й бяха изопнати. Усещаше странно замайване и смътна боязън. На какво ли се дължеше реакцията й? Сянката, която се мярна пред замъгления й поглед, бе събудила някакъв спомен…

Внезапно се озова в коридора пред кабинета на Милс през фаталната съботна вечер. И тогава беше спряла да почисти стъклата на очилата си, а в полезрението й се появи размазан силует, който бързо изчезна по коридора…

Тя се вцепени. Не виждаше нищо, не чуваше съобщението по високоговорителя. Съзнанието й беше съсредоточено в спомена. Ако не се е излъгала — а тя знаеше, че не е — то Милс не е бил сам през онази нощ. В такъв случай може би не се е самоубил, а е бил убит.

Тя нетърпеливо пристъпи към релсите, питайки се защо се бави мотрисата. Докато се взираше в зейналия тунел, я осени прозрение: „Ако Картър Милс не се е самоубил, то един опасен престъпник още е на свобода!“.

 

 

Мартин Дрескър въртеше между пръстите си кламер — ту го изправяше, ту го сгъваше. Лицето му имаше пръстен цвят, бръчките на челото и около устата му бяха като дълбоки бразди. Помътнелите му очи бяха безизразни. По нищо не личеше, че слуша какво му говори Кейт. Ала когато тя млъкна, Дрескър най-сетне я погледна.

— Тогава не сте били с очила, госпожице Пейн — отбеляза. — Признавате, че без тях не виждате абсолютно нищо. — Той отново се втренчи в кламера и го заизвива, за да възвърне формата му.

— Вярно е — призна тя. — Но съм сигурна, че в коридора имаше някого, само че не видях кой е.

— Тогава защо веднага не го съобщихте на полицията?

— Както вече споменах, едва днес споменът възкръсна в паметта ми. Предполагам, че в събота вечер още съм била в шок.

— Странно — забравили сте го веднага, след като се е случило. След два дни обаче внезапно се сещате. Правилно ли съм ви разбрал? — Тонът на Дрескър беше като на адвокат, който разпитва свидетел в съда.

— Да, тъкмо това се случи — настоя тя. — В събота бях изпаднала в шок, съзнанието ми беше замъглено.

— Значи по времето, по което съзнанието ви е било замъглено, предполагате, че сте видели някакъв смътен силует пред кабинета на Картър Милс, така ли?

— Тогава още не бях изпаднала в паника — престорено спокойно изрече Кейт. — Сигурна съм, че видях нещо. — Каза си, че няма да позволи на Дрескър да я манипулира. Знаеше накъде бие — целта му бе да я принуди да скрие истината, да признае, че се е заблудила. Ала докато тя отстояваше твърдението си, Дрескър бе безсилен.

Той се понамести на креслото, сетне плъзна кламера по нокътя на левия си палец. После повтори „операцията“ с показалеца. Кейт изумено го наблюдаваше, питайки се дали не халюцинира. Мартин Дрескър наистина ли почиства ноктите си? В кабинета се възцари тишина. Той най-сетне остави кламера и отново заговори:

— Госпожице Пейн, разбирам нежеланието ви да повярвате, че Картър Милс е бил хладнокръвен престъпник. Работили сте за него, сигурно сте се възхищавали от качествата му. Но трябва да приемете фактите. Картър е убил Маделин, после се е самоубил.

Донякъде ви оправдавам. Предполагам, че вярвате в онова, което споделихте с мен. Но истината е, че грешите. На никого няма да позволя да петни репутацията на нашата фирма. Разбрахте ли?

Докато го слушаше, Кейт така се разгневи, че не беше в състояние да му отговори. Едно беше да не й вярва, съвсем друго — да й нареди да укрива от полицията доказателства за убийство. По този път няма да загуби самообладание, няма да издаде чувствата си. Прехапа устни и го погледна в очите:

— Разбрах.

 

 

Гневът още бушуваше в гърдите й, когато спря пред кабинета на Джъстин. Вратата беше отворена, той говореше по телефона. Без да прекъсва разговора, Джъстин й махна да почака. Тя влезе и придърпа един стол. Докато се взираше през прозореца, чуваше откъслечни фрази: „групов иск на акционерите“, „измама на съда“… Гласът му сякаш я успокояваше, дори съжали, когато той затвори телефона.

— Какво се е случило? — Той внимателно я изгледа.

— Нищо особено — махна с ръка Кейт. Запита се колко ли пъти през последните седмици го е лъгала. Но нямаше избор — струваше й се нечестно да го въвлича в тази история. Налагаше се да се справи сама.

— А ти какво правиш? — попита. — Май имаш много работа.

— Ами… искам до сряда да свърша най-наложителното.

— Защо толкова си се разбързал?

— С Лора заминаваме в сряда вечерта. Ще ми се да си тръгна от тук по-рано.

— О, да… — промърмори тя. Забравила бе, че я беше предупредил за предстоящото пътуване с новата си приятелка. Усети странна тежест в гърдите си, като че ли сърцето й се беше превърнало в камък. Джъстин ще замине с Лора, а тя отново ще бъде самотна.

— Къде отивате? — попита, надявайки се да не е прозрял чувствата й.

Дори да беше забелязал нещо необичайно, той не се издаде.

— В Кънектикът — отговори. — Но не си спомням точно къде — Лора направи резервацията.

Настроението на Кейт още повече се помрачи. Представи си как двамата се смеят и разговарят, как кроят планове за пътуването. Джъстин вече има свой живот, за който тя не знае нищо. И това бе само началото. Тя мрачно се загледа в семейната снимка, поставена на полицата с книги. Джъстин и сестра му седяха на тясно канапе, той я прегръщаше през раменете. Зад тях стояха родителите им. Светлорусата коса на Сара Даниелс беше прибрана на висок кок. Носеше лилава копринена рокля и огърлица от перли. Редом с нея беше съпругът й. Сериозното му изражение отговаряше на професията му на университетски преподавател.

Докато гледаше снимката, Кейт се почувства изоставена от всички, все едно беше малката кибритопродавачка от едноименната приказка на Ханс Андерсен. Нормалните хора имат семейства — близки, които ги подкрепят, защитават и безрезервно ги обичат. А тя си няма никого на този свят. Мразеше да се самосъжалява, но в крайна сметка какво й бе поднесъл животът, освен безкрайна поредица от загуби? Понякога й се струваше, че изтърпява наказание заради някакъв грях. Разбира се, знаеше, че не е вярно. Нямаше вина за нещастията, които я бяха сполетели — разводът на родителите й, смъртта на майка й, изневярата на Майкъл. Но може би й се искаше да вярва в обратното. Да си внушава, че съществува причина за развоя на събитията.

— Кейт!

Тя се сепна. Като срещна разтревожения поглед на Джъстин, промърмори:

— Извинявай, днес съм много разсеяна. — Прокара пръст по дървената странична облегалка и замислено продължи: — Спомняш ли си правилото за доверието? Как ако нямаш уговорка с някого, можеш чрез измама да го принудиш да работи за теб. Например ако видиш, че някакви хора по погрешка косят моравата пред твоята къща, да ги оставиш да свършат работата докрай. Знаеш, че те очакват възнаграждение за труда си. Невъзможно е да се измъкнеш, като заявиш, че не си им възлагал работата.

— Да, спомням си.

Кейт подозираше, че Джъстин я слуша с половин ухо, но толкова се бе разгорещила, че не я беше грижа.

— Според мен същото правило трябва да важи и при връзката между двама души. Например, ако се обясниш на някого в любов, да не можеш по-късно да се отметнеш. Особено ако партньорът ти се е доверил, взел е думите ти за чиста монета и е направил нещо против собствения си интерес.

— Божичко, Кейт! — изсмя се Джъстин. — Как ти хрумна подобна шантава идея? Уверявам те, че е неосъществима от правна гледна точка.

— Не твърдя, че е осъществима — кисело отвърна тя. — Но смятам, че в един съвършен свят взаимоотношенията трябва да се изграждат на тази основа. Ако животът беше справедлив…

— Да разбирам ли, че не си привърженичка на развода по взаимно съгласие, при който не се разисква въпросът за вината?

Кейт сви рамене:

— Не зная… Може би онова, което предлагам, е неприложимо в реалния свят. Но това не означава, че е погрешно. Хората трябва да спазват обещанията си. Да не се отричат от дадената дума. Да не се преструват, че миналото не съществува.

Джъстин погледна купчината документи на бюрото си.

— Извинявай, знам, че си много зает. Ей сега си тръгвам — промълви тя, но не помръдна, а продължи да го наблюдава. Изглеждаше уморен — може би бе прекарал безсънна нощ. Но въпреки това бе готов да я изслуша, да бъде до нея в най-тежките й мигове.

Сълзи напираха в очите й, в гърдите й бушуваха смесени чувства. Благодарност, скръб, копнеж и някакво неопределено чувство, което й напомняше за миналото и което бе забравила — приятно и същевременно причиняващо страх. Чувство, което може или да я спаси, или да я унищожи. Изведнъж се сепна — бе разбрала какво изпитва.

Любов!

Слисано се втренчи в Джъстин. Лицето му й беше до болка познато, но сега сякаш го виждаше за пръв път. Заля я гореща вълна. Стори й се, че в гърдите й се топи или разрушава нещо, за чието съществуване не подозираше. Почувства как устните й потръпват в усмивка, едва не се изсмя. Нима е била сляпа? Как досега не го е разбрала? Една-едничка мисъл владееше съзнанието й — влюбена е в Джъстин!

— Извинявай, Кейт, обаче наистина трябва здраво да се захвана за работа. Лора ще ме убие, ако в сряда закъснея.

Тя се върна към действителността както спуканият балон пада към земята. На какво се надява? Джъстин е щастлив. Щастлив с друга жена. Сведе очи и си спомни друга приказка — за малката русалка, която се влюбила в един принц. За да заприлича на човешко същество, тя разрешила на вещицата да отреже езика й и така завинаги загубила способността да говори. Обречена била и на ужасни мъки — при всяка стъпка сякаш остри ножове се забивали в краката й. В края на краищата така и не успяла да спечели сърцето на принца. Той се оженил за момиче, което било смъртно като него.

Тя скочи на крака:

— Е, тръгвам си.