Ейми Гътман
Адвокатите от „Самсън и Милс“ (16)

Понеделник, 18 януари

Репортерите от жълтата преса сякаш се бяха постарали да наваксат за липсата на сензационната новина в неделните броеве. На първата страница на таблоидите се мъдреха заглавия, изписани с огромни букви:

„КЛАНИЦАТА «САМСЪН»! КЪРВАВА ТРАГЕДИЯ В ЦЕНТЪРА НА ГРАДА!“

Насилствената смърт на съдружници от „Самсън и Милс“ приемаше епидемични размери.

Като излезе от метростанцията, Кейт зърна тълпата пред сградата на фирмата. На входа стоеше човек от охраната, който пропускаше само служителите. Кейт се нареди на опашката, оглеждайки се за някой познат.

— Как се казвате? — Охранителят, здравеняк с квадратна челюст, дори не я погледна.

— Кейт Пейн. Адвокатка съм.

Той прегледа списъка пред себе си, сетне й нареди да покаже документ за самоличност.

Кейт посегна за портфейла си. Когато извади шофьорската си книжка, бе поразена колко млада изглежда на снимката. Фотографирала се бе само преди няколко години, но разликата беше толкова голяма…

Още нямаше девет часът. Като никога тя беше сама в асансьора. Но когато влезе в приемната, водеща към кабинета й, видя, че Джъстин седи зад бюрото на Дженифър и чете вестник. Щом я зърна, той заговори:

— Изглежда, нямат представа кой е убиецът.

Тя отключи вратата на кабинета си и влезе, Джъстин я последва. Настани се на едно кресло и отбеляза:

— Изглеждаш уморена.

— Спах зле.

Той погледна вестника на скута си:

— Невероятно е, че от полицията още нямат заподозрени. В края на краищата трагедията се е разиграла тук! Нима не се знае кой е бил в сградата по това време?

Кейт само сви рамене. Помисли си, че ако не му отговори, няма да се чувства гузна, задето не му казва истината. Седна зад бюрото и прочете циркулярното писмо, което някой бе пъхнал под вратата. Текстът гласеше:

„Съдружниците в «Самсън и Милс» с прискърбие съобщават, че Дж. Картър Милс, заемащ поста управител на фирмата, в събота вечерта е бил намерен мъртъв в кабинета му. Смъртта му е била причинена от огнестрелна рана.

Напомняме на служителите, че строго се забранява да информират представителите на медиите за трагичното събитие, както и за всичко, засягащо интересите на фирмата. Връзката с пресата ще осъществява Мартин Дрескър, който временно ще поеме функциите на управител.“

По-нататък се изреждаха професионалните постижения на Картър Милс, но Кейт беше толкова поразена, че нямаше сили да дочете текста.

— Мартин Дрескър! — възкликна. — Поверяват поста на Картър на неговия най-върл враг!

— Разбирам чувствата ти — въздъхна Джъстин. — Все едно като Алиса сме попаднали в страната на чудесата.

Тя не обърна внимание на духовитата му забележка. Трескаво размишляваше, представяйки си какво са си говорили съдружниците по време на среднощното си съвещание. Човекът, притежаващ чувство за отговорност към колектива, никога не прибягва до самоубийство, независимо колко сериозни са причините да го стори. Посмъртно наказваха Картър Милс заради проявената слабост…

— Кейт, как си! Прилоша ли ти?

— Не, добре съм. Просто се бях замислила. Виж, искаш ли да се видим по-късно? Трябва да проведа важен разговор по телефона.

Той скочи на крака:

— Разбира се. Обади ми се, когато приключиш.

Кейт го изчака да затвори вратата, после вдигна слушалката и набра номера на Мартин Дрескър.

 

 

Сам Хауел си наля още една чаша кафе и се върна в дневната. Настани се на креслото, взе вестника, който беше оставил на страничната облегалка. Макар че поне дузина пъти бе прочел статията, публикувана на първата страница под заглавието: „ПРОЧУТ АДВОКАТ Е НАМЕРЕН ПРОСТРЕЛЯН В КАБИНЕТА СИ“, отново я зачете. Нищо не можеше да възкреси Маделин. Но поне Милс бе платил за смъртта й.

 

 

— Госпожице Пейн, сигурна ли сте, че сте чули гласа на Чък Торп?

— Абсолютно — отговори Кейт.

— И гласа на жената ли разпознахте със сигурност? — настоя Дрескър. — Защо мислите, че е била именно тъжителката?

— Не си спомням подробностите, но наистина съвпадаха с онова, което знаем за нея. Освен това по време на разговора споменаха Рон Фогарти. В исковата молба се посочва, че Торп е принудил Стефа… тъжителката да прави секс с Фогарти. Когато прослушах записа, парченцата от мозайката сякаш прилегнаха на местата си.

Тя млъкна и се втренчи в Дрескър, който днес май не беше във форма. Лицето му беше добило тъмноморав цвят и лъщеше от пот. Докато говореше, той се задъхваше. Слава богу, че поне й обърна внимание. Без да я прекъсва, я изслуша, докато тя описваше нападението на Торп и как по-късно бе открила, че касетата е изчезнала. Накрая отново отпи от порцелановата си чаша (Кейт се запита дали не е налял уиски в кафето) и се облегна назад:

— Госпожице Пейн, за какво намеквате? Че Чък Торп е взел касетката от бюрото ви, така ли?

Тя изненадано го изгледа — очакваше съвсем друга реакция. В едно бе сигурна — че той ненавижда Торп и подозира, че издателят на „Примамка“ е замесен в убийството на Маделин. Чула го бе със собствените си уши, когато стана неволна свидетелка на разговора му с Милс.

— Не виждам друго обяснение — отговори.

— А Торп откъде е разбрал къде е скрита касетката?

„Картър му е казал, въпреки че не знам поради каква причина“ — каза си тя, ала не посмя да изрече на глас мислите си.

— Нямам представа — промърмори. — Но съм сигурна, че именно той я е откраднал.

— Разбирам. — Дрескър продължаваше да се взира в нея. После кървясалите му очи се отместиха от лицето й, плъзнаха се по шията й, надолу по тялото й. Тя се изчерви. Полата й от черно трико не беше къса според строгите стандарти на „Самсън и Милс“, но при сядане се вдигаше над коленете й. Смутено я придърпа надолу, а Мартин Дрескър злорадо се усмихна:

— Госпожице Пейн, навярно разбирате сериозността на отправените от вас обвинения.

— Да.

— Твърдите още, че не е имало свидетели, така ли?

— Не. Обаче електротехниците от службата за поддържане на сградата ще потвърдят, че системата за включване на осветлението в кабинета ми е била неизправна. Може би дори имат доказателства, че някой нарочно я е повредил.

— Така или иначе свидетели няма — заяви Дрескър. Този път не задаваше въпрос, а констатираше факт.

— Да… така е… — Кейт се поколеба дали да не каже, че е било късно и че всички служители отдавна са си били отишли. Но навреме осъзна, че ще допусне фатална грешка. „Никога не обяснявай“ — това бе най-важното правило, на което се подчиняваха служителите в „Самсън“, и което беше част от почти военната дисциплина във фирмата. „Само отговаряй на въпросите.“

— Разговаряли ли сте с някого по този въпрос?

— Не, с никого.

Дрескър разхлаби вратовръзката си:

— Госпожице Пейн, предполагам, знаете, че моментът е кризисен за „Самсън и Милс“. Ще бъда откровен с нас — водим битка за оцеляване. Ето защо не ви обещавам, че веднага ще се заемем с вашия случай. Но имате думата ми, че при първа възможност ще проведем най-щателно разследване. Съгласна ли сте?

„Нима имам избор?“ — горчиво си помисли тя.

— Ами… да — промърмори.

— Предлагам междувременно да си вземете отпуска. Платена, разбира се. Откъснете се от работата поне за седмица-две.

— Благодаря. Ще си помисля.

— Ако ви е необходима помощта на специалист, ще ви окажем пълно съдействие.

Помощта на специалист! Едва след няколко секунди Кейт схвана намека — Дрескър я съветва да се обърне към психотерапевт. Отново се изчерви и неохотно промърмори:

— Не, благодаря!

— Госпожице Пейн, ще обещаете ли, че няма да споделяте с никого онова, което ми казахте, докато намерим време да го проучим? — Тонът му беше любезен, почти умоляващ.

— Разбира се — машинално отговори Кейт. Слушаше го с половин ухо, събирайки смелост да продължи. Дълбоко си пое въздух и каза: — Има още нещо, което трябва да спомена. Отнася се за Маделин Уотърс.

Дрескър остана неподвижен, но тя почувства как мускулите му се напрегнаха. Сякаш беше хищник, който се готви за скок.

— Като се има предвид случилото се с мен, смятам, че Чък Торп трябва да бъде заподозрян в убийството й.

Той вдигна вежди:

— Госпожице Пейн, макар опипването на млада адвокатка да не се вписва в правилата за добро поведение, в никакъв случай не може да се сравнява с извършване на убийство.

Лицето й пламна — това вече бе прекалено! До този момент играеше по свирката им. Държеше си езика зад зъбите и спазваше служебната йерархия. Но какво получи в замяна? „Никога не обяснявай.“ Майната му на правилото! Ще каже каквото си е намислила, а Дрескър ще бъде принуден да я изслуша.

— Може би не съм била достатъчно изчерпателна — заяви. Сърцето й лудо биеше, сякаш бе животно, което се мъчи да излезе от клетката. — Чък Торп не ме „опипа“, както благоволихте да се изразите. В понеделник вечерта ме издебна и ми устрои капан. Когато влязох в кабинета си, ме сграбчи, притисна ме до стената и ме насили сексуално. Аз… — Сълзите я задавиха, но с нечовешко усилие се овладя и не се разплака. Няколко секунди помълча, вкопчвайки пръсти в стола. Не, няма да се разплаче! Не и пред Мартин Дрескър!

Той се настани по-удобно на креслото. Ехидната му усмивка накара Кейт да изпита безсилна ярост.

— Госпожице Пейн, ще ви съобщя нещо, което ще снеме подозренията ви от Чък Торп. Разбира се, ако наистина ви е причинил онова, което твърдите, поведението му е било непростимо. Ще направим всичко възможно да се доберем до истината. Но той не е убил Маделин Уотърс. Онова, което ще ви кажа, скоро ще стане обществено достояние, ала ще ви бъда задължен, ако засега го запазите в тайна.

Тя плахо кимна. По изражението на Мартин разбра, че ще й каже нещо неприятно. Изпита неудържимо желание да го спре. Да излезе от кабинета. Да запуши ушите си и да си говори на висок глас, както правеше като малка, за да не чува как се карат родителите й. Ала дори не помръдна; седеше неподвижно като обвиняем, който очаква присъдата.

— Както ви е известно, Картър Милс сам е отнел живота си. Но има нещо, което не знаете и което научихме едва тази сутрин. Използвал е същото оръжие, с което е била убита Маделин Уотърс! — Мартин победоносно се усмихна и се втренчи в нея, за да види реакцията й.

С нечовешко усилие тя запази самообладание. Лицето й остана неподвижно, като че беше изваяно от лед. Искаше й се да изкрещи: „Не! Не е вярно!“. Ала знаеше, че Дрескър казва истината. Ако Картър се е самоубил с оръжието, използвано при убийството на Маделин, то излиза, че той е причинил смъртта й. В съзнанието й изплува фраза на латински — правило за вещественото доказателство. Res ipsa loquitur — вещите говорят за себе си. Не е чудно, че Дрескър изглежда толкова самодоволен.

Освен ако…

„Но защо да приемам твърденията му за чиста монета? — запита се внезапно. — Може би си измисля или най-малкото преувеличава. Възможно е да става въпрос за една и съща марка оръжие, а той прави прибързани заключения.“ Предположението я обнадежди, напрежението започна да я напуска. Реши, че засега нищо не се знае със сигурност… Не, сигурна бе в едно — няма повече да търпи самодоволната физиономия на този алкохолик.

— Е, това е всичко — заяви. Изправи се и приглади полата си, сетне се обърна и излезе, без да се сбогува.

 

 

Върна се в кабинета си, седна зад бюрото и се втренчи в стената. Разговорът с Дрескър я беше извадил от равновесие. Искрицата надежда, която преди малко проблесна в душата й, угасна, отново я обзе черно отчаяние. Не знаеше дали Дрескър казва истината, нямаше начин да го уличи в лъжа. Страхуваше се да мисли за възможността той да е бил откровен с нея. Изпитваше гняв и към него, и към себе си, дори към случилото се. Реши да подреди документацията — може би това ще й помогне да подреди и мислите си.

Известно време работи „на автопилот“. Постепенно започна да се успокоява. Изведнъж осъзна, че се взира в тънко снопче документи, прикрепени с кламер — фактури, издадени от „Уайд Уърлд“ за услуги, извършени от „Самсън“. Но какво търсеха на бюрото й? Отговорът я накара да подскочи — това са фотокопията от фактурите, които бе открила в папката на Маделин и бе преснимала през нощта, в която Дрескър едва не я залови на местопрестъплението. Възнамеряваше да съобщи на Милс, че Мартин е взел папката, после събитията се развиха с шеметна скорост и тя забрави за документите.

Докато се питаше как да постъпи, случайно погледна фактурата, която беше най-отгоре. Издадена беше през юни 1996 година, отдолу стоеше подписът на Картър Милс.

Кейт дълго се взира в листчето хартия, остави го на бюрото и прегледа следващия документ, който отново се оказа фактура. Тъкмо когато възнамеряваше да се откаже, забеляза, че датата е същата като на предишната фактура. Но сумата бе различна. Взе първия документ и отново го прегледа, за да се увери, че не е сгрешила. Юни 1996 година. Фактура за 87 000 долара. Датата на следващата фактура също бе юни 1996 година, но общата сума бе много по-висока — 108 750 долара.

Хм, странно! Постави едно до друго двете ксерокопия и съсредоточи вниманието си върху следващия документ с дата юли 1996 година, който беше за 94 000 долара. Както и очакваше, отдолу бе фактура, издадена през същия месец и година, но тук сумата скачаше на 117 500 долара. Тя набързо прегледа останалите документи и установи, че в разстояние на година ежемесечно вместо една са били издавани две фактури за различни суми. И втората сума неизменно бе много по-голяма.

Усети смътно безпокойство, все едно бе животно, което усеща приближаването на буря. Отново прегледа двете фактури от месец юни, които беше поставила една до друга, и точка по точка сравни написаното. Отначало всичко съвпадаше — заплащане за правни услуги, командировки, проучвания. Сумите също съвпадаха.

Изведнъж погледът й бе привлечен от фразата „специални услуги“, срещу която стоеше сумата от 21 750 долара.

Тази графа липсваше в първата фактура.

Направи същото сравнение с двата документа, издадени през месец юли. Отново имаше пълно съвпадение, само дето в единия липсваше графата „специални услуги“ и сумата от 23 500 долара.

„Дори не си го помисляй!“ — каза си, но не можа да се въздържи. Извади калкулатор и направи изчисление. Повтори операцията със следващата двойка фактури и продължи, докато прегледа цялата купчинка. Резултатът винаги бе един и същ — сумата, записана срещу графата „специални услуги“, неизменно възлизаше на двайсет и пет процента от основната сума.

Телефонът иззвъня и тя машинално вдигна слушалката, без да откъсва поглед от документите, разпръснати върху бюрото й.

— Ало? Ако обичате, търся Кейт — колебливо каза мъжки глас.

— На телефона. — Тя погледна екранчето, но изписаният номер й беше непознат.

— Обажда се Дъглас. Дъглас Маколи.

— О! Здрасти. — Струваше й се, че от срещата им са изминали десетилетия. Май беше обещала да му се обади…

— Научих за трагедията, която се е разиграла във вашата фирма — продължи той. — Сигурно преживяваш неприятни моменти. Повярвай, че искрено ти съчувствам… Предполагам, че не желаеш да говориш на тази тема. Но ако ти потрябва приятелско рамо, непременно ми се обади.

— Не се безпокой за мен, добре съм.

Настъпи неловко мълчание. Накрая Дъглас нерешително каза:

— Слушай… може би моментът не е подходящ, но се надявах да вечеряме заедно през един от почивните дни. Може би малко разнообразие ще те поразсее.

— Съжалявам, но не мога. — Тя продължаваше да се взира във фактурите, разпръснати върху бюрото й. Цифри се блъскаха в главата й.

— Тогава ще го отложим за друг път.

„Защо? Защо го е направил? Защо му е на човек, който има всичко — богатство, блестящ ум, успешна кариера — да рискува всичко заради дребно мошеничество?“

— Мммм, добре. Ще се чуем допълнително. Засега не мога да се ангажирам.

— Хей, хрумна ми нещо! Хайде да се срещнем в някое кафене, което е близо до службата ти. Ако искаш, ще…

— Виж какво, очаквам спешно обаждане. Обещавам в най-скоро време да се свържа с теб. Съгласен ли си? — Тя затвори, без да дочака отговора на Маколи.

„Специални услуги“. Срещу премия от двайсет и пет процента от основната сума. Картър Милс е бил мошеник. Тя се изненада от спокойствието, с което мислено изреждаше фактите.

Маделин Уотърс е знаела. „Маделин е знаела нещо, което ще навреди на кариерата му“ — бе казал Сам Хауел. Ето какво е било! Обявила бе Сам за човек с налудничави идеи, ала сега разбираше, че самата тя е била с помрачен разсъдък.

На вратата се почука, тя бързо пъхна документите в чекмеджето и недоумяващо се втренчи в Дейвид Боск, като че ли беше непознат. Още не можеше да се съвземе от откритието си, виеше й се свят. Запита се дали Боск е дошъл да й възложи някаква работа. Постъпката му щеше да бъде типична за „Самсън и Милс“. „Вземи си отпуска, докато се почувстваш по-добре, но хей, щом още не си си тръгнала, свърши малко работа.“

Оказа се, че е сгрешила.

— Преди малко разговарях с Мартин Дрескър. Подкрепям предложението му да си вземеш отпуска. Засега ще се справим и без теб. — Боск очаквателно я изгледа.

Кейт се запита защо толкова бърза да се отърве от нея. Дали Дрескър е злословил по неин адрес, или го е засегнала нейната липса на интерес към делото Данбъри? Или поведението му е подчинено на всеобщата склонност да се обърква близостта с причината, сякаш като бе открила трупа на Милс, тя някак си бе причинила смъртта му. Каквато и да беше причината, Боск очевидно изгаряше от нетърпение да й види гърба.

Тя се изправи:

— Всъщност тъкмо си тръгвах.

Той не успя да скрие облекчението си.

— Ако можем да ти помогнем с нещо… — Млъкна, без да довърши мисълта си, сетне добави: — Отсъствай колкото е необходимо, за да се възстановиш. В границите на разумното, разбира се.

Разбира се!

Кейт го изчака да излезе и грабна палтото си. Преди да излезе, отвори служебната пощенска кутия. Вътре имаше само един лист хартия. Съдружниците съобщаваха, че на следващия ден в десет часа ще се състои заупокойна служба за Дж. Картър Милс.

Поканени бяха всички служители във фирмата.