Ейми Гътман
Адвокатите от „Самсън и Милс“ (14)

Събота, 16 януари

Навярно през летните месеци, когато автобусът бе претъпкан с туристи с клетъчни телефони, пътуването до Саг Харбър бе истинско изпитание, ала през зимата пътниците се брояха на пръсти. Кейт се облегна назад и веднага заспа. Събуди се едва след два часа, когато автобусът наближи крайната спирка. Взирайки се през стъклото, видя заснежената главна улица на градчето, от двете страни на която се редуваха магазинчета и ресторанти. Когато слезе от автобуса, изобщо не съжаляваше, че е пътувала чак дотук.

— Кейт! — Сам Хауел се приближи до нея и усмихнато й подаде ръка. Носеше морскосиня канадка и джинси и днес й се стори по-висок и по-красив. За миг настъпи неловко мълчание, после той посочи ресторанта от другата страна на улицата:

— Предлагам да хапнем нещо, после ще се отбием в галерията.

Подът на заведението беше от шахматно подредени бели и черни плочи, сепаретата бяха тапицирани с кожа. Носеше се аромат на наденички и печени картофи, почти всички маси бяха заети.

— Това е „Рай“ — обясни Хауел, след като се настаниха в едно сепаре. — Любимият ми местен ресторант.

Кейт изрази възхищението си от уютната обстановка и прегледа листа с менюто. Накрая си поръча пържен бекон, палачинки със сладко от боровинки, портокалов сок и кафе.

— Никога не съм идвала тук. Като в приказка е, сякаш съм попаднала в друго време.

Сам се усмихна:

— И на мен много ми харесва. Напуснах големия град преди много години, но никога не съжалих за решението си. Провинциалният живот ми допада.

— Само с фотография ли се занимаваш?

— Да, имах късмета сам да съм си господар. Фотографията е моя професия и ми позволява да живея тук. Разбира се, често ми се налага да пътувам до Ню Йорк, но в удобно за мен време.

Кейт учтиво кимна. Не можеше да си представи, че някога ще разполага с времето си. Едва сега си даваше сметка от какво я лишава работата й във фирмата. Понечи да сподели мислите си с Хауел, но той заговори преди нея:

— Когато се запознахме, каза, че работиш в „Самсън и Милс“. Нали там са убили някаква жена?

Въпросът му я завари неподготвена.

— Ами… убийството не е било извършено в сградата на фирмата. Но наистина е вярно, че една от съдружничките стана жертва на престъпление.

— Ти познаваше ли я?

— Не отблизо.

Стори й се, че Хауел изпитателно се взира в нея. Той помълча, сетне продължи да я разпитва:

— Какви са порядките в тези големи фирми?

Кейт си помисли, че спокойно може да отговори на безобидните му въпроси, без да наруши забраната на Милс.

— Сътрудниците — това са онези адвокати, които още не са съдружници — обикновено работят за един от шефовете, но при необходимост помагат и на двама. — Докато говореше, изведнъж й хрумна, че сякаш чете от рекламна брошура, предназначена за привличане на нови сътрудници.

— Навремето познавах човек, който работеше в „Самсън и Милс“, но не си спомням името му. Ти на кого сътрудничиш?

— На Картър Милс, който е управител на фирмата — гордо заяви Кейт. Независимо от случилото се с Маделин да работиш в „Самсън и Милс“ беше голяма чест. — Кой е бил твоят познат?

— Забравих името му — разсеяно промърмори той, сякаш умът му беше зает с друго.

— Хей, какво ти е? — загрижено попита Кейт.

Хауел вдигна поглед, лицето му се проясни.

— Извинявай, замислих се за нещо. Нещо, което ми предстои да свърша довечера.

 

 

След като се нахрани с апетит, Кейт, придружавана от Хауел, измина краткия път по главната улица до галерията. Слабичка русокоса жена, която седеше зад бюрото в изложбената зала, стана да ги посрещне. Като видя Хауел, се усмихна още по-широко:

— Сам! Радвам се да те видя.

Той се обърна към Кейт:

— Запознай се с Върджиния Кавано, която е собственичка на тази прекрасна галерия. Джини, това е Кейт Пейн. Дошла е от Ню Йорк, за да разгледа изложбата.

Кейт се усмихна и подаде ръка на галеристката, мимоходом забелязвайки елегантния й черен панталон и бялата й копринена блуза. Около очите й имаше едва забележими бръчици, но тя вероятно още нямаше трийсет и пет години.

Галерията се състоеше от няколко просторни и светли помещения, дървените подове бяха излъскани до блясък.

— Отдавна ли живеете тук? — попита Кейт.

— От няколко години. Навремето работех в една художествена галерия на Петдесет и седма улица, но мечтаех да събера достатъчно средства, за да се преселя в Саг Харбър.

Хауел докосна рамото на Кейт:

— Да започваме, а?

На първата фотография, пред която застанаха, бе заснет пуст океански бряг. На пръв поглед черно-бялата снимка изглеждаше съвсем обикновена, но когато Кейт се загледа в нея, изпита усещането, че наблюдава от онези триизмерни картички, които след дълго взиране се превръщат в холограмни изображения. Само че в случая ефектът не беше зрителен; имаше чувството, че снимката се вкоренява в душата й.

Обърна се към Хауел и промълви:

— Наистина си много талантлив.

— По тона ти разбирам, че си изненадана.

Тя се изчерви до уши:

— Не исках да те засегна. Само… — Замълча, без да довърши мисълта си, и се втренчи в следващата фотография — скалист бряг и разпенени вълни. Смръщи чело — къде ли наскоро бе видяла подобна снимка?

— Къде си заснел тази?

— В Мейн, близо до залива Пенобскот.

Все още питайки се защо пейзажът й се струва толкова познат, тя пристъпи към следващата снимка.

В галерията бяха изложени няколко дузини художествени фотографии; някои бяха черно-бели, други цветни, но на всички бяха заснети океански пейзажи. Личеше, че са дело на един и същ майстор — на всяка елементите бяха групирани на фона на небето. Пейзажите бяха мрачни и безрадостни, но неприветливостта им намекваше за скрити богатства. За тайни, които предстоят да бъдат разбулени. Човек застава пред фотографията в очакване чудото да се случи…

— Благодаря, че ме покани! — искрено възкликна Кейт, когато отново излязоха на улицата. Още нямаше три часът, но дневната светлина бързо гаснеше. Внезапно задуха студен вятър. Градчето като че беше животинче, което се свива на кълбо и се готви за дълбок нощен сън.

— В колко часа тръгва автобусът? — попита Хауел. От устата му излизаха облачета ледена пара.

— Малко преди пет. Не се притеснявай за мен — ще си поръчам от същото божествено кафе и ще почета, докато чакам.

Сам се намръщи:

— Слушай, няма смисъл да седиш сама цели два часа. Живея наблизо. Какво ще кажеш да пием кафе у дома? Обещавам да те върна навреме, за да не изпуснеш автобуса.

— Благодаря за предложението, но не искам да ти преча.

— Изобщо няма да ми пречиш — настоя той. — И без това отново ще излизам.

Пъхна ръце в джобовете на канадката си и умоляващо изгледа Кейт. Немирни къдрици тъмна коса падаха върху челото му. „Прилича на Хитклиф, само че издокаран с артикули на прочутия магазин за спортни облекла Л. Л. Бийн“ — помисли си Кейт. Изкушаваше се да приеме поканата му. Каква опасност може да я грози в това идилично градче? Пък и Хауел не е непознат, с когото се е срещнала случайно. Все пак изпитваше някаква вътрешна съпротива от няколко дни беше на границата на нервен срив, и то благодарение на Чък Торп. Само като произнесе мислено името му, устата й пресъхна, а стомахът й се сви на топка. Внезапно я връхлетя гняв, който помете другите й чувства. Кой е Чък Торп, та да ръководи постъпките й, да я принуждава да живее във вечен страх? Вирна брадичка и заяви:

— С удоволствие приемам поканата. Стига да не ти преча, разбира се.

 

 

Като зърна дома му, тя си помисли, че сигурно навремето това е било рибарска къщурка. Малката постройка беше спретната, едната стена бе заета от прозорци, гледащи към залива. Всекидневната беше обзаведена почти спартански — с канапе, два стола, кресла и красива кръгла маса, изработена от тъмно дърво. Хауел покани Кейт да седне на креслото и тръгна обратно към коридора.

— Тук сигурно е прекрасно през лятото! — провикна се тя.

— Вярно е — извика в отговор Сам. — Но най-хубаво е през пролетта и през есента, когато ги няма туристите.

Кейт го чу да налива вода в чайника. Облегна се назад и се огледа. Не видя нито една негова фотография. Стените, които бяха боядисани в светлокеремиден цвят, бяха голи, с изключение на няколко картини. Тя се загледа в една, на която беше нарисувана девойка с ябълка в шепите си.

По гладкия дървен под отекнаха стъпки, Сам влезе в дневната. Подаде на Кейт едната чаша и каза:

— Извинявай, че не те попитах, но налях и малко мляко. Дано да ти хареса.

— Ами че аз пия кафето само с мляко — усмихна се тя. — Но без захар.

— Естествено — иначе няма да му усетиш вкуса! — Сам се настани на креслото срещу нея и протегна крака.

Кейт с наслада отпи от кафето и се ослуша — поразена бе от тишината, която цареше тук. Когато си беше вкъщи, винаги чуваше някакъв приглушен шум — от стереоуредбата на съседа, вой на сирени в далечината, стъпки, разнасящи се от апартамента на горния етаж.

— Обзалагам се, че се радваш на здрав сън — обърна се към Сам. — Толкова е тихо!

— Вярно е — усмихнато отговори той.

— Защо в жилището ти няма твои фотографии?

— Мнозина ми задават същия въпрос. Честно казано, не знам причината. Да гледам снимките, докато се храня или пия кафе… ще бъде все едно работя непрекъснато.

— Като мен — промълви тя, сетне побърза да добави: — Не ме разбирай погрешно — не се оплаквам. Така е в големите юридически фирми, напрежението ми допада. Само понякога… — Млъкна и поклати глава. — Май и аз не знам какво искам.

Хауел отпи от кафето си и подхвърли:

— Сигурно убийството на човек от фирмата те е потресло — не е лесно да работиш в такава атмосфера.

„Не желая да говоря по този въпрос!“ — помисли си тя и побърза да смени темата:

— Откога живееш в Саг Харбър?

— От близо десет години — отговори той. Дори да беше забелязал нежеланието й да обсъжда трагичното събитие, умело прикри недоумението си.

— Навярно ти е било трудно да се приспособиш, след като си живял в Манхатън. Защо си предприел такава промяна?

Сам не отговори веднага. Тя забеляза, че очите му, които сега не изглеждаха сиви, а зелени, изпитателно се взират в нея.

— Виж какво, Кейт — каза най-накрая, — не бях съвсем честен с теб.

Тя се втренчи в него, опитвайки се да проумее смисъла на думите му:

— За какво намекваш?

— За деня, в който се запознахме. Не попаднах случайно в кафенето, а те проследих дотам.

Ръката й се разтрепери, кафето се изплиска на коленете й. Тишината, която допреди малко й действаше успокояващо, сега й се стори зловеща. В продължение на няколко секунди, които й се сториха безкрайни, тя не помръдна.

Сетне скочи на крака, сърцето й биеше до пръсване.

— Кейт, не ми се сърди, ще ти обясня всичко! — Той умоляващо протегна ръце, а когато младата жена хукна към вратата, се опита да й препречи пътя.

Тя се втренчи в него и задъхано прошепна:

— Пусни ме да си отида. Моля те.

Хауел я хвана за раменете. Въпреки че цялата трепереше от страх, ни в клин, ни в ръкав си помисли: „Господи, колко силни са ръцете му!“.

— Не знам какво си мислиш, но те уверявам, че грешиш. Не съм…

Ала тя изобщо не го слушаше, а се питаше дали ще успее да избяга. Каквото и да се случи, трябва да опита. Рязко се обърна и се изтръгна от хватката му. Сам залитна към стената. Кейт се втурна към външната врата и завъртя валчестата дръжка, очаквайки всеки миг той да я сграбчи, но за щастие това не се случи. След миг се озова на улицата и хукна да бяга.

 

 

Снегът по тротоарите на главната улица блестеше сред спускащия се мрак. Кейт спря да си поеме дъх, питайки се какво всъщност се е случило. Събитията се бяха развили мълниеносно — в един момент седеше в светло и уютно помещение, водейки приятен разговор, в следващия миг тичаше по заснежената улица, за да спаси живота си.

Изведнъж осъзна, че е забравила палтото си. Беше плувнала в пот, а леденият вятър проникваше през тънкия й пуловер. Няма как, трябваше да се подслони някъде, докато настъпи времето да се качи на автобуса. За щастие на излизане от къщата машинално беше грабнала кожената си раничка, която носеше вместо чанта. Продължи нагоре по улицата и влезе в едно кафене. Поръча си горещ шоколад, после седна до голямата кръгла маса.

Докато чакаше напитката да поизстине, се помъчи да осмисли случилото се. Побягна, когато Хауел й призна, че я е проследил. Реакцията й беше съвсем естествена. В подобни ситуации важи принципът „Бягай бързо, после размишлявай“. Ала докато си припомняше случилото се през деня, все повече се убеждаваше, че не е била изложена на опасност. Поведението на Хауел в никакъв случай не беше като на сексуален маниак или на човек, който й мисли злото. Бяха ги видели заедно на обществени места, първо в ресторанта, после в галерията, дори я беше запознал с Върджиния Кавано. А когато побягна, той не се опита да я спре.

Но ако не е възнамерявал да й причини зло, какво иска от нея? Защо си е направил труда да я проследи, да я покани в Саг Харбър? Едва ли е само защото я намира привлекателна. Той е красив и преуспяващ. В Ню Йорк има стотици жени, които на драго сърце ще се хвърлят в прегръдките му. Постепенно страхът й бе изместен от любопитство. Защо Хауел толкова държи да разговаря с нея? Какво иска да й каже? Дали да не му се обади по телефона и да му даде възможност да обясни поведението си?

Докато се колебаеше как да постъпи, вратата на кафенето се отвори и той застана на прага. Погледите им се срещнаха. В продължение на няколко секунди се гледаха безмълвно, сетне Сам плахо пристъпи към нея. Кейт забеляза, че носи палтото й.

— Търсих те навсякъде — промълви той, оставайки на безопасно разстояние от масата й. — Забрави си палтото.

— Благодаря. — Тя грабна дрехата си, но внезапно се почувства като пълна глупачка. Сам Хауел изглеждаше толкова спокоен, толкова нормален. Вместо да му поиска обяснение, неволно се заоправдава: — Извини ме, задето побягнах. Не бях на себе си, когато разбрах, че си ме проследил…

Той вдигна ръка да я прекъсне:

— Вината изцяло е моя. Постъпих необмислено… нищо чудно, че се изплаши. — Говореше, без да посмее да се приближи.

Кейт се поколеба, сетне му посочи празния стол:

— Седни, ако искаш.

— Благодаря. — Настани се до масата, без да откъсва поглед от лицето на младата жена. — Моля те, изслушай ме. Много е важно. Свързано е с… със смъртта на Маделин.

Тя озадачено го изгледа.

— Със смъртта на Маделин Уотърс ли?

Хауел прехапа устни:

— Съжалявам, трябваше да ти го кажа от самото начало. Тя е… по-точно беше моя съпруга. Бившата ми съпруга.

— Бившата ти съпруга ли? — глуповато повтори Кейт — нищо друго не й дойде на ума, толкова беше объркана.

Сам заговори бързо, сякаш се страхуваше да не би тя да не му даде възможност да й разкаже всичко:

— Видях те на погребението й. Поразпитах и научих коя си. Разбрах, че непременно трябва да се запозная с теб.

— Маделин е била твоя съпруга, така ли?

Никой не й беше казвал, че Уотърс е била омъжена. Възможно ли бе Хауел да лъже?

Ненадейно си спомни фотографията в кабинета на Маделин, разпенените вълни, плискащи се в скалист бряг. Разбира се! Нищо чудно, че снимките, които беше видяла в галерията, й се сториха познати.

— Май трябва да започна от самото начало — промълви той.

Кейт го погледна в очите и безмълвно кимна. Човекът срещу нея сякаш внезапно се състари, изглеждаше смазан от умора. Въпреки това в погледа му се четеше решителност.

— С Маделин учехме заедно в колежа в Чикаго. Оженихме се веднага след като завършихме и заминахме за Ню Йорк. Тя се записа да следва право в Колумбийския университет, аз се занимавах с фотография — бях твърдо решен да се посветя на тази професия. Междувременно работех каквото ми попадне, за да се издържаме. Известно време всичко вървеше като по мед и масло. През лятото след приключването на втората си година в университета Маделин постъпи на стаж в „Самсън и Милс“. От самото начало работата й допадна, смяташе, че е открила призванието си в живота. През есента, когато учебните занимания се подновиха, тя остана във фирмата на непълен работен ден. Почти не се прибираше вкъщи, но се примирявах, тъй като по онова време и аз непрекъснато бях зает.

През пролетта, когато се дипломира, Маделин заяви, че ме напуска. Останах като ударен от гръм. До този момент си въобразявах, че се справяме чудесно. Не й се сърдех, задето почти няма време за мен, дори се гордеех с успехите й. Разбира се, поисках й обяснение… умолявах я да ми каже причината. Но така и не получих откровен отговор — тя все повтаряше, че постепенно сме се отчуждили. След като се разделихме, разговаряхме само няколко пъти. Формалностите по развода се уредиха чак след година.

Но ето че съвсем неочаквано миналия месец получих писмо. Адресите и имената на получателя и подателя бяха написани на ръка. Веднага познах нейния почерк. Невъзможно ми е да опиша какво почувствах. Преди да отворя писмото, часове наред бродих по брега, опитвайки се да подредя мислите си. Сега осъзнавам, че съм се страхувал от онова, което ще науча от писмото… и от онова, което ще остане скрито. Бях и много объркан. В един момент се запитах дали искам тя да ми пише, че е допуснала грешка, че моли да опитаме отново. Но гласът на здравия разум ми подсказа, че това е невъзможно. Накрая разбрах, че най-много от всичко на света желая нещо, което не мога да имам. Не исках Маделин да се върне, а никога да не ме беше напускала.

 

 

Кейт се взираше в чашата си, като машинално прокарваше пръст по ръба. „Искаше ми се никога да не ме беше напускала.“ Колко истина се съдържаше в тази фраза. И тя бе изпитала същото желание, когато Майкъл я изостави. Дълго мълча, сетне вдигна глава и попита:

— Какво гласеше писмото?

— Маделин пишеше, че искала да ми се извини. Често си припомняла миналото и смятала, че ми дължи обяснение. Едва тогава научих, че е имала връзка с Милс. Разбира се, бях чувал за него — тя буквално ми проглушаваше ушите: „Картър каза това, Картър направи онова“. Но аз я слушах с половин ухо и изобщо не подозирах какво се случва.

Кейт долови мъката му и внезапно изпита съчувствие към него, примесено с тревога. Същата съдба ли очаква и нея? Нима десет години след раздялата с Майкъл ще продължава да страда за него? Прогони предателската мисъл и попита:

— В крайна сметка какво искаше от теб?

— Не зная — отвърна Сам. — Така и не успях да разбера. Уговорихме се да вечеряме заедно, дори определихме датата. Ала тя загина, преди да се срещнем. Единственото, което знам със сигурност, е, че беше изплашена. Пишеше, че се чувства изолирана от всички, че е много самотна. Нямала доверие на никого.

Кейт напрегнато се приведе към него:

— Споменаваше ли името на някого?

Хауел я погледна в очите:

— Страхуваше се от Картър Милс. От онова, което може да й причини.

— От Картър Милс ли? — недоумяващо попита тя.

— Между редовете прочетох, че Маделин знае нещо, което ще навреди на кариерата му.

Кейт смаяно го изгледа. Не, не може да бъде, сигурно нещо не е доразбрала.

— Не намекваш, че той я е убил, нали?

— Милс не би си изцапал ръцете.

— Но смяташ, че е способен да поръча на някого да я премахне, така ли?

— Да.

Тя поклати глава:

— Извинявай, но ми се струва, че говориш врели-некипели… Не искам да те засегна, ала за разлика от теб много добре познавам Картър Милс. Виждам го всеки ден, работя заедно с него. Той никога… — Кейт млъкна, сепната от ледения поглед на Сам. — Спомняш ли си точните думи на Маделин? Какво те наведе на мисълта, че се страхува именно от Картър Милс?

— Не мога да ги цитирам дословно — рязко отвърна той.

— Но сигурно… сигурно си казал на полицаите за писмото.

— Разбира се. Изпратих им и копие.

— Ами… — Тя погледна часовника си и скочи от мястото си, доволна, че е намерила благовиден предлог да прекрати разговора. — Извинявай, но е време да тръгвам. Автобусът ще потегли след десет минути. — Облече палтото си, сетне подаде ръка на Хауел: — Е… благодаря.

Той иронично я изгледа.

— Казвам го съвсем искрено — настоя Кейт. — Истинско удоволствие бе да разгледам фотографиите ти. — Тръгна към вратата, но преди да излезе, й хрумна нещо. Върна се при Сам и попита: — Едно не ми е ясно. Защо си пожелал да разговаряш с мен, след като си ме видял в църквата?

Хауел изпитателно я изгледа, после промълви:

— Свали си очилата.

Въпреки че нямаше представа накъде бие, тя се подчини. Помещението сякаш се разфокусира, тя съзираше само преливащи се светлини и сенки. Не виждаше лицето на Сам, но усещаше, че той я наблюдава. Сетне чу безплътния му глас:

— Наистина ли не си забелязала колко приличаш на нея?

 

 

Кейт се взираше през стъклото на автобуса; постепенно покрайнините на града останаха в далечината, пред погледа й се ширнаха безкрайни заснежени поля. В този час на деня движението по шосето не беше натоварено. Тя се сгуши на седалката по-далеч от студеното стъкло и се насили да мисли за предстоящото празненство. Ала непрекъснато чуваше думите на Хауел: „Наистина ли не си забелязала колко приличаш на нея?“.

Извади от раницата си пудриерата, за миг я подържа в шепите си, после я отвори. Надникна в огледалцето, свали очилата си и отново се огледа. Очите й са сини, а Маделин имаше зелени очи…

Изведнъж като че мълния проблесна в съзнанието й:

„Това съм аз и едновременно не съм аз.“

Като хипнотизирана се втренчи в отражението си, питайки се как е възможно досега да не е забелязала поразителната прилика. Но защо ли се изненадва? Понякога, когато застанеше пред огледалото, й се струваше, че в него е отразено лицето на друга жена. Пък и не приличаше на познатата й Маделин, а на онази, чиято снимка показаха по телевизията. Маделин с права, късо подстригана черна коса… също като нейната в момента.

Няколко минути ужасено се взира в огледалцето. Питаше се какво да предприеме… и какво ли означава откритието й.

 

 

Когато влезе в закусвалнята на „Самсън и Милс“, я посрещна музика, изпълнявана от струнен квартет. Просторното помещение беше неузнаваемо — напомняше на зала на луксозен ресторант. Осветлението беше приглушено, на масите, отрупани с храна, бяха поставени запалени свещи. Облеклото на мъжете не се различаваше от онова, което носеха в делничен ден, всички жени бяха със семпли черни рокли. Поздравявайки познатите, тя си запробива път сред множеството, като търсеше с поглед Картър Милс.

Взе от бара чаша бяло вино със сода, но преди да отпие първата глътка, някой я повика:

— Кейт! Ела при нас!

Обърна се и видя, че я вика Джъстин. До него стояха двама души. Единият беше Виктор Лосън, другият й бе непознат.

— Помогни ми! — отново се провикна Джъстин. — Въвлечен съм в безкраен спор за плюсовете и минусите на метрото.

— Според мен става въпрос за професионална деформация — заяви тя, като се приближи до тримата мъже. — Едва ли има тема, която да не подлежи на оспорване. — Усмихна се на Джъстин, неочаквано сърцето й се сви. Лора Лейси! Разбира се, от време на време той излизаше с момичета, но досега не бе имал сериозна връзка. Нещо й подсказваше, че този път положението е съвсем различно.

— Нали познаваш Виктор Лосън? — попита Джъстин. — А това е Марк Постино.

— Здравей, Марк.

— Здрасти. Приятно ми е да се запознаем. — Широкоплещестият Постино говореше с подчертан бронкски акцент и повече приличаше на състезател по кеч, отколкото на скъпо платен адвокат.

— Кога си завършил? — попита Кейт.

— Преди три години, но допреди един месец работех в „Крават“…

— Ако не възразяваш — намеси се Лосън, — предлагам да продължим дискусията. Прекъснаха ме тъкмо когато излагах изключително важни аргументи.

Псевдодиспутът продължи. Кейт пристъпи до прозореца и седна на перваза. Студеният дъжд бе преминал в сняг. Едри снежинки прелитаха в снопа светлина, струящ от прозореца, и бързо се спускаха надолу в мрака. Тя се извърна и огледа залата. Както обикновено всички съдружници бяха почели с присъствието си традиционното празненство. Брус Стросър седеше до Мартин Дрескър. Редом с тях Бил Маккарти и Карън Хендерсън оживено разговаряха. Ето и останалите — Колин Барфилд, Дейв Боск, Уорън Левърет… само от Картър Милс нямаше и следа. Дали не е влязъл, докато е гледала през прозореца? Трябва да го намери и непременно да поговори с него.

— Отивам да си взема нещо за хапване — заяви и скочи на пода.

Джъстин остави чашата си:

— Идвам с теб. Внезапно огладнях.

Приближиха се до дългата маса, върху която бяха подредени изискани ордьоври — парченца пушена риба тон върху хрупкав картофен чипс, ролца от цикория с пълнеж от овче сирене и хайвер, гъби, фаршировани със спаначно пюре. В подобни случаи Андрия казваше, че това са лакомства за „големи клечки“. Андрия… Внезапно Кейт осъзна, че приятелката й не е сред присъстващите на празненството.

— Храната си я бива! — обяви Джъстин, докато пълнеше чинията си. — Изобщо не може да се сравни с буламачите, които поднасят в клуб „Харвард“. Все пак имам известни забележки към готвача — варените стриди щяха да имат великолепен вкус, ако бяха поднесени с топено сирене.

— Следващия път се обади във фирмата, която осигурява храната, и предложи твоята рецепта — подхвърли Кейт, без да престава да се оглежда. Разговорите и смеховете ставаха все по-шумни и почти заглушаваха музиката, изпълнявана от струнния квартет. — Джъстин, тази вечер виждал ли си Картър?

— Ами… май не съм. Може и да е убягнал от погледа ми сред навалицата. Искаш ли да се върнем при Лосън и Постино?

Тя насила се усмихна:

— Не, благодаря. Ще поговоря с други познати.

 

 

Тази вечер стенният часовник сякаш тиктакаше по-гръмко от обичайното. Милс хвърли поглед към циферблата и видя, че наближава осем часът. Отдавна трябваше да е на празненството. Но като си представи атмосферата на фалшива празничност, жалките претенциозни ордьоври, пресилено усмихнатите млади адвокати, които отчаяно се стараят да направят добро впечатление, почувства, че още няма сили да се включи във „веселбата“. Освен това имаше толкова големи неприятности, че изобщо не му беше до глупавото празненство.

Отново се облегна назад и скръсти ръце. Впери поглед през прозореца и внезапно му се прииска да изчезне в мрака, който се разстилаше над града. Беше капнал от умора. Единственото му желание беше да заспи. Да потъне в дълбок сън, който ще прогони неспокойните му мисли. Ала това не бе изход от положението. При мисълта как внезапно късметът го изостави, му идваше да избухне в истеричен смях. Години наред жънеше успех след успех, бе забравил какво е да не ти върви. Ала сега усещаше как устоите на живота му се пропукват. Засега пораженията не бяха фатални и можеше да ги преодолее, обаче той бе реалист и знаеше, че най-лошото тепърва предстои.

На стената зад бюрото в позлатена рамка бяха монтирани снимки на две момчета. Милс се обърна и впери поглед в двете русокоси хлапета със застинали усмивки. Не усети нищо, освен мъничко раздразнение. В края на краищата синовете му — които вече бяха младежи — не се интересуваха от живота му, нямаха представа на какво напрежение е подложен ежедневно. Винаги бе смятал, че са се метнали на майка им и с течение на времето приликата ставаше още по-поразителна. Даяна вечно го упрекваше, че е безсърдечен, че не обича нито синовете си, нито нея. Той никога не отговаряше на обвиненията й. Пък и какво би могъл да каже? Не виждаше в синовете си нищо от себе си. Не бяха като восък в ръцете му, който да оформи по свое желание. Постепенно се отчужди от тези момчета, които не представляваха интерес за него.

Спомни си снимката, която беше унищожил преди няколко дни. Още виждаше лицето на жената, обрамчено от буйната й тъмна коса, широкото й чело, светлите й, раздалечени очи. Искаше му се заедно с фотографията да унищожи и спомените! Всъщност ефектът бе обратен. Откакто беше нарязал снимката на парченца и ги беше изхвърлил в тоалетната, образът на жената непрестанно го преследваше, буквално бе обсебен от миналото. Сякаш като си припомняше събитията, някак си можеше да промени хода им.

Де да можеше изобщо да не я беше срещал!

Тази мисъл не му даваше покой. Каква ирония на съдбата да се запознае именно с тази жена. Принадлежаха към различни светове, пътищата им никога нямаше да се пресекат, ако бе избрал да гледа друг филм… ако си беше взел билет за по-късната прожекция. Или ако тя не бе на смяна същата вечер. Дни наред все едни и същи мисли обсебваха съзнанието му. Не беше в състояние да работи, нощем не мигваше. Желязната самодисциплина, характерна за хората с неговата професия, сякаш безвъзвратно бе изчезнала. Непрекъснато го преследваше усещането, че жената го наблюдава, че наднича през ключалката и самодоволно се усмихва.

Ненадейно чу гласа на баща си: „Но помни, че всеки ден представлява ново начало. Никога не почивай на лаврите си“. Обзе го толкова силна ярост, че се разтрепери. Ако се откаже сега, старият глупак ще излезе прав! Не, за нищо на света няма да се предаде! Не и докато има избор. Ненапразно беше специалист по съдебни спорове. Бе изградил кариерата си, разчитайки на късмета си, който и този път няма да му изневери.

Усети необичаен прилив на енергия, почувства как самообладанието му се завръща. Бъдещето, което допреди минути му се струваше безнадеждно, вече не изглеждаше толкова мрачно. Трябва само да вземе нещата в свои ръце. Вече направи първата стъпка, отстранявайки Кейт Пейн от работата по случая Торп. Разбира се, този Чък представляваше голям проблем… Спомни си за уличаващия запис на касетата. Навярно Маделин си е въобразявала, че това е тайното й оръжие. Запита се как касетата е попаднала в ръцете й. Дали я е получила от адвоката на Стефани Фридман или от приятелка на тъжителката? Всъщност изобщо не го е грижа. Единственото, което има значение, е бъдещето. Бе повдигнал пред Торп въпроса за касетата, но онзи заяви, че записът е долна фалшификация, целяща злепоставянето му. Чък знаеше, че Джед Холдън ще го подкрепи, защото вижда в негово лице сина, когото никога не е имал. Джед смята, че адвокатите от фирмата са длъжни да защитят Торп, а поради частното „споразумение“ между него и Милс главната роля се пада на Картър.

Той закри с длани лицето си. Как се озова в тази задънена улица? Не мислеше, че е склонен към безразсъдни рискове, ала напоследък започваше да се пита дали не е сгрешил при самопреценката си. Защо бе натоварил именно Кейт Пейн със задачата да състави опис на вещите и на документацията в кабинета на Маделин? Ако не се бе подчинил на импулса, ако внимателно обмислеше решението си, щеше да разбере, че предизвиква съдбата. Всъщност безразсъдството му датираше още от времето, когато прие да участва в машинациите на Холдън. Нямаше дори оправданието, че го е направил заради парите, защото още преди смъртта на баща си разполагаше с почти неограничени средства. Ами връзката му с Мария — не беше ли като да си играе с огъня?

Как досега не е забелязал, че действията му по време на жизненоважни събития са били подчинени на търсене на опасността? Може би защото събитията бяха раздалечени във времето. И все пак постъпките му не бяха на човек, надарен със здрав разум, за какъвто се мислеше. Сега си даваше сметка, че е действал като човек, който копнее за самоунищожение и съзнателно търси смъртта.

Отново си спомни снимката, която бе оставена като визитна картичка. Не беше суеверен, но започваше да си мисли, че именно тя е причината за всичките му неприятности. И каква е тази необичайна прилика с Кейт Пейн? Не с Кейт, а с Маделин…

„Тази наша сътрудничка Кейт Пейн… Ти си я назначил, нали? Само я погледни…“

Кейт, Маделин, Мария… Образите на трите жени се сляха — вълни от тъмна лъскава коса, море от светли очи. Някаква мисъл се опитваше да изплува на повърхността на съзнанието му, ала той все не успяваше да я улови.

На вратата се почука.

 

 

Кейт тръгна към бара да си вземе още една чаша вино, но Дейв Боск, младият съдружник, който беше присъствал на разговора й с Кати Валенсия, я потупа по рамото. Като всички и той носеше тъмен костюм, изглеждаше елегантен и самоуверен. Кейт си помисли, че е генетично проектиран да внушава доверие на клиентите и страх на адвоката на противниковата страна.

— Радвам се да те видя, Кейт. Как си?

— Добре, благодаря. А ти?

— Чувствам се страхотно. — Гласът му изглеждаше колосан като бялата му риза. — Хей, чакам с нетърпение да се включиш в нашия екип. Следващата седмица ще се съберем, за да те въведем в подробностите по делото Данбъри.

Тя смаяно го изгледа:

— За какво говориш?

Боск се смути и промърмори:

— Ами… Предположих, че Картър вече ти го е съобщил.

Кейт безмълвно се взираше в него. Макар че явно беше притеснен, той продължи:

— Извинявай. Мислех, че вече знаеш. Прехвърлена си към нашия екип.

— Защо? — попита тя, не успявайки да се въздържи. Хрумна й фраза от Библията: „Не ни е съдено да знаем…“.

— Преценихме, че прекалено много хора се занимават с делото Торп. Пренасочването ти не означава, че сме недоволни от работата ти.

— Разбирам — промълви тя. Стори й се, че чува гласа си някъде отдалеч, ушите й бучаха. Знаеше, че от нея се очаква да го разпита за делото Данбъри, да прояви някакъв интерес, но нямаше сили да изиграе ролята на прилежна млада сътрудничка.

— Делото Данбъри е много важно, Кейт — заяви Боск и тя долови в тона му укор. — По време на работата ще натрупаш богат опит. Ще научиш много повече, отколкото ако помагаш на Картър. Правните норми относно сексуалния тормоз наистина представляват интерес, но както знаеш, нашата фирма се е специализирала в друга област. От друга страна, антитръстовото законодателство…

Антитръстово законодателство! Побиха я тръпки. Не стига, че от екипа на Картър Милс, който беше най-влиятелният съдружник във фирмата, я прехвърляха към хората на най-младия съдружник Дейвид Боск, ами я осъждаха да работи по уреждането на някакъв безкраен нормативен спор. Знаеше какво я очаква в бъдеще. Огромни планини от документация, която ще преглежда в задушни зали без прозорци… Безкрайни протоколи от писмени разпити… Но каква бе причината за „заточението“ й? По чия заповед е пренасочена към друг екип? Със сигурност знаеше едно — че не става въпрос за обикновено преместване на друга работа.

— … е в основата на нашата практика. „Самсън и Милс“ имат най…

— Извинявай! — прекъсна го Кейт. — Видях някого, с когото искам да говоря.

Без да обръща внимание на изумения съдружник, забърза към Пейтън, който се беше наредил на опашката пред бюфета. Уинслоу любезно й се усмихна. По нищо не личеше, че знае за „понижението“ й. А може би се преструваше. Тя вече не се доверяваше никому.

— Здравей, Кейт. По-добре ли си?

— Моля?

— По-добре ли се чувстваш? Нали вчера беше на лекар…

— О… да… добре съм — смотолеви тя, сетне, забравила всякаква предпазливост, напрегнато добави: — Тази вечер виждал ли си Картър? Спешно трябва да говоря с него.

Пейтън я изгледа. Очевидно долавяше, че нещо не е наред.

— Предполагам, че още е в кабинета си — отговори предпазливо. — Знам, че остана да довърши някаква спешна работа.

 

 

Преди Картър Милс да отговори, вратата се отвори и посетителят влезе в кабинета.

— Какво обичаш? — попита Милс.

— Налага се да поговорим, Картър. — Новодошлият говореше изненадващо самоуверено.

Милс пренебрежително махна с ръка:

— Не приемам посетители без предварително записване. В момента съм зает!

— Но аз не съм, Картър. — Натрапникът се обърна и заключи вратата. — Нямам никаква работа. Всъщност много отдавна очаквам този разговор.

Милс го изгледа, ръката му се стрелна към телефона.

— Съжалявам, но не мога да ти позволя да се обадиш. Без да обръща внимание на втрещения поглед на Картър, неканеният посетител извади от джоба си посребрен револвер с ръкохватка от слонова кост. Милс се втренчи и оръжието, като мислено си повтаряше: „Няма начин да е същото… невъзможно е…“.

В този момент забеляза ръкавиците.

Скочи на крака, но неканеният посетител го изпревари — като по чудо се озова до него и се прицели в главата му:

— Картър, ако обичаш, седни. Резките движения ме изнервят.

Милс се подчини.

— А сега, Картър, ще вземем още една предпазна мярка. — Продължавайки да се прицелва в главата му, натрапникът отстъпи крачка назад. — Бъди спокоен, няма да те заболи.

Милс се задави, когато онзи напъха в устата му някакъв мек парцал и няколко пъти го омота около главата му. Опита се да стане, ала неканеният посетител го притисна към креслото, изви ръцете му и ги завърза.

— Хм, справих се прекрасно, въпреки че ми липсва опит — промърмори и отново се обърна към Милс. — Е, вече сме готови да си побъбрим.

Очите на Картър се стрелкаха във всички посоки, сякаш той търсеше начин да избяга.

За разлика от него неканеният посетител беше олицетворение на спокойствието.

— Разбира се, при сегашното положение ще ти бъде невъзможно да вземеш активно участие в разговора. Няма значение, Картър. Няма значение. Защото имам да ти казвам толкова много, че на теб няма да ти остане време.

 

 

Кейт вървеше по ярко осветения и безлюден коридор, водещ към кабинета на Картър Милс. Сърцето й биеше до пръсване. Когато наближи, забави крачка и се помъчи да се овладее. Приглади роклята си, после си каза, че трябва да почисти очилата си.

Тъкмо когато бършеше стъклата, забеляза някакво движение в дъното на коридора. Краката й се подкосиха — помисли си, че Чък Торп отново я е издебнал. Побърза да си сложи очилата и се загледа към мястото, на което й се бе привидял смътен силует. Кръвта бучеше в ушите й, цялата трепереше. Ала не видя нищо подозрително. Облегна се на стената и изчака пулсът й да се нормализира, после изпъна рамене и продължи да върви към отворената врата на кабинета.

Отворена врата!

Тя отново спря с разтуптяно сърце. Вратата беше ли отворена преди малко, когато спря да почисти очилата си? Не, не беше… Всъщност не бе сигурна.

Предпазливо влезе в приемната. Не забеляза нищо необичайно. Клара беше разчистила бюрото си, както правеше в края на всяка седмица. На облегалката на стола й беше преметната синя жилетка. Вратата към кабинета на Милс беше затворена, но отдолу се процеждаше светлина. Кейт тихичко почука три пъти. После още веднъж, но по-силно. Картър не отговори.

„Може би говори по телефона“ — помисли си тя. Прилепи ухо до вратата, но не чу нищо. За миг се поколеба дали да не се откаже. Не, не бива повече да отлага. Само ще открехне вратата, за да съобщи на Милс, че чака отвън.

Завъртя валчестата дръжка, сетне стените сякаш връхлетяха върху нея. Случило се бе нещо ужасно. Не знаеше какво означава гледката, разкрила се пред погледа й, само усети, че се задушава.

Червено. Червено навсякъде.

Кръв!

Картър Милс седеше зад бюрото си, главата му бе клюмнала на една страна.

Тя не виждаше лицето му, само кръвта.

И блестящия предмет, който той стискаше.

Револвер!

Кейт бавно заотстъпва към коридора. Времето сякаш бе спряло. Имаше чувството, че е попаднала на снимачна площадка. Или в кошмарния сън на някого. Отвори уста в безмълвен вик.

После запищя.

Кейт се взираше в устните на детектив Кати Валенсия, очертани с карминено червило, които ритмично се отваряха и затваряха. Напомняха й за играчките оригами, които й подаряваха, когато беше малка — от онези, в които пъхаш палеца и показалеца си, за да сгъваш и разгъваш хартията.

— Госпожице Пейн?

— Извинете. Може ли да повторите въпроса?

— Искам да ми разкажете най-подробно какво се случи от момента, в който напуснахте празненството, до идването на детектив Глейзър.

Седяха в кабинета на Колин Барфилд. Глейзър, който пръв беше пристигнал на местопрестъплението, се беше настанил вляво от Валенсия. В другия край на просторното помещение се бяха скупчили Барфилд, Мартин Дрескър, Брус Стросър — най-влиятелните съдружници в „Самсън и Милс“.

— Малко след осем излязох от залата, в която бе организирано празненството. Между осем и петнайсет и осем и половина. През последните дни Картър беше много зает, а се налагаше спешно да разговарям с него по… по няколко въпроса. Помислих, че ще бъде на празненството, но не го видях. Попитах един колега — казва се Пейтън Уинслоу — дали знае къде е Милс, и от него разбрах, че той е в кабинета си. Реших да отида при него и да го помоля да ме изслуша…

— Какво се случи после? — намеси се Валенсия. Говореше почти нежно, като на изплашено дете.

— Като влязох в приемната, видях, че под вратата на Милс се процежда светлина. Почуках и след като никой не ми отговори, реших, че той говори по телефона. Леко открехнах вратата. Тогава видях… какво се е случило. Не докоснах нищо, заднешком излязох и повиках охраната на сградата.

Кейт бе изненадана от спокойствието, с което говореше — все едно описваше живописно платно или сцена от някоя пиеса. Загърна се с пелерината, която някой й беше донесъл. Допирът на мекия плат я успокояваше. Но цветът…

Отново видя размазаната глава на Картър Милс, кръвта, която се беше просмукала в ризата му.

— Госпожице Пейн, добре ли сте? Искате ли още една чаша чай?

Тя усети, че се е вкопчила в страничните облегалки на креслото.

— Не, благодаря — отвърна и се насили да отпусне юмруци. — Вече се пооправих, само ми се вие свят.

Валенсия продължи да задава въпроси. Кейт отговаряше машинално, съзнанието й още бе завладяно от ужасната гледка.

— Имате ли представа кой го е убил? — обърна се към двамата детективи.

Валенсия и Глейзър се спогледаха.

Някой се изкашля. Колин Барфилд, който „предвождаше“ представителите на „Самсън“, пристъпи към нея и заяви:

— Било е нещастен случай. Обстоятелствата още се изясняват. — Другите съдружници кимнаха, сякаш като ехо повтаряха думите му. Кейт се втренчи в безизразните им лица. Нещастен случай! Не може да бъде! Защо му е на Милс да държи револвер в бюрото си?

— Но как… — Тя не довърши изречението, защото изведнъж разбра за какво намекват.

Че Картър Милс се е самоубил.

 

 

Музиката кънтеше в ушите му, горещата вода го обливаше. Обгърнат от океана от звуци и усещания, той с наслада се заслуша във финалния хор от операта. Wer glucklich ist wie wir, dem ziemt nur eins: schweigen und tanzen! („На щастливци като нас подхожда само едно: да мълчим и да танцуваме!“) Той спря душа, взе пухкава бяла кърпа и разтри тялото си. Както беше гол, отиде в дневната, откъдето се разнасяше прекрасната музика.

Schweigen und tanzen!

„Електра“ от Рихард Щраус.

„Открил“ бе тази опера едва миналата седмица, но веднага оцени съвършенството й.

Помещението се осветяваше само от бледите пламъчета на свещите. Искаше му се да крещи, да пее, да разкаже за стореното на всеки срещнат. Ала както гласеше текстът на песента, изпълнявана от хора, трябваше да мълчи. Да мълчи и да танцува. Подчинявайки се на внезапен импулс, протегна ръце, сетне се приведе. Усещането беше необикновено, но много приятно. Продължи да танцува, кръжейки из помещението. Празнуваше победата си.

Когато дискът свърши, отново натисна бутона за възпроизвеждане. Застана по средата на стаята, като се питаше какво да направи. От косата му още капеше вода и се стичаше по шията и гърба му. Обърна се и зърна отпечатъците от мокрите си стъпала, водещи от банята до мястото, на което стоеше. Ако присвие очи, ще види, че следите са обагрени в кръв.

Като престана да се движи, усети колко студено е в голямото помещение. Ала не му се искаше да се облече. Не желаеше изкуствени прегради между себе си и този знаменателен миг от живота си.

Срещу бюрото си беше издигнал нещо като олтар. Над морето от мъждукащи пламъчета нейните очи го следваха навсякъде. Загледа се в снимката отдалеч, сетне се приближи и се втренчи в нея. Бе толкова позната, но всеки път откриваше по нещо ново в нея. С пръст помилва челото й. По изражението й личеше, че е доволна. Той се наведе и я целуна по страната. „Грижи се за майка си. Тя си няма другиго, освен теб.“ Години наред думите отекваха в съзнанието му, напомняйки му, че се е провалил. Чувството за вина беше непоносимо. Понякога съумяваше да го потисне — отначало с евтин джин, после с наркотици. Но гласът неизменно се връщаше. Внушаваха му да не му обръща внимание. Казваха му, че е плод на въображението. Ала той знаеше, че грешат. Не можеха да проумеят истината.

Толкова е красива на тази снимка! С едната си ръка притиска немирен кичур коса, другата е протегнала към него, за да го прегърне. Същата снимка бе оставил и на Кейт като знак, че не е забравил. Че всичко е само въпрос на време.

Погледна към металната врата, предчувствайки, че Кейт може би ще се появи. Както се бе появила преди няколко часа. Какъв чудесен обрат на събитията! Беше го видяла да излиза от кабинета на Картър Милс. Тя вече знаеше, че е изпълнил дълга си. Но вместо още повече да повиши настроението му, мисълта го натъжи. Редно бе Кейт да е до него, за да сподели радостта му. Защо вече не е тук? Какво чака?