Ейми Гътман
Адвокатите от „Самсън и Милс“ (12)

Четвъртък, 14 януари

В десет и пет сутринта Кейт влезе в кабинета си. Преди да се захване с каквото и да било, набра номера на Андрия. Приятелката й вдигна слушалката още на първото позвъняване.

— Къде беше вчера? — попита Кейт.

— Не бях добре. Хвана ме грипът.

— Цял ден се опитвах да се свържа с теб.

— Изключих телефона… за да поспя — някак разсеяно отвърна Андрия, като че ли мислеше за друго.

— Днес по-добре ли си?

— Разбира се. Чух, че имало вирус, с който организмът се справя само за двайсет и четири часа. — По шумоленето на хартия Кейт разбра, че приятелката й е включила микрофона, вграден в апарата, за да са свободни ръцете й, докато разговаря. — Извинявай, но трябва да затварям. Тази сутрин намерих на бюрото си камара документи, а от мен се очаква да ги обработя до пет часа.

— Искаш ли да обядваме заедно?

— Съжалявам, но не мога. Нямам нито минута за губене.

— И аз съжалявам… Е, обади ми се, когато решиш да си починеш. Много държа да обсъдя нещо с теб.

— Добре. — Без да дочака отговора й, Андрия затвори телефона.

Кейт изумено се втренчи в слушалката. Напрегнатата работа беше част от ежедневието в „Самсън и Милс“, поради което оправданието на Андрия беше съвършено неправдоподобно. Дали пък не й е сърдита? Не, не може да бъде. Не бяха се виждали от траурната служба в църквата, а тогава приятелката й с нищо не показа, че е обидена. Поколеба се дали да не й позвъни отново и да поиска обяснение, после реши да изчака до края на работното време.

Седна зад бюрото, за да довърши изложението си. Вероятно жалбата против Торп още не беше подадена, иначе Уинслоу щеше да я притиска да му предаде резюмето. Разполагаше с достатъчно време още веднъж да прегледа текста.

Вече нанасяше последните поправки, когато телефонът иззвъня, но Дженифър вдигна слушалката. След секунди вътрешният телефон на бюрото на Кейт избръмча.

— Пейтън е! — Секретарката шепнеше, сякаш се страхуваше, че той ще я чуе. — Ще се обадиш ли?

— Тъкмо навреме — промърмори Кейт. За пръв път от няколко дни нещо беше наред. — Свържи ме с него.

Още преди да чуе гласа на Уинслоу, заяви:

— Резюмето е готово. Колко екземпляра са ти необходими?

— Един за мен и един за архива. Но моят ми трябва веднага.

— Ще помоля Дженифър да ти го донесе.

— Съвещанието е насрочено за два часа — продължи той. — Ще се срещнем при Картър.

Стомахът й се сви. „Отпусни се и ще ти стане хубаво.“ Повдигна й се, като си представи, че отново ще види Чък Торп. Не, няма да застане очи в очи с него, докато не разговаря с Милс.

— Аз… няма да присъствам.

— Моля? — По тона на Уинслоу личеше, че е изумен.

— Забравих, че тъкмо по това време имам час при лекаря.

— Така ли? — невярващо възкликна той. Само краят на света можеше да попречи на Пейтън Уинслоу да присъства на това съвещание. — Съветвам те да се обадиш на лекаря и да обясниш, че си възпрепятствана. Нека ти определи друг час. Съвещанието е много важно. Както знаеш, ще присъства и Холдън.

— Не мога — отчаяно промълви Кейт, макар да знаеше, че сътрудниците в „Самсън“ нямат право да изричат тези две думички. Дори възложената им работа да е непосилна, а крайният срок — невъзможен, от тях се очакваше с усмивка да я приемат.

— Да видим какво може да се направи — загрижено каза Пейтън, сякаш разговаряше с много възрастен или болен човек. Поведението му беше съвършено нетипично. „Може би мисли, че страдам от неизлечима болест“ — помисли си тя и неволно я напуши смях.

— Ще ти бъде ли възможно да ми предоставиш резюмето, преди да излезеш? Ще ми бъде от помощ.

— Разбира се. Веднага ще ти го изпратя.

Тя затвори телефона, за последен път прегледа документа и позвъни на Дженифър:

— Ела, ако обичаш. Искам от теб да направиш две копия на едно резюме и да ги занесеш на Пейтън Уинслоу.

Хвана се, че е използвала ненавистната фраза „искам от теб“, така популярна сред старшите сътрудници. „Искам от теб“ свеждаше подчинения до ролята на средство за изпълняване на заповедите на висшестоящата персона.

Ала Дженифър сякаш не забеляза нищо необичайно.

— Трябва да ти кажа нещо — прошепна заговорнически.

— Добре, но първо занеси на Пейтън документите. Спешно са му необходими.

Тя погледна часовника си. Наближаваше дванайсет. Щом Милс не я е потърсил досега, сигурно ще й се обади едва след съвещанието с представителите на „Уайд Уърлд“. Обзе я чувство за безсилие и безпомощност. Не беше успяла да сподели с Картър за нападението на Торп, камо ли за подозрението си, че именно той е взел касетата от чекмеджето й. Тревожеше я и мисълта, че отвратителният редактор на „Примамка“ ще се възползва от отсъствието й, за да нанесе първия удар. А може би вече бе разговарял с Милс и се бе постарал да я злепостави.

Ненадейно й хрумна мисъл, която смрази кръвта й. „Как Торп е разбрал къде е касетата? Възможно ли е случайно да се е натъкнал на нея?“ Не, съвпадението бе прекалено голямо. Имаше само едно логично обяснение — че е получил информацията от Милс.

Кейт притисна с длан устните си. В съзнанието й сякаш проблясваше червена сигнална лампа. Постепенно сърцебиенето й премина, тя възвърна способността си да размишлява трезво. Наистина Милс е юрист, изцяло отдаден на професията си, но е и образец на почтеността. За нищо на света няма да се съюзи с Торп, особено когато става въпрос за сексуален тормоз. Фактът, че му е казал за касетата, не означава, че е негов съучастник. Няма нищо странно, че е споделил с клиента си за наличието на уличаващо го веществено доказателство. Тъкмо обратното — странно щеше да бъде, ако не му беше казал за касетата.

Секретарката й отново застана на прага.

— Занесе ли резюмето на Пейтън?

— Разбира се — засмя се Дженифър. — Да беше видяла как го дръпна от ръката ми, като че ли е „Плейбой“ или нещо подобно.

„Или «Примамка»!“ — с горчивина си помисли Кейт.

— Ще ми отделиш ли няколко минутки?

— Разбира се — отвърна тя, като се постара да прикрие нетърпението си. — Какво има?

Младата секретарка влезе в кабинета и грижливо затвори вратата. Очите й блестяха от възбуда.

— Изпълних задачата, която ми постави — заяви гордо.

Кейт озадачено я изгледа.

— Нали се интересуваше дали Дрескър и Уотърс са били близки.

— О, да. — Имаше чувството, че са изминали векове, откакто предложи на Дженифър да изиграе ролята на детективка и да поразпита другите секретарки. Нападението на Чък Торп я беше накарало да забрави другите си грижи. Дженифър обаче очевидно изгаряше от нетърпение да сподели „откритието“ си.

— Какво научи? — попита я.

— Сигурно ще ти се стори невероятно! Обаче се говори, че Маделин Уотърс и Дрескър са били любовници.

Кейт изумено се втренчи в нея:

— Не може да бъде! Шегуваш се, нали?

— Не. Връзката им приключила преди шест месеца, когато Маделин разбрала, че той пак е започнал да пие. Казала му, че до гуша й е дошло от него и че го напуска.

„Значи не само аз съм забелязала, че Мартин се е върнал към порочния навик“ — помисли си Кейт.

— Как е реагирал Дрескър? — попита.

Дженифър сви рамене:

— Че какво би могъл да стори? Маделин никога нямало да вземе думите си обратно.

Маделин Уотърс и Мартин Дрескър са били любовници! Изглеждаше невероятно. Какво ли я бе прихванало Маделин? Бедният Мартин сигурно е бил на седмото небе и не е вярвал на късмета си.

— Кой ти го каза? — попита уж равнодушно. На Дженифър очевидно допадаше да се прави на детективка, вярно си представяше, че е героиня от любимите й евтини криминални романчета.

— Ами поразпитах тук-там — с лукава усмивка отговори секретарката.

— Трябвало е да станеш шпионка. — Кейт стана и отиде да вземе от дрешника пелерината си. — Отивам на лекар. Ако някой ме потърси, предай, че ще се върна към три часа.

 

 

Тя взе такси и си отиде вкъщи. Приготви си сандвич с фъстъчено масло и докато се хранеше, прегледа вестника, без да чете новините, съсредоточавайки се върху рекламите.

Върна се на работното си място малко след три часа и първо провери дали има съобщения на телефонния секретар. Ала червената лампичка не светеше. Нямаше нито едно обаждане. Не си спомняше кога за последен път се е случило нещо подобно. Обзе я необяснима тревога, като че ли беше попаднала в чужд свят, в несъществуваща страна на несбъднатите надежди. Виждала бе това да се случва със сътрудници, които не са оправдали очакванията. Първо преставаха да им възлагат задачи. Отначало те бяха във възторг от възможността да си отдъхнат след убийственото напрежение, да напуснат работното си място преди полунощ. Когато обаче научеха, че не са били поканени да присъстват на важни съвещания, проумяваха горчивата истина. Повечето разбираха намека и започваха да си търсят нова работа. На онези, които отказваха доброволно да напуснат фирмата или бяха толкова дебелокожи, че не разбираха от намеци, им казваха истината в лицето.

Възможно ли бе това да се случва с нея?

Единствената й среща за днес беше с Джоузи. Изкуши се да й се обади по телефона и да се оправдае с работа, която е изникнала в последния момент. Но нима така щеше да разреши проблема? Нали трябваше да служи за пример на чернокожото момиче? Много пъти се бе опитвала да й внуши колко важно е чувството за дълг. Пък и докато разговаря с нея, няма да мисли за друго, да се тревожи за положението си във фирмата.

След два часа настроението й още повече се помрачи.

Милс още не се беше обадил, а Джоузи не благоволи да се появи. Усети как нервите й се обтягат, машинално загриза нокътя си. Каза си, че може би все пак трябваше да присъства на съвещанието, ако не за друго, то поне да се защити. Да му се не види, къде бе това безотговорно момиче? До гуша й бе дошло да се съобразява с някаква малка егоистка, която идва, когато й скимне. Крайно време бе да разбере, че трябва да уважава по-възрастните! Тя отвори бележника си и го запрелиства, докато намери номера на Джоузи.

 

 

Джоузи удари силна плесница на детето. За миг настъпи тишина. Очите на момиченцето се разшириха, после то нададе вой. Джоузи грабна сестричката си, притисна я в прегръдките си и започна да се полюшва, като монотонно повтаряше:

— Извинявай, мъничката ми, извинявай.

Докато разтриваше гръбчето на четиригодишната Шари, тя се взираше в паянтовата кухненска маса, изцапана с останките от шест сурови яйца. Бе оставила малката сама само за пет минути, като я помоли да не мърда от кухненската маса, докато кака й извади прането от сушилнята, намираща се в сутерена. Но като се върна, видя, че сестричката й е счупила всички яйца. Жълтъци и белтъци се стичаха по крака на масата и образуваха локвичка на боядисания дървен под. Идваше й да избухне в плач — с тези яйца трябваше да приготви вечеря.

Остави на дървения стол Шари, която вече не плачеше толкова пронизително. Колко пъти се беше заричала никога да не удря братчето и сестричката си? Стигаше им тормозът, на който ги подлагаше майка им. Господи, какво й ставаше днес?

Затвори очи и облегна лакти на кухненската маса. Искаше й се да се намира на милиони километри от тук. Искаше й се да се е родила в съвсем различно семейство. А най-много й се искаше майка й да се прибере вкъщи рано, както беше обещала. Или поне преди децата да си легнат. „Но това едва ли ще се случи“ — помисли си с горчивина.

Отвори хладилника. Крушката отдавна беше изгоряла, затова тя присви очи, за да разгледа какво има вътре. Нищо, с което да приготви вечеря. Слава богу, че поне имаше прясно мляко и кутия с овесени ядки. Ако храната не хареса на дечурлигата, много им здраве.

Чу отварянето и затварянето на външната врата, след секунда Фреди влезе в кухнята — осемгодишно нахакано хлапе с джинсово облекло.

— Фреди! — възкликна Шари, а дребничкото й личице засия. Лудо обичаше брат си, въпреки че напоследък той не отвръщаше на чувствата й. Малчуганът измърмори нещо и се тръсна на стола.

— За какво учихте днес? — попита Джоузи и се пресегна да вземе три купички от най-горната полица.

— За нищо!

— Как така? — Тя се обърна и строго изгледа Фреди, който мрачно се взираше в останките от яйцата на пода. Дори не бе попитал какво се е случило. — Прекарваш там осем часа дневно, все нещо си научил.

— Я ме остави на мира! Какво има за вечеря?

Джоузи разпредели овесената каша в трите купички и ги постави на масата:

— Ето вечерята.

— Хайде бе, не ме поднасяй!

— Ако щеш вярвай! — отсече тя. Не й беше до обяснения. Наля прясно мляко в купичката на Шари и побутна картонената кутия към Фреди, който направи гримаса на отвращение. „Ще откаже ли да вечеря?“ — запита се тя, сетне осъзна, че изобщо не я е грижа — беше капнала от умора. Единственото й желание беше дечурлигата да млъкнат.

Втренчи се в масата и си помисли колко несправедлив е животът. До началото на есента всичко вървеше като по мед и масло. Здравето на майка й дотолкова се беше подобрило, че тя възнамеряваше да си потърси работа и да се запише в курс за задочно обучение в университета. Ала когато баба й почина, светът сякаш се разпадна. Тъкмо тогава тя намери ампулите с дрога и спринцовките, скрити в дрешника. Изхвърли ги, а майка й не каза нито думичка, но и двете знаеха истината.

Телефонът иззвъня.

— Аз ще се обадя! — извика Фреди и хукна към дневната. След секунда се върна — отново беше намусен и обзет от апатия. — Теб търсят — избърбори и подаде слушалката на Джоузи.

Сърцето й се сви. Дори не попита кой я търси. Представи си Кейт, която седи зад бюрото си в елегантния кабинет, красива като филмова звезда. Когато дръзнеше да се сравни с нея, осъзнаваше колко е грубовата и необразована. Ех, ако можеше да й каже истината! Ала не смееше да рискува. Ако някой разбереше, че майка й е наркоманка, ще се намесят хората от социалните служби, ще отведат децата в приют и ще разбият семейството. Знаеше го от приятелката си Тамика, която твърдеше, че попаднеш ли в ръцете на социалните служби, бъдещето ти е непредсказуемо. Сестричката на Тамика бе изпратена да живее при приемни родители, които по-късно я осиновиха. Бяха променили дори името й и не й позволяваха да се вижда с по-голямата си сестра. Тамика много страдаше, но не можеше да промени нещата. Джоузи се беше зарекла да не позволи това да се случи с Шари и Фреди. Готова бе на всичко, за да не ги изпратят далеч от нея.

— Джоузи, обажда се Кейт Пейн. Защо не дойде? Чаках те цял час.

— Щях да ти се обадя, обаче… — Тя млъкна, без да довърши изречението.

Когато Кейт чу гласа й, гневът й стихна, изпита дълбока тъга. Все пак знаеше, че решението й е правилно. Нямаше достатъчно сили, за да превъзпита чернокожото момиче. Стигаха й неприятностите във фирмата. В интерес и на двете бе да престанат да се срещат. Заговори, като се мъчеше да бъде любезна:

— Джоузи, за трети път отсъстваш, без да ме предупредиш. Безсмислено е да продължаваме…

— Ама… какво искаш да кажеш? Че вече няма да се срещаме ли? — Гласът на момичето беше дрезгав, сякаш то щеше да избухне в плач.

— И без друго не идваш на срещите ни, би трябвало да ти е безразлично. — Тонът й беше по-рязък, отколкото й се искаше — още едно доказателство колко е изнервена.

— Но аз… аз… — промърмори Джоузи като замаяна, после думите й рукнаха като порой: — Позволи ми да идвам, Кейт. Много те моля! Обещавам, че никога повече няма да отсъствам, честна дума.

„Много те моля!“ Кейт беше поразена от отчаянието на девойката. Неволно изпита съчувствие към нея. След разговора с Пейтън тази сутрин се чувстваше отхвърлена от всички — също като самата Джоузи.

Въздъхна и промърмори:

— Добре. Но запомни, че за последен път правя компромис. Ако още веднъж не се явиш на срещата, ще вдигна ръце от теб.

— Повече няма да се случи! — възкликна момичето. — Ще видиш!

Кейт затвори телефона, но не помръдна, а впери поглед в бюрото. Чувството, че всички я избягват, й действаше потискащо, пречеше й да се съсредоточи върху работата си. Провери електронната си поща — отново нямаше нито едно съобщение. Реши да почака още десет минути, после да се обади на Пейтън. Междувременно ще позвъни на Андрия, която вече би трябвало да е приключила спешната си работа. Набра номера й, но слушалката вдигна секретарката Сюзан и съобщи:

— Андрия си отиде.

Отначало на Кейт й се стори, че не е разбрала правилно.

— Но нали… каза ми, че до пет часа трябва да подготви някаква справка…

— Така е. Приключи работата си и си тръгна. Да й оставя ли съобщение, че си се обаждала?

— Не, благодаря. Довечера ще я потърся вкъщи.

Затвори телефона и отчаяно се запита какво става. Повече от година „Самсън и Милс“ бе за нея като втори дом… не, повече от дом. Единствено тук се чувстваше в безопасност. Ала само в разстояние на няколко дни всичко се бе променило. Съдружничка във фирмата бе убита. Андрия, която смяташе за близка приятелка, по неизвестни причини й беше обидена.

— Знаеш ли какво? — каза, обръщайки се към невидим събеседник. — За днес приключих. Отивам си у дома. Ако ти потрябвам, потърси ме там.

Очакването бе почти нетърпимо. Той взе оръжието, сякаш да си даде смелост. Действаше му успокояващо да прокарва пръсти по ръкохватката от слонова кост, да усеща в ръката си тежестта на студения метал. Револверът бе като обещание… като доказателство, че денят, за който бе мечтал, наближава.

Планът се бе зародил в съзнанието му, когато беше едва тринайсетгодишен. Отначало идеята беше съвсем смътна, ала още тогава той знаеше, че е замислил нещо велико. Оттогава бяха изминали години, но още чувстваше вълнението, което го беше обзело.

Беше непоносимо горещ летен ден. За кой ли път му бе забранено да напуска изправителния дом. Вече не си спомняше за какво провинение го бяха наказали. За кражба ли или задето е пушил марихуана? Толкова често го наказваха, че вече не му правеше впечатление. Госпожица Луелин го беше повикала в кабинета си за поредното „конско“, както мислено го наричаше той. Говореше искрено и очевидно бе загрижена за съдбата му. Каза му, че интелигентно момче като него не бива да пропилява способностите си, че е време да помисли за бъдещето си. Изкарал е блестящо изпитите, значи е способен да постигне каквото пожелае, стига само да опита. Тя била готова да му подаде ръка, да му помогне да реализира заложбите си.

Той машинално кимаше и повтаряше: „Да, да“. Забелязал бе венчалната й халка и знаеше, че тя ще се задържи на работа най-много още година. После ще дойде бебето и тя ще се откаже от кариерата си… от идеалите си. Винаги се случваше едно и също.

Той разсеяно зяпаше през прозореца, когато една фраза, изречена от нея, привлече вниманието му:

— Имаш само един живот, затова помисли за целите си.

Цели! Никога не се бе замислял за бъдещето. Пет пари не даваше какво ще се случи с него. Девизът му бе „Прави напук на всички и умри“. Ала докато слушаше напътствията на наставницата, изведнъж му хрумна, че в тях се съдържа голяма доза истина. Наистина има само един живот, а какво ще остави след себе си?

Дни наред размишлява и постепенно планът, който се бе зародил в главата му, започна да придобива реални измерения.