Ейми Гътман
Адвокатите от „Самсън и Милс“ (1)

Сряда, 23 декември

Студът беше сковаващ. Той притисна длан към стъклото на прозореца и усети как разтопеният скреж овлажнява кожата му. Беше изключил осветлението и мракът в помещението бе досущ като мастиленочерната тъма отвън. Докато стоеше неподвижен, внезапно си представи, че е сам в целия свят или дори, че изобщо не съществува, сякаш бе частица от блуждаещата пустота, понесена върху вълни от черен сняг.

Ала белите му дробове се изпълниха с въздух. Усети ритъма на дишането си, безмилостен и фатален като обвинение.

Беше жив.

И му предстоеше много работа.

Отдръпна се от прозореца и включи английския лампион, който бе купил през последната си година в гимназията. Имаше слабост към качествено изработени вещи и предмети.

Огледа просторното помещение с приблизителни размери девет на шест метра. Навремето бе служило за склад и поради отдалечеността си постройката идеално отговаряше на целите му. Бюрото си бе поставил така, че да гледа към високите прозорци, а дрехите му — костюми от „Брук Брадърс“, няколко ризи и смокинг — бяха грижливо окачени на портативна алуминиева стойка. Върху старинна масичка беше поставена компактдискова уредба марка „Боуч“.

Оскъдно обзаведеното помещение беше тъкмо по вкуса му. Спартанската обстановка подчертаваше красотата и изяществото на малкото грижливо подбрани вещи. Огледа ограниченото пространство, в което бе съсредоточен животът му.

Сетне решително направи първия ход.

Пристъпи до компактдисковото устройство и натисна бутона за възпроизвеждане. Помещението се изпълни с началните акорди на увертюрата към „Медея“ от Керубини. Записът беше направен през 1959 година. Забележителна музика — завладяваща, изпълнена с неописуема ярост. Той погледна снимката на прочутата Мария Калас върху обложката на диска. Жена с гърбав нос и гарвановочерна коса, с ръце, разперени като нокти на граблива птица. Какво виждаше в нея? Жажда за мъст, за справедливо правосъдие, която изпитваше и той. Надежда за сбъдване на желанията му. Тя му вдъхваше чувство за порядък, безвремие, съдбовност, което в момента му бе най-необходимо. С наближаването на момента за започване на решителните действия самоувереността му постепенно го напускаше. Защо бе чакал толкова дълго? Планът, който изглеждаше толкова блестящ по времето, когато се бе зародил в съзнанието му, все по-често започваше да му се струва абсурден. За пореден път се опита да прокуди предателските мисли. Подобни разсъждения бяха много опасни.

Седна зад бюрото и включи преносимия си компютър. Мониторът засия с мека светлина в полумрака. От тук нататък беше лесно, дори прекалено лесно. Най-могъщата юридическа фирма в страната. Трийсет и седем съдружници, които бяха сред най-уважаваните адвокати в света. Ползваха се с голямо влияние, съветите им се търсеха от правителства, могъщи корпорации и малцина частни лица, притежаващи достатъчно средства да платят хонорарите им. При все това проникването в компютърната система на фирмата се бе оказало лесно като детска игра.

Като се има предвид способността им безпогрешно да посочват слабите места на клиентите си, проявената небрежност към собствената им сигурност бе доста странна.

А може би бяха прекалено самоуверени поради факта, че наскоро с цената на големи разходи компютърната мрежа на „Самсън“ бе модернизирана. Затрогваща беше наивността им и почти детинската им вяра в силата на парите. Компютърната им мрежа беше най-скъпата и най-съвременната. Следователно бе непогрешима и повече коментари бяха излишни.

Освен това старшите съдружници във фирмата мразеха технологичните новости, към които спадаха многобройните персонални компютри. С умиление си спомняха за времето, когато диктуваха на красиви секретарки, прилежно записващи всяка тяхна дума. Ала в крайна сметка традиционалистите в „Самсън“ бяха принудени да отстъпят пред нововъведенията. Отказът на съдружниците да използват електронната поща, на който доскоро се гледаше като на очарователен символ на аристократичния им произход, започна да спъва работата им. А за служителите на „Самсън“ работата бе на първо място, тя бе богът, пред който се кланяха. Подчинявайки се на неизбежното, фирмата си проправи път в киберпространството — територия, позната на управниците й колкото планетата Марс. Електронната поща и глобалната компютърна мрежа, които повече от десетилетие обслужваха съвременния делови свят, в „Самсън“ все още бяха третирани като подозрителни натрапници.

Ето как той се озова в положението на човек, който е решил да влезе с взлом в къщата, но открива, че външната врата е отключена. „Тайната“ парола на адвокатите създаваше впечатлението за секретност, което обаче бе илюзорно. Забележително бе доверието, проявявано от тези мъже и жени с блестящи умове към технологията, която не разбираха. Високомерие, което бе тяхната фатална грешка.

Напечата името на потребителя — „Муотърс“. Компютърът поиска паролата. Той доволно се усмихваше, докато изписваше думата „Парола“. Да, наистина беше простичко като детска игра. Една и съща дума за всички, и то лесна за запомняне. Разбира се, тя би могла да я промени — нямаше да й отнеме повече от минута. Ала не си бе направила труда да го стори. Също като колегите си и тя се смяташе за недосегаема.

Няколко пъти натисна бутона на мишката и ето че вече преглеждаше списъка на нейните файлове. За негов късмет тя принадлежеше към новото поколение, което използваше твърдим диск като картотечен шкаф. И преди беше преглеждал файловете й не защото информацията го интересуваше, а поради удоволствието, предизвикано от факта, че има възможност да го направи. Паметни бележки, очертаващи стратегията за съдебни процеси за спечелването на десетки милиони долари. Разработки върху правилата за успеха, направени с хирургическа прецизност. Поверителна информация, която, ако станеше обществено достояние, би довела до големи материални загуби и провал на блестящата й кариера. Ако си бе наумил да изнудва жената, нямаше кой да му попречи.

Ала неговата цел беше друга.

Излезе от Уърд Пърфект и отвори календара. В мига, в който изображението се появи, всичко му стана кристално ясно. Съвършената схема — служебните и обществените ангажименти на Маделин Уотърс през цялата следваща година. Усети прилив на адреналин, топлина обля врата и раменете му. Навън ставаше все по-мразовито и студът пропълзяваше в просторното помещение, но той не го забелязваше. Предстоеше му много работа и вземане на важни решения.

Прегледа нововъведените данни. 23 декември. Поради наближаването на коледните празници програмата на Маделин не беше особено натоварена — обичайните професионални ангажименти, работни закуски, срещи, няколко банкета, посветени на благотворителни цели.

Ненадейно вниманието му беше привлечено от една бележка.

„5 януари. Вечеря с Чък Торп в «Ормонд».“

Знаеше къде се намира ресторантът, дори миналата година беше вечерял там, след като не успя да измисли правдоподобно извинение за отсъствието си от годишното празненство на Комитета за защита на гражданските права. Когато обстоятелствата го принуждаваха да присъства на подобни събития, сърцето му се изпълваше с ненавист към света, в който бе принуден да живее. Мразеше надменните корпоративни спонсори и самодоволните адвокати, очакващи да бъдат обсипани с почести и убедени, че участието им в благотворителни акции ги превръща едва ли не в светци.

Но ето че неприятното изживяване отпреди година му даваше неочаквано преимущество. Съвършено ясно си спомняше обстановката в ресторанта, приглушеното осветление, масите, разположени на голямо разстояние една от друга. Да, условията бяха почти идеални, много по-добри, отколкото се беше надявал. Обзе го еуфория.

Сетне внезапно усещането изчезна и той с шеметна скорост се плъзна надолу по студен черен улей.

„Не. Накарай го да престане!“

Той стисна зъби, защото знаеше какво ще се случи. Прималя му, вкопчи се в ръба на масата. Обля го воняща пот. Миризмата на страх. Миризмата на смърт.

„Действам възможно най-бързо.“

Помъчи се да се съпротивлява, да отложи изпълнението на смъртната присъда. Ала усилията му бяха напразни. Вече летеше обратно. Обратно към началната точка.

Тъмна стая. Навсякъде се усеща миризмата на страх.

Жената е просната на пода. Той я гледа отгоре. Усещането е странно — досега винаги е вдигал глава, за да погледне лицето й, нейното красиво, усмихнато лице.

Толкова е тъмно. Отдавна е паднал мрак. Защо тя лежи така неподвижно?

Той заспива.

Най-сетне се съмва. Тя още лежи на пода, а тялото й е сгърчено. Носи се върху повърхността на червено море.

Иска му се да стане, да се приближи до нея. Но не може да се изправи, сякаш е парализиран.

Иска му се да изкрещи, ала усеща, че устата му е запушена.

Отначало му се струва, че е заспала. Не, не е истина. Всъщност знае, че е мъртва.

Гладен е. Измъчва го жажда.

И дори в този миг знае, че тя е мъртва.

Мъртва е, и то по негова вина.

Ненадейно усещането изчезна. Видението бавно избледня. Все още треперейки, той се втренчи в стената. Силите го бяха напуснали, искаше му се да спи дни наред. Знаеше обаче, че не бива да дава воля на чувствата си. Не и сега, когато е толкова близо до успеха. Трябва да се съсредоточи върху плана. Скоро всичко ще приключи.

Най-сетне беше готов да започне.