Даниел Стийл
Ударите на сърцето (7)

7

Неделята и понеделникът се превърнаха в кошмар от свади и обвинения помежду им. В шест часа сутринта във вторник, преди Стивън да замине, Адриан избухна в истеричен плач и се съгласи да направи всичко, каквото иска той от нея. От два дни не беше ходила на работа и не желаеше да загуби съпруга, когото обича, дори ако това означава да се откаже от бебето. Обеща да се погрижи за аборта докато го няма. Остана в леглото и плака целия ден, чак до четири и половина, когато отиде на лекар.

Беше лежала целия този следобед с чувство на страх и когато дойде време да се облича, той бе прераснал вече в див ужас. Излезе от къщи и й се прииска да се затича, да избяга от всичко — от това, което й се бе случило, от това, което трябваше да направи, което Стивън очакваше от нея и тя чувстваше, че му дължи, ако желае да запази брака си.

— Адриан — повика я сестрата и тя стана. Беше много неспокойна. Носеше черен панталон, черно поло, черни обувки и с бялата си кожа и тъмна коса имаше много меланхоличен вид.

Сестрата я въведе в малка стаичка и й каза да се съблече от кръста надолу и да надене един халат. Беше идвала тук и преди, за да се консултира за противозачатъчните средства, както и за редовните си годишни прегледи, но не й се бе струвало толкова зловещо.

Седнала на акушерския стол в черното си поло от копринено трико и синия памучен халат, който покриваше останалото, с подвити под себе си боси крака, приличаше на малко момиченце. Опитваше се да не мисли защо е тук и какво ще се случи с нея. Непрекъснато си повтаряше, че го прави за Стивън, защото го обича.

Най-после лекарят влезе, погледна картона и нея и като я позна, се усмихна. Тя беше мило момиче, винаги я бе харесвал.

— Какво мога да направя днес за вас, госпожо Таунсънд? — Беше приятен старомоден човек приблизително на възрастта на баща й.

— Аз… — Не можеше да се реши да го изрече. На бледото лице очите й изглеждаха огромни. — Дойдох… за аборт. — Думите заглъхнаха. Беше ги казала толкова тихо, че той едва ги чу.

— Разбирам. — Лекарят седна на една въртяща се табуретка и погледна картона й. Омъжена, на трийсет и една година, в добро здравословно състояние — нямаше никакво обяснение. Може пък бебето да не е от мъжа й? — Имате ли някаква специална причина?

Тя кимна, изпълнена с болка. Цялото й поведение говореше, че е тук против волята си: начинът, по който се бе свила на акушерския стол, сякаш за да се предпази от него, как потрепваше всеки път, когато минаваше покрай нея, с какъв труд произнасяше думите. Беше виждал много изпаднали в беда жени — жени, които биха направили всичко, за да се отърват от нежеланите бебета. Но това момиче не беше от тях. Беше готов да се обзаложи, че тя не желае да абортира.

— Мъжът ми мисли, че моментът не е подходящ да имаме деца.

Лекарят кимна отново, за да покаже, че прекрасно разбира положението.

— Има ли нещо конкретно, което да го кара да мисли така, Адриан? Да не би да е без работа? Да няма някакви здравословни проблеми? — Търсеше причината, довела тук тази млада жена. Без основателна причина нямаше да направи аборта. Не беше незаконно, но той все пак беше морално отговорен за пациентите си. А тя клатеше глава в отговор на всичките му въпроси.

— Не. Той просто… той просто мисли, че сега не е време за деца.

— Иска ли изобщо деца?

Тя се поколеба. Поклати глава и очите й се напълниха със сълзи.

— Не — прошепна едва доловимо. — Всъщност не иска. В семейството са били пет деца и е имал много нещастно детство. Трудно му е да разбере, че може да е и по-различно.

— Струва ми се, че ще бъде. Ти имаш хубава работа, предполагам, че и неговото положение е доста стабилно. Мислиш ли, че с течение на времето отношението му ще се промени?

Тя тъжно поклати глава, сълзите се затъркаляха по бузите й и лекарят побърза да каже нещо, което смяташе, че ще я накара да се поотпусне:

— Няма да правя аборта днес, Адриан. — Беше преминал на ти, веднага след като бе почувствал колко тежък е проблемът. Не беше време за формалности, тя се нуждаеше от приятел и той се стараеше да й помогне. — Най-напред искам да се уверя, че наистина си бременна, че не е станала някаква грешка. Направи ли теста? — Сигурен беше, че го е направила, иначе нямаше да е тук.

— Да. Вкъщи. Два пъти. И мензисът ми закъснява с две седмици.

— Значи, както го изчисляваме ние, си бременна от четири седмици. Сигурен съм, че е така, но все пак след малко ще проверим още веднъж. А после искам да си отидеш вкъщи и да си помислиш, просто за да бъдеш сигурна. Ако и след това продължаваш да смяташ, че трябва да прекъснеш бременността, ще дойдеш утре пак. Не мислиш ли, че така е по-разумно?

Тя кимна. Чувстваше се едновременно и истерична, и вцепенена. Струваше й се, че емоционалната травма, която преживява, ще я убие. Но лекарят беше мил и любезен, потвърди това, което тя вече знаеше, и й каза да си отиде вкъщи и да помисли, да се опита да го обсъди още веднъж със съпруга си. Смяташе, че след като на нея толкова не й се иска да абортира, сигурно ще успее да го склони, като му обясни това. Само че лекарят не знаеше колко непреклонен е Стивън по този въпрос. Когато й се обади вечерта, той явно се ядоса, че още не е направила аборта.

— Защо, по дяволите, не го е направил днес? Какъв смисъл има да се чака?

— Иска да размислим, преди да предприемем нещо. И може би идеята не е толкова лоша. — Съзнанието за това, което се готвеше да направи, я караше да се чувства безнадеждно потисната. — Кога се връщаш? — тревожно попита тя, но той сякаш не забелязваше паниката в гласа й.

— Не по-рано от петък. А в събота сутринта ще играем с Майк тенис. Може след това с Нанси да се присъедините към нас и да изиграем един сет на двойки.

Не й се вярваше, че й го казва — или беше напълно безчувствен, или направо глупав.

— Не съм сигурна, че в събота ще бъда вече в достатъчно добра форма, за да играя тенис. — Сарказмът в думите й беше неприкрит и остър.

— А, вярно… Забравих.

За десет секунди? Как беше възможно да е забравил толкова бързо? И преди всичко, как можеше да допусне тя да го направи?

— Мисля, че и ти трябва още веднъж да си помислиш, Стивън, бебето не е само мое, то е и твое. — Но още докато го казваше, почувства как се издига стената помежду им.

— Казах ти какво мисля по въпроса, Адриан. Не искам повече да говорим за това. Просто го махни, по дяволите! Не разбирам защо трябваше да чакаш до утре.

Тя не му отговори, съкрушена от бруталността на думите му. Като че ли бебето го заплашваше с нещо, а тя бе позволила това да се случи, бе го предала. Сега трябваше на всяка цена да го махне, без значение какво ще й коства.

— Ще ти се обадя утре вечер.

Адриан затаи дъх, сълзите заслепиха очите й. „Защо? Само за да се увери, че съм го направила ли?“ Каза му довиждане и си представи как след няколко часа ще бъде вече късно да се спаси бебето. Сърцето й сякаш щеше да се пръсне. Цялата нощ лежа будна, плака и мисли за това дете, което никога нямаше да види. Детето, което жертваше заради съпруга си. Когато на другата сутрин слънцето изгря, тя беше още будна и се чувстваше като пред екзекуция. Беше си взела една седмица отпуск от службата и сега й оставаше само да се върне в кабинета на лекаря и да се насили да направи аборта.

Докато се обличаше, все си повтаряше, че в последния момент Стивън ще се обади и ще й каже да не го прави. Но той не се обади. Къщата остана тиха, когато тя излезе и се качи в колата по сандали, дочена пола и стара работна блуза. Пристигна при лекаря в девет часа, както й беше казал, в случай че реши да направи аборта. Не беше, яла и пила нищо от предишната вечер, да не би да се наложи да й сложат упойка. Докато пътуваше с емгето по булевард „Уилшър“ беше пребледняла и трепереше. Пристигна в кабинета пет минути по-рано. Обади се на сестрата и седна в чакалнята. Затвори очи и почувства със сърцето си, че през целия си живот няма да забрави това. За пръв път я обзе омраза към Стивън. Страшно й се прииска да му се обади, да го намери, където и да е, и да му каже, че трябва да промени решението си. Но знаеше, че е безсмислено.

Сестрата се появи на вратата и извика името й.

Усмихваше се, докато я водеше по коридора. Въведе я в една малко по-голяма стая и й каза да се съблече, да надене синия халат и да легне на акушерския стол.

До него имаше машина със зловещ вид и Адриан се досети, че това е вакуумът. Почувства, че гърлото й пресъхва, а устните й залепнаха като навлажнена хартия. Единственото й желание беше най-после да се свърши, да си отиде вкъщи и да се опита да забрави. Знаеше, че през целия си останал живот няма да допусне отново да забременее. И все пак част от нея все още искаше да задържи бебето. Това беше лудост, използваше цялата си вътрешна сила, само и само да се отърве от него, а част от нея не искаше да го даде, без значение какво ще стане, какво ще каже Стивън и колко невротизиран е той от детството си.

— Адриан? — Лекарят провря глава през вратата и я погледна с мека усмивка. — Добре ли си?

Тя кимна, но не успя да промълви и дума, само го гледаше с нескрит ужас. Той влезе в стаята, затвори вратата и твърдо каза:

— Сигурна ли си, че желаеш да го направиш?

Тя отново кимна, но сълзите рукнаха по страните й. После отговори честно с поклащане на глава. Беше така объркана, така ужасена и нещастна. Изобщо не искаше да е тук. Искаше да си е вкъщи със Стивън и заедно да чакат бебето.

— Не си длъжна. Не трябва да го правиш, ако не желаеш. Съпругът ти ще привикне. Много съпрузи отначало правят истории като него, а когато детето се роди, се радват най-много от всички. Искам наистина да си помислиш, преди да решиш.

— Не мога — изхлипа тя. — Просто не мога. — Надигна се, седна и избухна в плач. — Не мога да го направя.

— Нито пък аз — усмихва се той. — Върви си вкъщи и кажи на своя мъж да си купи една пура и да я пази до… — погледна картона — бих казал, до началото на януари. Тогава ще му родиш едно хубаво дебело бебе. Как ти звучи това, Адриан?

— Звучи ми прекрасно.

Тя се усмихна през сълзи и любезният стар лекар я прегърна през раменете.

— Върви си вкъщи, Адриан. Почини си добре, наплачи се добре. Всичко ще се оправи. Всичко ще бъде наред. Мъжът ти също. — Потупа я по рамото и излезе от стаята, за да може тя да се облече и да си тръгне, с бебето. Докато се обличаше, тя се усмихваше на себе си и плачеше, чувстваше се така, сякаш й се бе случило нещо прекрасно. Беше пощадена, макар дори да не й бе съвсем ясно защо, дали само поради това, че лекарят й се бе оказал достатъчно проницателен да забележи, че просто не е в състояние да го направи?

Потегли за вкъщи, но внезапно реши да отиде до службата. Чувстваше се по-добре, отколкото дни наред преди това и изпита желание да отиде на работа и да се зарови в купищата книжа на бюрото си. Обърна към телевизията, вятърът развя косите й, тя си пое дълбоко дъх и се усмихна на себе си. Животът изведнъж бе ставал толкова сладък — щеше да си има бебе!

Влезе в стаята с пролет в сърцето, но сякаш бе пробягала петнайсет километра. Сутринта не беше от леките, както и последните няколко дни. Предстоеше й и да се разправя със Стивън след връщането му от Чикаго. Ала сега поне знаеше какво прави. За пръв път от доста време беше спокойна, убийствената депресия като че ли я бе напуснала.

— Здравей, Адриан — надникна Зелда през вратата на стаята й някъде към единайсет. — Наред ли е всичко?

— Да, защо? — Адриан имаше разсеян вид, зад всяко ухо беше затъкнала по един молив, пък и никак не беше в стила й да дойде на работа в старите си дрехи и без грим.

— Ами, да ти кажа честно, видът ти не е блестящ. Сякаш си минала през центрофуга. — Точно това й се бе случило. — Добре ли се чувстваш?

Не предполагаше, че Зелда е толкова наблюдателна. Тя имаше право. Адриан бе преживяла ужасни моменти.

— Имах грип. — Усмихна се, благодарна на Зелда, че бе забелязала. — Но вече съм добре.

— Мислех, че тази седмица си в отпуск. — Гледаше я напрегнато, сякаш се опитваше да реши дали да й повярва, че се чувства добре. Но й се стори щастлива, така потънала в работата сред книжните камари в стаята си.

— Реших, че много ми липсва всичко това.

— Ти нещо си мръднала — усмихна й се Зелда.

— Сигурно. Искаш ли после да отидем да изядем по един сандвич?

— Разбира се. Много ще ми е приятно.

— Мини да ме вземеш, когато си готова.

— Ще дойда.

Зелда си тръгва и Адриан се върна към заниманията си. Чувстваше се прекрасно. Мисълта за бебето все още малко я плашеше, но знаеше, че ще свикне с нея. Тази перспектива беше много по-приемлива. С другото не би могла да живее. Още беше възмутена от Стивън, че се бе опитал да я принуди да го направи. Питаше се как ще се съвземат от емоционалните рани, които взаимно си бяха нанесли през последните няколко дни, ще го забравят ли някога. После се задълбочи в работата, като се мъчеше да не мисли за него. По-късно щеше да реши какво да му каже.