Даниел Стийл
Ударите на сърцето (21)

21

Когато се прибраха след заминаването на момчетата, тишината в апартамента на Бил беше оглушителна. Бил имаше вид на човек, погребал най-добрия си приятел, и Адриан правеше отчаяни опити да го разсейва. Дори си предложи услугите да приготви вечерята.

— Защо не погледаш телевизия, докато забъркам нещо — каза тя и той впери празен поглед в екрана, без да престава да мисли за децата. Тя затрополи из кухнята. Бил я слушаше с половин ухо, но накрая все пак му направи впечатление, че всичко пада от ръцете й. Най-напред изтърва металната купа за разбиване, после се чу дрънчене на тигани, блъскане на шкафове и Бил започна да се усмихва на себе си. Адриан беше изключително способна във всичко, но не и в кухнята.

— Имаш ли нужда от помощ там? — извиси той глас над трясъка и тя му отговори сякаш малко разсеяно:

— Не, мога и сама. Къде държиш ванилията?

— Какво правиш?

— Лазаня — отвърна тя и изтърва още три тенджери, блъсна наново вратата на фурната и в този момент той се появи на прага на кухнята, ухилен до уши.

— Не ми е приятно да ти го казвам, Адриан, но в лазанята не се слага ванилия. Поне според моята рецепта. Сигурно правиш нещо друго. — Той изглеждаше силно развеселен, а тя — напълно объркана. Беше извадила на плота и последната купа, и последната тенджера, и последната тава, а като че ли и всичките тигани, но той предпочете да не прави забележки.

— О, я млъквай! — каза тя, като видя израза на лицето му и махна с лакът косата от очите си. — Зная, че в лазанята не се слага ванилия. Правя орехови сладки с шоколад. За десерт — обясни му тя. — И царска салата.

— Звучи апетитно. Трябва ли ти помощ?

— Не, всъщност ми трябва готвач — неловко се захили тя. — Какво ще кажеш за един сандвич? — Той вече се смееше, влезе в кухнята и я прегърна. Не беше оставал насаме с нея в истинския смисъл на думата, откакто момчетата бяха пристигнали и откакто й беше казал, че я обича. Децата прекараха с него един месец и през това време се бяха случили много неща.

— Искаш ли да излезем? — попита той, като вдишвате аромата на блестящата й тъмна коса. — Можем да отидем в „Спаго“. — Той беше един от малцината, които влизаха там, когато си пожелаят — числеше се към елита на Холивуд. А повечето простосмъртни бяха готови да извършат убийство, само и само да попаднат в „Спаго“. — Или аз да приготвя нещо? Какво ще кажеш? — Харесваше му идеята да си остане вкъщи с нея, пък и се беше настроил за една спокойна вечер. Беше събота и всички ресторанти в града щяха да са претъпкани.

— Не — заинати се тя, като гледаше бъркотията, която беше направила. — Казах, че аз ще приготвя вечерята, и държа на думата си.

— Имаш ли нещо против да ти помогна малко? Ще отговарям за сосовете.

— Добре — палаво му се усмихна тя. — Само ми кажи как се прави лазаня.

Бил подигравателно й се изсмя и започна да раздига съдовете. С общи усилия приготвиха салата и той изпече на скарата няколко пържоли. Докато работеха, бъбреха за момчетата, за сериала и за новия сезон. Сезоните не влияеха на дневния му сериал както на вечерните. През лятото не се даваха повторения, но той се излъчваше на живо през цялата година. Все пак трябваше малко да се поосвежи и разнообрази и Бил непрекъснато разработваше нови обрати и допълнителни интриги. Бяха прекарали доста време в разговори на тази тема. Бил харесваше нейните хрумвания, тя бе нахвърлила някои бележки и му ги бе дала и той беше приятно изненадан от тях. Седнаха да вечерят и отново започнаха да ги обсъждат.

— Съгласен съм с теб, Адриан — тя току-що бе развила една интересна мисъл, — но първо ще трябва да се роди бебето на Хелън. За по-нататък идеята за отвличането като че ли ми допада. Бебето изчезва… оказва се, че го е отвлякъл някой, който мрази Джон и това няма нищо общо с нея, или… — Той присви очи, докато всичко добиваше очертания в главата му. — Или… всъщност го е извършил истинският баща, който го взема… и след страхотно преследване през много щати и всевъзможни премеждия… накрая го намираме, както и детето, естествено, и тогава разбираме кой всъщност е бащата. — Бил имаше доволен вид и Адриан го гледаше с възхищение. Чудеше се как непрекъснато носи в мислите си съдбите на всичките тези хора и като че ли започваше да й става ясно.

— Впрочем, кой е бащата на бебето?

— Още не съм разбрал.

Адриан се разсмя на отговора му.

— Тя е вече бременна, а ти не знаеш, кой е бащата? Ужасно!

— Какво да ти кажа? Така стоят нещата с любовните романи в наши дни.

— Без изключение.

— Всъщност обратът, който ти предложи вчера, ми харесва, защото ако избера приемлив и симпатичен герой, когото зрителите харесват, сериалът ще носи добри пари.

— Какво ще кажеш за Хари — подхвърли Адриан.

— Хари ли? — Бил изглеждаше изненадан, никога не би се сетил за него. Хари, овдовелият съпруг на най-близката приятелка на Хелън, твърде много биеше на очи, но при все това беше обвит в някаква атмосфера на дискретност. Предложението беше много сполучливо. Джон бе осъден на доживотен затвор за двете убийства, разумно беше Хелън да се обвърже с някого, за когото впоследствие може да се омъжи. — Прекрасна идея! — Актьорът, който изпълняваше ролята на Хари, щеше да бъде във възторг. От месеци, откакто беше починала съпругата му, неговата роля ставаше все по-незначителна, а всъщност беше много талантлив. — Адриан, ти си гений!

— Да — сладко му се усмихна тя, — и съм фантастична готвачка, не мислиш ли?

— Абсолютно. — Той се наведе над масата с широка усмивка и я целуна. Толкова беше приятно с нея, чувстваше се така непринудено и беше възхитен, че тя не се отнася с презрение към сериала. Дори имаше впечатлението, че й харесва. — Можеш ли да си представиш да работиш в някоя програма като тази? — Напоследък, откакто тя започна да дава такива полезни идеи, му минаваха подобни мисли.

— Не съм мислила за това. Не ми е оставало време от изнасилванията, убийствата и природните бедствия в истинския живот. Но да се работи по сапунена опера сигурно е много по-забавно. Защо, да не би да ме вербуваш?

— Може и това да стане. Ще проявиш ли интерес?

— Сериозно ли говориш? — Тя учудено го погледна и той кимна. — Много би ми било приятно.

— И на мен. — Беше във възторг от мисълта да работи заедно с нея.

Но и двамата трябваше първо да се съобразят с много други неща, и тя го знаеше. Подготвяше се за развода заедно с адвоката, който Бил й бе наел, а през януари трябваше да се роди бебето. Беше вече решила да си вземе отпуск, но още не бе казала на колегите си. Може би след това щеше да премине на работа при Бил, вместо да се връща в новините. Без съмнение, идеята беше примамлива. Докато отпиваше от капучиното, което Бил беше направил, тя се замисли над нея и разбра, че наистина й допада. Беше малко страшничко да преплитат едновременно и работата, и личния си живот, но можеше и да потръгне. Във всеки случай си струваше да помисли.

— Има ли нещо, което не умееш да правиш? — с възхищение го попита тя, като седна на един стол и се загледа в него. Мислеше си колко хубаво би било да работят заедно.

— Да — каза той с мека усмивка и се наведе да я целуне нежно по устните, — да раждам деца. И като стана дума, ти как се чувстваш?

Беше й неловко, когато той питаше за здравето й. Все още не беше съвсем готова да разговаря с него за бременността си. И все пак, откакто бе научил, той се държеше толкова мило! Но й се струваше странно да обсъжда с него бъдещото си майчинство, нали то беше най-дълбоката, най-съкровената й тайна!

— Добре съм — успокои го тя.

Чудно, нямаше никакви лоши последици от суровото изпитание на езерото Тахо. Веднага, след като се върнаха, посети своя лекар и той забеляза шевовете на ръката й, но драскотините и охлузванията бяха изчезнали, от мозъчното сътресение нямаше и следа, за бебето нямаше никаква опасност. Беше наистина смайващо. Лекарят едва бе повярвал. Каза, че очевидно бебето й е удивително устойчиво, и Бил изпита голямо облекчение, като чу това. Държеше се, сякаш е негово, и винаги, когато заговореше за него, Адриан се чувстваше трогната.

— Страх ли те е, Адриан? От това, че си бременна? Винаги съм си мислил, че сигурно е страшничко. Толкова е странно! Любиш се с някого и малкото семенце започва да расте и става малко човече, като че си го глътнала или нещо такова. То расте и расте вътре в теб, докато започнеш да изглеждаш, сякаш всеки момент ще се спукаш. И тогава идва най-трудното. Трябва да го извадиш на бял свят. Сигурно наистина е страшно. От психическа гледна точка имам предвид. Физически нещата все някак се нареждат. Винаги ме е впечатлявало как мъжът си мисли: „Господи, ако бях на нейно място, никога нямаше да повторя“. А жената, която току-що е родила, след два часа казва, че не е било чак толкова трудно и че е готова веднага да роди отново. Наистина забележително! Не си ли съгласна?

— Напълно. Всичко това ми е малко непривично. Още повече, че нямаше с кого да разговарям за моята бременност и в по-голямата част от времето, тя сякаш изобщо не съществуваше. Едва сега започвам да разбирам, че повече не мога да се правя, че не я забелязвам, и ще трябва да приема фактите такива, каквито са.

Бил й подаде още едно капучино, тя го разбърка и отпи пяната от горещото мляко, наръсена с настърган шоколад. Той определено беше много по-добър готвач от нея.

— Усещаш ли то вече да се движи? — Тя поклати глава. — Толкова е прекрасно, когато започне. Животът… — Седна и я погледна влюбено. — Такова чудо е, нали? Гледам момчетата и още си мисля какво чудо са те, макар че вече са толкова големи, с рошави глави, съдрани на коленете дънки и мръсни гуменки. За мен те са великолепни. — Това беше едно от нещата, заради които го бе обикнала. Той беше така земен, така добър и така мил, но и толкова сериозен за нещата, които наистина имат значение, като приятелството, любовта, семейството, искреността. Харесваше неговите приоритети, нещата, на които държеше. За разлика от Стивън, който беше избягал пред изпитанието на бащинството и не желаеше да дава никому нищо — пълна противоположност на всичко, което Бил смяташе за най-важно в живота. Тя още не можеше да повярва, че е имала щастието да го срещне.

А Бил слагаше чашите в мивката и се обърна към нея с плаха усмивка. Очите им се срещнаха и тя почувства, как невидима сила я тегли към него. В него имаше някакъв магнетизъм, който неизменно я привличаше.

— Да? — Беше разбрала, че той се готви да я попита нещо и Бил се засмя на прозорливостта й.

— Исках да ти задам един въпрос, но не бях много сигурен, че е уместно.

— За какво? Дали съм девствена ли? Да, всъщност съм девствена.

— Слава богу — въздъхна с облекчение той. — Не мога да понасям жени, които не са девственици.

— И аз.

Той се захили.

— В такъв случай… би ли останала за през нощта? Можеш да спиш в стаята за гости, ако наистина държиш.

Глупаво беше, имаше си собствен дом, хей там на другия край на комплекса. Но бе изкушена да остане с него. Вкъщи се чувстваше толкова самотна, с тази единствена лампа в спалнята. Продължаваше да си повтаря, че няма смисъл да купува мебели, след като щяха да продават мезонета. А стаята за гости на Бил беше като закътано, уютно убежище, също като него — място, където можеше да се скрие от несгодите на света и да се радва на топлината от присъствието му.

— Изглежда малко глупаво, нали? — смутено попита тя. — Като че ли ще е по-добре да си вървя вкъщи.

— Помислих си… — За момент погледът му стана тъжен. — Тази нощ ще се чувствам самотен без момчетата.

Тя знаеше, че ще бъде така, и искаше да му помогне.

— Можем да си направим пуканки и да гледаме стари филми по телевизията.

— Готово. Купувам! — усмихна му се дяволито тя. Обичаше да бъде с него.

Бил зададе следващия си въпрос, като се правеше на сериозен:

— Интересува ме по чисто маркетингови съображения, би ли ми казала какво те накара да промениш решението си? Пуканките или старите филми? Добре ще е да ми кажеш, в случай че някой ден пак се опитам да те уговоря.

Тя се засмя безгрижно.

— Пуканките. И закуската на аванта утре сутринта.

— Някой да е споменавал нещо за закуска? — отправи й той недоумяващ поглед.

— Дръж се прилично, или ще ти направя лазаня… с ванилия!

— Точно от това се опасявах. „Ванилената девственица“ — страхотно заглавие за нов сериал… или пък само за един епизод… как мислиш? — Влязоха в хола, той се обърна и застана точно пред нея.

— Мисля, че си прекрасен — отвърна тя и гласът й прозвуча много нежно.

Той я прегърна и леко я целуна по врата.

— Радвам се да го чуя… защото аз пък мисля, че те обичам…

А тя знаеше, че го обича. Знаеше го вече от седмици, още от момента, когато се бе събудила в болницата в Тръки и той й бе казал, че обича и нея, и бебето. Беше й непривично да разговаря с него за това. Той, изглежда, разбираше много повече от нея от бременност и бебета. Това някак я успокояваше и тя започваше да се чувства зависима от него, харесваше й да го има около себе си.

— Какво ще кажеш, ако тази вечер гледаме телевизия в моята стая? — попита той.

Там имаше огромен телевизор, Бил и момчетата се накачулваха вечер на леглото и го гледаха. Няколко пъти и тя се бе присъединявала към тях, когато оставаше да спи в стаята за гости, но сега, когато тях вече ги нямаше, беше по-различно. В началото й беше малко неловко да се настани до него на кревата и да седи там сама с него, но трябваше да си признае, че й беше много приятно.

Облегна се на възглавниците и Бил включи телевизора с дистанционното управление, а после излезе да приготви пуканките. Адриан остана в стаята. Седеше и мислеше за него, за това, колко много означава той за нея и колко много я привлича. Беше странно да усещаш сексуално влечение към мъж, който не е съпругът ти, когато си бременна почти в петия месец. Но той я привличаше. Привличаше я извънредно силно и тя не знаеше как да му го покаже.

— Пуканките! — обяви Бил, когато след минута пристигна от кухнята с огромна метална купа. Пуканките пареха и бяха доведени до съвършенство с помощта на масло и сол.

— Върхът на удоволствието! — засмя се тя й се сгуши до него, а той превключи с дистанционното управление на друг канал, по който даваха само стари филми. В момента излъчваха някакъв с Кари Грант и Адриан настоя да го остави. — Чувствам се на седмото небе! — щастливо се усмихна тя, като хрупаше пуканки, а Бил се премести по-близо до нея и я целуна.

— Аз също — каза той и беше напълно искрен.

Тя беше най-добрият му приятел, но имаше и нещо повече. Усети, че не може да спре да я целува, докато тя похапваше пуканки и се преструваше, че гледа телевизия. Беше легнала по гръб върху възглавниците и не виждаше много ясно екрана, но това не я интересуваше особено. Започна да отвръща на целувките му и в нея се надигна такава страст, каквато дотогава не бе изпитвала. Той й прошепна:

— Взела ли си си хапчето?

Тя прихна и отново го целуна.

— Да, взела съм го — прошепна в отговор тя.

Думите, които си разменяха, преливаха от хумор, от любов и смях, но когато страстта ги завладя, и двамата станаха сериозни. Любовните терзания на Кари Грант бяха забравени. Бил остави купата с пуканки на пода, изгаси лампата и отново се обърна към нея. Тя беше толкова красива, толкова сексапилна и толкова нежна! Беше още облечена в свободно спускащата се от раменете рокля с цвят на праскова, с която бе дошла да изпратят момчетата на летището. Той започна бавно да я разкопчава, а тя плъзна търсеща ръце под пуловера му. Устните им се впиваха, разделяха се и пак се впиваха, той сякаш я изяждаше с целувки. Най-после лежаха голи в обятията си. Той престана да се владее, забравил всяка предпазливост, а нейното тяло затрептя като струна в ръцете му. Потънаха в бездната на любовта, сляха се в едно и сякаш часове наред останаха така, дарявайки си взаимно екстаз и удоволствие.

Никой от двамата нямаше представа колко е часът, когато накрая се отпуснаха един до друг, без да спират да се целуват, и зашепнаха в мрака.

— Толкова си красива! — каза той, пак докосна с ръце лицето й и пръстите му бавно се плъзнаха надолу. Тя имаше хубаво тяло и дори сега не беше трудно да се разбере колко стройна и гъвкава е, когато не е бременна. — Добре ли си? — Изведнъж се изплаши, че може да е наранил нея или бебето. За момент изобщо бе забравил за него. Но тя само се усмихна и го целуна по врата и по устните и погали с ръце мощните му гърди. Той я караше да се чувства щастлива и защитена.

— Ти си прекрасен! — Очите й грееха от любов. Той я гледаше омаян. Ръцете му обхванаха меката заобленост на корема й и тя изведнъж се намръщи и го погледна особено. — Ти ли направи така?

— Как?

— Не зная… сякаш усетих нещо… Не съм сигурна какво беше… — Беше като някакво потрепване и Адриан си помисли, че е от ръцете му, но те бяха неподвижни. Тогава и двамата в един и същи миг се досетиха какво е. Тя бе усетила за пръв път движението на плода. Сякаш накрая любовта им го бе съживила. Сега вече бебето беше негово, тяхно, защото той го искаше и защото обичаше Адриан.

— Нека да пипна! — Той отново сложи ръце на корема й, но не долови нищо, а после за миг му се стори, че усеща някакво помръдване. Но плодът беше още твърде малък и движението — толкова леко, че беше трудно да се различи. Привлече я до себе си и почувства корема й с тялото си, а после обгърна с длани набъбналите й гърди. Обичаше всичко в нея. Имаше нещо странно в това, че я опознава точно в момента на промяната. Познаваше я само такава и се чувстваше някак свързан с бебето, сякаш то беше и негово. То до такава степен беше част от нея, че той също искаше да бъде съпричастен.

Внимателно я покри с чаршафа и одеялото и продължиха да лежат прегърнати, да разговарят шепнешком и да мечтаят за детето.

— Толкова е странно — призна й той, а някъде отдалеч се чуваше неясният глас на Кари Грант. Бяха забравили и пуканките, и филма. — Сега чувствам бебето като част от мен. Не зная, то ме връща към най-различни познати преживявания и спомени, към вълненията, които изпитвах преди раждането на Адам и Томи… Хващам се, че мисля как ще купим креватче, как ще ти помагам да подредиш стаята, как ще съм там, когато раждаш, а после се налага да си напомням, че не трябва да се увличам… защото детето не е мое… — каза със съжаление той. Но искаше да е негово. Въпреки че току-що се бяха любили за пръв път, изгаряше от желание да е негова.

— Бях толкова безпомощна, преди да се появиш. Бях така самотна. — Тя го погледна сериозно, разтревожена как я възприема той. — Наистина ли нямаш нищо против, че съм бременна? Понякога се чувствам толкова дебела и грозна!

Той тихичко се засмя в леглото, което беше станало вече тяхно.

— В това отношение, любов моя, нещата тепърва ще стават много по-лоши, преди отново да се оправят. Ще се надуеш като балон, а на мен това ще ми харесва. Ще станеш грамадна и сладка и бебето ще ни доставя много радост.

— Отвратително! — изстена тя при мисълта, че те стане огромна. Фактически не се бе замисляла за това и тази перспектива й вдъхваше ужас. Вече усещаше ханша си двойно по-широк отколкото преди два месеца, а гърдите й изглеждаха гигантски в сравнение с обичайните си размери. В нормалния си вид беше много тънка, а сега изведнъж се бе сдобила със забележителен бюст. Всичките промени в тялото й изглеждаха много необичайни и чужди, а в същото време изпитваше радостно вълнение от предстоящото събитие. Не можеше да повярва, че той споделя чувствата й. Чудо на чудесата беше, че го бе срещнала.

— Сякаш има някаква поетична справедливост — каза той усмихнат, като седна в леглото й я погледна отгоре — в това, че се обвързвам с жена, която е бременна в петия месен. Повече, отколкото се полага за един човешки живот, съм ходил със забравили вкуса на храната фотомодели и страдащи от липса на апетит актриси. И ето ме изведнъж с жена в цветущ вид, която обичам и която всеки момент ще престане да си вижда стъпалата.

— Ти всяваш в мен ужас. Има ли някакъв начин да не заприличам на балон? — разтревожено го погледна тя, а той се наведе и я целуна.

— Абсолютно никакъв. Това е прекрасен дар. Радвай му се.

— А ти ще продължаваш ли да ме обичаш, когато стана огромна? — Терзания, познати на всеки мъж, чиято жена е била бременна.

— Разбира се. Ти нямаше ли да ме обичаш, ако аз носех бебето?

Тя се разсмя, като си го представи, но от неговата уста то прозвуча така естествено, че изведнъж престана толкова да се страхува. Той правеше така с всичко. С Бил всичко ставаше нормално, лесно и просто.

— Да, щях — усмихна му се тя, уютно сгушена в леглото му.

— Ами това е отговорът на въпроса, нали? Красива си като бременна. По-скоро би трябвало да се тревожиш дали ще ми действаш, когато отново измършавееш. Известно е какво ми причиняваш, когато си дебела. — Той се изкиска сардонично и тя прихна.

С него се чувстваше напълно спокойна у обичана, както никога през живота си. А най-хубавото от всичко беше, че и тя го обичаше, обичаше го повече от когото и да било досега… дори от Стивън. Стивън никога не бе толкова добър към нея, нито толкова мил, толкова мъдър, толкова чувствителен към потребностите, страховете и настроенията й. Сега не изпитваше никакви съмнения. Тя беше щастливка, а Бил Тайпин — необикновена личност.

— Влудяваш ме от желание, Адриан — изръмжа той и се престори, че отново връхлита върху нея, но много нежно.

— Я остави това — засмя се тя. — Къде са ми пуканките?

— Ти нямаш сърце. — Наведе се и й ги подаде. — Имаш само стомах. — Целуна я звучно и отиде да донесе по една бутилка газирана вода за двамата, предусетил, че е жадна, още преди тя да го каже.

— Четеш ми мислите, знаеш ли?

— Включено е в цената. — Умираше отново да я люби, но се страхуваше да не прекали и да не направи нещо на бебето. Беше решен да проявява търпение и през оставащите четири и половина месеца да я люби много внимателно. Тази цена изглеждаше нищожна за чудото, каквото представляваше едно бебе, и щастието заедно да се грижат за него. Взе си малко пуканки, включи телевизора и я погледна. Чувстваше, че вече си принадлежат, сякаш са едно цяло и винаги са били женени. Невъзможно му беше да повярва, че е била омъжена за друг и че носи детето на друг. На мъж, които не иска нито Адриан, нито бебето.

Телефонът иззвъня, когато Адриан вече заспиваше, сгушена до него, а той гледаше телевизия и от време на време с топла усмивка обръщаше поглед към нея, сложил ръка на рамото й. Бяха Томи и Адам, благополучно пристигнали в Ню Йорк. Обаждаха се, за да му го кажат.

— Как мина пътуването?

— Страхотно! — възкликна Томи. Стюардесата му бе дала да изяде три хотдога. Бил им бе поръчал от Лос Анжелос специална храна. Винаги го правеше, това беше само едно от многото неща, за които се сещаше. — Как е Адриан? Тя там ли е? — попита с надежда Том, а Бил погледна надолу към нея и кимна.

— Да. Гледаме телевизия, ядем пуканки и страшно ни липсвате, момчета. След като заминахте, тук е пълна скръб. — Винаги беше честен с тях, включително и за чувствата си. — С нетърпение чакаме Деня на благодарността. — Вече говореше в множествено число, в което включваше себе си и Адриан. Не изпитваше никакво съмнение, че в Деня на благодарността ще продължават да са заедно. Само че тогава щеше да им се наложи да обяснят на момчетата за бебето. Той щеше да предостави на Адриан да реши какво точно да им каже. Докато мислеше за това, отново сложи ръка на корема й, за да провери дали няма да усети движението на детето. Беше завладян от чувство за собственост, след като се бе доближил толкова до него и бе усетил тялото й слято със своето. С никоя жена не бе изпитвал през живота си по-голяма близост.

После Адам взе слушалката и му разказа филма, който бяха гледали в самолета — нещо за войната във Виетнам. На него му се стори много страшен, но момчето явно го бе харесало. Адам поиска да говори с Адриан и Бил леко я побутна, като закри с ръка слушалката.

— Адам е, мила. Иска да говори с теб.

— Добре. — Тя посегна към телефона със сънена усмивка, но положи усилия да говори нормално.

— Здравей, Адам. Как мина пътуването? Имаше ли готини мацки?

Въпросът го накара да се закиска. Тя беше първата, която бе забелязала, че той започва да се интересува от момичета и че прекарва сума време в банята да сресва косата си с помощта на разни препарати.

— Нищо особено. Само една, на седалката зад нас.

— Взе ли й номера? — подкачи го Адриан, но той й отговори най-сериозно:

— Да. Живее в Кънектикът. Баща й е пилот.

— Колко лошо, че не ти е харесала… особено… — И двамата се разсмяха, а след минута тя разговаряше вече с Томи. Каза и на двамата колко много им липсват. — Татко ви и аз седяхме тук цялата вечер тъжни и самотни. Без вас дори и пуканките не са същите.

— Много ти благодаря — престори се на обиден Бил и продължи да слуша с голямо удоволствие оживения разговор между тримата. Тя се държеше прекрасно с децата му и той никога нямаше да забрави, че бе спасила живота на Томи като едва не бе загубила своя и бебето. Никога не бе изпитвал по-голям страх, отколкото в мига, когато бе видял малкото безжизнено телце, а после и нея… Потръпна при спомена за това.

Адриан му подаде обратно слушалката и той побъбри с момчетата още няколко минути, а после затвори, за да има време да поседят с майка си. Тя не ги беше виждала цял месец и Бил знаеше, че сигурно изгаря от нетърпение да поговори с тях.

— Гласовете им звучат толкова близко, а всъщност са така далече! — тъжно каза Адриан. Трите месеца, след които отново щяха да ги видят, й се струваха едно безкрайно очакване и се чудеше как издържа той, особено пък като си няма никого в Калифорния. Друго щеше да е, ако се беше оженил повторно и имаше още деца. Но може би дори и това не би му помогнало. Адам и Томи бяха единствени и неповторими и сега тя напълно разбираше колко му липсват. — Времето до Деня на благодарността ми се струва безкрайно.

— Сега знаеш как се чувствам, или поне донякъде — каза сериозно той, като се пъхна обратно в леглото до нея и изключи телевизора. — Точно затова не исках никога да имам други деца. Не исках някой отново да ми причини всичко това. Да ми ги отнеме, да ме раздели от тях. Колкото и почтен човек да е Лесли, те все пак живеят при нея и прекарват само месец и половина в годината с мен. Понякога, когато имам късмет, и една седмица допълнително. Ужасно е.

— Разбирам те — меко каза Адриан. Вече го познаваше достатъчно добре, за да й е ясно колко страда той от това. После спонтанно изрече в мрака: — Аз никога няма да постъпя така с теб, Бил.

— Откъде знаеш? Никой никога не може да е сигурен. Пък и, погледни се, ти все още се чувстваш задължена към Стивън. Ако той се върне, след като бебето се роди, какво ще стане с нас? И ти не знаеш отговора на този въпрос. — За момент гласът му прозвуча гневно и нещастно, но само защото я обичаше и защото страдаше за децата си.

— Не, не зная отговора. Но никога няма да те нараня. — Вече беше сигурна в това. Нямаше представа как ще постъпи, ако Стивън се върне. Бил беше прав, чувстваше се задължена към съпруга си. Но сега вече съществуваше и нещо по-силно от това — връзката й с Бил, това единение, което може би бе възникнало тази вечер, докато се любеха, или пък се бе появило постепенно през последните месеци, през които се сприятелиха. Но нещо се беше случило и ги бе свързало един с друг. Сега тя знаеше, че никога няма да го изостави… да му отнеме нещо или някого, когото обича. Сигурна беше в това… или поне се надяваше, че няма да го направи. — Обичам те, Бил — нежно каза тя, преливаща от любов към него, момчетата и бебето.

— И аз те обичам — прошепна той, като мислеше единствено за нея. Желанието отново го завладя. Започна бавно да милва тялото й, докато надигащата се страст не накъса дъха й, и той повторно я облада. Беше дълга и щастлива нощ, и когато на сутринта се събудиха, телата им все още бяха преплетени.

Адриан си отвори едното око и с радостна изненада го видя до себе си. За миг си помисли, че сънува, но не сънуваше. Бил още спеше и тихичко похъркваше. Само след няколко минути се събуди и леко отпусна крака си върху нея.

— Това ти ли си? — сънено изхриптя той. — Или съм умрял и съм попаднал в рая? — Усмихна се блажено и примижа от утринното слънце.

— Да, аз съм. А това ти ли си? — щастливо прошепна тя. Беше най-прекрасната нощ през живота й, по-хубава от брачната нощ, независимо, че беше бременна.

— Аха… Още ли си девствена? — подкачи я той и тя се засмя.

— Не ми се вярва.

— Хубаво. Да се надяваме само, че не си забременяла.

— Не се безпокой. Взела съм си хапчето.

Те се кикотеха, прегръщаха се и се стараеха да легнат колкото е възможно по-близо един до друг в разбърканото легло, в което бяха спали.

— Камък ми падна от сърцето… Ще ми направиш ли за закуска една лазаня? — Той се протегна и се захили, когато тя кимна.

— С ванилия.

— Идеално. Точно така я обичам. — После се обърна по корем и надигна глава да я целуне по устните. — Имам по-добра идея. Ти си почивай, а аз ще приготвя закуската. Какво ти се яде? Вафли или палачинки?

— Не трябваше ли да се подложа на някаква диета? — Чувстваше се виновна. През цялото време само ядяха, но тя всъщност не пълнееше, като се изключи коремът. Сякаш по някакъв начин бебето поглъщаше всичко.

— После ще мислиш за това. Какво предпочиташ?

— Тебе. — И му го показа достатъчно ясно още преди закуската, за най-голямо негово удоволствие.

На въпроса за закуската се върнаха едва след два часа. Този път той приготви бъркани яйца с бекон и горещо силно кафе. Седнаха да се хранят в кухнята в еднакви копринени халати, и двата негови, заболи нос в неделния вестник.

— Идеален начин да си прекараш неделната сутрин — обяви тя и той се ухили — тъкмо четеше забавната страница.

— Напълно съм съгласен с теб. — Нямаше какво повече да се желае.

После се изкъпаха, облякоха се и тръгнаха да се поразходят с емгето — Бил обожаваше да го кара. Отидоха в Малибу и направиха дълга разходка по плажа. На залез бавно потеглиха към къщи. Покривът на колата беше свален и вятърът брулеше лицата им. Изглеждаха щастливи, спокойни и млади, и сякаш светът беше техен. Отбиха се в супермаркета, където се бяха запознали, и после се върнаха в неговото жилище и си приготвиха вечеря. Преди да започнат да се хранят, той наля и на двамата шампанско, да се чукнат за събирането си.

— За брака на две сърца… и третото на път! — усмихнато вдигна наздравица той и я целуна. — Обичам те, скъпа! — И пак се целунаха.

Прекараха една спокойна вечер вкъщи пред телевизора и тя подхвърли, че трябва да се прибира. Не искаше да му се натрапва, в края на краищата си имаше собствено жилище. Но той не искаше и да чуе. Настояваше да пренесат част от нещата й още тази седмица. Не виждаше никакъв смисъл Адриан да остава в мрачната празнота на дома си и тя нямаше как да не се съгласи с него. Не й се прибираше в мезонета, особено сега, когато можеше да бъде с Бил. А тя не искаше нищо повече.

На следващия ден той я закара на работа и й каза, че ще я вземе с колата след новините в шест часа и после ще я върне за последните новини. Когато Зелда я видя да седи усмихната зад бюрото си, веднага разбра, че нещо се е случило с нея. Но не започна да любопитства. Просто се досети и забърза по коридора, зарадвана за приятелката си. Когато по обед Бил се отби, Зелда разбра със сигурност за кого става дума и какво точно трябва да е станало.

— Получава се! — Бил цял сияеше.

— Кое се получава? — Една мечка бе нападнала дете в зоологическата градина и то за малко не бе умряло. Адриан трябваше да реши коя част от заснетия материал да излъчат. Но се зарадва, че е дошъл, особено като вдигна поглед и видя широката му усмивка. — Кое се получава? — по-меко попита тя. Сутринта беше много натоварена, но всичко сякаш беше обвито в някаква мараня от щастие и наслада.

— Твоята идея. Хари да е баща на детето. Идеално се получава. И всички от екипа са доволни, особено режисьорът. Цяло удоволствие е да се работи с Джордж Орбън и всички се радват, че му се дава по-голяма роля. Ти си гений!

— На вашите услуги, господин Тайпин, на вашите услуги! — усмихна се тя. Не беше престанала да се надява, че от предложението му някой ден може да се получи нещо и тя да започне работа при него, вместо в новините.

— Можеш ли да излезеш за обед? — погледна я с надежда той, но тя поклати глава.

Имаше много събития: мечката в зоологическата градина, преди час бе жестоко убит един полицай и правителството във Венецуела беше паднало.

— Едва ли ще мога да се откача оттук преди края на новините в шест.

Бил кимна, целуна я, изчезна и се появи след половин час с огромен хамбургер, купичка бульон и плодова салата.

— Всичко това е полезно за теб. Изяж го.

— Слушам, сър! — И шепнешком добави: — Обичам те! — С ъгълчетата на очите си видя неодобрителното изражение върху лицето на секретарката и разбра какво е направила. Секретарката й дори не знаеше, че са се разделили със Стивън, а тя се целуваше пред всички с друг мъж. Улови няколко любопитни погледа, а когато хората разберяха, че е бременна, нещата щяха да станат още по-лоши.

— Кой беше този? — безцеремонно я попита един от редакторите, когато Бил си отиде.

— Казва се Хари — загадъчно отвърна тя. — Жена му почина преди няколко месеца. — Преразказваше новата интрига в сапунената опера, но разбира се, никой не знаеше това. — Тя беше най-близката приятелка на Хелън… — Редакторът вдигна вежди, поклати глава и тръгна към работното си място. Адриан също се зае с работата си. Когато на излизане редакторът се обърна и я погледна, видя, че тя се усмихва.