Даниел Стийл
Ударите на сърцето (2)

2

На връщане от супермаркета мислите на Адриан Таунсънд бяха изцяло погълнати от Стивън, който я чакаше вкъщи. Не беше го виждала от четири дни. Беше участвал в срещи за представяне на рекламни продукти пред клиенти в Сан Луис. Стивън Таунсънд беше звездата на рекламната агенция, в която работеше, и Адриан беше сигурна, че един ден, само да пожелае, ще ръководи централата в Лос Анжелос. На трийсет и четири години той бе изминал дълъг-дълъг път от скромния си дом в Средния запад и Адриан знаеше какво огромно значение придава на успеха. За него той беше най-важното нещо в живота. Стивън мразеше всичко, свързано с бедността, с детството си и със Средния запад. Както сам казваше, преди шестнайсет години го била спасила една стипендия за университета в Бъркли. Беше специализирал комуникации, също като Адриан, само че тя три години по-късно в Станфорд. Нейната страст беше телевизията, а Стивън от самото начало се бе влюбил в рекламата. Веднага след университета бе започнал работа в една рекламна агенция в Сан Франциско, а после, с пристигането си в Южна Калифорния, бе завършил вечерна бизнес школа и бе получил диплома на специалист по бизнес администрация. Никой не се съмняваше, че Стивън Таунсънд ще преуспее, независимо какво ще му струва това. Той беше от хората, решени да стигнат там, закъдето са тръгнали — планираше нещата до най-малката подробност. В живота на Стивън Таунсънд нямаше случайности, нямаше грешки, нямаше провали. Случваше се да говори с часове на Адриан за клиентите, които ще спечели, или по-високата длъжност, на която е хвърлил око. Понякога тя се възхищаваше от решителността, енергията и куража му. Не бе имал лесен живот. Баща му, работник на монтажна линия в автомобилните заводи на Детройт, се бе грижил за издръжката на семейство с пет деца — три дъщери и двама сина, от които Стивън беше най-малкият. По-големият му брат бе загинал във Виетнам, а трите момичета бяха останали близо до дома, предоволни, че няма да учат в колеж. Две от тях се бяха омъжили още като ученички, и двете бременни, разбира се, а най-голямата — на двайсет и една, и преди да навърши двайсет и пет бе родила четири деца. Мъжът й беше работник от автомобилните заводи като баща им и когато имаше стачка, всички преживяваха от социални помощи. Стивън още сънуваше кошмари за този живот и рядко говореше с някого за детството си. Само Адриан знаеше колко нещастен се е чувствал и как е намразил близките си. След заминаването си никога повече не бе се връщал в Детройт. Адриан знаеше също, че бяха минали повече от пет години, откакто за последен път се бе обаждал на родителите си. Просто не можел вече да разговаря с тях, така й бе казал веднъж на връщане от едно парти в агенцията, когато бе пийнал повечко. Мразел ги, мразел бедността и отчаянието им, вечната тъга в очите на майка си заради онова, което не можела да направи за децата си. „Но тя сигурно ви е обичала“ — беше се опитала да му обясни Адриан, усетила любовта на тази жена, чувството й за безпомощност пред всичко онова, от което са се нуждаели, а тя не е била в състояние да им даде, особено на най-малкия, нетърпеливия амбициозен Стивън.

— Не мисля, че е обичала някого от нас — бе отвърнал с горчивина Стивън. — В нея не са останали никакви чувства… освен към него… Знаеш ли, тя дори забременя в годината, когато заминах, а тогава сигурно е била почти на петдесет… Слава богу, пометна го.

Сърцето на Адриан се бе свило от болка за тази далечна жена, но отдавна беше престанала да защищава родителите му пред него. Той явно нямаше вече нищо общо с тях и дори разговорите за семейството му бяха прекалено мъчителни за него. Понякога се питаше какво ли биха си помислили те за Стивън, ако можеха да го видят сега. Той беше хубав, с атлетична фигура, прям, добре образован, умен, решителен и от време на време прекалено рязък. Винаги се бе възхищавала от ентусиазма му, от неговата амбициозност от неудържимата му енергия, и все пак понякога й се искаше те да са малко по-умерени. Може би това щеше да дойде с времето, с възрастта, с любовта и вниманието на тези, които държаха на него. Понякога тя шеговито му казваше, че прилича на кактус — не допуска никой да го доближи или да трогне сърцето му, ако предварително не е решил.

Бяха женени почти от три години и бракът се бе отразил добре на двамата. През последните две години и половина Стивън методично бе продължил да се издига в агенцията. Бе дошъл в Лос Анжелос преди дванайсет години. Оттогава бе работил в три различни рекламни агенции и беше известен в бранша като умен и способен, макар и доста често безскрупулен. Бе отнемал клиенти на свои приятели, бе ги подмамвал от други компании при обстоятелства, често граничещи с непочтеността. Но агенцията, в която работеше, никога не губеше от машинациите му, нито пък той самият. Тя се разрастваше ден след ден, а заедно с нея растеше и престижът на Стивън.

Адриан и Стивън бяха много различни, тя го знаеше, но въпреки това го уважаваше. Най-вече заради това, от което беше започнал. От малкото, което й бе казал, бе разбрала, че му е било много трудно да превъзмогне бедния си произход. Нейният беше от другата крайност — семейство от висшата прослойка на средната класа в Кънектикът. Беше посещавала само частни училища и имаше една по-голяма сестра.

Адриан не се виждаше с нея, а през последните години се беше отчуждила и от родителите си, макар че на всеки две-три години идваха да я посетят в Калифорния. Но тук беше доста по-различно от удобния им живот в Кънектикът, а и при последното си посещение не бяха намерили общ език със Стивън. Адриан трябваше да признае, че той не се бе държал особено любезно с тях. Открито бе критикувал баща й и благопристойните му занимания. Баща й никога не бе проявявал интерес към преследването на някаква голяма кариера. Беше адвокат, но се бе оттеглил рано и от години преподаваше в един съседен институт по право. Тя се бе почувствала ужасно неловко, когато Стивън го бе подложил едва ли не на разпит, и се бе опитала да обясни на родителите си, че той просто така разговаря и не е искал да ги обиди. Но след като си заминаха, се обади сестра й Кони и й вдигна страхотен скандал заради начина, по който Стивън се бе държал с тях. Попита я как е допуснала „той да им причини това“.

— Какво да им причини? — попита Адриан.

— Да накара татко да се чувства толкова незначителен. Мама казва, че Стивън го е унизил. Казва, че татко се е зарекъл никога повече да не стъпва в Калифорния.

— Кони… за бога… — Адриан се разстрои, като разбра колко се е засегнал баща й, и се видя принудена да признае, че Стивън се е държал малко… ами… прекалено темпераментно и го е попритеснил, но такъв си му бил маниерът. Без особен успех се опита да убеди в това сестра си. Те никога не се бяха чувствали близки. Имаха пет години разлика и Кони винаги се бе държала някак пренебрежително, сякаш Адриан изобщо не можеше да се мери с нея. Точно заради това Адриан бе останала в Калифорния след завършването на колежа. Заради това, а и защото искаше да работи в някоя телевизионна продукция.

Бе заминала за Лос Анжелос, за да специализира кино в Калифорнийския университет, и се справи отлично. Беше работила на няколко места изключително интересна работа, а после срещна Стивън. Той виждаше други възможности за нейната кариера и това някак си промени нещата. Стивън намираше атмосферата във филмовата индустрия, дори при телевизионните филми, много претенциозна и настояваше тя да се заеме с нещо по-определено, по-конкретно. Живееха заедно вече втора година, когато й предложиха място в телевизионните новини. Щяха да й плащат повече, отколкото бе получавала преди, но беше доста по-различно от всичко, за което, някога бе мечтала. Мъчително се колеба дали да приеме или да не приеме, просто чувстваше, че работата не е за нея, но накрая Стивън я убеди. И се оказа прав. През последните три години започна да й харесва. Шест месеца, след като пое новата работа, една събота заминаха със Стивън за Рино и се ожениха. Той мразеше големите сватби и „семейните инквизиции“ и тя се съгласи с него, за да не го ядоса. Но това пък разстрои родителите й. Те искаха да направят у дома хубава сватба за малката си дъщеря. Вместо това тя и Стивън взеха самолета и отидоха да им се представят. На тях съвсем не им стана приятно, когато научиха, че вече са се оженили. Майка й се разплака, баща й смъмри и двама им и те се почувстваха като провинили се деца, Стивън много им се ядоса, а тя, както винаги, се скара ужасно със сестра си Кони. Сестра й, бременна с третото си и последно дете, както винаги успя да я накара да се чувства някак не на ниво, сякаш бе извършила нещо наистина ужасно.

— Виж, не искахме голяма сватба. Да не би това да е престъпление? Големите церемонии изнервят Стивън. Какво толкова е станало? Аз съм на двайсет и девет години и мога да се омъжа, както намеря за добре.

— Защо трябваше да огорчаваш мама и татко? Не можа ли поне веднъж в живота си да положиш малко усилия? Живееш на пет хиляди километра и вършиш каквото ти скимне. Никога не си тук да им помогнеш или да направиш нещо за тях… — Гласът й се извиси обвинително, а Адриан я гледаше и се питаше колко ли горчилка се е насъбрала помежду им и колко още предстои да се натрупа. През последните години отношенията с Кони бяха започнали сериозно да я потискат.

— Те са на шейсет и две и шейсет и пет години, толкова ли много трябва да им се помага? — попита Адриан и Кони се вбеси.

— Много. Чарли идва и изрива снега от колата на татко всеки път, когато вали. Сещала ли си се някога за това? — В очите на Кони се появиха сълзи и Адриан едва се сдържа да не я зашлеви.

— Май че мама и татко ще трябва да се преселят във Флорида, за да ви е по-лесно и на двете — каза Адриан и Кони се разплака.

— Само това знаеш, нали? Да бягаш. Криеш се на другия край на страната.

— Кони, аз не се крия. Аз си изкарвам прехраната там.

— И какво работиш? Служиш за буфер в екипа на програмата. Това са глупости и ти го знаеш. Време е да пораснеш, Адриан. Бъди като всички нас, бъди съпруга, роди си деца и ако ще работиш, поне работи нещо, което си струва. Прояви характер и бъди поне нормална.

— Като кого? Като тебе ли? Ти си „нормална“, защото преди да ти се родят децата си била медицинска сестра, а аз не съм в ред, защото работя нещо, което ти не разбираш, така ли? Е, може би работата ми в новините ще ти хареса повече.

Но не понасяше злобата, която с течение на времето се бе промъкнала в отношенията им, горчивината, ревността. Никога не се бяха сближавали особено, но като малки бяха приятелки, или поне се преструваха на такива. Сега изглежда лустрото се бе изтъркало и не бе останало нищо друго, освен яростта на Кони, че Адриан си е отишла, че е свободна и прави каквото си иска в Калифорния. При това Адриан още не бе казала, че със Стивън са решили да нямат деца. Той много държеше на това след ужасите на детството си. Адриан не мислеше така, но знаеше, че той вижда причината за мизерията на родителите си в децата, по-точно в прекалено многото деца. Стивън отдавна й бе заявил, че в плановете му не се предвиждат бебета, и искаше да е сигурен, че Адриан е напълно съгласна с това. На няколко пъти бе споменавал, че смята да си направи вазектомия, но и двамата се опасяваха, че може да има някакви последици за физиката му. Караше я да отиде да й прекъснат фалопиевите тръби, но тя не се съгласи, виждаше й се прекалено радикално. Накрая се спряха на разни други средства, за да са сигурни, че няма да забременее. Понякога Адриан се натъжаваше от мисълта, че няма да има собствени деца, но правеше тази жертва с готовност. Знаеше колко важно е това за него. Той искаше да следва своята кариера, без да е обременен от нищо, а и тя да бъде свободна, за да следва своята. Оказваше й изключително голяма помощ в работата. През последните три години бе започнало да й харесва в телевизионните новини, по шоупрограмите, телевизионните филми, минисериалите и извънредните репортажи, в които бе работила преди, продължаваха да й липсват. Често повтаряше, че й се иска да напусне новините и да започне работа като продуцент в някой сериал.

— А когато го спрат? — всеки път питаше Стивън. — Тогава какво? Влизаш в редиците на безработните, връщаш се откъдето си започнала. Дръж се за новините, мила, тях никога няма да спрат. — Той изпитваше ужас от мисълта да бъде уволнен, да остане без работа, да пропилее възможностите си или да се отклони от звездния път нагоре. Никога не изпускаше от очи целите си, а целите му винаги бяха на самия връх. И двамата знаеха, че ще успее.

Изминалите две години и половина брачен живот се оказаха много съдържателни и за двамата. Бяха работили упорито, бяха постигнали успехи, бяха завързали приятелства. Миналата година Стивън бе пътувал много, а по-миналата си бяха купили един наистина хубав мезонет, голям точно колкото трябва. Градска къща с допълнителна спалня, която използваха като кабинет, просторна спалня горе, хол, трапезария и голяма кухня. В почивните дни Адриан обичаше да се занимава с малката градинка. Имаше общ плувен басейн за целия комплекс, тенис корт и двоен гараж за нейното емге и неговото лъскаво ново черно порше. Той все още се опитваше да я убеди да продаде колата си, но тя не се съгласяваше. Беше я купила на старо преди тринайсет години, още като студентка в Станфорд, и продължаваше да си я харесва. Адриан беше от онези хора, които се привързват към старите вещи, а Стивън вечно търсеше най-новото. Въпреки това двамата добре се допълваха. Той й придаваше допълнителна енергия и напористост, каквито сигурно нямаше да й достигат, ако беше сама, а тя позаглаждаше острите му ръбове. Недостатъчно, според някои. Сестра й Кони и зет й Чарлз продължаваха да го мразят, а родителите й така и не го обикнаха. Това се отрази и на отношенията на Адриан с тях. Понякога си даваше сметка колко са се отчуждили и й ставаше болно. Но въпреки че ги обичаше, тя чувстваше, че дължи преданост преди всичко на Стивън. Той беше мъжът, чието легло делеше, на когото помагаше да изгради живота си, чието бъдеще ковеше. Колкото и да ги обичаше, те бяха нейното минало, а той — настоящето и бъдещето. Родителите й съзнаваха това и бяха престанали да питат кога ще им гостуват със Стивън. Дори от една година бяха спрели да й досаждат с вечния въпрос кога ще си имат бебе. Тя бе казала най-после на Кони, че не искат деца, и беше сигурна, че сестра й е осведомила за това майка й и баща й. Изобщо връзката на Адриан и Стивън се струваше на нейните близки неестествена. В техните очи те бяха млади егоцентрици, които са стъпили на скоростната писта в Калифорния и само си гледат живота, безнадеждно глухи и слепи за всяко различно от тяхното мнение. По-лесно беше просто да не се говори много често с тях. Родителите на Адриан вече не проявяваха желание да им идват на гости.

Но не за родителите си мислеше Адриан, когато късно през нощта отби от „Санта Моника“ и пое по Феърфакс Авеню. В главата й нямаше място за нищо друго, освен за Стивън. Знаеше колко ще е изморен, но бе купила бутилка бяло вино, сирене и необходимото, за да му направи хубав омлет. Усмихваше се, докато паркираше колата до неговото порше в гаража. Беше се прибрал и тя съжаляваше само, че не е успяла да го посрещне на аерогарата. Беше й се наложило да работи във вечерната смяна. Често се случваше да замества продуцента на късните новини в качеството си на негова първа заместничка. Интересна, работата й доставяше удоволствие, но понякога беше много уморителна.

Ключът й леко се превъртя в бравата и когато отвори, видя, че всички лампи са запалени. В началото не го забеляза.

— Ало!… Има ли някой вкъщи?…

Стереото беше пуснато, куфарът му беше в хола, но чантата с книжата му не се виждаше. А, ето къде бил — на телефона в кухнята. Красивата му, черна като гарваново крило, грива беше гъста и леко разчорлена. Беше се навел и си записваше нещо. Адриан предположи, че приказва с шефа си. Беше така задълбочен в разговора и воденето на бележки, че изглежда изобщо не я забеляза. Тя отиде при него, прегърна го и го целуна. Той й се усмихна и нежно я целуна по устните, без дори за секунда да престане да слуша шефа си, без да пропусне нито дума. После леко я отблъсна и продължи да говори.

— Точно така… Точно това му казах и аз. Обещаха да се свържат с нас през следващата седмица. Но смятам, че ако играем по-твърдо, ще ги накараме да се размърдат. Да… да… и аз мисля така… Добре… До утре сутринта.

После тя изведнъж се озова в прегръдките му, той я притисна до себе си и всичко на света беше отново наред. Винаги беше щастлива, когато е с него, сигурна, че е точно там, където й е мястото. Докато го целуваше, не можеше да мисли за нищо друго, освен за това, колко много й бе липсвал.

Той я целуна продължително, силно и когато се отдръпна, тя бе останала без дъх.

— Ох, наистина е хубаво, че пак сте си вкъщи, господин Таунсънд.

— И аз не мога да твърдя, че ми е неприятно да те видя — дяволито й се усмихна той, хвана я с две ръце за дупето и я притисна до себе си. — Къде беше?

— На работа. Опитах се тази вечер да се измъкна от новините в единайсет, но никой, освен мен не беше свободен. По пътя насам се отбих и купих малко храна. Гладен ли си?

— Да — щастливо се усмихна той, но нямаше предвид това, което беше донесла в кафявите пликове. — Да си призная, гладен съм. — Натисна ключа на кухненската лампа зад себе си и я изключи.

Адриан се разсмя.

— Нямах това предвид. Купила съм вино и…

Той отново я целуна силно в устата.

— После, Адриан… после… — Безмълвно я поведе нагоре по стълбите. Багажът му долу в хола и покупките на Адриан на пода в кухнята бяха напълно забравени. Докато тя сваляше една по една дрехите си, той не откъсваше жаден поглед от нея. Изключи стереото и я дръпна на леглото до себе си.