Даниел Стийл
Ударите на сърцето (19)

19

Бил се върна от магазина за стръв и му се стори, че отвсякъде пищят сирени. Остави плика с покупките пред палатката и докато чакаше, опъна крака на слънцето. Както си седеше, покрай него профуча линейка. Загледа се след нея и за момент го обзе странно чувство. Стана и инстинктивно тръгна към вира, където беше оставил Адриан и децата. Завари Адам да тича нагоре-надолу по брега, да плаче истерично и да маха с ръце към реката.

— О, господи… — Бил усети как цялото му тяло започва да трепери. Затича се към Адам. Около него вече се бяха събрали неколцина възрастни и се опитваха да го утешат. Адам викаше името на Томи и като видя баща си, се хвърли към него. Бил го притисна до себе си и веднага го отблъсна. — Какво се е случило? — Разтърси го, като се опитваше да го успокои, за да разбере какво е станало, но Адам успя само да махне с ръка в посоката, където сега бяха спрели една линейка и два джипа на горската полиция. Бил го остави и се втурна като обезумял към тях.

Около колите вече се бе насъбрала огромна тълпа. Точно когато стигна до мястото, където стояха група горски полицаи, някои до кръста във водата, хората от лодките извикаха нещо и Бил видя как вдигат едно малко телце с нещо яркосиньо на него. С ужас разбра, че това е синът му, безжизнен и посинял. Мъжете го сложиха на земята, провериха дали диша и един от тях започна да му прави изкуствено дишане. Бил стоеше безмълвно и плачеше. Томи беше мъртъв… сигурно… Хората гледаха ужасени. Проби си път между тях и се свлече на колене до него.

— Моля те… о… боже… моля те… направи нещо… — Не можеше да мисли за нищо друго, освен за мъничкото си момченце, което така силно обичаше. Томи изведнъж мъчително се закашля и от устата му бликна вола. Лицето му все още беше сивкаво, но той се раздвижи, след миг отвори очи и погледна нагоре към баща си. В началото изглеждаше малко замаян, а после, когато Бил наведе лицето си до неговото, прегърна го и зарида, също се разплака. — О, милото ми… о, милото ми… Томи… татко те обича…

— Аз… там… — Отново се закашля и повърна сякаш цели литри вода. Но вече беше под медицински контрол и щеше да се оправи. Беше насинен, имаше тиня в косата и драскотини по цялото тяло, но беше жив. Не сваляше трескав поглед от Бил и заговори, веднага щом спря да повръща. — Къде е… Адриан?

Сърцето на Бил едва не спря. Адриан. О, господи! Даде си сметка, че не беше я видял никъде и рязко се обърна — точно в момента, когато мъжете вадеха отпуснатото й тяло от водата.

— Наблюдавайте го! — каза Бил на един от хората, които стояха около момчето, и с два скока се озова до нея. Тя приличаше на мъртва. Беше бледосивкава, на едната ръка и единия крак имаше страхотни порезни рани. Но най-ужасяващ от всичко беше изразът на лицето й. Напомни му за една катастрофа, която бе видял на магистралата. Когато бе стигнал до колата, жената вътре бе вече мъртва. — О, боже мой!… Не можете ли да направите нещо? — извика той. Никой не му обърна внимание. Опитваха се да я свестят, но тя не даваше никакви признаци на живот.

— Съпруга ли ви е? — попита го някой, той започна да клати глава, а после кимна. Така беше по-просто, отколкото да обяснява ситуацията. — Тя спаси момчето — каза човекът. — Само още една минута, и водата щеше да го блъсне в скалите. Тя го задържа на повърхността, докато успеем да го извадим, но мисля, че си е ударила главата. — А от раната на ръката й бликаше кръв. Беше цялата в кръв и Бил я гледаше ужасен.

— Диша ли? — попита той. — Над лицето й се бяха надвесили четирима мъже. По бузите на Бил се стичаха сълзи. Тя беше умряла, докато се бе опитвала да спаси сина му… Беше го спасила и… сега се опитваха да съживят нея, но нищо не се получаваше. Внезапно сирената зави отново и двама от мъжете извикаха на шофьора:

— Има пулс! — Адриан леко изпъшка, но все още изглеждаше ужасно. Мъжете продължаваха да й правят изкуствено дишане. В един момент погледнаха победоносно към Бил. — Вече диша самостоятелно! Ще я вземем в болницата. Искате ли да дойдете с нас?

— Да. Ще се оправи ли? — попита той и погледна като обезумял натам, където беше оставил Адам.

— Още не знаем. Не знаем какви наранявания има на главата и е загубила много кръв от раната на ръката. Точно до артерията е. Рискът е голям. — Човекът погледна честно Бил и й сложи турникет, като продължаваше да притиска кръвоносния съд. Адам току-що беше дотичал, плачеше все така истерично и се вкопчи в баща си, когато санитарите вдигнаха Томи на носилка и го качиха в линейката. Бил скочи вътре след него. Някой помогна и на Адам да се качи и му подаде одеяло, а двама санитари внесоха Адриан. Тя все още беше мъртвешки бледа, на лицето й бяха поставили кислородна маска. Бил коленичи до нея.

— Умряла ли е? — попита Адам. Гласът му потрепваше от скръб.

А Томи само я гледаше. В косата й още имаше листа. Един от мъжете продължаваше да притиска ръката й. Бил поклати глава в отговор. Не беше умряла, но едва дишаше.

Стигнаха до болницата точно за десет минути. През пелия път Бил се молеше, милваше лицето й и не сваляше очи от нея. Два пъти санитарите проверяваха пулса и дишането й и, изглежда, резултатът не им харесваше. Но когато пристигнаха, в Тръки ги чакаше лекарски екип. Изнесоха Томи, Адам слезе от линейката. Всичките имаха вид на изпаднали в шок, една медицинска сестра внимателно каза на Бил:

— Аз ще остана с децата, а вие идете с жена си. Не се безпокойте за тях. Ще им намерим топли дрехи. И без това лекарите искат известно време да държат малкия под наблюдение. С децата всичко ще бъде наред.

Бил кимна и каза на момчетата, че скоро ще се върне. Завтече се към сградата, където бяха откарали Адриан, и стъпките му отекнаха по паважа.

— Къде е тя? — попита с влизането си той. Хората знаеха кого има предвид, в момента Адриан беше пациентката в най-критично състояние. Сестрата посочи към двойни летящи врати и почти в същия миг Бил се втурна през тях. Озова се в стая за спешна медицинска помощ, оборудвана с най-модерна апаратура. Стори му се, че има хиляди табла и скали на уреди, всичко бе залято от ярка светлина. Десетина души в зелени дрехи се трудеха над неподвижното тяло на Адриан. Сякаш вършеха хиляди неща едновременно, следяха пет-шест монитора и си подхвърляха думи от някакъв кодиран език, който той не разбираше. Като в научнофантастичен филм. Бил все още не знаеше какво се е случило. Разбираше само, че с Томи е станало нещастие и тя го е спасила, но на каква цена! Ако останеше жива щеше да й бъде вечно благодарен. Ала в момента това изглеждаше малко вероятно. Тази жена, която едва познаваше, момичето, в което се бе влюбил, лежеше там като в кошмарен сън или в лош филм.

— Какво става? — питаше непрекъснато Бил, но те бяха прекалено заети, за да му отговорят. Видя как зашиха ръката й, започнаха да й преливат кръв, направиха й електрокардиограма, но тя си оставаше сива и безжизнена. Нямаше възможност да се доближи до нея. Лекарите бяха цяла тълпа, състоянието на Адриан беше критично и имаха да правят твърде много неща, за да се опитат да я спасят.

Накрая, когато започна да му се повдига от това, което виждаше, един лекар го дръпна настрани и го попита дали не би излязъл за малко навън с него.

— Не искате ли да седнете? — Беше забелязал колко разтревожен изглежда. Бил с благодарност се отпусна на един стол, без дори за миг да престане да мисли за това, което ставаше вътре — отчаяната борба за живота й, който, както изглежда, висеше на косъм.

— Какво става? — отново попита той и този път получи отговор.

— Както очевидно знаете, жена ви едва не се е удавила. Поела е много вода в дробовете си и е изгубила много кръв от раната на ръката. Засегната е артерията и това само по себе си би могло да е фатално. Под водата трябва да е имало нещо много остро. Освен това, изглежда е получила доста силен удар по главата. В началото се опасявахме да няма фрактура, но мисля, че няма. Смятаме, че има сътресение на мозъка и, разбира се, нещата се усложняват от състоянието й.

— Какво състояние? — Бил беше ужасен и объркан. Здравословното й състояние беше пълна мистерия за него и през ум му идваха само заболявания от рода на диабета. — Ще се оправи ли?

— Засега още не знаем — каза лекарят и погледна Бил още по-сериозно. — Като се има предвид сериозността на нараняванията, определено съществува опасност да загуби детето.

Бил го зяпна слисано, като чу това.

— Детето ли? — Почувства се като пълен глупак.

— Разбира се — продължи лекарят. Предположи, че в шоковото си състояние, след като едва не е загубил сина си и все още е под угрозата да загуби бременната си съпруга, Бил не си спомня нищо. — Трябва да е някъде… в четвъртия-петия месец.

— Аз… разбира се… аз… Толкова съм разстроен…

Това беше някаква лудост, защо се преструваше, че тя му е жена? И защо я чувстваше като такава? Защо наистина се чувстваше, сякаш тя му е съпруга и става дума за неговото дете? И защо, за бога, тя не му бе казала? Като че ли за втори път изпадаше в шок. Лекарят му нареди да остане в коридора. Щял да провери как е Адриан и да му съобщи веднага, когато в състоянието й настъпи някаква промяна.

Бил остана сам. Опитваше се да проумее случилото се и това, което току-що беше чул. Дълго не му се удаваше. Невъзможно беше да си представи как са се развили събитията, но изведнъж малките късчета от мозайката започнаха да се подреждат… огромният й апетит… сякаш малко бе понапълняла, откакто се познаваха… и най-важното. Стивън я бе напуснал… но защо, след като е бременна? Трябва да е голям негодник — помисли си Бил. Значи затова тя продължаваше да мисли, че Стивън може да се върне, затова, вероятно, продължаваше да носи венчалната си халка… и затова не желаеше да задълбочава отношенията си с него. Изведнъж всичко дойде на мястото си. Само че сега тя можеше да загуби детето. Четири — пет месечна бременност е сериозно нещо… Тя самата можеше да умре и това беше още по-страшно. Когато отвътре излезе друг лекар и бавно тръгна към него, Бил се почувства тъй, сякаш изтръгват сърцето му. Скова го страх от това, което той щеше да му каже, заби поглед в лицето му и му се стори, че в него има нещо зловещо.

— Направихме за нея всичко, което можем. Тя диша самостоятелно, преляхме й една банка кръв. Сътресението на мозъка е много сериозно, но не непременно фатално. Няма счупване на черепа… Ще трябва обаче да изчакаме. Още е в безсъзнание. — Бил знаеше, че тя може да изпадне в кома и да умре, без да дойде в съзнание. Понякога се случваха и такива неща. — Ако оживее, няма причини да се очакват трайни увреждания. Обаче големият въпрос е, ще оживее ли? Засега все още не знаем отговора.

— А детето? — Вече се чувстваше отговорен за него. Чувстваше се отговорен и за двамата. Искаше и двамата да живеят. Искаше и двамата… или само нея… каквото и да е… но само да останат живи. Погледна лекаря, в очакване да чуе отговора на въпроса си.

— Бременността не е нарушена. Съпругата ви е включена към монитор и засега всичко изглежда наред. Уредът отчита сърдечни тонове на плода.

— Слава богу! — Бил стана, очакваше още нещо. Но лекарят нямаше какво повече да му съобщи. Само времето щеше да покаже какво ще стане по-нататък. — Може ли да я видя?

— Разбира се. Ще я оставим, където е, докато не видим как ще се развият нещата. Все още е в реанимацията. Ако положението й се подобри, по-късно ще я преместим в интензивно отделение.

Беше трудно за вярване. Само преди няколко часа им беше пържила бекон с яйца, а сега изведнъж се оказа на ръба на смъртта, след като бе спасила Томи.

— Добре ли е момчето ми?

— Не съм го виждал лично. Но последното, което чух беше, че двамата с брат си обядват в педиатрията. — Лекарят се усмихна на Бил. — Бих казал, че с него всичко ще бъде наред. Той е момче с късмет. Разбрах, че са го спасили само бързата й реакция и героичните й усилия. Тя е много крехка жена, смайващо е как е успяла да го задържи над водата. Сигурно по някакъв начин е разрязала ръката си, докато се е мъчила да го избута нагоре…

И си е ударила главата… и почти се е удавила… и едва не е загубила детето си… и не се е поколебала нито за миг, макар да е знаела, че е бременна. Дължеше й всичко. Ако останеше жива, за да може да й се отплати.

Бил влезе в отделението за спешна медицинска помощ и седна до Адриан. Сякаш към всяка част от тялото бяха прикрепени уреди, кислородната маска закриваше част от лицето, но той нежно взе ръката й и целуна пръстите. Кокалчетата бяха нарязани и ожулени, а под ноктите още имаше кал. С каква ярост трябва да се е борила, за да го спаси!

— Адриан — прошепна той на неподвижното й тяло, — обичам те, скъпа! Обичам те от първия миг, когато те видях. — Беше решил, щом като съществува реална опасност да няма друга възможност, да й каже всичко сега, независимо дали го чува или не. Може пък да го чува, може думите му да й подействат. — Обикнах те веднага, още от първата нощ в супермаркета, когато едва не те прегазих… спомняш ли си? — Усмихна се, по лицето му се затъркаляха сълзи и отново целуна пръстите й. — Обичах те и следващия път… когато те видях на паркинга в комплекса. А това спомняш ли си го? Мисля, че беше неделя сутрин… И на басейна… Обичам те… Обичам всичко в теб… И момчетата те обичат… Адам и Томи. Те също искат да оздравееш. — Продължаваше да й говори с окуражаващ и гальовен глас и нежно държеше ръката й в своята. — Обичам и бебето… точно така… след като ти го искаш, искам го и аз… Искам и теб, и детето, Адриан, и двама ви… На него му няма нищо, така каза лекарят. — Наблюдаваше лицето й и му се стори, че видя някакво раздвижване по него, но като се загледа по-внимателно, помисли, че си е въобразил. То беше по-безизразно от всякога. Продължи да й говори дълго, повтаряше името й и непрекъснато й казваше колко много обича и нея, и детето. После сложи ръка на корема й, усети малката заобленост, която досега не бе забелязвал и за която тя никога не бе му споменавала, и каза на бебето, че го обича и че ще е най-добре да не мърда оттам, защото иначе ще причини голяма скръб на много хора. — Правилно ме разбираш… не мислиш, че майка ти е преживяла всичко това, за да се отърве от теб, нали? Така че настани се удобно и не се тревожи… Нали така, Адриан? Кажи му и то да бъде спокойно… — Целуна я нежно по бузата и продължи в този дух.

От вратата го гледаше една медицинска сестра. Никога не бе виждала по-отчаян мъж и никога не бе чувала някого да говори така на жена. Помисли си, че Адриан е голяма щастливка да има съпруг, който я обича толкова силно. Докато наблюдаваше тази сцена, един от мониторите привлече вниманието й. Тя се намръщи и влезе в стаята.

Когато сестрата се приближи, Адриан се обърна към Бил и отвори очи, а после отново ги затвори. За един изпълнен с ужас миг той помисли, че е умряла, издаде почти животински вик от болка, стана и се загледа в нея покрусен. Но в този момент тя отново отвори очи. Сестрата провери показанията на уредите и й се усмихна. Бил също й се усмихна, само че през сълзи. Не можеше вече да говори. Дъхът му беше секнал и беше толкова развълнуван, че бе започнал да трепери.

— Голям късмет имате — каза й сестрата. — Момченцето ви е добре, току-що му дадох захарна пръчица. — Погледна окуражително Бил. — А съпругът ви не се отделя от вас, откакто сте тук и все ви говори. — Спомни си погледна към монитора на плода и дойде пак към Адриан. — Бебето ви също е добре. Сега вече има изгледи всичко да завърши благополучно. Как се чувствате, госпожо Тайпин?

Адриан се мъчеше да махне кислородната маска и сестрата й помогна да я отмести.

— Не особено добре — изхриптя тя. Бяха изпомпвали водата от стомаха й и сега гласът беше прегракнал, ужасно й се гадеше и цялото тяло я болеше. Последното нещо, което си спомняше, беше как се бе плъзнала в нещо меко и топло, когато за последен път бе ударила главата си в скалата и бе започнала да се дави.

— Никак не съм изненадана — усмихна й се сестрата и й оправи възглавницата. — Едва не сте разбили с главата си една скала. Бяхте нагълтали доста вода. Казаха, че сте тичали като на състезание. Спасили сте момченцето си. Спасили сте го! — Тя й се усмихна. Бил най-после успя да си поеме дъх и погледна с благодарност Адриан през сълзите, без да изпуска ръката й.

— Адриан, ти спаси Томи! — Разплака се още повече, наведе се и целуна лицето й. — Скъпа, ти го спаси!

— Слава богу… Толкова ме беше страх… Нямаше да мога още дълго да го държа на повърхността…

Бил си спомни отпуснатото телце и сиво-синкавото личице, когато бяха поели детето от нея малко под повърхността на водата.

— Течението беше ужасно… боях се, че няма да успея да стигна… — В очите й се появиха сълзи, но това бяха сълзи на облекчение и тържество. Беше се хванала здраво за ръката на Бил. Сестрата тихо излезе от стаята, за да съобщи на лекаря, че Адриан е дошла на себе си. Тогава Бил се наведе над нея и прошепна:

— Защо не ми каза за бебето?

Настъпи дълга тишина. Тя го гледаше благодарна, че е тук. Любовта към него, с която се бе борила едва ли не откакто го бе срещнала, преливаше в очите й.

— Струваше ми се, че не е честно по отношение на теб. — Каза го и се разплака.

Той нежно я целуна и поклати глава.

— Всичко щеше да бъде по-различно — усмихна й се той и седна на леглото, като не откъсваше нито за миг очи от нея. — Признавам, че ситуацията е малко необичайна, но аз съм човек, който изкарва прехраната си с писане на сапунени опери, мислиш ли наистина, че не бих те разбрал?

Тя се усмихна и се закашля, той я прегърна, после внимателно я сложи отново на възглавниците.

— Честно казано, Адриан, олекна ми. Бях се изплашил, че този апетит е нещо нормално за теб.

Тя се разсмя, а после въздъхна и придоби загрижен вид.

— Наистина ли с бебето всичко е наред?

— Казаха, че е добре. Струва ми се, че за известно време ще трябва да избягваш натоварванията. Но бебетата са доста устойчиви.

Спомни си колко лошо бе паднала Лесли, когато беше бременна за първи път. Едва не бе получил инфаркт, като я бе видял да се премята надолу по стъпалата, но в края на краищата не й бе станало нищо. И тогава си спомни нещо, за което искаше да попита Адриан. Нещо, което бе започнал да подозира.

— Затова ли те напусна Стивън? — Искаше да разбере. Ако беше вярно, беше непростимо. Докато тя беше в безсъзнание, той се бе досетил, че това трябва да е причината за раздялата им.

Адриан кимна.

— Стивън никога не е искал деца и ми предложи да избирам. Той или бебето. — Като си помисли за това, отново се разплака и отчаяно се вкопчи в Бил. — Аз се опитах… но не можах. Отидох да направя аборт, но просто не можах. И той ме напусна.

— Трябва да е голям симпатяга.

— Той го взема много навътре — опита се да обясни тя, а Бил я погледна със съжаление.

— Мисля, че се изразяваш много меко. Този тип се развежда с теб, защото ще родиш детето му. Наясно ли е, че детето е негово, или поставя под съмнение и това?

— Не, знае, че е негово. Адвокатът му ми изпрати документи, започнал е процедура за отказ от родителски права, така че нито детето, нито аз да имаме претенции към него като към баща. В последна сметка детето ще бъде незаконородено — горчиво каза тя.

— Това е отвратително.

Тя отново въздъхна.

— Но той може да промени решението си… като го види…

Бил разбра в какво се състои проблемът. Тя продължаваше да се надява, че Стивън ще се върне, заради детето, ако не заради друго. И я попита още нещо, което сега силно го интересуваше.

— Адриан, обичаш ли го още?

Тя се поколеба за момент, а после поклати глава и го погледна.

— Не — отвърна тихо. — Не го обичам. Но детето има право на истинския си баща.

— Ако той пожелае да се върне, ще го приемеш ли?

— Може би… заради бебето… — Тя затвори очи. Чувстваше се изтощена и започна да й се повдига. А Бил я гледаше натъжен от чутото, но благодарен за честността й.

Това беше едно от нещата, които харесваше в нея. Бил не вярваше Стивън да се върне, не и след като бе подал документи за отказ от родителски права и се развеждаше с нея. Този тип беше явно ненормален. Но не по-малко очевидно беше, че тя се чувства длъжна да даде на него и на детето възможност да бъдат заедно и смята, че те имат право на това, дори ако тя самата бъде принудена да се лиши от нещо. Адриан си беше такава. Когато се бе хвърлила да спасява Томи, не бе се поколебала да рискува собствения си живот и живота на нероденото си дете. Нейният девиз беше „Всичко или нищо“.

Адриан лежеше със затворени очи и известно време никой от двамата не проговори. После погледна Бил, разтревожена от това, което той може би си мисли.

— Мразиш ли ме?

— Да не си се побъркала? Как можа да го кажеш! Та ти току-що спаси детето ми! — И това едва не й бе коствало живота. Той седна по-близо и нежно докосна ожуленото й лице. — Обичам те, Адриан. Може времето и мястото да не са подходящи да ти го казвам, но те обичам. Нещо повече, луд съм по теб. Това продължава вече два месеца, дори може би три. — Целуна ръката и пръстите й. Страхуваше се, че ще я заболи ако я целуне истински.

— Не ми ли се сърдиш, че съм бременна? — попита тя и в очите й се появиха сълзи.

— Как бих могъл да ти се сърдя за това? Възхищавам ти се, че си постъпила така. Ти си много смела и невероятно силна. И си добра, порядъчна жена. Намирам за прекрасно, че ще ставаш майка.

За пръв път някой казваше нещо мило във връзка с бременността й, с изключение на Зелда. Бе понесла толкова обиди от Стивън, че топлите думи на Бил я накараха да се разплаче. Хълцаше и се опитваше да му обясни всичко, а той бършеше сълзите от очите й. Беше много развълнувана и ужасно разстроена. След като в продължение на три месеца се бе мъчила да се извинява на съпруга си и се бе опитвала сама да носи отговорност на бъдещото майчинство, сега изведнъж бентът се бе отприщил.

— Само не се вълнувай! — Нервната й възбуда растеше и той се опасяваше от последствията. Организмът й вече, беше понесъл достатъчно изпитания. — Всичко ще се оправи, ще видиш. — Той отмахна косата от лицето й и внимателно оправи завивките. Адриан приличаше на пребито дете, хълцаше като малко момиченце, което много е плакало. — Ще си родиш бебчето и всичко ще бъде прекрасно. — Наведе се над нея и внимателно я целуна по устните. И в неговите очи напираха сълзи. — Обичам те, Адриан… Толкова много те обичам… и теб, и бебето. — И беше напълно искрен.

— Как можеш да говориш така? — Стивън я бе изоставил заради това дете, а сега Бил, който едва я познаваше, й заявяваше, че я обича. — Та детето дори не е твое!

— Съжалявам, че не е — честно призна той и я погледна. После събра смелост и й каза точно каквото мислеше: — Може би някой ден, ако ми провърви, ще стане мое. — Нови сълзи се затъркаляха по бузите й. Не пророни нито дума, само стисна ръката му силно, затвори очи и кимна. После заспа, без да се пуска от него.

Докато Адриан спеше, Бил гледаше мониторите. Сестрата влезе на няколко пъти и го успокои, че всичко е нормално. По едно време той отиде за малко да види как са момчетата. Завари Томи също заспал, но изглеждаше добре. Бяха му сложили система с глюкоза и редовно следяха температурата му. Казаха на Бил, че привечер може да си го прибере. А Адам гледаше по телевизията повторението на стари детски филмчета.

— Как си, мой човек? — Бил седна до него в помещението с телевизора, а оттатък коридора се виждаше стаята, където спеше Томи.

— Как е Адриан? — тревожно попита момчето, но баща му изглеждаше много ведър и то веднага разбра, че с нея сигурно всичко е наред. Пък и доста преди това една сестра му бе казала, че „майка му“ се чувства значително по-добре. Не я беше поправил, вече беше достатъчно голям, за да се досети, че така е по-просто.

— Спи, но вече се оправя.

Бил цял следобед бе мислил какво да направят. Знаеше, че Адриан няма да може веднага да тръгне на път, особено като се има предвид бременността й. Пък и палатката не изглеждаше подходящо място за нея. Това, което им трябваше сега, беше едноседмична почивка в някой хубав хотел, малко слънце и обслужване по стаите.

— Какво ще кажеш да отседнем в някой хотел, вместо да се връщаме в палатките? — Не му се щеше да разочарова момчетата, но сега носеше отговорност и за нея, особено след това, което бе направила за Томи. Този ден можеше да завърши трагично за всички тях и Бил беше сигурен, че ако тя не бе проявила такава бърза реакция и такава упоритост в усилията си да спаси детето, Томи сега нямаше да е с тях. Вечно щеше да й бъде задължен. Но сега трябваше да помисли и за Адам, той изглеждаше малко изваден от равновесие. — Много ли ще бъдеш разочарован, ако прекараме тази ваканция при малко по-цивилизовани условия?

Без да се колебае, Адам енергично поклати глава.

— Толкова се радвам, че и двамата са добре! Само да я беше видял, татко! Щом течението започна да влачи Томи, тя се стрелна като мълния. Предполагам, че е искала да го изпревари, за да може да го спре, но тогава не се досетих. И успя. Но беше толкова ужасно! — Думите го задавиха. — Те все по-често потъваха и в началото никой не им помагаше. Тя все го избутваше нагоре, а течението, точно където бяха, постоянно я дърпаше надолу. После тя пак го изхвърляше нагоре и пак потъваше. Ужасно беше… — Зарови лице на гърдите на баща си и Бил дълго го държа в прегръдките си.

— Преди всичко Томи изобщо не биваше да се отделя от нея. Какво направи той, по дяволите?

— Сигурно е зяпал лодките или нещо такова. Беше се навел над реката и падна.

— Ще трябва да си поговорим за това, когато се събуди. — Отиде да погледне спящото дете. Цветът на лицето му беше хубав, дишането и температурата му бяха нормални. Изглеждаше добре и по цялото му имаше само няколко драскотини. Трудно беше за вярване, че е същото дете, което едва преди няколко часа беше цялото посиняло. Бил знаеше, че няма да забрави тази картина, докато е жив.

По-късно проведе няколко телефонни разговора и направи резервация за голям апартамент в луксозен хотел. После се върна да провери как е Адриан и да говори с лекарите. Тя още спеше и не искаха да я будят. Трябваше да положат още грижи за някои от нараняванията й и смятаха, че ще може да напусне болницата на следващия ден, ако не възникнат неочаквани проблеми. Искаха да се уверят, че няма да развие пневмония и няма да се получат усложнения с бременността. Засега изглеждаше, че нещата вървят към подобрение.

Бил им каза, че скоро ще се върне, отиде да се обади и на Адам, а после се върна с такси до палатките. Огледа се и се разтрепери, като си помисли колко безгрижен и прост му се бе струвал животът тази сутрин. А после двама от тези, които обичаше, за малко не бяха загубили живота си… трима, като се брои и бебето. Изпитваше благоговение и благодарност. Олекна му, когато опакова всичко и потегли към хотела. Бяха му запазили хубав двустаен апартамент и вече беше решил, че ще спи на дивана. Искаше да наглежда през нощта Адриан и да е сигурен, че ще я чуе, ако го повика. Би предпочел да спи в същата стая, но се боеше да не разстрои децата.

Остави багажа и веднага се върна в болницата. Изненада се, като видя, че е шест часът и момчетата вече вечерят.

— Къде беше? — попита Томи. Бяха му махнали системата и си бе същият както преди. Адам му направи забележка да престане да яде с пръсти картофеното си пюре. Детското отделение беше почти празно. Имаше едно момченце със счупен крак, едно със счупена ръка, едно след лека автомобилна злополука, на което се бе наложило да направят няколко шева и да го наблюдават за евентуално мозъчно сътресение, и спасеният след падането в реката Томи. Другите деца бяха по-големи и разговаряха помежду си по време на вечерята.

— Ходих да наема стаи в хотела — обясни му Бил. — През целия следобед идвах да те наглеждам, но ти непрекъснато спеше. — Наведе се да го целуне и усети, че е гладен. Не беше хапвал нищо от закуската, която рано тази сутрин беше приготвила Адриан.

— Добре ли е Адриан? — Личицето на Томи помръкна от тревога, но Бил побърза да кимне.

— Ще се оправи. И тя се безпокоеше за тебе. Доста се е удряла, докато се е опитвала да те спаси. Което ми напомня да те попитам, младежо, какво търсеше сам извън вира?

Очите на Томи станаха огромни и се напълниха със сълзи. Знаеше каква роля бе изиграл в цялата история и беше достатъчно голям, за да разбере, че по негова вина и той, и Адриан едва не се бяха удавили. Дълбоко се разкайваше.

— Съжалявам, татко… честно…

— Зная, че съжаляваш, сине.

— Може ли вече да я видя?

— Вероятно утре. Сега е съвсем отпаднала. Дано я пуснат от болницата, за да можем да си я вземем с нас в хотела.

— Мен ще ме пуснат ли тази вечер?

— Ще видим.

Искаше му се да прекара нощта при Адриан, но не можеше да остави децата сами в хотела. Дори и да останеше в болницата, Томи очакваше баща му да спи при него. Вече им бяха казали, че Адам трябва да напусне през нощта, тъй като не е пациент. Така че Бил нямаше друг избор, освен да ги заведе в хотела и да се върне сутринта за Адриан.

Тя като че нямаше нищо против. Когато Бил се върна да я види, изглеждаше толкова изтощена от изпитанията, които бе преживяла този ден, че едва се събуди да му каже няколко думи, преди отново да заспи. Сестрата го подкани да си върви.

— Тя дори няма да разбере, че сте си отишли, а когато се събуди, аз ще й обясня — обеща сестрата. — Пък и ако иска може винаги да ви се обади по телефона.

Бил остави телефонния номер на хотела и номера на стаята и отиде да вземе момчетата. След час те вече скачаха по леглата, гледаха телевизия и Томи искаше да си поръча да му донесат в стаята шоколадов сладолед. Трудно беше да се повярва, че тази сутрин едва бе оживял.

Бил го изкъпа и сложи и двамата да си легнат. После, капнал от умора, се изтегна в предназначената за Адриан стая. Не можеше да си припомни по-тежък ден в целия си живот. Непрекъснато виждаше пред очите си зловещата картина на безжизнените им тела и наведените над тях горски полицаи и санитари… сирените… звуците… израза на лицата им. Знаеше, че още години ще сънува кошмари за това. Както си мислеше за Адриан, почувства, че тя му липсва и че жадува да я прегърне. Толкова много неща искаше да й каже, толкова много им предстоеше да разберат един за друг, да направят и да открият заедно… А после щеше да дойде бебето. Той не знаеше дори колко е напреднала бременността й. Единствената информация, с която разполагаше, бе предположението на лекаря, но нямаше представа кога трябва да роди. Забележително беше колко внезапно в живота му бе навлязло ново човешко същество… ново предчувствие за бъдещо щастие. Беше я обичал и преди, но сега я обичаше двойно повече. И както си мислеше за всичко това, легнал на предназначения за нея креват, телефонът иззвъня.

— Ало? — Гласът му беше пресипнал от лежането и мислите за преживяванията от изминалия ден, но чу гласа й и се усмихна. Адриан му се обаждаше от болницата. Беше се събудила и не го бе намерила до себе си. Беше почувствала нужда от него, точно както и той от нея. От сутринта насам между тях се бе породила нова, здрава връзка.

— Къде си?

— Тук, в твоето легло — каза с усмивка той. — Съжалявам, че теб те няма в него. — Като се има предвид целомъдрието на отношенията им, това като че ли беше доста дръзко, но Бил се надяваше, че след всичко, което бяха преживели, тя няма да му се разсърди. Почти имаше чувството, че са женени и тя току-що му е съобщила, че ще си имат бебе.

— Там чуват ли се мечки? — пошегува се тя. Гласът й още беше дрезгав, но значително по-силен.

— Нито мечки, нито койоти. — При цената, която бе платил за този апартамент с изглед към езерото, би следвало да се чува само шум от норки и ролс-ройси. — Но е много пусто без теб — каза той.

— И тук е пусто. — В болницата й беше много неприятно и Бил наистина й липсваше. — Как са момчетата?

— Спят, надявам се. Сложих ги да легнат още преди час. Ако не са заспали, не искам и да зная. — Беше изморен почти колкото нея. После нежно се усмихна и попита: — Как е бебчо?

— Добре, предполагам. — Малко се притесняваше да говори с него на тази тема. Това беше нещо ново за нея. През всичките тези месеци нарочно се бе опитвала да не мисли за бременността си, а ето че сега тя бе станала център на вниманието им. — Толкова ми е необичайно. Още не съм свикнала.

— Ще свикнеш. Впрочем, кога трябва да родиш?

— В началото на януари. На десети.

— Точно за четирийсетия ми рожден ден. Всъщност, роден съм на Нова година.

— Звучи много приятно.

— Раждането на детето също — нежно каза той. — Откога дори не съм и мислил за бебета! Напомня ми за времето, когато Адам и Томи бяха малки. Толкова бяха сладки! И това ще бъде хубаво, ако прилича на тебе.

Адриан не можеше да повярва на ушите си. Мъжът, който го бе създал, я бе напуснал разярен, а този едва ли не съвсем чужд човек, когото познаваше само от три месеца, беше във възторг, че тя ще си има бебе. Това я накара изведнъж да се почувства защитена, щастлива и много по-малко самотна.

— Защо си толкова добър с мен? — Какво ли иска той? Кога ли ще я нарани? Просто не е възможно да е такъв. Или се лъже?

— Защото го заслужаваш.

Тя внезапно се разсмя.

— Ти просто ме използваш като материал за сериала. — И като си спомни абсурдното съвпадение между извънбрачната бременност в сериала и нейното собствено положение, още по-силно се разсмя.

— С вас наистина не може да се скучае, госпожо Таунсънд. Или да ви наричам с някое друго име? — Не знаеше дали тя ще промени името си.

— Моминското ми име е Адриан Томпсън. — И щеше да й се наложи пак да се върне към него, след като бебето така и така нямаше да носи името Таунсънд. Но дотогава имаше още много време. — Нямам търпение тази нощ да свърши. Тук е толкова потискащо!

— Само почакай да видиш стаите ни в хотела!

— Нямам търпение. — Чувстваше се така, сякаш й предстоеше да замине на сватбено пътешествие, само дето в ръката й още беше забодена иглата на системата и още й подаваха кислород през две тънки тръбички точно под носа й, а лицето и ръцете й изглеждаха като след схватка с котки. Спомни си, че някои от драскотините бяха от Томи. Невероятен ден беше, чудо, което се бе случило с всички тях и те всички изпитваха повече или по-малко страхопочитание пред щастливия край. В последна сметка се бе получило нещо хубаво. Бил беше разбрал за бебето. И не беше я отпратил… и… дори й бе казал, че я обича. Адриан се усмихна сама на себе си.

— Ще се видим утре. Сега си почивай — прошепна нежно в слушалката той. Беше късно и сякаш целият свят бе притихнал. — Липсваш ми…

— И ти ми липсваш, скъпи, лека нощ! — прошепна тя от болничната си стая в Тръки.

— И не забравяй — напомни й с усмивка той — колко много те обичам.