Даниел Стийл
Ударите на сърцето (14)

14

Сложните обрати на интригата, които бе успял да измисли, изглеждаха безкрайни. В момента съпругът на Хелън, Джон, току-що бе арестуван за убийството на балдъзата си Вогън, ролята, на която, преди да замине за Ню Джърси, бе изпълнявала великолепната Силвия, и на младия пласьор на наркотици на име Тим Маккарти. Вече се беше разбрало, че Вогън е била наркоманка, тъмните й дела като проститутка на повикване бяха излезли наяве и бяха предизвикали невероятни конфузии. Един политик, с когото тя бе имала връзка и от когото преди години бе правила аборт, щеше да бъде публично дискредитиран, защото вестниците щяха да се доберат до този опорочаващ факт. Тази седмица щеше да се разбере и нещо още по-важно — че Хелън е бременна. Най-скандалното беше, че бебето не е от мъжа й — в случая за щастие — и през следващите няколко месеца това щеше да даде материал, за една безкрайна игра на предположения по кухните из цялата страна. Кой е бащата? Накрая бракът на Джон и Хелън щеше да свърши с развод, след като той бъде осъден на доживотен затвор за двете убийства. Щеше да се разбере и кой е бащата на детето, но съвсем не скоро. А междувременно Бил щеше още доста да се позабавлява с това.

Докато пътуваше към телевизията на следващия ден, той мислеше за Адриан. Защо не му бе казала, че Стивън я е напуснал? Също като интрига от сериала му, макар че без съмнение причините щяха да се окажат много по-прости. Не беше изключено и да греши, то се знае, но не виждаше как може да е сбъркал. В къщата нямаше и следа от мъжко присъствие. Никакви мъжки дрехи и тоалетни принадлежности, никакъв лосион за бръснене, нямаше дори самобръсначка. След кратката си инспекция беше абсолютно сигурен в това. Но какво криеше тя? И защо не му бе казала? Питаше се дали пък не се чувства неловко или просто още не е готова да тръгне с другиго.

В телевизията не му остана време да мисли за причините. Един от актьорите беше болен и двамата главни сценаристи се бяха хванали за гушите. Когато успя да си поеме дъх, вече наближаваше обед. Реши да отиде в редакцията на Адриан, да я вземе и да я заведе на снимачната площадка, за да гледа излъчването на сериала в един часа.

А в своята стая Адриан се мъчеше да преглътне новината, че синът на един местен сенатор е безпричинно отвлечен и убит късно предишната нощ. Случаят беше потресаващ и семейството беше съсипано. Момчето беше едва деветнадесетгодишно. Цялата редакция „Новини“ беше потисната. А на Адриан започна да й се повдига, докато четеше пристигащите телекси. Бяха го хвърлили на стълбите пред дома на родителите му с прерязано гърло.

Когато някой й каза, че я чакат на телефона, се бе заела да определя редактори за постъпващите съобщения и репортери, които да разговарят с близки приятели на семейството. Вдигна слушалката, но името на човека не й говореше нищо, нямаше представа кой е. Обаждаше се мъж на име Лорънс Олмън.

— Да? — Беше захванала десетина неща и докато чакаше да й каже какво иска, пишеше като луда бележки по разни текстове.

— Госпожа Таунсънд?

— Да.

— Съпругът ви ме помоли да ви се обадя. — Сърцето й спря от тези думи.

— Да не е претърпял злополука? Добре ли е?

Като чу как реагира, човекът изпита съчувствие към нея. Не, не беше жена, която не дава пет пари за съпруга си, а точно обратното на това, което му бе казал Стивън.

— Не, с него всичко е наред. Аз го представлявам. Адвокат съм.

Тя го слушаше объркана. Защо я търсеше адвокат и защо Стивън му бе поръчал да й се обади?

— Станало ли е нещо?

За момент той не знаеше какво да отговори. Жената изглеждаше съвсем неподготвена за онова, което щеше да последва. Почувства се като истински мръсник, че трябва да й го съобщи.

— Предполагах, че съпругът ви е говорил с вас. Но разбирам, че не е. — Или пък тя му играеше театър, но като че ли не беше много вероятно. Не му приличаше на такъв човек. — Съпругът ви прави постъпки за разтрогване и ми възложи да уточня някои неща с вас, госпожо Таунсънд.

Тя се почувства, сякаш цял ден се беше возила на увеселително влакче и то внезапно бе спряло и я бе изхвърлило от седалката, а сърцето й бе останало десетки километри назад. Дъхът й секна, като чу това. Какво правеше Стивън?

— Извинете, аз… не разбирам. За какво става дума?

— За разтрогване на брака, госпожо Таунсънд. — Говореше колкото може по-внимателно. Беше порядъчен човек и не беше очарован от това дело. Стивън не бе проявил достатъчно здрав разум, когато го бяха обсъждали. — Развод. Съпругът ви иска развод.

— Разбирам… Не е ли малко прибързано?

— Попитах го дали не иска да се помирите, но той твърди, че имате неразрешими разногласия.

— Мога ли да откажа?… Имам предвид развода… — Тя затвори очи, мъчеше се да не се разплаче на телефона. Човекът щеше да я вземе за глупачка. Трябваше да запази спокойствие, но само като го слушаше, нямаше сили да се владее. Не можеше да повярва. Стивън искаше развод и дори не бе благоволил да говори с нея за това. Беше накарал някакъв непознат да се обади и да й го каже.

— Не, не можете да откажете — обясни адвокатът. — Тези закони отдавна вече са изменени. Вие или господин Таунсънд имате право да направите постъпки за разтрогване на брака без съгласието на другия. — Не можеше да повярва на това, което чуваше, но то все още не беше всичко. — Има още няколко допълнителни документа, за които господин Таунсънд желае да бъдете уведомена.

— Иска да продаде мезонета, нали? — Сълзите вече напираха в очите й. Усещаше как, докато го слуша, целият й свят рухва около нея.

— Ами, да. Но е готов да ви даде три месеца отсрочка, преди да го обявите за продажба, освен, разбира се, ако вие не пожелаете да го купите, на прилична пазарна цена.

Както си стоеше в кабинета, започна да й се повдига. Той искаше развод. И искаше да продаде мезонета.

— Но нямах това предвид. Господин Таунсънд е готов да прояви разбиране за жилището. Имах предвид… — Беше му трудно да продължи. Беше се опитал да разубеди Стивън, но когато той бе отказал да се вслуша в съветите му, бе стигнал до извода, че има съмнения за бащинството на детето. — Той ми възложи да подготвя и други документи. Искам да се запознаете с тях.

— За какво точно се отнасят? — Тя шумно си пое дъх, опита да се овладее и с треперещи пръсти изтри сълзите от бузите си.

— За вас… хм… за детето. Господин Таунсънд желае да се откаже от всякакви родителски права след раждането. Струва ми се малко преждевременно и трябва да ви кажа, че го посъветвах да не го прави. Подобна процедура е много необичайна. Но той е непреклонен и настоява на това. Нахвърлил съм някои документи във вид на чернова, само за да ги видите вие. В тях пише, че той се отказва от всички права над детето. Като резултат няма да има право да го вижда и няма да може да предявява претенции за него след раждането му. То няма да носи неговото име. От вас ще се иска да си възвърнете моминското име, както и да го дадете на детето. Неговото име няма да е посочено в удостоверението за раждане и, разбира се… вие и детето няма да можете да предявявате никакви юридически или финансови претенции към господин Таунсънд. Той искаше да предложи известно парично обезщетение, но аз му обясних, че според законите в Калифорния не може да го направи. При отказа от родителски права не е позволена никаква размяна на пари, в противен случай впоследствие решението може да бъде обявено за невалидно.

Тя вече плачеше открито, не даваше и пет пари, че адвокатът я чува.

— Какво искате от мен? И защо ми се обаждате днес? — хълцаше тя. — Днес е почивен ден, вие дори не би трябвало да сте на работа.

Стивън му беше казал, че тя сигурно ще е в телевизията и че моментът е подходящ да се свърже с нея, така че той й се обаждаше от дома си. Чувстваше се като пълен негодник, че й казва тези неща, но смяташе, че ще е още по-лошо тя да отвори пощенската си кутия и да намери всичко това вътре. Стивън твърдеше, че не се е карал с нея, че тя е била добра съпруга и са били щастливи, той просто не искал детето, а тя отказвала да абортира. И приемаше постъпките си за напълно разумни. Лари Олмън се питаше дали по този въпрос здравият разум не изневерява на Таунсънд. Беше се опитал да го убеди да се помирят, беше настоявал да премисли и да не предприема нищо за преустановяване на родителските си права, докато детето не се роди и поне не го види. Но Стивън не искаше и да чуе.

— Госпожо Таунсънд — тихо поде Олмън, — наистина много съжалявам. Няма приятен начин, по който бих могъл да ви съобщя всичко това. Мислех, че по телефона може би…

— Грешката не е ваша — изхлипа тя. Би искала да промени отношението на Стивън, но знаеше, че е невъзможно. — Той добре ли е?

Въпросът й развесели Олмън.

— Много е добре. А вие добре ли сте? — Струваше му се, че в случая това е много по-важно.

Тя кимна и нови сълзи рукнаха по лицето й.

— Всичко е наред.

Той се усмихна тъжно на другия край на линията.

— Съжалявам, че трябва да го кажа, но не оставам с такова впечатление.

— Денят беше ужасен… синът на сенатора, а сега пък това. — Всичко беше толкова отвратително. А бе прекарала така приятно съботата и неделята. — Допускате ли… — Чувстваше се като глупачка, че го пита, но искаше да знае дали Стивън ще започне да възприема нещата по-иначе, когато бебето се роди, когато го види. Някак си продължаваше да вярва, че ако го види, всичко ще се промени. В края на краищата, нали му беше баща? — Вие не вярвате, че ще промени решението си, нали? Искам да кажа… по-нататък…

— Може и да го промени. Той предприема много крайни стъпки. Ненужно крайни в някои отношения. Но изглежда решен да го направи още сега за свое собствено успокоение. Иска всичко черно на бяло и юридически оформено.

— Кога ще бъде разводът? — Не че особено я интересуваше. Какво значение имаше? Освен дето щеше да бъде по-прилично да е омъжена, когато бебето се роди.

— Той всъщност е подал молбата преди две седмици. Което ще рече, че ще бъдете окончателно разведени… бих казал, към средата на декември. — Прекрасно! Две седмици преди раждането на детето. И на удостоверението за раждане нямаше да бъде посочено името на бащата. Радостна новина, няма що. Наистина трябваше да е благодарна на адвоката, че й се беше обадил.

— Има ли още нещо?

— Не. Аз… утре ще ви изпратя документите.

— Благодаря ви. — Тя отново избърса очите си, ръцете й още трепереха.

— Ще се чуем след два-три месеца във връзка с мезонета. И, разбира се, редно е да получа чрез адвоката ви вашите искания за издръжка от съпруга ви.

— Нямам адвокат. И не искам издръжка от съпруга си.

— Мисля, че трябва да потърсите юридическа консултация, госпожо Таунсънд. Според закона в Калифорния имате право на издръжка от съпруга си. — Смяташе, че тя ще постъпи глупаво, ако не я вземе. Това дело му беше много противно. И щеше да му е приятно да види, че тя поне получава някакви пари от Стивън. Все пак той и дължеше нещо, за бога! Лично му беше казал това. — Пак ще се чуем.

— Благодаря ви.

Той каза довиждане и Адриан чу щракването в слушалката, но още дълго я държа до ухото си, сякаш очакваше някакъв глас да й каже, че всичко е било грешка и просто са се пошегували с нея. Но не беше шега. Стивън беше подал молба за развод и искаше да има документи, в които да пише, че той се отказва от правата си над детето. Това беше най-ужасното нещо, което някога бе чувала. Стоеше и трепереше, докато мислеше за него. Питаше се какво ще прави сега. Фактически всичко си беше както досега. Тя, поне за известно време, все още разполагаше с жилището, мебелите все още бяха при Стивън и тя все още имаше бебето. Но в действителност всичко се беше променило. Вече нямаше никаква надежда, като се изключи безумната фантазия, че той все някога ще се върне и ще се влюби до уши в детето си. Дори самата тя си даваше сметка, че това е малко вероятно. Сега не й оставаше нищо друго, освен да се примири с необходимостта да роди детето сама, да запази работата си, да си потърси нов дом и да купи поне един диван, за да има къде да седне. И най-важното, трябваше да се примири с факта, че той се развежда с нея и юридически детето няма да има баща. Това бе зашеметяващ удар. Раменете й се тресяха от плач и тя най-после остави слушалката.

Беше с гръб към вратата и не го чу, когато влезе. А той видя само обърнатия към него гръб и не разбра, че плаче. Адриан бавно обърна обляното си в сълзи лице и го различи като през мъгла. Беше Бил Тайпин.

— О, господи!… Извинявай… Не исках да… Май моментът не е много подходящ.

Това беше най-малкото, което можеше да се каже, и тя се опита да му се усмихне през сълзи, докато пипнешком търсеше хартиена кърпичка в чекмеджето на бюрото.

— Не… аз… всъщност… няма нищо… — После рухна на един стол и отново се разплака, заровила лице в шепите си. — Не… ужасно е. — Нямаше как да му го обясни, а и не искаше. — Само не съм… не мога…

Бил не успя да разбере нищо, отиде при нея и започна леко да разтрива раменете й.

— Успокой се, Адриан. Всичко ще си дойде на мястото. Каквото и да се е случило, рано или късно нещата ще се оправят. — Помисли си, че може да са я уволнили или пък някой да е починал. Тя цяла трепереше и беше толкова пребледняла, че изглеждаше чак зеленикава. В един момент се изплаши, че може да припадне. Накара я да си поеме дълбоко дъх и й подаде чаша вода. След минута тя беше вече малко по-добре. — Виждам, че сутринта ти е била страхотна. — Погледна я съчувствено и тя се опита да се усмихне, но това бяха жалки усилия.

— Ужасен ден. — Отново се изсекна и го погледна засрамено, но благодарна. — Най-напред отвличат и убиват сина на сенатора и ние получаваме пет хиляди километра текст по телекса със снимки в едър план на прерязаното му гърло. — При мисълта за това тя отново се разплака. — А после… — Поколеба се и вдигна поглед към Бил. Чудеше се дали да му каже. Но вече нямаше никакъв смисъл да държи всичко това в тайна. Дори и вината да беше нейна, не тя бе взела решението. — А после… дойде това глупаво обаждане от адвоката на мъжа ми. — Очите й пак плувнаха в сълзи и гласът й се разтрепери.

— Адвокат ли? За какво те търси? Пък и нали днес е почивен ден?

— Точно това му казах и аз.

— И какво искаше? — Бил се навъси, чувстваше се длъжен да я защити.

Тя си пое дълбоко дъх, стиснала кърпичката в ръка, и отклони поглед. Не можеше да гледа Бил, докато го казваше.

— Обади се да ми съобщи, че съпругът ми — гласът и стана толкова тих, че той едва я чуваше… — е подал молба за развод. Всъщност, още преди две седмици.

Бил се сепна за момент. По-скоро от начина, по който го каза, отколкото от самия факт. Трогна го нескритата болка в гласа й. Предишната вечер се бе досетил, че са се разделили, и сега изпитваше облекчение, че говорят открито за това. Но му беше мъчно за нея, тя изглежда го приемаше много болезнено, сякаш не го бе очаквала.

— Това изненадващо ли идва за теб, Адриан? — попита много внимателно той.

— Да. — Тя въздъхна и вдигна поглед към него. Той стоеше облегнат на бюрото и я гледаше съчувствено. — Не вярвах, че ще го направи. Каза ми, че ще иска развод, но аз не му повярвах.

— Откога продължава това?

— От около месец и половина, може да е и малко по-отдавна… Изнесе нещата си преди около три седмица. Моите също. — Тя се усмихна. И двамата си спомниха празната къща. — За мен това не е важно. Аз просто не мислех… не исках…

— Разбирам те. И аз се чувствах по същия начин, когато Лесли се разведе с мен. Аз никога не съм искал да се развеждам. Но тя съвсем ненадейно реши, че всичко е свършено. Не ми се струва много справедливо някой друг да взема решението.

— Нещо такова направи и той. — Отново се разплака, неудобно й беше от Бил, но той сякаш приемаше сълзите й съвсем спокойно. — Извинявай… Много съм объркана.

— Имаш право да бъдеш. Можеш ли да се освободиш този следобед и да си идеш вкъщи? Аз ще те закарам.

— Едва ли ще мога. Тази вечер преди новините имаме специален репортаж.

— Защо не ти се е обадил лично?

— Не зная. — Изглеждаше потисната. Седна зад бюрото си, а той се беше настанал на ъгъла му. — Предполагам, че не желае повече да говори с мен.

— Това е най-лошото при разводите, когато няма деца. Когато има, съпрузите са принудени да си говорят, във всеки случай поне докато децата пораснат. Понякога е влудяващо, но все пак в известен смисъл контактите продължават. — Тя кимна, мислеше си, че те всъщност имат дете. Или поне тя имаше. Стивън се бе отказал от него. — Какво го е накарало да постъпи така, знаеш ли? Или не е моя работа?

Тя се усмихна тъжно.

— Зная. И не е толкова важно. Той не отстъпи от принципите си, аз също. Аз просто не можех да направя това, което той искаше от мен. Предполагам, и двамата сме смятали, че е застрашена самата ни същност, така че се запънахме като магарета. И, струва ми се, спечели той. Или сме загубили и двамата. Нещо такова. След като взе решението си, той не ми даде повече никаква възможност.

— Също като Лесли. Но тогава беше замесен и трети човек, а аз не знаех. Мислиш ли, че и той има някаква друга връзка?

— Може и да има. Но не вярвам. Предполагам, че е свързано с това, което той иска или не иска от живота. Съвсем ненадейно пътищата ни много се разделиха.

— Твърде жестоко е да предприемеш такава стъпка, защото „пътищата са се разделили“. — Но хората си бяха странни и вършеха странни неща, и двамата го знаеха. — Щях да те поканя оттатък в студиото да пием по едно кафе, но като че моментът не е подходящ. — Мъчно му беше за нея и, казвайки това, се наведе и нежно докосна с ръка бузата й. — Някой друг път може би.

Тя кимва, чувстваше се съкрушена от това, което Олмън й беше казал.

— Трябва да се хващам на работа. Подготвяме специално предаване за семейството на сенатора. Момчето е било във футболния отбор на Калифорнийския университет, било е звездата на гимназията и е вземало активно участие в обществената дейност. Приятелката му е племенница на губернатора. Тази история ще разбие сърцата на всички. — Нейното поне беше разбито. А Стивън беше стъпкал онова, което беше останало от него. Чувстваше се, сякаш беше умряла точно преди да настъпи време за обед. — Ще бъда тук до един през нощта, дори може би до два. — А вече изглеждаше на края на силите си.

— Можеш ли да си дадеш малко почивка? Поне да излезеш и да хапнеш нещо?

— Съмнявам се. Утре ще дойда по-късно. — Само това й липсваше, сега да загуби и бебето. Но не можеше да мисли дори и за него. Трябваше просто да изкара някак деня, а после следващия, и да не спира.

— Довечера и аз ще работя до късно. В сериала се развиват много нови интриги. Убийства, процеси, разводи, незаконородени деца. Обичайните радостни събития. Това ще ми създаде доста работа. И искам да съм сигурен, че сценаристите ще подготвят куп материали, преди да дойдат синовете ми.

— Звучи като историята на моя живот — усмихна се едва-едва тя.

Той я целуна нежно по косата, стана и се приготви да си тръгва.

— Стой си в стаята. Ще мина по-късно. Ако ти трябва нещо, само ми кажи. Кухнята в нашето студио днес е пълна с храна, защото всички ресторанти наоколо са затворени.

— Благодаря, Бил. — Погледна го признателно, той й махна с ръка и излезе.

Адриан остана за минута да седи с поглед, вперен в прозореца. Какъв побъркан свят. Стивън я бе напуснал, беше зарязал и нея, и детето им. И някой беше убил едно невинно деветнадесетгодишно момче със златно сърце. Целият живот, който тепърва му предстоеше, беше унищожен в един-единствен миг.

После се върна към работата и се опита да забрави собствените си проблеми, но продължаваше да мисли за Бил и необикновената подкрепа, която той й даваше.

Подготви специалното предаване. То започна в пет часа и беше много вълнуващо. Дори хората от редакция „Новини“ плакаха, докато го гледаха. След това излъчиха подробните новини в шест, а после тя прегледа филмовия материал, за да види какво може да се добави към специалния репортаж в полунощ. Денят беше безкраен и едва към девет намери вечерята, която Бил й бе изпратил. В полунощ, докато седеше в студиото, го видя да влиза и му посочи стола до себе си. Той седна тихо и започна да гледа заедно с нея, явно дълбоко развълнуван от предаването.

— Каква отвратителна история — каза той, когато ги изключиха от ефир. Сенаторът се беше разплакал пред камерата. Бяха говорили за Бог и неговата любов към всички хора, за вярата си в него, но това малко помагаше да се преодолее покрусата от станалото. Бил я погледна. Видът й беше по-лош и от преди. Денят се бе оказал безкраен.

— Как се чувстваш?

— Уморена. — Думата дори не се доближаваше до това, което усещаше. Той не искаше да се натрапва, искаше да помогне. Тя изглеждаше прекалено съсипана, за да шофира до вкъщи. Бил й предложи да я закара до комплекса.

— Защо не ми позволиш да те закарам до вас? Утре можеш да вземеш такси. Просто остави колата тук. Или пък, ако искаш, аз ще я карам. — Не смееше да я пусне сама на пътя. Изглеждаше така изтощена, сякаш щеше да заспи зад волана.

Тя нямаше сили да спори с него.

— Ще оставя колата тук. Впрочем, благодаря за вечерята. — Бил изглежда се сещаше за всичко, независимо колко до късно бе работил и той самият.

И двамата се разписаха, че напускат сградата. Като се отпусна на седалката в удобното старо комби, тя простена:

— О, господи… Чувствам се така, сякаш умирам.

— Може и това да стане, ако не поспиш. — Той седна зад волана и докато пътуваха към къщи по булевард „Санта Моника“, Адриан нямаше сили дори да разговаря с него. Стигнаха в комплекса, Бил паркира колата и я изпрати до входа, без да промълви нито дума. Тя отвори вратата и от прага се обърна към него. Той я погледна сериозно и попита:

— Ще можеш ли сама?

Тя кимна, но не изглеждаше много убедена.

— Мисля, че не мога. — Но никога през живота си не се бе чувствала по-тъжна и по-самотна. Чувстваше се така, сякаш Стивън я бе напуснал за втори път.

— Обади се, ако имаш нужда от мен. Не съм много далече. — Докосна я по рамото и тя се усмихна.

Адриан затвори вратата с чувство за абсолютна пустота. Качи се бавно по стълбите, без дори да пали лампата. Не искаше да вижда голите стени и празните стаи. Прекоси спалнята, хвърли се на леглото и остана така да лежи и да плаче, докато не заспа с всичките си дрехи и детето на Стивън в утробата си.