Даниел Стийл
Ударите на сърцето (12)

12

През седмицата, когато Стивън се изнесе, Адриан живееше като на сън. Ставаше, отиваше на работа, прибираше се от работа и всяка вечер, когато си влизаше вкъщи, очакваше да го завари там. Вече да се е вразумил. Да е успокоен, разкаян и ужасен от онова, което е направил, двамата да се разсмеят и да се качат горе, да легнат в кревата и да се помирят. А десет години по-късно да разказва на детето колко нелепо се е държал, когато тя му е съобщила, че ще си имат бебе.

Но когато се връщаше вечер, него го нямаше. Изобщо не се обаждаше. Тя сядаше на пода в хола и се преструваше, че чете или че преглежда документи.

Мислеше да си купи нови мебели, още когато той си отиде, но после реши да не купува, в случай че Стивън се върне. Още вярваше, че ще се върне. А какъв смисъл имаше в един апартамент да се натъпчат два комплекта мебели?

През по-голямата част от времето беше включен телефонният секретар, но тя слушаше гласовете на хората, още докато се обаждаха. Никога не беше Стивън. Обикновено й звъняха приятели или колеги от службата, а напоследък най-често се обаждате Зелда. Но Адриан нямаше желание да разговаря — дори с нея. Единственото, което правеше, за да поддържа духа си, бе да ходи на работа и да се прибира вкъщи. Чувстваше се като робот, който всяка сутрин става и отива на работа, а после се връща, приготвя нещо за ядене и пак тръгва за новините в единайсет часа. Сякаш се движеше по някаква безкрайна транспортна лента. Ден след ден в очите й се четеше заслепяваща болка и на Зелда й беше мъчно да я гледа такава. Но не беше в състояние да й помогне. Адриан още не можеше да повярва, че Стивън е постъпил така и че го е решил сериозно. Но когато се опитваше да му се обади, секретарката му винаги казваше, че е заминал, и тя не знаеше дали това е вярно. Все още не я напускаше паническият страх какво ще стане с нея, ако наистина й потрябва неговата помощ. Засега минаваше и без нея и беше сигурна, че е достатъчно само да издържи, докато той се вразуми.

Беше петъкът преди Четвърти юли. Деня на независимостта, когато пак срещна Бил Тайпин в супермаркета край магистралата. Току-що беше свършила с късните новини и се бе сетила, че вкъщи няма нищо за следващия ден, а беше свободна през всичките празнични дни. Той буташе две колички, пълни с дървени въглища, двадесетина пържоли, няколко пакета наденички, месо, хлебчета, кифлички и разни други неща, които показваха, че подготвя пикник.

— Здрасти — каза той, когато се сблъскаха на пътеката. Тъкмо вземаше две огромни бутилки с кетчуп. — Не съм те виждал цяла седмица — пошегува се той и като я погледна, си даде сметка, че му бе липсвала. В лицето й имаше нещо толкова свежо и привлекателно, че му доставяше удоволствие просто да я гледа, а усмивката й винаги го стопляше. — Как са новините?

— Както винаги. Войни, земетресения, експлозии, наводнения, обичайните неща. А какво става с „Животът“? — Мисълта, че той работи в телевизионен сериал, продължаваше да я развеселява.

— Същото, както в новините. Войни… наводнения… земетресения… експлозии… разводи… извънбрачни деца… убийства. Обичайните радостни събития. Май работата ни е една и съща.

Тя му се усмихна.

— Твоята изглежда по-забавна.

— Да… понякога… — Откакто Силвия напусна сериала, се чувствате самотен, но трябваше да си признае, че беше глупаво. Бе му приятно да е от време на време с нея, връзката бе удобна и лека и за двамата. Но истината беше, че Силвия не бе направила живота му по-хубав, нито пък той нейния, и че на нея й беше по-добре с фабриканта на конфекция в Ню Джърси. След като бе заминала, бе изпратила картичка до участниците в сериала, пълна с възторзи от къщата, която Стенли й купил. Сега се чувстваше като глупак, че е имал връзка с нея. Същото се отнасяше и за всички останали жени, с които бе имал по-близки отношения. Беше решил да обърне нова страница, да се обвързва само с жени, които наистина означават нещо за него. Но лошото беше, че повечето от тези, които познаваше, не бяха от тях. Работата го срещаше с много актриси, с много момичета, които горяха от желание да се пъхнат в леглото му, за да получат голяма роля или просто възможност да участват в сериала. Те смятаха това за честна сделка, а то едва ли имаше нещо общо с романтичката любов. Ето защо от цял месец не беше излизал с никого, а интимните връзки дори не му липсваха. Липсваше му човек, с когото да говори до късно през нощта, някой, който да насърчава идеите му за сериала, с когото да дели радостите и скърбите си. Със Силвия, така или иначе, това го нямаше. Всъщност, никога след Лесли не го бе имало.

— Ще дойдеш ли на пикника със скара утре вечер? — попита той с надежда. Обичаше да си бъбри с Адриан и беше любопитен да разбере нещо повече за съпруга й. Тя му беше казала, че е рекламен агент, но той по-скоро му приличаше на актьор. Не го бе виждал вече от две седмици, откакто бе натоварил всичките им мебели на един камион и ги бе откарал. — Пикникът със скара за Четвърти юли в жилищния комплекс е най-голямата ми кулинарна проява през годината. Наистина не бива да я пропускаш. — Той махна към нещата в количките и й се усмихна. — Правя го всяка година, първоначално по настояване на обществеността, а сега вече по навик. Обаче приготвям страхотни пържоли. — Пак й се усмихна. — Бяхте ли миналата година? — Не си спомняше да ги е виждал, а беше сигурен, че би ги забелязал. Не би забравил момиче с нейната външност, освен ако не е бил зает с нещо друго.

Но тя поклати глава.

— Обикновено заминаваме някъде. Мисля, че миналата година бяхме в Ла Хойя.

— Пак ли ще пътувате? — Изглеждаше разочарован.

Тя поклати глава.

— Не… аз… Стивън… съпругът ми не е в града. В Чикаго е. — Думите й прозвучаха някак смутено и Бил я погледна изненадано.

— На Четвърти юли? Ама че скитник. Какво ще правиш, докато го няма? — Не искаше да става нахален, стараеше се само да бъде любезен. Няколко пъти бяха водили приятни разговори на басейна, знаеше, че е омъжена и проявяваше разбиране.

— Нищо особено — уклончиво отговори тя и стана неспокойна.

— Ела тогава на пикника. Ще ти приготвя едни от знаменитите пържоли а ла Тайпин.

Тя се усмихна на изражението му, изглеждаше така разпален! Наистина го харесваше.

— Ще… ще вечерям с приятели. — Усмихна се, но очите й отново станаха тъжни и той го забеляза. — Може би догодина.

Той кимна и видя часовника на стената зад нея. Беше дванайсет и половина през нощта, а те си бъбреха, сякаш беше десет сутринта.

— Май трябва да довърша пазаруването — каза той със съжаление. — Мини, ако промениш решението си. Доведи и приятелите си. Накупил съм достатъчно за цяла армия.

— Ще се опитам.

Но нямаше никакво намерение да ходи на пикника. Продължи да обикаля за останалите покупки. Спомни си, че още преди седмици бе видяла в пощенската кутия формуляр за записване за пикника, но го бе изхвърлила. По това време бе имала други грижи, а и сега не съжаляваше. Последното, което би поискала, бе да виси с куп самотни бекяри от комплекса. Тя си имаше собствен живот и създаването на нови познанства и връзки не я интересуваше. Беше омъжена и трябваше само да почака Стивън да дойде на себе си. Само въпрос на време, сигурна беше в това. А след като той се върнеше, щяха да посветят вниманието си на предстоящото раждане. Междувременно тя бе оставила настрани и този въпрос. Почти не мислеше за него. Беше взела решението си и не бе абортирала, но сега се стараеше да мисли колкото е възможно по-малко за бременността си. Все още не беше никак трудно да не я забелязва. Ако не беше гаденето понякога, повишеният апетит през останалото време и леката умора, направо можеше да забрави, че е бременна. Нищо не й личеше, беше едва в третия месец. Искаше да мисли само за работата си и да чака Стивън. В началото, след като си бе отишъл, си бе казала, че всичко е свършено, че той никога повече няма да се върне, а ако се върне, отношенията им ще са трайно накърнени. Но през последните седмици бе успяла да си внуши, че това е само временна криза, момент на лудост в иначе здравия им брак. Не й се искаше да приеме факта, че Стивън не се обажда, че отказва да разговаря с нея, когато тя му телефонира, че нито го е чувала, нито виждала, откакто бе изнесъл всичките си вещи от мезонета, като знак, че той наистина смята брака им за приключен.

Бил отново й се мярна на опашката пред касата с три колички, пълни догоре, които влачеше след себе си. Занесе собствените си жалки покупки до колата и отново й домъчня. Сега продуктите за цяла седмица се побираха в два плика. Всичко в нейния живот сякаш се бе смалило. А когато се прибра, къщата й се видя смешно празна. Сложи продуктите в хладилника, изгаси лампите и се качи горе. Леглото и дюшекът още бяха в средата на спалнята, а дрехите й — в кашоните на пода, където Стивън ги бе оставил. Дълго лежа будна и мисли за него. Какво ли щеше да прави той през празниците? Изкушаваше се да му се обади, да го моли да си дойде вкъщи, да му каже, че е готова да направи всичко… всичко, с изключение на аборта. Но въпросът вече не беше в това. Въпросът беше как да продължи да живее без съпруг. Съзнанието колко изгубена, колко осиротяла и изоставена се чувства, продължаваше да я изненадва. След две и половина години брак дори не можеше да си спомни какво е правила, преди да се омъжи, за да не скучае. Сякаш по-рано никога не бе живяла сама, сякаш преди Стивън не бе имало никакъв живот.

Вече минаваше три, когато най-после заспа, а като се събуди на другата сутрин, наближаваше единайсет. Изглежда, сега й се удаваше с лекота само това — да спи по цял ден, ако има тази възможност. Лекарят казваше, че било от бременността. Детето. Мисълта за него все още й изглеждаше нереална. Микроскопичното същество, което й бе коствало брака.

И въпреки това продължаваше да го иска. Някак си усещаше, че то заслужава жертвата. Стана и взе душ, за обед си приготви бъркани яйца, после плати няколко сметки и се зае с прането. Огледа се из празния хол и се разсмя. Напоследък къщата беше наистина лесна за поддържане. Нямаше какво да се подрежда, от какво да се бърше прах, никакви петна на дивана не създаваха проблеми, никакви саксии не чакаха да ги полее — той беше взел и тях. Оставаше и само да си оправи леглото и да изчисти с прахосмукачката. В два и половина тръгна към басейна и видя Бил, който усилено се готвеше за вечерта. Разговаряше с двама други мъже, които Адриан беше виждала, а две жени слагаха големи вази с цветя на дългата маса за пикника. Явно се подготвяше голямо тържество и тя почти съжали, че няма да бъде там. Нямаше какво да прави и къде да отиде. Зелда беше в Мексико с приятеля си и единственото, което Адриан успя да измисли, беше да иде на кино.

Махна на Бил продължи към басейна. Дълго лежа под палещото слънце, отпусната на повърхността на водата, а после се изтегна по корем на един от шезлонгите. Малко по-късно Бил дойде и седна до нея с щастлив, но изтощен вид.

— Напомни ми догодина да не се захващам — каза той, сякаш бяха стари приятели. Но като се срещаха непрекъснато все на същите места, наистина ставаха близки. Живееха и работеха на едно и също място и дори пазаруваха в един и същи денонощен магазин. — Всяка година се заканвам — заговорнически понижи глас. — Тези хора ще ме подлудят.

Тя го погледна и се засмя. Без да иска я развеселяваше. Изглеждаше изтормозен, но си личеше, че това му доставя удоволствие.

— Хващам се на бас, че ти е приятно.

— Да, приятно ми е. Сигурно и Шермън страхотно се е забавлявал по време на похода към Атланта. Но положително му е било по-лесно да го организира. — Наведе се към нея, за да не го чуе някой друг. — Мъжете смятат, че тази година трябвало да купя омари, разправят, че през последните три години съм правил все пържоли, кренвирши и наденички, а вече започвало да омръзва. А пък жените подхвърлят, че трябвало да поръчаме да ни доставят всичко приготвено. Господи, ходила ли си като малка на пикник, на който поднасят всичко купено готово? Искам да кажа, представяш ли си на Четвърти юли предварително запечена наденичка? — Той изглеждаше вбесен, а тя се разсмя, представи си наденичката и това й се стори много забавно. — Ходила ли си като малка на пикник по случай Деня на независимостта?

Тя кимна.

— Обикновено отивахме на Кейп Коуд. Като поотраснах, ходехме в Мартас Винярд. Много ми харесваше. Тук няма нищо такова. Прекрасната атмосфера в курорта, безупречните плажове и децата, с които играеш всяко лято и цяла година чакаш да видиш. Чудесно беше.

— Да. — Той се усмихна на собствените си спомени. — Ние пък ходехме на Кони Айлънд, да се возим на увеселителното влакче и да гледаме фойерверките. Вечерта баща ми приготвяше на плажа страхотна скара. Като станах по-голям, си купихме къща в Лонг Айлънд и мама организираше истински пикник в задния двор. Но винаги съм смятал, че на Кони Айлънд беше по-хубаво. — Още пазеше прекрасни спомени за нещата, които бе вършил с родителите си като малък. Беше единствено дете и бе много привързан към тях.

— Правят ли го още?

— Не. — Той поклати глава и се замисли за тях, спомените сега събуждаха в него само топли чувства, скръбта беше изчезнала. Шокът от загубата им бе отдавна преминал. Погледна Адриан и това, което видя в очите й, му хареса. Хареса му начинът, по който тъмната й коса падаше на раменете. — Те починаха, след като купиха къщата на Лонг Айлънд. Много отдавна… — Преди шестнайсет години. Когато почина баща му, той беше на двайсет и две, а когато година по-късно си отиде и майка му — на двайсет и три. — Мисля, че на Четвърти юли правя цялото това представление заради тях. Предполагам, това е моят начин да покажа, че не съм ги забравил. — Усмихна й се топло. — Изглежда, повечето хора в този комплекс нямаме семейства. Имаме приятелки и приятели, деца и кучета, но нашите лели и вуйчовци, нашите родители, баби, дядовци и братовчеди са все някъде другаде. Най-сериозно, познаваш ли някого, който да е израснал в Лос Анжелос? Имам предвид някой нормален, не тип, който прилича на Джийн Харлоу, а всъщност е мъж и е лудо влюбен в сестра си.

Тя се разсмя. Той беше толкова земен, толкова сериозен и солиден, а същевременно весел и забавен.

— Откъде си?

Понечи да каже от Лос Анжелос, но не го каза.

— От Кънектикът. Ню Лондон.

— Аз съм от Ню Йорк. Но вече почти не ходя там. Ти ходиш ли понякога в Кънектикът?

— Само когато нямам избор. — Усмихна се. — Престана да е приятно горе-долу откакто спряхме да ходим в Мартас Винярд и аз заминах в колежа. Но сестра ми живее там. — Тя, децата й и невероятно досадният й съпруг. Толкова трудно бе да поддържа връзки с когото и да било от тях, а откакто се омъжи за Стивън, дори престана да се опитва. Знаеше, че все пак в близките дни ще трябва да им каже за бебето, но смяташе да изчака, докато Стивън се вразуми и се върне. Щеше да й е прекалено трудно да обяснява, че е бременна, а той си е отишъл, да не говорим пък защо си е отишъл. Това беше и причината да се опитва засега да не мисли за бременността си.

— Колко жалко, че довечера не можеш да дойдеш — тъжно рече Бил.

Тя кимна, засрамена от лъжата си. Не беше по-лесно просто да не ходи. Влезе в басейна пак да поплува, а той се върна към приготовленията за вечерята и малко след това си отиде вкъщи да маринова пържолите. Изглежда пикникът щеше да бъде мащабна постановка.

В пет тя се прибра в апартамента, легна на кревата и се опита да чете. Ала не можеше да се съсредоточи. Напоследък повечето време беше така, мислите й бяха заети с прекалено много неща. Както си лежеше, разбра по шума, че пикникът започва. Към шест часа хората започнаха да прииждат. До нея достигаха музика и смях и ако се съдеше по гласовете, се бяха събрали петдесетина души. След малко излезе на терасата. Чуваше врявата и усещаше миризмата на скарата, но те не я виждаха и тя не ги виждаше. Звучеше много празнично. Звънтяха чаши, някой беше пуснал стари плочи на Бийтълс и музика от шейсетте години. Изглежда беше весело и тя съжали, че не отиде. Но й беше много неловко да обяснява защо го няма Стивън, макар да беше казала, че е в командировка в Чикаго. Чувстваше се неудобно да излиза сама. Още не го беше правила и не беше готова да започне. От миризмата на скарата се почувства отчайващо гладна. Накрая слезе пак долу и погледна в хладилника, но нищо не изглеждаше толкова апетитно, колкото това, на което й бе замирисало, пък и изискваше много труд, за да се приготви. Изведнъж ужасно й се прияде хамбургер. Беше седем и половина и тя просто умираше от глад. От обед не беше яла нищо и започна да се пита дали не може да се промъкне незабелязано в групата, да грабне нещо за ядене и пак да изчезне. По-късно можеше да напише един чек на Бил Тайпин за сумата, която дължи. В това нямаше нищо лошо. Не беше като да излиза някъде. Щеше само да похапне. Все едно че е влязла в някоя закусвалня или си е купила храна за вкъщи от китайски ресторант. Можеше дори само да вземе някой хамбургер и да си го донесе вкъщи. Не беше задължително да остава на партито.

Бързо се качи горе, погледна се в огледалото в банята, среса косата си, опъна я назад и я върза с бяла копринена панделка. После облече мексиканската рокля от бяла дантела, която със Стивън бяха купили по време на едно пътуване до Акапулко. Беше красива и женствена, приятна за носене и покриваше малката издутина, която не се забелязваше, но вече й пречеше да носи панталони и дънки. С роклите още нямаше проблеми. Сложи си сребристи сандали и големи висящи сребърни обеци. Поколеба се само за миг, преди отново да слезе. Ами ако всички са по двойки или не познава никого? Но познава поне Бил Тайпин, дори и да е с дама, той винаги се държи непринудено и внимателно. Слезе по стълбите и минути по-късно вече се навърташе в края на тълпата около една от масите за пикник, на които беше сервирана храната. Наоколо беше пълно с групи хора, които се смееха, бъбреха и си разказваха истории. Някои бяха насядали около басейна с чинии на коленете, или пиеха вино, или просто си почиваха и им беше приятно, че са тук. Изглежда, всички бяха в добро настроение, а до скарата стоеше Бил Тайпин в риза на бели и червени райета и бели панталони, препасан със синя престилка. Адриан го гледаше с нерешителност. Той раздаваше пържоли с маниер на професионалист и бъбреше с всички, които идваха и си отиваха, но като че ли беше сам. Не че имаше някакво значение. Даде си сметка, че не знае дори дали има приятелка. Не че имаше някакво значение. Неизвестно как, бе стигнала до извода, че не е обвързан с никого. Винаги изглеждаше така безгрижен. Тръгна бавно към него. Той я видя и лицето му разцъфна в широка усмивка. Забеляза всичко: бялата дантелена рокля, блестящата черна коса, големите й сини очи. Беше красива и той изпадна във възторг, че я вижда. Чувстваше се като хлапак, който е лапнал по дъщерята на съседите. Не я срещаш със седмици, а после завиваш зад някой ъгъл и хоп, ето я — изглежда разкошно, а ти се чувстваш като глупак, спъваш се на равното, а тя вече си е отишла и за теб настъпва краят на света, докато не я срещнеш отново. Напоследък започваше да мисли, че целият му живот, или поне тази част от него, която заслужава да се живее, се състои само от поредица случайни срещи.

— Здравей! — Той се изчерви и се надяваше тя да си помисли, че е от горещината на скарата. Не бе сигурен защо, но тя беше първата омъжена жена, по която хлътваше сериозно. Не само затова, че му беше приятно да я гледа. И че обичаше да разговаря с нея. Лошото беше, че всичко в нея му харесваше. — Доведе ли приятелите си?

— Обадиха се в последната минута, че не могат да дойдат. — Изрече лъжата с лекота я вдигна радостен поглед към него, а той не сваляше очи от нея.

— Много се радвам, искам да кажа… да, наистина се радвам много. — И посочи месото, което печеше. — Какво да ти предложа? Наденичка, хамбургер, пържола? Аз лично ти препоръчвам пържолите. — Опита се да прикрие това, което усещаше, с прости действия — започна да обръща месото. Всеки път, когато я видеше, наистина се чувстваше като хлапак. Но и с нея не беше по-различно. Най-смешното беше, че й се искаше непрекъснато да си приказват. С него се общуваше толкова леко, така непринудено!

Само преди минути умираше за хамбургер, но изведнъж пържолите й се видяха страхотни.

— Ще взема една пържола, ако може. Не много препечена.

— Ей сега ще стане. На масата отсреща има и много други работи. Четиринайсет вида различни салати, някакво студено суфле, сирене, сьомга „Нова Скотия“. Нямам нищо общо с онези неща, аз съм специалист по скарата, но иди да погледнеш, а като се върнеш, пържолата ще е готова.

Тя отиде и той забеляза, че трупа на чинията си салати, скариди и други неща, който бе открила на бюфета. Явно се радва на здрав апетит, изненадващо при тази тънка фигура. Сигурно спортува много.

Бил сложи пържолата в чинията й, предложи й вино, но тя отказа. Отиде и седна до басейна. Той се надяваше, че когато приключи със скарата, тя ще бъде още там. След половин час реши, че си е изпълнил задълженията, всички бяха обслужени, а повечето от гостите си бяха взели и втора порция. Един мъж от съседен мезонет предложи да го замести и Бил прие на драго сърце. Когато намери Адриан, тя с доволен вид довършваше десерта, седеше си тихо сама и слушаше какво си приказват хората наоколо.

— Как беше? Сигурно не е било много лошо. — Пържолата бе изчезнала, заедно с купчината друга храна в чинията й. Адриан изглеждаше сконфузена и смутено се усмихна.

— Много беше вкусно. И умирах от глад.

— Чудесно. Не обичам да готвя за хора, които нямат апетит. Ти обичаш ли да готвиш? — Искаше да научи повече за нея — каква е, с какво се занимава, щастлива ли е със съпруга си. Това не би трябвало да го интересува, но го интересуваше. Сигнал за тревога ехтеше в главата му и той си повтаряше да спре, но друг, по-силен глас му казваше да не спира.

— Понякога. Не ме бива особено. Не ми остава много време да готвя. — И за кого да готви. Сега поне. Но Стивън не беше кой знае какъв гастроном. Предпочиташе да мине с една салата.

— Естествено, щом участваш и в двете вечерни предавания. Прибираш ли се вкъщи между новините? — Искаше да знае всичко за нея.

— Най-често се прибирам. Освен когато има някакви наистина драматични събития и не успея да се измъкна. Но общо взето си идвам около седем и се връщам в редакцията към десет — десет и половина. После се прибирам вкъщи около полунощ.

— Зная — усмихна се той. Обикновено по това време се сблъскваха в магазина.

— Изглежда ти също имаш доста дълъг работен ден — усмихна се и тя. Побутна ябълковия пай на чинията си, беше й неудобно да го изяде, докато той я гледа.

— Да, така е. Някои нощи направо оставам да спя на дивана в кабинета си. — Изобщо не можеше да се разчита на компанията му, много жени с радост биха и го казали. — Случва се сценариите да се променят толкова бързо, че всички герои в сериала попадат в съвършено нова ситуация. Нещо като ефекта на доминото. Понякога трудно се наваксва. Но ми е и приятно. Трябва някой път да дойдеш да гледаш. — Беше й много интересно и още известно време Бил продължи да й разказва за сериала — как го започнали в Ню Йорк преди десет години, а после го прехвърлили в Калифорния. — Когато се преместих тук, най-трудното беше, че трябваше да се разделя с децата — тихо каза той. — Страхотни хлапета са. Много ми липсват.

И преди й бе говорил за тях, но имаше още много неща, които Адриан не знаеше, както за тях, така и за баща им.

— Често ли ги виждаш?

— Не така често, както бих искал. Идват през ваканциите по време на учебната година и за около месец през лятото. След две седмици ще бъдат тук. — Цялото му лице светна, когато го каза, и това я трогна.

— Какво правите, когато са тук? — Сигурно не му беше лесно да се грижи за две малки деца, като е толкова зает със сериала.

— Работя като луд, преди да дойдат и после си вземам един месец отпуск. Минавам от време на време, колкото да не изпусна нещата от контрол, но в основни линии, колкото и да ми е неприятно да го кажа, всичко си върви добре и без мен — призна той с едва ли не глупава усмивка. — Заминаваме на къмпинг за две седмици и две седмици се мотаем тук. На тях много им харесва. Аз лично бих могъл да мина и без къмпинга. Предпочитам да къмпингувам една седмица в хотел „Бел Еър“. Но те много държат на това, обичат да се мърлят, да търпят неудобствата и да спят в хората. Всъщност така прекарваме около седмица, а през другото време отсядаме в някой хотел, като „Ауани“ в Йосемитския национален парк, или отиваме на езерото Тахо. Издържам максимум една седмица в палатка и в спален чувал, но ми се отразява добре. Поддържа непретенциозността ми. — Той се разсмя.

Докато го слушаше, Адриан довърши ябълковия пай. Този път и двамата бяха малко неспокойни, или по-скоро някак развълнувани. За пръв път се срещаха преднамерено, сред обществото.

— Колко са големи?

— На седем и на десет. Чудесни са. Ще ги видиш тук, на басейна. Те мислят, че цяла Калифорния е покрита с плувни басейни. Доста по-различно е от Грейт Нек в околностите на Ню Йорк, където живеят с майка си.

— Приличат ли на теб? — попита с усмивка Адриан, като си го представи с две малки мечета, същите като него.

— Не съм много сигурен. Хората казват, че малкия приличал на мен, но аз смятам, че и двамата са се метнали на майка си. — И продължи с носталгия: — Адам ни се роди веднага след като се оженихме. Беше много трудно. Лесли трябваше да спре да танцува — жена ми тогава беше балерина на Бродуей. А аз с големи усилия свързвах двата края. Имаше моменти, когато мислех, че ще умрем от глад, но ни се размина. А бебето беше най-хубавото нещо в живота ни. Мисля, че това е от малкото въпроси, по които с нея още сме на едно мнение. Адам и сериалът се появиха горе-долу по едно и също време. Винаги съм имал чувството, че сякаш провидението ни изпрати средствата, от които се нуждаехме за него и за себе си. От дълго време сериалът е като манна небесна за мен.

Говореше за това с благодарност, сякаш не бе го заслужил, а бе имал голям късмет и съзнаваше това. Адриан беше поразена колко различен е той от Стивън. Бил обичаше много децата си и беше необикновено скромен по отношение на своя успех. Двамата не си приличаха почти по нищо.

— А ти? — попита я той. — Мислиш ли да останеш в новините?

— Не зная. — И тя си бе задавала същия въпрос. Може би, когато излезеше в отпуск по майчинство, щеше да има време да помисли какво ще прави през останалата част от живота си, освен че ще бъде майка.

— Смятам по някое време да започна нов сериал. Но като че ли никога не ми остава време да мисля за него, да не говорим пък да го правя. „Животът“ все още ангажира цялото ми внимание.

— Откъде вземаш идеите за него? — попита тя, като отпиваше от чашата лимонада, която някой й беше налял.

— Бог знае — усмихна се той. — От действителността, от главата си. Всичко, което ми хрумне и ми се стори подходящо. Там различните неща, които се случват в живота на хората, са изсипани в един кюп и са разбъркани. Хората вършат най-ужасни дела и попадат в най-невероятни ситуации. — Тя кимна замислено. Знаеше точно какво има предвид той. А Бил наблюдаваше изражението й. Тя вдигна поглед и очите й срещнаха неговите, понечи да каже нещо, но не го каза.

Тълпата беше започнала да оредява и различни хора идваха да благодарят на Бил. Изглежда той познаваше всички и отвръщаше винаги дружелюбно и мило. Харесваше й да бъде с него и беше изненадана, че в компанията му се чувства толкова удобно. Беше готова да му каже почти всичко. Почти. Освен може би за Стивън. В известен смисъл се смяташе за неудачница заради факта, че той я бе изоставил.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита я Бил. Той самият цяла вечер разнасяше една чаша вино и когато Адриан отказа, остави виното и си наля кафе. — Не пия много — обясни й той. — Ако пийна повечко, цяла нощ не мога да работя.

— Аз също — усмихна се тя.

Наоколо седяха няколко млади двойки, приказваха, смееха се и се държаха за ръце. Като ги гледаше, Адриан се почувства самотна. Това изведнъж я подсети, че е изоставена. След като през последните пет години бе дала всичко от себе си в отношенията си със Стивън, сега беше сама и нямаше кой да я прегърне и да я обича.

— Та кога се връща съпругът ти? — каза Бил с лек тон, почти изпълнен със съжаление, че Стивън ще се върне. Този човек беше щастливец. На Бил все така му се искаше Адриан да не е омъжена.

— Следващата седмица — неопределено каза тя.

— И къде е заминал пак?

— В Ню Йорк — бързо отвърна Адриан.

Изведнъж Бил си спомни нещо. Погледна я изпитателно.

— Струва ми се, каза, че е в Чикаго. — Изглеждаше озадачен, но като видя паническия израз на лицето й, веднага млъкна. Нещо я разстрои ужасно, но той не разбра точно какво, защото тя бързо смени темата.

— Идеята беше прекрасна — каза тя, стана и започна нервно да се оглежда. — Прекарах чудесно.

Тръгваше си и той се натъжи. Беше я подплашил, а не искаше тя да си отиде. Без да мисли посегна и я хвана за ръката, готов да направи всичко, за да я накара да остане с него.

— Моля те, не си тръгвай, Адриан… вечерта е толкова хубава и ми е така приятно да седим тук и просто да си приказваме. — Изглеждаше много млад и много уязвим. Сърцето й се трогна от начина, по който го каза.

— Мислех… че може би… имаш други планове… Не исках да ти досаждам.

Изглеждаше смутена, но той още не можеше да разбере защо. Тя седна отново, а той продължаваше да държи ръката й и се питаше какво прави. Тя беше омъжена, а той не желаеше пак да страда.

— Не ми досаждаш. Прекрасна си и с теб ми е страшно приятно. Разкажи ми за себе си. Какво обичаш да правиш? Кой е любимият ти спорт? Каква музика харесваш?

Тя се разсмя. От години никой не й бе задавал такива въпроси, но с него беше забавно да се разговаря, доколкото не питаше за Стивън.

— Обичам всякаква музика… класическа… джаз… рок… кънтри… Харесвам Стинг. Бийтълсите, Ю2, Моцарт. Като момиче често ходех на ски, но от години не съм карала. Обичам крайбрежието… и горещ шоколад… и кучетата… — Разсмя се. — И червената коса, винаги съм искала да имам червена коса. — Изведнъж погледът й стана замечтан. — И бебетата. Винаги съм обичала бебетата.

— И аз. — Той й се усмихна, искаше му се да прекара целия си живот с нея, не само една вечер. — Моите момчета бяха толкова сладки като малки! Когато заминах Томи не беше навършил и годинка. Това едва не ме уби. — Споменът за страшната болка се отрази в очите му. — Бих желал да се запознаеш с тях, когато дойдат след две седмици. Може да прекараме някоя вечер всички заедно. — Знаеше, че ако иска да се сприятели с Адриан, ще се наложи да се сприятели и със съпруга й. Това беше единствената връзка, която беше възможна помежду им, и той беше готов да го направи, само и само да я опознае. Съпругът й можеше да се окаже по-приятен, отколкото изглеждаше, макар Бил да смяташе това за малко вероятно.

— Много ще ми е приятно да ги видя някой път. Кога заминавате на къмпинг?

— След около две седмици. — Той се усмихна. — Всъщност отиваме на езерото Тахо — през Санта Барбара, Сан Франсиско и Напа Вали. Като стигнем там, пет дни ще спим на палатка.

— Звучи ми като съвсем цивилизовано пътешествие. — Беше очаквала нещо много по-диво.

— Няма как. Ако прекаля с чистия въздух, организмът ми ще изпадне в шок.

— Играеш ли тенис — колебливо попита тя. Не че ги сравняваше, само така, от любопитство. За Стивън тенисът беше едва ли не идея фикс.

— Ако може така да се нарече — каза той, сякаш се извиняваше. — Не съм особено добър.

— Нито пък аз. — Тя се разсмя. Умираше за още едно парче ябълков пай, ала не посмя да отиде и да си вземе. Ако продължеше да яде, той щеше да си помисли, че е истинско прасе, но всичко беше толкова вкусно! „Групата по почистването“ беше започнала да раздига. Докато седяха до басейна, се беше спомнило и тълпата бе станала още по-рядка, но тя се чувстваше прекрасно в неговата компания и не й се искаше да си тръгва, макар да си даваше сметка, че би трябвало. Изведнъж високо в небето се появиха фойерверките. Изстрелваха ги от един парк наблизо, бяха много красиви и всички се спряха да ги наблюдават. Адриан ги гледаше като очаровано дете. Бил се усмихна на изражението й. Беше толкова хубава, така сърдечна и мила! Приличаше на малко момиченце с лице, обърнато към небето, но много хубаво момиченце, и той почувства непреодолимо желание да я целуне. Бе изпитвал такова желание и преди, но при всяка нова среща то ставаше все по-силно.

Фойерверките продължиха половин час и завършиха с взрив от червени, бели и сини искри, които се пръскаха, пръскаха, пръскаха — сякаш цяла вечност. После небето потъмня отново, останаха само звездите високо горе, черният прах от ракетите и малките облачета дим, които бавно се спускаха към земята. Бил седеше близо до нея и улови полъх от парфюма й. Беше „Шанел 19“, харесваше му.

— Ще правиш ли нещо през почивните дни? — колебливо се поинтересува той. Не беше много сигурен, че е прилично дори да я пита. Но в края на краищата можеха поне да са приятели. Само трябваше да се контролира и нямаше причина да не се срещат. — Помислих си, че може би ще ти е приятно да отидем на плаж или някъде другаде — нали му беше казала, че обича крайбрежието.

— Аз… ами… не зная… съпругът ми може да се върне… — Чувстваше се неудобно, но й се искаше да отиде. Не можеше да реши как да реагира на поканата.

— Мислех, че е в Ню Йорк… или в Чикаго… до следващата седмица. Сигурен съм, че няма да има нищо против. Аз съм порядъчен човек. И е по-добре, отколкото да си седиш тук през празниците, щом като няма да си на работа. Можем да отидем до Малибу, имам приятели, които ми разрешават да ползвам къщата им там. Те живеят в Ню Йорк и си я държат просто ей така. Аз я наглеждам. Много ще ти хареса.

— Добре. — Тя му се усмихна. Не й беше съвсем ясно защо се съгласява, но в този човек имаше нещо непреодолимо затрогващо и успокояващо. Стана, готова да си тръгне към дома. — Много ще ми е приятно.

— В единайсет добре ли е?

Тя кимна. Беше дори много добре. Но и малко страшничко.

— Ще те изпратя до вкъщи. — Отдавна беше махнал престилката, и докато вървеше до нея, изглеждаше много представителен. Стигнаха до вратата, тя я отключи внимателно и само я открехна, без да пали лампата. Не искаше той да види колко празно е жилището й.

— Много благодаря, Бил. Прекарах чудесно. Благодаря ти, че ме покани тази вечер. — Беше несравнимо по-хубаво, отколкото да си стои вкъщи, да се самосъжалява и да се чуди какво ли прави Стивън.

— И на мен ми беше много приятно. — Той се усмихна. Чувстваше се щастлив, спокоен и доволен. — Ще мина утре около единайсет.

— Няма нужда. Мога да те чакам на басейна.

— Не е необходимо. Ще те взема оттук — твърдо каза той.

Тя се готвеше да се промъкне бързо през вратата, преди той да успее да погледне вътре, и беше нервна.

— Още веднъж ти благодаря. — Погледна го за последен път и внезапно изчезна като някакво привидение. Току-що бе стояла пред него, и в следващия миг беше вече вътре и вратата беше затворена. Той така и не успя да разбере как го бе направила. Това беше най-бързото сбогуване, което му се бе случвало. Усмихна се и бавно си тръгна.