Даниел Стийл
Ударите на сърцето (11)

11

Два дни след това Стивън най-после позвъни вкъщи, точно преди Адриан да тръгне за работа. Вече бе изгубила надежда, че някога ще й се обади. Духът й политна към висините, когато чу гласа му. И се сгромоляса, когато Стивън каза, че му трябва другата самобръсначка.

— Ако я вземеш в службата днес, ще мина да си я прибера по някое време утре преди работа. Хубавата ми се счупи.

— Много съжалявам. — Опита се да говори бодро, та той да не разбере колко е потисната. — Иначе как си?

— Много добре. — Гласът му беше хладен. — А ти?

— Добре съм. Липсваш ми.

— Явно не особено. Освен ако е станало нещо, за което да не зная. — Веднага се връщаше на същото място, където беше свършил предишния им разговор. Никакъв компромис, никаква промяна, никакъв намек, че може да отстъпи. Адриан изведнъж си помисли, че Зелда вероятно греши и бракът им всъщност вече може би е приключил. Беше трудно за вярване, но не повече от това, че той се бе изнесъл от жилището, защото тя беше забременяла.

— Съжалявам, че продължаваш да възприемаш така нещата, Стивън. Искаш ли да дойдеш през почивните дни и да поговорим?

— Няма за какво да говорим, освен ако не промениш решението си. — Съвсем по детински продължаваше да настоява на своето: тя да абортира, „защото иначе…“.

— И какво сега? Да си живеем разделени и аз да ти пратя съобщение, когато детето се роди, така ли? — Тя се шегуваше, но не и той.

— Възможно е. Мислех да почакаме малко и да видим дали през следващите няколко седмици няма да промениш отношението си. И ако решиш да… да оставиш нещата така… ще започна да си търся жилище.

— Говориш сериозно, нали? — Още не можеше да повярва.

— Да. И мисля, че го знаеш. Достатъчно добре ме познаваш, за да си наясно, че не можеш дълго да ме разиграваш. Решавай и ми съобщи, така че и двамата да продължим живота си. Това не е здравословно за никого от нас.

Не вярваше на ушите си. Той искаше колкото може по-бързо да бъде уведомен, за да започне да се среща с жени и да си търси апартамент. Просто не беше за вярване.

— Много е нездравословно. И положително ще бъде доста интересно това да се обясни на сина ти или на дъщеря ти. — Но язвителната й забележка не постигна никакъв ефект. Очевидно изобщо не го интересуваше какво ще разказва тя на детето.

— Защо да не оставим нещата да отлежат известно време и тогава да ми съобщиш какво мислиш. Следващата седмица заминавам за Ню Йорк, а след това — отново за Чикаго. Всъщност, предстои ми да пътувам доста. Защо не оставим всичко до средата на юни? Така ще имаш на разположение един месец, за да решиш какво искаш да направиш. — Да сложи край на живота си, ето какво искаше да направи… или да го убие… Не искаше да чака до юни, за да може той да реши дали да се развежда с нея.

— Наистина ли си готов да захвърлиш почти тригодишен брак заради един пристъп на гняв?

— Мислиш, че не е нищо повече, така ли? Тогава не си особено прозорлива, нали, Адриан? Става въпрос за целите в живота, а твоите и моите очевидно са много различни.

— Имаш право, аз не съм готова да си продам душата или детето за едно ново стерео и едно пътуване до Европа. Не говорим за някакво телевизионно състезание, Стивън. Говорим за живота, за детето ни. Непрекъснато ти го повтарям, но не мисля, че ме чуваш.

— Чувам те, Адриан. Но не съм съгласен с това, което казваш. Ще говорим пак след няколко седмици. — И добави: — Обади се, ако междувременно намеренията ти се променят.

— Как да те намеря? — Ами ако се случеше нещо непредвидено, или пък тя се нуждаеше от него? Според всички документи, той все още беше най-близкият й човек. Това също я плашеше. Всичко я плашеше. Чувстваше се напълно изоставена.

— Обади се в службата, те ще знаят къде съм.

— Блазе им — саркастично подхвърли тя.

— Не забравяй самобръсначката.

— Да, разбира се.

Той затвори, а тя дълго седя в кухнята и размишлява над това, което й бе казал. Питаше се дали изобщо го бе познавала някога. Започваше да се съмнява.

Занесе самобръсначката в службата и на следващата сутрин вече я нямаше. Беше си я взел през нощта и дори не й бе оставил една бележка. Не каза никому нищо за това. Дори на Зелда. Не беше споделила с колегите, че Стивън я е напуснал. Неловко й беше. Пък и, като се съберяха след няколко седмици, щеше да се чувства по-добре, ако никой, освен Зелда не знае, че я е напускал.

 

 

Когато Зелда разбра, че се е обаждал, увери Адриан, че той за нула време ще се осъзнае.

Но междувременно съботите и неделите бяха безкрайни. Стивън не се обаждаше. Адриан изведнъж си даде сметка колко е свикнала да бъде с него — когато го нямаше, не знаеше дори какво да прави. А Зелда си водеше свой живот. Имаше си нов двадесет и четири годишен приятел, който работеше като модел. Колкото и да бе загрижена за Адриан, времето й беше запълнено от нейните собствени авантюри. Адриан не искаше да става досадна.

Докато знаеше, че Стивън не е в града, се чувстваше спокойна и в известен смисъл си почиваше. Не очакваше да й се обади или да го срещне случайно. Не лежеше будна до късно да си представя как той ще дойде да си вземе нещо или ще се отбие в службата и ще й каже, че се е държал като глупак и ужасно съжалява. Знаеше, че по това време вече трябва да е заминал за Чикаго. От седмици не се беше обаждал. Но се надяваше, че след като се върне, ще успеят да си изяснят нещата и отново ще заживеят заедно.

Струваше й се, че сега всичко е спряло. Работеше, хранеше се, спеше, не излизаше. Не ходеше дори на кино. Още веднъж посети лекаря и той й каза, че бременността се развива добре и всичко е нормално. Всичко, с изключение на факта, че нейният съпруг я е напуснал, помисли си тя. Но почувства облекчение, че бебето е добре. То бе вече всичко за нея, единственото, което й бе останало… едно мъничко същество, което можеше да обича… едно същество, което дори още не бе родено. Веднъж-два пъти се почувства толкова самотна, че едва не се обади на родителите си, но устоя на този порив. От време на време в службата обядваше със Зелда. Тя поне знаеше и Адриан можеше да разговаря с нея за детето.

В телевизията виждаше и Бил Тайпин. Сега, след като се бяха запознали, се срещаха сякаш навсякъде — в асансьора, на паркинга, дори се бяха засекли пак в супермаркета. Беше го срещнала и в жилищния комплекс и той не й бе казал, че е видял как преди няколко седмици мъжът й напуска къщата с огромно количество багаж. Знаеше, че е отишъл някъде, но не попита къде, а Адриан не спомена нищо, когато се видяха на басейна. Вместо това говориха дълго за любими книги и филми, които са им харесали, и той й разказа за децата си. Веднага се виждаше, че безумно ги обича, тя бе трогната от начина, по който говореше за тях.

— Те сигурно означават много за вас.

— Така е. Те са най-хубавото нещо в живота ми. — Усмихна се и започна да се любува на Адриан, която си слагаше още крем за слънце. Не изглеждаше толкова тъжна, както предишния път, когато я срещна, беше някак по-спокойна, но все още му се струваше много мълчалива. Питаше се дали винаги е такава или пък просто е малко срамежлива с непознати.

— Вие нямате деца, нали? — Беше стигнал до този извод, защото никога не я бе виждал с дете и тя не бе споменавала нищо такова, а ако имаше, положително щеше да каже нещо. Повечето хора в комплекса нямаха деца. Срещаха се няколко двойки с бебета, но те обикновено се преместваха — купуваха по-големи жилища.

— Не. — Тя сякаш се поколеба. Той я следеше с поглед и се запита дали тук не се крие още нещо. — Не, нямаме. Аз… ние… и двамата бяхме твърде заети с работа.

Той кимна, като се мъчеше да си представи какво ли ще е, ако наистина се сприятели с нея. От много дълго време не бе имал приятелки в чисто платоничния смисъл на думата, а по някакъв странен начин на моменти тя му напомняше Лесли. Беше също така сериозна и задълбочена, имаше същите праволинейни оценки за много неща. Бил често се питаше дали мъжът й ще му хареса. Възможно беше и тримата да се сприятелят. Трябваше само да забрави, че намира лицето й изключително, а тялото й — страшно сексапилно.

Наложи си да я погледне в очите и да заговори за нейното бъдеще в редакция „Новини“. И това беше начин да забрави как изглежда тя в банския си костюм и че би дал всичко, само и само да се наведе и да я целуне.

— Кога се връща съпругът ви? — попита той, за да поддържа разговора, а тя сякаш се стресна от този въпрос. Не допускаше, че Бил знае за отсъствието му. Помисли си, че сигурно е казала нещо.

— Съвсем скоро — тихо отвърна тя. — В Чикаго е. — А когато се върне, ще опитат веднъж завинаги да решат въпроса за брака си. Това не беше дребна работа и тя хем се плашеше от неговото завръщане, хем го очакваше с нетърпение. Умираше да го види, но се ужасяваше от мисълта как ще му каже, че не е променила решението си за детето. То беше вече част от нея и щеше да бъде, докато не се роди. Знаеше, че Стивън няма да се зарадва, когато чуе това.

 

 

На втория понеделник от юни в девет часа Стивън най-после й се обади, почти с влизането й в службата. Секретарката каза, че е той, и тя се хвърли към телефона. Почти цял месец беше чакала това обаждане и като чу гласа му, очите й се навлажниха от щастие. Но гласът му не беше приветлив. Попита я как се чувства и въпросът за здравето й прозвуча многозначително. Знаеше какво иска да разбере той и реши да говори направо.

— Стивън, още съм бременна и няма да абортирам.

— Така си и мислех. Съжалявам да го чуя. — Жестоки думи, но честни. — Значи не си променила решението си?

Тя поклати глава и по бузите й бавно се затъркаляха сълзи.

— Не, не съм. Но бих искала да се видим.

— Не мисля, че това е особено добра идея. Само ще се объркаме и двамата. — Защо толкова се бои от нея? Защо постъпва така? Все още не го разбираше.

— Какво значение има объркването между приятели? — Тя се засмя през сълзи и се опита да поддържа лекия тон, но ситуацията не беше лека.

— В най-близко време ще си изнеса нещата. Започвам да си търся жилище.

— Защо? Защо правиш така? Защо не си дойдеш за малко вкъщи? Опитай поне. — Винаги се бяха разбирали прекрасно, никога не се бяха карали, не им бе трудно да свикнат един с друг след сватбата. Това беше първото им разногласие. За детето. И изведнъж всичко свърши.

— Няма смисъл да се измъчваме, Адриан. Ти направи своя избор, нека сега се помъчим да се изправим на крака и да продължим.

Държеше се, като че ли тя го бе предала, като че ли грешката беше само нейна, а той бе постъпил порядъчно и разумно. Адриан се питаше, дали той наистина ще вземе адвокат.

— Какво смяташ да правим с мезонета?

С къщата им? Какво иска да каже той, като я пита какво смята да правят с нея? Ще живее там, докато се роди детето им.

— Смятах да живея там, имаш ли възражения?

— Засега нямам. Но по-нататък може и да имам. И двамата трябва да си получим парите от него, за да може всеки да си купи нещо друго. Освен ако не искаш да купиш от мен моята половина. — И двамата знаеха, че тя не може да си го позволи.

— Кога искаш да се изнеса? — Изхвърляше я на улицата, само защото беше бременна.

— Няма защо да бързаш. Ще ти съобщя, когато реша да предприема нещо в този смисъл. Засега си искам само наема. — Колко мило. Колко прекрасно от негова страна. Тя усети, че започва да й се повдига от думите му. Няма защо да се самозалъгва повече. Той я напуска. Свършено е. Освен ако след това… след като бебето се роди, той не се върне и не разбере колко е грешил. Винаги има някаква нищожна надежда това да стане. Тя няма да повярва, че наистина си е отишъл, докато той не види детето и след това не й каже, че не го иска. Готова е да чака дотогава, независимо колко ще се изнерви той междувременно. И дори да се разведе с нея, могат по-късно да се оженят повторно.

— Прави, каквото искаш — каза му спокойно.

— Ще мина да си взема нещата в края на тази седмица.

 

 

Дойде през следващата, защото бе преболедувал от грип.

Адриан скръбно наблюдаваше как слага вещите си в кашони. Отне му часове да събере всичко. Беше наел малък камион и негов приятел от службата му помагаше при товаренето. Тя се чувстваше неловко от самото си присъствие. В началото се зарадва много, че го вижда, но той се държеше хладно и на разстояние.

Следобеда, когато товареха камиона, тя излезе с колата и започна да обикаля града, само да не гледа и да не се сбогува отново с него. Не би могла още веднъж да понесе тази болка, пък и той, изглежда, нямаше търпение да му се махне от очите.

Прибра се вкъщи след шест часа и видя, че камионът го няма. Влезе вътре и дъхът й секна, като се огледа. Той беше казал, че ще си вземе всичко и не се бе шегувал. Беше взел всичко, което формално беше негово, всичко, което бе притежавал преди и всичко, за което бе платил или бе дал, макар и само част от парите, след като се бяха оженили. Без да иска, се разплака. Нямаше ги диванът и фотьойлите, масичката за коктейли, стереото, масата за закуска, кухненските столове, всички картини от стените. В хола нямаше и един стол, а когато се качи горе, видя, че в спалнята не е останало нищо друго, освен леглото им. Всичките й дрехи от скрина бяха внимателно сгънати и сложени в кашони. Самият скрин го нямаше, както и всички лампи и удобният кожен фотьойл. Всичките му играчки, уреди и апарати. Тя вече нямаше телевизор и когато влезе в банята, за да издуха носа си, откри, че е взел дори нейната четка за зъби. Избухна в смях от целия този абсурд. Това не беше нормално. Той й бе взел всичко. Нищо не й бе останало. Всичко беше изнесено. Беше й оставил само леглото, дрехите, килима в хола, няколко дреболии, които грижливо бе подредил на пода, и порцелановия сервиз, който тя имаше още отпреди сватбата и повечето от него беше вече изпочупено.

Не бе имало никаква дискусия, никакъв спор, никакъв разговор кое на кого принадлежи или кой какво иска. Той просто бе взел всичко, защото бе платил за повечето неща и защото смяташе, че е негово и има право да си го вземе. Слезе на долния етаж, отвори хладилника да си вземе нещо за пиене и видя, че е прибрал всичките газирани води. Отново избухна в смях. Не й оставаше нищо друго. Още продължаваше да се оглежда смаяно, когато телефонът иззвъня. Беше Зелда.

— Какво става?

— Нищо особено. — Адриан обезсърчено погледна празната стая. — Всъщност, абсолютно нищо.

— Как да го разбирам? — Този път Зелда не беше разтревожена. Гласът на Адриан звучеше по-бодро от дълго време насам. Дори щастливо. Но не беше щастлива. Просто беше вече преодоляла депресията. Нещата бяха стигнали твърде далеч и вече не й оставаше нищо друго, освен да се смее.

— Преживях набега на Атила, вожда на хуните. Дошъл да граби и плячкосва.

— Ограбили са те? — ужасено попита Зелда.

— Предполагам, че и така може да се нарече. — Адриан се разсмя и седна на пода до телефона. Животът й беше станал много прост. — Днес Стивън си взе „останалите неща“. Остави ми килима и леглото и взе всичко друго, включително четката ми за зъби.

— О, господи! Как му позволи?

— Какво смяташ, че трябваше да направя? Да го подгоня с пистолет? Какво очакваш от мен, да се боря за всяка кухненска кърпа и за всяка фиба ли? По дяволите вещите! Щом иска всичко, давам му го. — Пък и ако някога се върне, както подозираше, че ще стане някой ден, без друго пак щеше да ги домъкне. — Не че това имаше някакво значение. Под достойнството й беше да се бори за масички и дивани.

— Имаш ли нужда от нещо? — Зелда я питаше най-искрено и Адриан не можа да се въздържи да не се разсмее.

— Разбира се. Да имаш случайно някой камион с маси и столове, един-два сервиза за храна, покривки за маса, скрин, пешкири… о, и да не забравиш четка за зъби!

— Говоря сериозно.

— Аз също. Няма значение, Зелда. Той и без това иска да продаде тази къща. — Зелда не можеше да повярва, както и Адриан. Беше й взел всичко. Но тя пък запази единственото, което имаше значение за нея. Детето.

Адриан беше в изненадващо добро настроение, напук на всичко. Едва на следващия ден почувства удара. Лежа дълго до басейна и мисли за Стивън. Недоумяваше как животът им бе успял да се разпадне толкова бързо. Нещо трябва да не е било както трябва от самото начало, нещо много съществено трябва да е липсвало през цялото време — може би в него, ако не в брака им. Спомни си за родителите, за братята и сестрите, които беше зарязал преди години, за приятелите, които бе предал, без нито веднъж да погледне назад. Вероятно в него има нещо, вероятно просто не знае как да обича? Иначе не би било възможно всичко да се разпадне така. Не би било възможно… но ето че се разпадна. Само за няколко седмици бракът им приключи. Мисълта за това е потискаща, но трябва да приеме факта, че той си е отишъл. Трябва отново да изгради живота си, но нямаше и най-малка представа как. Вече е на трийсет и една години, две години и половина бе омъжена и е бременна. Едва ли е много подходяща за сваляне, пък и без друго няма желание да излиза, с когото и да било. Дори не й се искаше да признае пред някого, че Стивън я е напуснал. Продължаваше да казва на всички, че е заминал. Защото й беше много мъчително и унизително да каже истината. И когато Бил Тайпин дойде на басейна този следобед и с проницателен поглед я попита дали се местят, тя видимо трепна и каза, че продават мебелите и ще си купуват нови. Но начинът, по който го каза, не прозвуча много убедително дори на нея самата.

— Стори ми се много нещо — предпазливо каза той, без да откъсва очи от нея, както бяха легнали край басейна. Нещо в лицето на Стивън му бе напомнило за Лесли, когато го бе напуснала. Адриан обаче не изглеждаше ни най-малко разстроена. Поне на пръв поглед… Държеше в ръцете си книга, държеше я наопаки и сърцето й се свиваше при мисълта за Стивън.