Даниел Стийл
Ударите на сърцето (10)

10

Когато се събуди тази съботна сутрин, нямаше миризма на бекон. Не я чакаше поднос със закуска. Нямаше омлет, приготвен от любящи ръце. Нямаше никакви приятни аромати, галещи душата звуци, приветливи шумове. Нямаше нищо. Само тишина. Беше сама. Съзнанието за това се стовари като някаква тежест в сърцето й още със събуждането. Размърда се в леглото и потърси Стивън с очи, но изведнъж си спомни. Той беше я напуснал.

Предишната вечер се обади, че е болна и няма да отиде за късните новини. Бе прекалено разстроена, за да ходи изобщо някъде, и остана да лежи в кревата и да плаче, докато накрая не заспа, без да загаси лампите. Събуди се в три часа, съблече се, изключи осветлението и си облече нощницата. Сега се чувстваше като алкохолик, който идва на себе си след двуседмичен запой. Очите й бяха подпухнали, устата — пресъхнала, стомахът напираше към гърлото и цялото й тяло беше като пребито. Бе прекарала кошмарна нощ, кошмарна седмица. Всъщност, откакто разбра, че е бременна, бяха минали десет ужасни дни. Все още можеше да направи избора, който й бе предоставил Стивън. Можеше да направи аборта, и той щеше да се върне. Но какво щеше да им остане тогава? Взаимната обида и гняв, а може би и омраза. Знаеше, че ако се откаже от детето заради него, със сигурност ще го намрази, а ако не го направи, той никога няма да й прости. Само за една нищо и никаква седмица бяха успели да разрушат този, както винаги бе смятала, сполучлив брак.

Остана дълго в леглото, потънала в мисли за него и за причините, които го бяха накарали да постъпи така. Очевидно спомените от детството му са били много по-лоши, отколкото бе предполагала, и той наистина е бил травматизиран, а не само отблъснат от перспективата да имат деца. Не беше нещо, което може изведнъж да се промени, ако изобщо можеше. И трябваше самият той много силно да желае тази промяна, а той не я желаеше.

Телефонът зазвъня и за един отчаян миг тя се примоли да е Стивън. Да се е вразумил, да е променил решението си… да я иска… да иска детето… Вдигна телефона с едно обнадеждено дрезгаво „ало“ и оклюмал вид. Беше майка й. Обаждаше се през няколко месеца и на Адриан вече не й беше приятно да говори с нея. Разговорите им винаги се въртяха около бляскавите постъпки на сестра й, които по отношение на Адриан не бяха кой знае колко, и съдържаха неприятни подмятания за Стивън. Най-често майка й коментираше не особено деликатно многобройните прегрешения на Адриан. Не се обаждала, не била си ходила за Коледа от години, забравила рождения ден на баща си, годишнината от сватбата на родителите си, преместила се в Калифорния и се омъжила за човек, когото те не харесват и на всичкото отгоре нямала деца. Поне бе престанала да я пита дали със Стивън са ходили на лекар.

Сега Адриан я увери, че са добре, пожела й със задна дата всичко хубаво по случай Деня на майката, който беше миналата седмица, и си даде сметка, че пак е прегрешила. Оправда се с работата, толкова била заета, че забравила датата. Пък и тя си имала проблеми.

— Как е татко? — насили се да попита, само за да й бъде отговорено, че той вече остарява, обаче зет й току-що е купил нов „Кадилак“ и, каква кола кара Стивън, между другото? „Порше“ ли? Това пък какво беше? Аха, чуждестранна кола, а Адриан още ли кара онази смешна таратайка, която има от колежа? Майка й била възмутена, че Стивън още не й е купил прилична кола. Сестра й сега притежавала две — „Мустанг“ и „Волво“. Разговорът имаше за цел да я ядоса по всеки възможен начин, и я ядоса. Адриан каза само, че при тях всичко е наред и Стивън е отишъл да играе тенис. Колко хубаво щеше да е, ако имаше майка, с която да поговори, на чието рамо да поплаче, която да й повдигне малко самочувствието. Но нейната само броеше точките и когато реши, че е чула достатъчно, й поръча да предаде на Стивън поздрави от нея й затвори, без да й даде утеха.

После телефонът пак зазвъня, но Адриан този път не се обади. После включи телефонния секретар и разбра, че е била Зелда. Не беше сигурна, че й се говори и с нея. Искаше да остане сама и да ближе раните си. Единственият човек, с когото наистина искаше да говори, беше Стивън. Но той не се обади през целия ден. Вечерта Адриан седеше сама, свита в неговия халат пред телевизора, и плачеше от самосъжаление.

Телефонът иззвъня и тя го грабна, без да мисли. Зелда се обаждаше по някакъв служебен въпрос и веднага разбра, че нещо не е наред. Гласът на Адриан звучеше ужасно.

— Болна ли си?

— Нещо такова… — измънка тя и съжали, че е вдигнала. Отговори на въпроса във връзка с работата. Зелда, изглежда, се колебаеше дали да я попита още веднъж какво й е. Беше забелязала, че напоследък Адриан е загрижена.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Адриан?

— Не… Аз… — Адриан беше трогната от въпроса й. — Добре съм.

Зелда деликатно възрази:

— Струва ми се, че не си.

Като чу това, Адриан се разплака.

— Да — шумно заподсмърча тя в слушалката. Почувства се като глупачка, че изведнъж се разрева, но повече не можеше да се преструва. Сега, след като той я бе напуснал, всичко бе станало прекалено трудно и ужасно. Още не можеше да повярва, че е способен да постъпи така, и й се прииска просто да има до себе си човек, който да сложи ръка на рамото й. — Като че ли не съм много добре — засмя се през сълзи и риданието я задави. Зелда не можеше да си представи какво ли се е случило. Адриан реши да й каже. Нямаше друг, на когото да се довери, а през годините, откакто работеха заедно, със Зелда винаги се бяха разбирали много добре. — Стивън и аз… той… ние… Той ме напусна… — Последните думи не бяха нещо повече от писукане и тя отново се разплака.

На Зелда й дожаля за нея. Знаеше колко болезнени са тези неща. Сама го беше преживяла, затова сега излизаше само с млади мъже. Искаше да се забавлява, да прекарва добре и никога повече да не разбиват сърцето й и да й създават главоболия.

— Най-искрено ти съчувствам, Адриан, наистина. Мога ли да ти помогна с нещо?

Адриан поклати глава и сълзите се затъркаляха по бузите й.

— Не, ще се оправя. — Но кога, и дали той щеше да се върне? Молеше се да му дойде умът.

— Разбира се, че ще се оправиш — окуражи я Зелда. — Знаеш ли, колкото и да си мислим, че не можем да живеем без тях, винаги успяваме. След шест месеца може дори да се радваш, че е станало така.

Но думите на Зелда само я накараха да се разплаче още по-безутешно.

— Съмнявам се.

— Почакай и ще видиш. — Зелда говореше убедително, но Адриан знаеше нещо, което тя не знаеше. — След шест месеца сигурно ще си започнала страстен роман с някой друг, когото дори не си виждала още.

Адриан внезапно се разсмя на думите й. Представата беше много смешна. След шест месеца щеше да е бременна в седмия месец.

— Едва ли. — Издуха носа си и въздъхна.

— Как можеш да бъдеш толкова сигурна?

Адриан отново стана сериозна.

— Защото ще имам бебе.

На другия край за момент се възцари тишина, докато Зелда асимилира току-що чутото, след което последва дълго и дебело подсвиркване.

— Това твърдо поставя нещата в друга светлина. Той знае ли?

Адриан се поколеба, но само за част от секундата. Имаше нужда да поговори с някого, а Зелда беше умна и мъдра, знаеше, че може да й се довери.

— Точно затова си тръгна. Не иска деца.

— Ще се върне — убедено каза Зелда. — Това е само първата му реакция. Вероятно е просто изплашен.

Права беше. Той бе изпаднал в истински ужас, но Адриан не беше много сигурна, че някога изобщо ще се вразуми. Искаше да е така, искаше го повече от всичко, но беше трудно да се предскаже какво ще направи той. Нали Стивън бе напуснал родителите си и никога повече не бе погледнал назад. Всъщност беше сигурна, че те дори никога не са му липсвали. Той беше способен, след като веднъж е решил, да разкъса връзката, на която преди е държал, ако това отговаря на целите му.

— Надявам се да си права. — Адриан въздъхна отново, дъхът й още пресекваше, като на дете, което е плакало. После се сети нещо. — Не казвай на никого в службата. — Още не беше готова да го обяви. Искаше първо да си изяснят нещата със Стивън. Щеше да е по-просто, ако той се върне и отношенията помежду им се изгладят, преди да съобщи на някого, че ще си има бебе. Не искаше колегите й да се притесняват дали ще напусне или няма да напусне.

— Нищо няма да казвам — веднага я успокои Зелда. — Какво ще правиш? Ще напуснеш ли или ще вземеш отпуск?

— Не зная. Още не съм мислила за това. Ще си взема отпуск, предполагам. — Ами ако Стивън я изостави? Ако остане сама? Как ще успява да работи и да гледа бебе? Още не бе дори започнала да мисли за тази възможност. Но каквото и да й струваше, знаеше, че няма да се откаже от детето.

— Имаш време. И си права. Не казвай нищо. Само ще ги изнервиш. — А работата на Адриан беше наистина хубава, направо страхотна. Зелда не би се докоснала до нея дори с двуметров прът, за нея тя беше твърде отговорна и свързана с прекалено много главоболия, но винаги бе смятала, че Адриан я харесва, тя се справяше много добре. Всъщност, идеята да се захване с нея беше на Стивън, но Адриан също беше доволна, макар че понякога още копнееше за нещо малко по-специално. Да се работи в новините ден след ден беше много изморително и понякога твърде потискащо. Бяха прекалено близо до ужасите, които хората причиняват на ближните си, до трагедиите, предизвиквани от природните бедствия. Миговете, когато ги развеселяваше някоя история с щастлив край, бяха извънредно редки. Но съществуваше удовлетворението от добре свършената работа, а Адриан я вършеше добре. Всички го знаеха. — Само по-спокойно, Адриан. Опитай се да не допуснеш тази гадост да те съсипе. Постепенно нещата ще се оправят от само себе си, бебето ще се роди, когато му дойде времето, и Стивън вероятно ще се върне след ден-два с голям букет червени рози и подарък и ще се престори, че никога не те е напускал.

— Надявам се да излезеш права.

След няколко минути приключиха разговора. Зелда не знаеше как ще постъпи Стивън. Беше го виждала няколко пъти, беше й направил впечатление, но вътре в сърцето си никога не го бе харесвала. В този човек имаше нещо студено и пресметливо — гледа през теб, сякаш няма търпение да отиде да разговаря с другиго. Никога не го бе смятала за сърдечен и добър като Адриан. Адриан й бе харесала още в мига, когато се запознаха. Сега й беше мъчно за нея. Жестоко беше от страна на съпруга й да я напусне, когато е бременна. Непочтено беше, тя не го заслужаваше. Зелда кипеше от ярост.

Адриан не го заслужаваше, но беше безсилна да промени нещата. Не можеше да направи нищо, за да го накара да се върне или да се откаже от решението си. Остана да седи пред телевизора със замъглени от сълзи очи. Накрая заспа на дивана. Събудиха я тържествените звуци на националния химн в четири часа. Изключи телевизора и се обърна на другата страна. Нямаше желание да легне в празния креват горе, той й действаше много потискащо. Сутринта се събуди с първите слънчеви лъчи, проникнали през прозореца. Чуваше чуруликането на птичките отвън, денят беше чудесен, но тя мислеше за Стивън и усещаше в сърцето си невероятна тежест. Защо й причинява това? Ами на себе си? Защо лишава и двамата от нещо, което има такъв дълбок смисъл? Чудно как така, след като се бе примирила никога да няма деца, сега изведнъж е готова да жертва всичко за това бебе. Толкова е странно! С тези мисли Адриан бавно се надигна и седна на дивана. Чувстваше се като пребита, всеки сантиметър, от тялото я болеше, очите й бяха подпухнали от плача предишната вечер. Когато след минута влезе в банята и се погледна в огледалото, простена.

— Нищо чудно, че те зарязаха — промърмори тя на отражението си, засмя се, но сълзите пак напираха в очите й. Безнадежден случай. Знаеше само да реве. Изми си лицето и зъбите, после се среса и облече дънките и един стар пуловер на Стивън. Така го усещаше близо до себе си. Ако не можеше да го има, можеше поне да носи дрехите му.

Без желание си препече филийка и притопли остатъка от вчерашното кафе. Вкусът му беше ужасен, но това малко я интересуваше. Отпи глътка и остана да седи с поглед в пространството, отново потънала в мисли за Стивън с неизменния въпрос защо я беше напуснал. Изглежда за мозъка й съществуваше само една тема. Телефонът иззвъня и тя подскочи цяла педя. Втурна се да вдигне слушалката, останала без дъх, тръпнеща… „Той се връща у дома… сигурно. Кой друг ще се обажда в неделя в осем сутринта?“ Но гласът отсреща говореше на китайски и когато тя каза „ало“, веднага затвориха. Грешка.

Цял час се мота из къщата, вземаше разни вещи и пак ги оставяше на място. Сортира прането, но повечето дрехи бяха негови и като ги видя, пак се разплака. Вече нищо не можеше да върши с лекота. Всичко я нараняваше, всичко й припомняше какво се бе случило. Да стои вкъщи без него беше прекалено мъчително. Към девет не издържа и реши да се поразходи. Не знаеше къде да иде, но просто й се искаше да излезе на въздух и да се махне от неговите дрехи, общите им вещи и празните стаи, които я караха да се чувства още по-самотна. Взе си ключовете, хлопна вратата след себе си и тръгна към челната страна на комплекса. Не беше прибирала пощата от два дни. Всъщност тя изобщо не я интересуваше, но поне щеше да има с какво да се занимава, докато се разхожда. Спря пред пощенската кутия и се облегна на стената, докато прехвърли разните сметки и две писма за Стивън. За нея нямаше нищо и тя върна всичко в кутията. Бавно закрачи към колата, като си мислеше дали не е по-добре да отиде някъде с нея. Предишния ден я беше оставила отпред на улицата. До нея беше паркирано едно старо комби, и когато приближи, видя един мъж да вади от него велосипед. Той се обърна и я погледна. Беше разгорещен и изпотен, сигурно беше ходил да покара рано сутринта.

Мъжът доста дълго задържа погледа си върху нея, сякаш се мъчеше да си припомни нещо, а после, като се сети, се усмихна. Имаше фантастична памет за такива неща — ненужни подробности, лица, които е виждал, и имена на хора, за които никога повече няма да чуе. Не знаеше името й, защото не бяха се запознавали, но веднага си спомни, че тя е хубавото момиче, което беше срещнал в магазина преди седмици. Спомни си също, че е омъжена.

— Хей, здрасти! — Остави колелото си до нея и очите й погледнаха в сините му очи — искрени, топли и добри.

Адриан предположи, че е някъде на четирийсет — четирийсет и една години, в ъгълчетата на очите му имаше весели добродушни бръчици. Имаше вид на човек, който се радва на живота и живее в мир със себе си и хората наоколо.

— Здравейте!

Гласът й прозвуча много обезкуражено и той забеляза, че изглежда по-различна отколкото преди две седмици — изморена и бледа. Помисли си, че сигурно работи прекалено много или пък е била болна. Беше някак потисната, като човек, който е преживял тежки моменти. Посред нощ в супермаркета бе му се сторила по-жизнена, но при всяко положение си беше хубава и той се радваше, че я вижда.

— Тук ли живеете? — Искаше му се да разговаря с нея, да научи нещо за нея. Беше странно, че пътищата им отново се пресичат. „Сигурен знак, че съдбите ни са преплетени“ — присмя се сам на себе си, докато я гледаше с възхищение. Нищо не би му било по-приятно от това, само че тогава неговата съдба щеше да се преплете и със съдбата на съпруга й. Напомни си го, като продължаваше да й се усмихва.

— Да — отвърна на усмивката му тя. — Живеем в една от къщите на другия край. Обикновено не паркирам тук. Виждала съм колата ви и преди. Страхотна е. — Често й се бе възхищавала, без да знае чия е.

— Благодаря. Много си я обичам. И аз съм виждал вашата. — Сега разбра, че това е нейната кола.

Колко пъти бе забелязвал старото очукано емге, винаги го бе харесвал.

Сега си даде сметка, че веднъж бе зърнал тази жена и в комплекса, от разстояние. Тя и висок красив мъж с тъмна коса потегляха с някаква банална кола — мерцедес ли, порше ли. Заключи, че това сигурно е бил съпругът й. Бяха хубава двойка, но тя бе му направила много по-силно впечатление, когато я бе видял сама в магазина. Така или иначе, в сравнение с красивите млади двойки жените без компания винаги имаха по-голям шанс да събудят интереса му.

— Много ми е приятно, че се срещаме пак — каза той и изведнъж се почувства неловко пред нея. Досмеша го на себе си. — Случайните срещи не ви ли карат да се чувствате като хлапачка?… Здрасти… Аз съм Бил… ти как се казваш?… Тук ли ходиш на училище? — каза той с глас на ученик и двамата се разсмяха, защото си беше така. Омъжена или не, тя беше хубава млада жена, а той беше мъж. И за двамата беше ясно, че я харесва. — Та, като стана дума… — Той подаде ръка, а с другата продължаваше да крепи бегача. — Казвам се Бил Тайпин, преди около две седмици се срещнахме в супермаркета край магистралата, някъде около полунощ. Аз направих опит да ви съборя с количката и вие изпуснахте към четиринайсет рула хартиени кърпи.

Тя си спомни, усмихна се и също подаде ръка.

— Адриан Таунсънд. — Стисна ръката му с тъжна любезна усмивка, като си мислеше колко странно е, че го среща отново. Вече си го спомняше, макар и бегло. А оттогава целият й живот се бе променил. Всичко… „Здравей, аз съм Адриан Таунсънд и целият ми живот е разбит… съпругът ми ме напусна… и съм бременна…“. — Приятно ми е да ви видя отново. — Опитваше се да бъде учтива, но очите й си оставаха все така тъжни. Само като я гледаше, и му се дощяваше да я вземе в обятията си.

— Къде карате колело? — насили се да каже нещо тя, понеже той като че ли искаше да разговарят още.

— А… на различни места… Тази сутрин ходих в Малибу. Беше наистина хубаво. Понякога отивам там, просто да се поразходя по плажа и главата ми да се избистри, ако съм работил цяла нощ.

— Често ли ви се случва? — Постара се въпросът й да прозвучи заинтересувано, макар да не й беше много ясно защо. Просто изглеждаше симпатичен човек и се държеше дружелюбно. Не искаше да го обиди. У него имаше нещо, което будеше в нея желание да стои тук, до него, и да си бъбрят. Сякаш така щеше да е в безопасност поне за малко и нямаше да й се случи още някоя ужасия. Той създаваше около себе си атмосфера на човек, на когото може да се разчита.

Докато тя говореше, той внимателно я гледаше в очите. Нещо бе станало с тази жена през последните седмици. Сигурен беше. Нямаше представа какво, но тя се бе променила. Изглеждаше наранена. Вътрешно наранена. Това го натъжи.

— Да… понякога работя до късно. Много до късно. А вие? Винаги ли пазарувате в полунощ?

Въпросът я разсмя, но всъщност винаги, когато забравяше нещо през деня, го купуваше по това време. Обичаше да пазарува след късните новини. Напрежението от работата беше отминало, още не й се спеше, а магазинът винаги беше празен.

— Да, понякога. Излизам от работа в единайсет и трийсет. Работя в късните новини… и новините в шест часа. Добро време за пазаруване.

Изглежда това го развесели.

— В коя телевизионна компания сте? — Тя му каза и той пак се засмя. Може пък съдбите им наистина да бяха преплетени. — Знаете ли, че работим в една и съща сграда? — Въпреки че никога не бе я срещал там, неговият сериал се излъчваше на три етажа от стаята й. — Аз работя за една сапунена опера само на три етажа от помещенията на новинарите.

— Колко забавно. — Съвпадението развесели и нея, макар и да не я окуражи колкото него. — Кой сериал?

— „Животът заслужава да се живее“. — Каза го неопределено, като се опита да не издаде, че „Животът“ е негово творение.

— Хубав е. Обичах да го гледам между две служби, преди да започна в новините.

— Откога сте там? — Това го заинтригува, пък и му беше приятно да стои до нея. Въобразяваше си, че почти долавя аромата на шампоана в косите й. Тя изглеждаше толкова чиста, умна и почтена и той изведнъж се хвана, че си задава глупави въпроси, като например дали си слага парфюм и ако си слага — какъв, дали ще му хареса.

— От три години. Преди правех специални репортажи и двучасови филми. Продуцент съм. Но после се откри тази възможност да работя в новините… — Гласът й секна, сякаш не беше много сигурна в това, което казваше, и той се зачуди защо.

— Харесва ли ви?

— Понякога. Нерядко новините са толкова мрачни, че ми действат потискащо. — Вдигна рамене, сякаш се извиняваше за вътрешната си неустойчивост.

— На мен също биха ми подействали така. Не мисля, че бих могъл да работя там. Предпочитам сам да измислям всичко… убийствата, изнасилванията, кръвосмешенията. Добрата здравословна духовна храна, която Америка обича. — Пак се усмихна и се облегна на колелото, а тя се засмя и за един кратък миг, не повече, изглеждаше безгрижна и щастлива както първия път, когато я срещна.

— Сценарист ли сте? — Не знаеше защо го пита, но с него се разговаряше леко, а тя нямаше какво друго да прави в тази съботна сутрин.

— Да, сценарист съм — отговори й той. — Но вече рядко пиша сам някоя и друга сцена. Просто гледам отстрани какво правят другите. — Тя още не се беше досетила, че той е авторът на сериала, и Бил нямаше желание да й го казва.

— Сигурно е много забавно. Едно време, много отдавна, и аз исках да ставам сценаристка, но като продуцент съм по-добра. — Или поне така казваше Стивън. Сети се за него и очите й отново станаха тъжни.

Бил я наблюдаваше и забеляза това.

— Хващам се на бас, че ще се справите много добре, ако опитате. Повечето хора мислят, че писането е голяма мистерия, като математиката, но всъщност не е така. — Докато говореше, просто усети как младата жена се отдалечава, как пак потъва в тъгата си. Продължи да я наблюдава и за момент разговорът замря. После тя поклати глава и се опита отново да мисли за писането, да държи Стивън далеч от съзнанието си.

— Не мисля, че ще мога. — И го погледна толкова тъжно, че му се прииска да протегне ръка и да я докосне.

— Може би трябва да опитате. Понякога писането е направо спасение… — „От това, което витае вътре в теб и те натъжава, каквото и да е то.“ Желаеше й от все сърце доброто, но не можеше да й каже нищо. В края на краищата, те бяха двама непознати и не можеше току-така да я попита какво я прави толкова нещастна.

Тя отвори вратата на колата си, обърна се и го погледна, преди да се качи в емгето, сякаш съжаляваше, че го оставя. Но не знаеше какво повече да каже, общите приказки се изчерпваха и реши, че трябва да тръгва. Но не й се тръгваше.

— Ще се видим пак някой път… — тихо каза тя.

Той кимна.

— Надявам се. — Усмихна се. Не искаше и да знае за брачните й връзки. Това рядко му се случваше, но и момичета като нея рядко се срещаха. Беше сигурен в това, без дори да я познава.

Тя потегли, а той остана да гледа след нея, крепейки с ръка бегача си.