Даниел Стийл
Като мълния (8)

8

След като се върна от болницата, Сам седна да вечеря с Анабел. Телефонът иззвъня. Беше Саймън. Каза, че е уредил импровизирана вечеря с клиенти от Лондон. Иска ли Сам да се присъедини? Той обясни, че тъкмо вечеря с дъщеря си.

— Тогава престани да ядеш. Клиентите ми са страхотни и ще ти харесат. Според мен са важни. Представляват най-големите текстилни заводи във Великобритания и мрат да влагат инвестиции в Америка. Свестни са и наистина трябва да се запознаеш с тях. И Дафне е тук.

Да не би да е нарочно? Сам не беше сигурен и известно време се остави да го убеждават. Беше изтощен след дългата си разправия с Алекс. Но се чувстваше потиснат и перспективата да се мотае сам из къщи, след като Анабел си легне, го депресираше още повече.

— Не би трябвало да идвам.

— Глупости! — настоя Саймън. — Нали жена ти я няма? Защо не цункаш детенцето и не дойдеш при нас? Ще се срещнем във френския ресторант „Льо Сирк“ в осем часа, а след това ще ги заведем да танцуват на едно невероятно интересно място. Дафне го е изнамерила. Нали знаеш англичаните — обичат да се веселят, докато са в командировка. Иначе се чувстват измамени. По-лоши са и от италианците, защото в Англия е безкрайно тъпо. Хайде, човече, престани да мрънкаш. Очакваме те в осем. Съгласи ли се?

— Съгласих се. Ще дойда. Може да позакъснея с пет минути, но ще дойда.

Искаше да сложи Анабел в леглото и да й прочете приказка.

Върна се в кухнята и поседя с нея, докато дойде време да спи. Прочете й още веднъж приказката „Лека нощ, месечко“ и изгаси голямата лампа, но остави нощната.

Отиде в спалнята, обръсна се и си смени ризата. Мислеше си за Алекс. И за двамата тези два дни бяха трудни. Чудеше се колко ли тежко щеше бъде, когато в петък Алекс се прибереше вкъщи. Наистина правеше голяма трагедия от операцията и от отрязаната гърда. Истината беше, че и той доста се уплаши. Кой няма да се уплаши, като види такова нещо? Няма начин да не е много грозно. Но не искаше да й го казва. Спомни си как майка му непрекъснато го питаше дали я обича. Затвори очи и се помъчи да пропъди от главата си гласа й, докато си мислеше за Алекс.

Среса се, изми си лицето и си сложи одеколон. Със сивия си костюм и бялата риза изглеждаше, като че ли е слязъл от корицата на модно списание. Изглеждаше точно такъв, какъвто беше — един от най-привлекателните бизнесмени в Ню Йорк. Когато влезе в ресторанта, хората започнаха да се обръщат да го гледат, както обикновено. Половината от посетителите, повечето жени, знаеха кой е, защото беше толкова хубав. Бе свикнал и изобщо не му правеше впечатление. Обикновено Алекс го дразнеше и го обвиняваше, че си оставя ципа на панталоните отворен, за да кара жените да го гледат. Сам си спомни за това, докато крачеше през залата, и се усмихна. Мислеше за жена си. Но я виждаше такава, каквато беше преди, а не сега — деформирана и ядосана в Нюйоркската болница.

— Радвам се, че успя да дойдеш, Сам.

Саймън се изправи, за да го приветства, и му представи присъстващите. Бяха четирима англичани и три американки, с които някой ги беше запознал. Момичетата бяха поразително красиви. Двете бяха манекенки, а третата — актриса. Беше и Дафне и при това положение само Сам и Саймън бяха без дами. Имаше много хора, а ресторантът беше малък и ужасно шумен. Все пак Сам успя да проведе доста интелигентен разговор с единия от англичаните. От другата му страна седеше Дафне, която си приказваше с една от манекенките. Накрая, по време на десерта, тя заговори със Сам, а другите пиеха и си бърбореха.

— Разбрах, че жена ви е изявена адвокатка — подхвърли Дафне и той кимна.

Точно сега не му се говореше за Алекс. Изпитваше болка.

— Води дела и работи във фирмата „Бартлет и Паскин“.

— Сигурно е много интелигентна и много силна.

— Да — кимна Сам.

Нещо в начина, по който го каза, я накара да почувства, че темата не му допада.

— Имате ли деца?

— Едно момиченце, което се казва Анабел. — Той се усмихна. — На три години и половина е и е възхитителна.

— Аз имам четиригодишен син в Англия — каза тя непринудено.

— Така ли?

Изглеждаше стреснат. Дафне му се струваше прекалено млада, за да има съпруг или деца, макар да знаеше, че е на двадесет и девет години. Беше изненадан, защото се държеше свободно като жена без ангажименти.

— Недейте толкова да се шокирате — засмя се тя. — Разведена съм. Саймън не ви ли каза?

— Не.

— Когато бях на двайсет и една, се омъжих за един страхотен никаквец. Накрая той избяга с друга и се разведохме. Именно поради тази причина всичките ми близки сметнаха, че ще ми е от полза да замина някъде за една година. Май че вие тук го наричате „терапия“. А ние му казваме „малко ваканция“.

Тя му се усмихна.

— Ами синът ви?

— В момента е много щастлив с майка ми — каза Дафне делово.

— Сигурно ви липсва.

— Да. Но в Англия не сме толкова сантиментални като вас по отношение на децата. На седемгодишна възраст ги изпращаме в интернати. След три години и той ще отиде в такова училище и после ще учи в Итън. Смятам, че ще му се отрази добре, ако за малко се отдели от мама.

Сам не можеше да си представи такова нещо за себе си. Щеше да се чувства съкрушен без Анабел. Но Дафне изглеждаше невъзмутима и много добре знаеше какво иска.

— Това шокира ли ви?

— Малко — откровено призна той с усмивка. — Тук представата за майката е по-различна.

Но всъщност Дафне не беше майчински тип и вероятно искаше да си поживее, преди да остарее.

— Мисля, че като нация ние сме малко по-студени от вас. Американците като че ли страшно се притесняват за това, какво трябва да правят, какво се очаква от тях и какво трябва да чувстват. А англичаните направо действат. По-просто е.

— И по-егоистично.

Харесваше му да разговаря с нея. Даже много. Беше интелигентна и открита и напълно откровена по отношение на онова, което представляваше и желаеше.

— Ужасно е просто. Правиш това, което искаш, когато го искаш, без да се извиняваш и без да се преструваш, че вършиш нещо друго. Предпочитам така. Тук нещата изглеждат доста преувеличени. Всички все се извиняват за това, което правят, което не правят или което не чувстват.

Тя се разсмя и на Сам му хареса смехът й. Беше несдържан и в него прозираше почти чувствено забавление. Лесно можеше да си я представи гола и без капчица смущение.

— А вие развеждали ли сте се? — попита Дафне направо, а той се засмя.

— Не.

— Повечето американци са разведени или поне съм останала с такова впечатление.

— Травмира ли ви разводът?

Беше необичайно интимен разговор между двама непознати, но му доставяше удоволствие. У нея срещаше пълна откровеност и вътрешна свобода.

— Изобщо не. Беше огромно облекчение. Мъжът ми беше пълен негодник. Просто не мога да си представя как останахме женени толкова време — цели седем години. Беше ужасно, уверявам ви.

— А с кого избяга?

Харесваше му да бъде малко по-свободен с нея. Беше му забавно да играе на въпроси и отговори.

— С барманка, разбира се, макар че беше доста хубавка. Но я е напуснал вече. Сега живее в Париж с приятелка, която се прави на художничка. Много е шантав, но за щастие се грижи добре за нашия син Андрю и не се притеснявам за това.

Изобщо не изглеждаше притеснена. Явно бе в състояние да се справи с всякакви положения. Англичаните я гледаха с интерес. Изглежда, Дафне можеше да има, когото си пожелае.

— А не бяхте ли влюбена в него? — попита Сам и почувства, че става нахален.

— Сигурно. Поне за известно време. На двайсет и една години човек не прави разлика между любов и вълнуващ секс. Така и не успях да разбера какво точно беше при мен.

Тя му се усмихна без смущение, а той я погледна.

Изведнъж му се прииска да е по-млад, за да може да я притежава. Беше страхотна. Но пак се сети за Алекс и Дафне като че ли разбра.

— Ами вие? Бяхте ли влюбен в жена си? Чух, че е много хубава.

Вярно беше. За възрастта си, пък и за всяка възраст беше хубава. Ала не бе толкова необуздана и поразителна като Дафне.

— Да, обичам я — каза той твърдо и Дафне го погледна проницателно.

— Но аз не ви питам за това. Питах дали сте били влюбен в жена си. Има разлика — рече тя и едната й вежда се повдигна.

— Така ли? Женени сме повече от седемнайсет години. Доста дълго време е и човек успява да се привърже към партньора си. Много я обичам.

Като че ли се стремеше сам да се убеди, но пак не отговори на въпроса на Дафне.

— Да не би да искате да ми кажете, че не знаете дали още сте влюбен в нея? А били ли сте въобще влюбен? — продължи да настоява тя и да си играе с него като с мишка, ала Сам нямаше нищо против.

— Разбира се.

Изглеждаше шокиран от въпроса, а Саймън се забавляваше, като ги наблюдаваше през масата колко напрегнато се гледат. Сякаш се мъчеха да разрешат особено важни жизнени проблеми.

— А кога се променихте? Кога престанахте да я обичате?

Дафне обвиняваше като адвокат и Сам я заплаши с пръст.

— Никога не съм казвал подобно нещо. Ужасно е дори да се произнесе.

Особено сега. Но не можеше да мисли в момента за нищо друго, освен за Дафне.

— Не го казах аз. Вие го казахте. Вие казахте, че сте били влюбен в жена си, но като че ли не можете да ми кажете дали продължавате да сте влюбен в нея.

Дафне изглеждаше изключително сексапилна, докато го разпитваше.

— Понякога е така в брака. Настъпват такива моменти, когато като че ли изстиваш или ставаш инертен. Като че ли всичко се обърква.

— Сега в такъв момент ли сте? — попита тя и гласът й прозвуча като кадифено мъркане, което разкъсваше вътрешностите му.

— Може би. Трудно ми е да преценя.

— Защо? Случи ли се нещо?

— Това е дълга история — каза Сам почти тъжно.

— А имали ли сте любовни авантюри? — попита Дафне направо и този път той се разсмя.

— Казвали ли са ви, че сте невъзможна?

И красива… И чувствена… И с кожа като кадифе…

— Разбира се — усмихна му се тя ослепително. — И се гордея с това.

— Може би не бива — опита се да я смъмри Сам, ала без успех.

— На моята възраст мога да правя каквото си поискам. Не съм достатъчно стара, за да ме приемат сериозно, но съм достатъчно голяма, за да знам какво върша. Мразя младите момиченца. Нали и вие не ги харесвате?

Скачаше от една тема на друга и отмяташе дългата черна коса от голите си рамене. Беше невероятно съблазнителна. Ту много заприличваше на Алекс, ту беше съвсем различна. По-смела, но със същия остър като бръснач ум и същото гъвкаво и стройно тяло. Беше много по-открито чувствена от Алекс и Сам със смущение трябваше да си признае, че това му харесва. Надяваше се, че никой не е разбрал. Дафне го караше постоянно да изпитва желание да я дразни, да си играе с нея на играта, в която нямаше губещи. Но знаеше много добре, че няма право да играе на тази игра. И тя го знаеше, ала това не я възпираше.

— Ами вие? — опита се да я подразни Сам в отговор на изявлението й относно момиченцата. — Какви мъже обичате, млади или стари?

— Всички — отвърна тя палаво и спокойно довърши, — но предпочитам мъже на вашата възраст.

— Как не ви е срам! — смъмри я той тихо. — Това е съвсем прозрачен намек.

— Аз винаги съм прозрачна, Сам. Мразя да губя време.

— И аз. Но съм женен.

— Това да не би да е проблем?

Тя като че ли се мъчеше да проникне в душата му с поглед. Сам почувства, че трябва да бъде откровен.

— Мисля, че да. Не правя такива неща.

— Много лошо. Става забавно.

— Искам животът ми да бъде не само забавен. Това е опасен спорт. Не съм го практикувал от години. Игра за ергените, които са с късмет.

Той се засмя в лицето й и за миг му се прииска да бъде по-млад и свободен. Дафне го караше да се чувства добре, пък макар и само за миг. Като че ли ядеше шоколадов мус.

— Харесвате ми — призна тя откровено.

Харесваше й, че е честен и почтен, и смяташе, че жена му е щастливка.

— И вие ми харесвате, Дафне. Страхотно момиче сте. Карате ме да съжалявам, че не съм свободен.

— Ще дойдете ли с нас на дискотека след вечерята?

— Не би трябвало. Но може.

Той й се усмихна и си помисли колко му се иска да танцува с нея, ала колко опасно би могло да бъде, особено пък сега, когато Алекс се намираше в това състояние и помежду им се беше създало напрежение.

Но след като излязоха от ресторанта, колата вече ги чакаше. Дафне го хвана за ръката и го дръпна в таксито при останалите. Просто сърце не му даде да й откаже. Слязоха в центъра в някакво заведение в „Сохо“, за което никога не беше чувал. Прекрасен оркестър свиреше провлечени блусове и беше неизбежно да се прегърнат с Дафне и да танцуват в тъмния бар. Чувстваше как тялото й се притиска към неговото и постоянно трябваше да се насилва да мисли за Алекс.

— Време е да си тръгвам — каза той накрая.

Беше много късно, а и започваше да се раздвоява все повече. Нямаше смисъл да се заблуждава — беше женен, а тя — свободна. Не можеше да си позволи да се забърква с нея, въпреки че бе страшно привлекателна.

— Сърдите ли ми се? — попита Дафне тихо, докато Сам плащаше техните питиета и се канеше да си тръгва.

— Не, разбира се. Защо да се сърдя?

Беше изненадан от въпроса й.

— Тази вечер ви шокирах с постъпките си. Не исках да ви накарам да се чувствате неловко.

Извиняваше се за поведението си.

— Не сте ме притеснили. Поласкахте ме. Аз съм с двайсет години по-стар от вас и повярвайте ми, ако можех, веднага щях да почна да ви ухажвам, но не мога.

— Сега вие ме ласкаете — рече тя сериозно и извърна към него поглед, който разкъсваше сърцето му.

— Напротив, наистина е така.

След това изведнъж каза нещо, което не беше възнамерявал да казва.

— Жена ми е много болна.

Той сведе очи, докато произнасяше тези думи. Опитваше се да не мисли за всичко, което се беше случило през последните два дни и за острите думи, които си бяха разменили.

— Това усложнява нещата. Не знам какво ще стане.

— Много ли е болна?

Дафне не искаше да споменава думата „рак“, но той разбра за какво пита.

— Много — потвърди Сам тъжно.

— Съжалявам.

— И аз. Не е лесно нито за нея, нито за мен. И малко обърква нещата.

— Не исках да усложнявам положението — каза Дафне.

Седеше толкова близо до него, че можеше да надзърне в деколтето й. Гледката определено му харесваше.

— Изобщо не сте усложнили нищо. Не се извинявайте. От години не съм се забавлявал така… А толкова ми беше необходимо. — Отново я погледна и сякаш нещо премина между тях. Това го изненада. Чувството беше съвсем истинско. Вече не беше игра. Можеше и да си говори с нея. Изведнъж му се отщя да си ходи.

— Ще танцуваме ли за последен път?

Изобщо нямаше намерение да го казва и за миг се ядоса на себе си, но след това се изпълни с нежност и желание, когато се изправиха на дансинга с допрени бузи. Тялото й изцяло прилепна към неговото, сякаш бяха създадени един за друг.

Танцуваха още два блуса и накрая той се насили да си тръгне. Със съжаление я заведе при Саймън. Като че ли връщаше взето на заем бижу и му беше неприятно. Но знаеше, че трябва да го върне.

— Вие двамата много добре се забавлявате — подхвърли Саймън многозначително.

Виждаше какво става и беше заинтригуван. Сам не беше от мъжете, които имат извънбрачни връзки, но явно беше привлечен от братовчедка му. А може би нямаше нищо сериозно — нали си тръгваше.

— Голяма лисичка е, нали? — опита се да се пошегува Саймън.

— Пази я добре — каза сериозно Сам и след това си тръгна. През целия път в таксито беше замислен. Припомняше си как танцуваха. Никога нямаше да го забрави.

Като влизаше в апартамента, изпита чувство на вина към Алекс. А когато отиде в спалнята и прочете бележката, която му беше оставила Кармен, чувството му се усили.

Ала докато се унасяше, не виждаше лицето на Алекс. Галеха го очите на Дафне.